Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (32)

Глава тридесет и първа

Ако някога Елиза беше трън в окото на Максим, сега за Куентин тя представляваше цял остър кол. Костваше му много усилия да я надвие, без да се разбере в Бредбъри Хол какво става. Проклинайки, той дръпна ръката си от устата й, поглеждайки към полукръглия белег от нейното ухапване. В следващия момент тя си пое дъх и изкрещя силно. В съзнанието си той видя търсещи отмъщение спасители, които тичат от къщата и се изправят пред него. Опитът му да заглуши виковете й не успя, тъй като тя постоянно мяташе главата си насам-натам, а зъбите й бяха готови да го захапят отново. Дългата престилка, която носеше Елиза, той завърза около ръцете и краката й. С едно малко ножче отряза панделката на престилката и запуши с нея устата й. Но съпротивата на Елиза все още не беше прекършена, когато Куентин я вдигна и започна да я влачи между храстите. Тя риташе и се дърпаше, опитвайки се отчаяно да се освободи.

— По дяволите, Елиза, стой мирна! — изръмжа той, когато тя едва не му се изплъзна.

Отговорът й беше едно приглушено фъфлене, придружено от буйни движения на главата. Той знаеше, че трябва да си държи езика зад зъбите. Помощниците му, които го чакаха недалеч оттук, нямаше да му имат доверие, ако се появеше от храстите ругаейки, понесъл своя товар. Веднага след това той трябваше да установи, че не по-малко трудности ще му коства поставянето й върху седлото на коня, тъй като, когато искаше да я завърже с въжето, тя се плъзна надолу покрай шията на коня и побягна толкова бързо, колкото й позволяваха въжетата. След кратко преследване той отново я хвана, при което тя с всичка сила го удари с лакът по челюстта. Зашеметен от болка, той залитна, но скоро се изправи отново и се опита да я качи на седлото. После завърза полите й с въже, за да не може да движи краката си. За сигурност прекара въжето чак до хълбоците й и го завърза за седлото. Когато случайно срещна изпълнения й с омраза поглед, той разбра, че тя жестоко би си отмъстила, стига да има възможност за това.

Яздиха доста дълго време, докато слънцето залезе и наоколо се спусна нощта, забулваща всичко в плътен мрак. Елиза забеляза, че вървяха все на запад. В една гора разположиха нощния лагер, но още преди да се развидели, тръгнаха отново. И вторият ден беше към края си, когато достигнаха до едни дълги възвишения, които преминаваха в обширна камениста равнина. На отсрещната страна равнината пак се издигаше и завършваше с горичка, над чиито върхове се виждаха стените на изоставена крепост. Още при първия поглед Елиза си спомни за Хоенщайн, но когато я загледа по-внимателно, тя видя, че това бяха само жалки останки от няколко външни стени. Само една-единствена кула издигаше на срещуположната страна зъбците си, стърчащи над порутените стени.

Мрак се спускаше над земята, когато двамата пазачи на портата излязоха от прикритията си и препречиха пътя им с готови за стрелба арбалети. Куентин отметна качулката си назад, за да могат да го разпознаят и продължи да язди с ръка, небрежно отпусната до бедрото, явно доволен от бдителността на хората си. За един момент на Елиза, която не го изпущаше от очи, й се стори, че го е виждала и преди в подобна поза. Тя обърна поглед към шепа мъже, които ровеха в огъня. Куентин им даде заповед, след което те бързо го изгасиха, разчистиха въглените и заличиха напълно следите от него.

Куентин слезе от коня, подаде юздите на един от хората си и развърза Елиза от седлото. Едва беше стъпила на земята и краката й се подкосиха. Той понечи отново да я качи върху коня, но тя въпреки кърпата, натикана в устата й издаде протестиращ звук, с мъка се изправи и облягайки се на едно стъпало, се опита да се задържи на краката си.

Куентин със снизходителна усмивка я освободи от топката, запушваща устата й.

— А сега се дръж прилично — каза той, без да обръща внимание на разярения й поглед. — Не искам нищо да ти направя; нужна си ми само дотогава, докато мъжът ти донесе съкровището.

— Къде е баща ми? — промълви тя с пресъхнала уста.

— Наблизо — увери я той. — Не се страхувай, той в известен смисъл е добре.

Елиза не се заблуждаваше от усмивката му.

— Не зная какво те накара да извършиш това злодеяние, Куентин! Като си помисля само, че ти някога беше любимият ми братовчед… струва ми се, че не познавам добре хората.

— Елиза, ти знаеш колко скъпа си ми била винаги. — Независимо от погледа й, показващ съмнение, той продължи: — Ако не бях аз, Хилърт щеше да убие баща ти на място, тъй като той ни шпионираше в Стилярдс. Когато аз казах, че може би си струва да му запазим живота заради скритото съкровище, го заведоха на един от Хилъртовите кораби и после в Любек. Ако аз не бях настоял да разкрием заговора срещу кралицата, той може би все още щеше да бъде извън страната… или мъртъв. Хилърт няма голямо търпение, а Рамзи не би издържал дълго мъченията.

— Ако ти наистина си спасил живота на баща ми, то тогава съм ти много задължена — отвърна Елиза твърдо. — Но ще трябва да изкупиш вината си заради неговото задържане и моето отвличане.

— Аз зная репутацията на твоя съпруг — каза Куентин с признание, — и естествено съм нащрек. Няма да му позволя да узнае къде съм и кой съм.

— Той ще те открие — каза Елиза убедено.

— Тогава играта ще стане опасна и за двама ни. Той притежава това, което аз желая, а аз… — той се усмихна тъжно — това, което той желае. Една размяна, струва ми се, би било най-доброто решение. В противен случаи ще има невинно пострадали, а такива неща много ме разстройват.

— Така ли? А какво се случи с твоята любовница в двореца? А с Хилърт? — попита ехидно Елиза.

— В случай, че животът ми е застрашен, аз съм принуден да взема съответните мерки, гарантиращи сигурността ми — въздъхна дълбоко Куентин, — дори когато това е противно на природата ми. Все пак… онова, което съм сторил на другите, в никакъв случай не бих сторил на теб.

— Но ако трябва, ще ме убиеш — настоя тя.

— Ах, остави това — каза той шеговито, леко придърпвайки въжето. — Вече ти отговорих на достатъчно много въпроси.

— Куентин, този път няма да се измъкнеш. Ако падне дори косъм от главата на моя баща, ще бъдеш преследван, докато…

Куентин дръпна така силно въжето, че тя се препъна по гладката каменна настилка, по която той я водеше към кулата.

— Наистина, Елиза, можеш да си спестиш заплахите. Те ме съсипват.

Веднага след влизането в кулата той се спря и издърпа една факла от желязната стойка. С пламъка освети мястото, откъдето започваше вита стълба, водеща към долните помещения.

— Следвай ме и внимавай къде стъпваш — предупреди я той. — Може да паднеш и да се нараниш.

Той бавно тръгна напред, осветявайки пътя. Влажните, покрити с мъх стълби, бяха толкова коварни, че на нея й беше много трудно да пази равновесие със завързани ръце. Достигнаха до вътрешността на кулата, подобна на пещера и осветена от факли. После прескочиха една захвърлена на пода верига и минаха покрай няколко пазачи, които се въртяха около маса, отрупана с мръсни съдове и остатъци от храна.

Когато видя Куентин, един от мъжете се провикна:

— Това ядене е отвратително. Какво не бих дал, за да сложа в устата си нещо по-вкусно. Ние най-после имаме нужда от някой, който да ни готви. — Той сбута с лакът съседа си и се усмихна похотливо на Елиза. — Може би тази лейди ще може да ни готви?

— Съмнявам се — невъздържано отвърна Куентин и със студен поглед накара мъжа да млъкне. — Ако не се държите прилично с тази лейди, ще се разкайвате.

— Това ли е новата ви любима? — ухили се един друг.

Куентин пусна въжето и нареди на Елиза:

— Почакай тук!

Тъй като оттук нямаше възможност да избяга, Елиза изпълни разпореждането му, и обръщайки се леко, видя как Куентин старателно избра една палка сред купчина дървета. Почуквайки с дървото върху дланта си, той застана пред мъжа с приказливата уста. Той беше висок и силен. Мъжът тъкмо поднасяше кана с бира към устните си. Тя изхвърча от ръката му, когато палката се стовари върху нея. Мъжът изкрещя.

— Следващия път внимавай как се държиш — предупреди го почти нежно Куентин, когато той изкриви лице и се запревива от болка. — В противен случай няма вече да имаш ръка, която да поднасяш към устата си.

Раненият кимна утвърдително, когато Куентин се отдалечи от него. Елиза веднага разбра какъв урок е искал да даде братовчед й на подчинените си. И в негово отсъствие никой не би трябвало да се държи непристойно с нея. Поне затова тя му дължеше благодарност.

Куентин сложи факлата в една празна подставка и й кимна да го последва.

— От тук направо.

Съпротивлявайки се, Елиза тръгна след него по широка стълба, отвеждаща надолу и се спря пред желязната решетка на една килия. Куентин отключи с черен ключ масивната брава и отвори вратата.

— Вашите покои, милейди.

Тъй като не знаеше какво я очаква в тъмнината, Елиза пристъпи много предпазливо. Куентин се обърна и развърза ръцете й, след което затвори вратата. С глава той посочи единия ъгъл на килията, който беше изцяло в тъмнина. Елиза, която бегло погледна натам, успя да види само крайчеца от едно легло.

— Баща ти скоро трябва да се събуди. Той е взел съвсем малко от приспивателното.

С приглушен вик Елиза се хвърли към тясното легло и докосна лежащото мършаво тяло, което в мрака едва можеше да разпознае.

— Куентин, моля те, подай ми една свещ — помоли тя, хлипайки.

— Както желаете. — Той взе факлата и я сложи в една подставка.

Много внимателно Елиза седна на края на леглото и се взря в брадясалото лице на спящия. Въпреки гъстата брада не можеше да има никакво съмнение. Когато погледна изпитите му черти и изтощени ръце, тя не можа да се сдържи и заплака. Дъхът му беше едва доловим и когато тя със страх помръдна ръката му, той дори не трепна.

Куентин извика на един от хората си да донесе кана с вода и парцал. Нисичък мъж бързо изпълни заповедта и влезе за малко в килията.

— Нали това беше, милейди? — каза той и остави каната върху примитивната маса до леглото. — За да можете да го разсъните.

Елиза веднага напои кърпата с вода и започна да мие брадясалото лице на баща си. Той бавно се съвземаше. Първо обърна главата си от едната на другата страна, огледа се търсещо наоколо, като че ли съзнанието му изплуваше от тъмни дълбочини. Погледът му улови Елиза и устните му се раздвижиха. Загрижено той се обърна към нея, като че ли искаше да й каже нещо.

— Елиза?

— О, папа!

С насълзени очи той въздъхна:

— Моята Елиза…