Катлийн Удиуиз
Сълзи от злато (34)

Глава тридесет и трета

Старателно избраното място за среща се намираше в обширна равнина, през която лъкатушеше поточе. Едно тясно каменно мостче осигуряваше достъпа от единия до другия бряг. Под обраслите с дървета хълмове обаче нямаше нито един храст, който би могъл да послужи за прикритие. Незабелязаното приближаване до мостчето и от двете страни беше невъзможно, а преминаването през него би било истинско изпитание за смелостта, тъй като гредите бяха прогнили, а каменните подпори разрушени.

Максим остана да чака на върха на хълма, скрит в сянката на дърветата. Другарите му се скриха в един гъсталак, откъдето можеха да наблюдават добре протичането на уговорената среща. Максим следеше с поглед долината по цялото й протежение, оглеждайки се за появата на похитителите. Най-после на срещуположния връх той забеляза единадесет ездача. Те се движеха известно време по билото, докато единия от тях, с развята от вятъра пелерина, с ниско дръпната над лицето качулка, се отдели от групата и се спусна към низината. Веднага след това и Максим пришпори Еди и се отправи надолу към моста. Неговият противник се приближи от другата страна и спря, след като го забеляза.

— Ето че най-после се срещаме, лорд Сиймур! — извика Куентин с тон, който можеше да се нарече дори приятелски.

Максим кимна утвърдително.

— Дошъл съм тук по ваше нареждане. — Той погледна към гребена на хълма, където чакаха другите ездачи. — Къде е тя?

— На сигурно място… за момента. — Куентин смъкна още по-ниско качулката си, за да не бъде разпознат, докато в същото време той ясно можеше да вижда студените зелени очи на другия. Той знаеше, че играта с този мъж няма да е лесна. — Донесохте ли съкровището?

— Нужни са два дни, за да пристигне. А и вие няма да го получите, докато аз не получа обратно жена си… невредима. Как сте запланували да стане размяната, за да бъдат и двете страни удовлетворени?

Куентин вдигна поглед, за да огледа и прецени залесения връх зад Сиймур. Той не можа да установи признаци за присъствието на преследвачи. Въпреки това беше разумно да остане предпазлив с един мъж, който имаше славата на безразсъден смелчага.

— Ще ви докарам бащата — обясни той, отправил поглед към маркиза. — Ще го оставя на този мост завързан, окован във вериги и с кърпа, натикана в устата. Можете да го попитате дали дъщеря му е жива и дали знае къде се намира тя. И на двата въпроса той ще отговори с кимване. След това вие ще отворите сандъка и ще покажете съдържанието му, след което отново ще го затворите и ще го завържете с въже. Моите хора ще са с насочени към вас мускети, докато вие хвърляте въжето през моста. Предприемете ли опит да преминете през моста или да освободите сър Рамзи, докато аз не съм видял съкровището и докато хората ми не са го отнесли на безопасно разстояние, трябва да знаете, че и двамата ще бъдете убити. Вашата жена се намира на по-малко от два часа път с кон. Докато вие отидете при нея, аз ще съм вече далеч от тук.

Максим се усъмни в предложението.

— Откъде да зная дали вие няма да убиете жена ми, а след това и нейния баща, за да не бъде разкрита самоличността ви?

— Аз ще замина за Испания и се съмнявам, че някой ще ме преследва там. — Куентин се подпря с кръстосани ръце на седлото. — Следващата ни среща ще се състои вдругиден по същото време. И не помисляйте да дойдете без съкровището.

— Преди да ви покажа съкровището, трябва да видя жена си. Да направим обратното: вие ще доведете тук Елиза и след като се убедя, че е добре, ще ви предам съкровището и ще отида да взема Рамзи.

Куентин се засмя ехидно.

— Милорд, ако приема предложението ви, тогава вие бихте могли да освободите жена си и да си вземете обратно съкровището, тъй като аз се нуждая от известно време, за да осигуря оттеглянето си. Ако обаче ви предоставя само Рамзи, мога да бъда сигурен, че вие незабавно ще хукнете да освободите Елиза. Вие просто няма да имате друг избор.

Максим се опита да разпознае лицето, скрито под качулката.

— Произнасяте името на жена ми съвсем непринудено, което ме кара да мисля, че я познавате отдавна.

— Какво ви засяга как произнасям името й? Тя ще бъде свободна, когато аз взема съкровището в ръцете си.

— Куентин… или може би се лъжа? — попита Максим.

— Откъде знаете? — попита той изненадано.

— Вашите мерки за сигурност бяха безупречни. При това проявихте страх да не бъдете разобличен.

Куентин отметна качулката си назад, тъй като вече нямаше никакъв смисъл да крие лицето си.

— На ваше място, милорд, до приключване на тази работа бих бил извънредно предпазлив в изказванията си, ако наистина изпитвате някакви чувства към дамата.

— И аз на ваше място бих се грижил възможно най-добре за нея до приключването на тази работа. Няма да ви обяснявам причините за това. Само едно ще ви кажа — за да си отмъстя, не бих се поколебал да ви преследвам чак в Испания.

С тези думи Максим обърна коня и препусна в посока към хълма. Той прекоси гората и завърза жребеца пред скривалището на своите придружители. Несъзнателно пред него изникна картината на безжизнено лежащата някъде там Елиза. С трепереща ръка той изтри челото си, като че ли искаше да прогони този кошмар, но сърцето му продължаваше да бие лудо.

Шербърн се приближи до него, сложи ръка на коляното му и го попита:

— Добре ли е Елиза?

Максим изпъшка загрижено.

— Похитителят й казва, че била добре… в момента. Той все пак очаква съкровището от мене и не зная какво трябва да направя за толкова кратко време. Доколкото ми е известно, такова съкровище изобщо не съществува. Успях да спечеля само още един-два дни и това е всичко. Ние трябва да научим къде я е затворил и то преди следващата ни среща.

Хората на Куентин яздиха заедно в продължение на един час, докато пътищата им се разделят — всеки тръгна сам по-нататък. Повечето вървяха по заобиколни пътища и изчакваха настъпването на деня, за да се върнат в развалината. Куентин продължи да язди в южна посока, докато намери малка горичка, в която можеше да се скрие. Той слезе от коня, завърза го и потърси място, покрито с мъх, където поспа няколко часа. Когато се убеди, че никой не го преследва, той продължи пътя си.

Яздеше толкова бързо, че скоро стигна близо до Кенсингтън Кип. След като внимателно обходи местността, без да открие нито следа от непознати, той се запъти нагоре към развалините. Дългите часове върху седлото го караха да се прозява и протяга. Колкото повече се приближаваше до руините, толкова по-ясно долавяше скимтящия женски глас. Той пришпори коня си и влезе в галоп в двора. Куентин доста се изненада, когато сред мъжете съзря майка си и тримата си братя.

— Ето го и него! Куентин, скъпият ми син! Къде беше? Обясни на тези глупаци, че аз съм майка ти и че тези тримата тук са твоите братя.

— Полубратя, ако трябва да сме точни — изръмжа Куентин, скачайки от седлото.

— Какво каза? — Гласът на Касандра прозвуча неестествено пронизително в празния двор. — Говори по-високо, Куентин! Сто пъти съм ти казвала…

— Какво, по дяволите, правиш тук? — разбесня се той. Само със сила би могъл да бъде удържан. — Как ме намери?

— Форсуърт ми съобщи, че си му бил измъкнал Елиза под носа — обясни Касандра. — Така вече знаех, че ти се нуждаеш от подкрепата на семейството… — Тя не можа да довърши думите си, тъй като забеляза как лицето на Куентин потъмнява.

— И, разбира се, поиска да си осигуриш част от съкровището — каза й той подигравателно със състрадателен тон.

Касандра се престори на обидена.

— Куентин, ние искахме само…

— Изчезвайте! — изръмжа той. — Махнете ми се от очите, за да не стана убиец на хора, които са моя плът и кръв!

— Куентин, става тъмно, а нощите са хладни. Тук навън може да има и вълци… ние нямаме нищо за ядене…

— Майко, не разбра ли? Изчезвай! — изкрещя той побеснял от яд и им посочи с ръка изхода.

Неспособни да се противопоставят повече на заповедите му, те се качиха на мършавите коне и един след друг излязоха от двора.

Куентин погледа малко след тях, а след това изведнъж забърза надолу към тъмницата. Точно тогава един широкоплещест мъж застана на пътя му.

— Има още една, сър — каза мъжът бавно и с извинителен тон. — Каза, че ви познава.

— Още една? — Куентин не вярваше на ушите си.

— Да, сър. — Мъжът сложи ръка на сърцето си. — Бих казал — една изискана лейди. Тя дойде малко преди другите.

Куентин изруга тихо срещу глупостта на своите съучастници и простена:

— Каква съдба! Да вляза в моето скривалище, за което никой не би трябвало да знае и да бъда нападнат тука… от роднини. От някакви си женища! Противникът ми само трябва да тръгне по отъпканата пътека, за да ме намери. Как е възможно това?

— Нямам представа, сър — отговори пазачът и извърна очи.

Куентин закрачи през калта към вратата на кулата, зад която се натъкна на двама пазачи, които похотливо гледаха към една клекнала до тях фигура. На главата си тя носеше забрадка, вързана отпред. Куентин се приближи и се наведе, за да може да види лицето й.

— Арабела? — въздъхна той изумено.

Облекчението й беше неописуемо. Тя скочи и обви ръце около врата му.

— Ах, Куентин, вече си мислех, че никога няма да дойдеш!

— Какво? За нищо на света… Какво правиш ти тук?

— Ах, Куентин, скъпи мой. — Тя се вкопчи отчаяно в него. — Трябваше да дойда и да говоря с теб. — Тя се отдръпна малко назад и го погледна в очите. — В къщи не можах да те намеря… тогава ми хрумна, че преди много време ти веднъж беше споменал за това място. Каза, че било добро скривалище, в случай, че искаме да се скрием от баща ми. Чух за отвличането на Елиза, а зная колко много я обичаш. — С плачлив глас тя сведе поглед. — Помислих си, че ще избягаш завинаги с нея.

— Скъпа моя Арабела — помилва я Куентин и сложи ръка на рамото й, докато я повеждаше внимателно по стълбата. — Трябва да имаш доверие. Никога няма да те изоставя. Не сме ли заедно вече от години? След смъртта на Риланд исках да те помоля да станеш моя жена.

Арабела погледна към него, изпълнена с надежда.

— Наистина ли?

— Естествено. — Той я притисна успокоително към себе си, когато тръгнаха надолу по тясната стълба. — Нали знаеш как те защитих, когато Риланд ни хвана заедно в обора. Тогава ти казах, че винаги ще бъда твой защитник.

— Какъв ужасен спомен! Все още го виждам пред себе си! Как втренчено ме гледаше да лежа в сеното. Той побесня от яд и би ме убил, ако не беше се намесил ти и не го беше ударил с пистолета си по главата. Когато той се строполи, облян в кръв, аз не исках да повярвам, че е мъртъв. — Въздишка се изтръгна от гърдите й. — Ужасно беше! Но ти имаше право. Другите трябваше да помислят, че той е паднал от коня си. Всъщност ние нямахме намерение да го убиваме. И всичко това не би се случило, ако не ни беше изненадал.

Нейното доверие към Куентин беше безгранично. Той я въведе в килията, където две свещи осветяваха помещението. Елиза се изправи от леглото, което делеше с баща си и пристъпи напред, но Куентин я върна обратно и пъхна ключа в бравата.

— Любов моя, погледни сама — обърна се Куентин към Арабела. — Елиза тук е затворничка. Нямам никакво намерение да изгоря заради нея. — Той хвана Арабела за ръката и я бутна през вратата на килията. — Защо не й направиш посещение и не я попиташ сама? Тя ще потвърди, че се касае само за съкровището на баща й, от което се нуждая, за да мога след това да избягам заедно с теб.

Куентин тихо затвори вратата зад доверчивата Арабела и превъртя ключа. Случайно погледът му попадна върху една паничка, стояща върху масата. Мазният буламач стоеше явно недокоснат.

— Това не може да се нарече ядене — забеляза Елиза с ирония. — Има какво да се желае от обслужването тук.

— Ще се погрижа да получиш нещо по-добро — каза той и се отправи към стълбата.

— Куентин? — прокънтя от килията гласът на Арабела. — Ела бързо да ме вземеш. Тук съвсем не ми харесва.

— Скоро, любов моя. Когато уредя всичко.

— Куентин?

Той се направи, че не чува вика и тръгна нагоре по стълбата.

Арабела се обърна към Елиза, в очакване на нейните упреци. Но вместо тях в сините й очи тя видя само дълбоко съчувствие, едно чувство, което години наред бе желала хората да изпитват към нея. Съвестта й за първи път се пробуди и тя се просна на леглото. Беше време да проумее истината и да си даде сметка къде се намира.

 

 

С настъпването на нощта отчаянието на Максим все повече нарастваше. Не беше успял да открие нито една следа, макар че с часове обикаля наоколо. След като неговият смел, издръжлив кон на два пъти се спъна в тъмнината, Максим трябваше да преустанови търсенето. Той завърза изтощеното животно и изчака докато се върнат другите.

Мъжете си поделиха студените дажби, хапнаха, разстлаха дрехите си върху мъха и легнаха да си починат, всички, с изключение на Максим. Грижите не му позволяваха да заспи и той тръгна да обикаля наоколо. Облегнат на едно дърво, той се взираше в далечината, забелязал малка полянка, на която под лунната светлина пасеше сърничка с малкото си. Очите му бавно се преместваха, но където и да попаднеше погледът му, той виждаше само Елиза. Нямаше много време. Ако не би бил толкова глупав да твърди, че знае къде е скрито съкровището! Ако не беше пуснал този слух, може би Елиза нямаше да бъде отвлечена.

В този момент сърната се подплаши и той наостри уши. Сякаш някой драскаше с пръчка върху кожа, Максим бавно се скри зад дървото и сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

— Максим, аз съм — прошепна сър Кенет.

— Хмм — изсумтя Максим и пак се отдаде на мислите си.

Полянката се разстилаше усамотена. Наоколо цареше тишина и двамата мъже се вслушваха в шумовете на хладната нощ.

Максим започна да души изпитателно с нос.

— Някъде гори.

Рицарят също вдиша дълбоко въздух.

— Посока?

Максим се отдръпна от дървото.

— Не може да е далече. Събуди останалите. Ще тръгнем да търсим пеша.

 

 

Касандра и синовете й се бяха отдалечили от развалината толкова, колкото им позволяваха силите и докато почувстваха, че са донякъде в безопасност. Увита в палтото си, Касандра беше клекнала до един изгнил дънер и навъсено гледаше синовете си, които разпалвала огъня.

— Ако само имахме нещо за хапване… Ще умра от глад — мърмореше тя.

— Ти нищо не спомена за провизии — ядосано каза най-малкият син. — Трябваше да вземем само мускети и коне.

— За всичко ли трябва аз да мисля? Ах… — разтърси се тя от пристъп на кашлица и се опита, размахвайки ръка, да прогони пушека, носещ се от подпалените мокри дървета.

— И на Куентин не му е по-добре — каза другият, протягайки се. — Хвърлих един поглед върху това, което ядяха. По-добре да умра от глад, отколкото да ям подобно нещо.

— Иска ми се да умра сега! На това място! — изплака Касандра театрално. — Ако не от вашата тъпота, то поне от някое диво животно!

Тримата й сина се вцепениха от страх да не би наистина да бъдат нападнати от зверове. Те се приближиха до огъня. Наблизо чуруликаше нощна птичка, а скоро след това се чу и крясъкът на кукумявка. Форсуърт несъзнателно посегна към оръжието.

Скоро пак стана съвсем тихо около огъня. Всички лежаха полузадрямали, когато отново се чу крясък на някаква птица. Форсуърт се заослушва напрегнато. Изплашена, Касандра скочи и без да иска, стъпи върху огъня. Един въглен опари крака й и тя заподскача от болка. Някакво шумолене в клоните на дърветата накара най-малкият да скочи на крака с ужасяващ вик:

— Вълци!

Последва дива суматоха и със страшна бързина те се метнаха на конете, без да гледат нито седлата, нито юздите. Желани или не, те трябваше да потърсят убежище в развалината, тъй като дори и сърдитият Куентин не би предпочел те да бъдат разкъсани от вълци.

В тишината, последвала това паническо тръгване, сър Кенет каза, потупвайки се по бедрото:

— Досега не бях виждал някой да се отдалечава така презглава! След половин час конете ще се строполят от изтощение. Представете си, че вълчият рев на Шербърн беше малко по-правдоподобен, те сигурно щяха да пукнат от страх.

Максим се усмихна и накара приятелите си да излязат от скривалището си. Те докараха конете и последваха спокойно бегълците.

По-късно, след като бяха видели как четиримата се приближават до развалината, Фич и Спенс се върнаха обратно по пътя, по които бяха дошли. Сър Кенет беше осигурил вече част от хората. Останалите обаче трябваше да бъдат доведени, тъй като целта на тяхното нападение беше вече ясна.

Джъстин, Шербърн и Дитрих тръгнаха в обратна посока, за да бъдат преди изгрев-слънце в най-близкото селище, откъдето да осигурят провизии и всичко необходимо за нападението на Кенсингтън Кип. Максим, сър Кенет и Николаус грабнаха оръжията и се приготвиха за бой с Куентин.