Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (9)

Глава 9

На следващия ден Кейс се събуди доста преди да се развидели. И както обикновено, продължи да лежи неподвижно, ориентирайки се в ситуацията. Какво го бе събудило? Отговорът беше тихо шумолене на плат. Някой оправяше завивките му.

Сара.

Заля го някаква топлина, която не се дължеше само на сексуално желание. В просъница реши, че сутринта ще си тръгне. Трябваше да го направи. В противен случай мъжките му инстинкти можеха да надделеят над здравия разум.

Опита се да не обръща внимание на розовото ухание на Сара. Но не можеше, както не можеше да преодолее желанието си. Желание, което тя не споделяше. Тя иска по-голям брат, напомни си отново той, учуден, развеселен и облекчен едновременно. Не можеше да измисли подходящ начин да каже на Сара, че не иска да е в никакви роднински отношения с нея. Не искаше да й е брат, нито братовчед, нито чичо. Особено пък чичо.

Пред очите му отново изплуваха образите на обезобразените тела на племенниците му. След като ги откри, му беше необходимо много време, за да се научи отново да спи, да яде, да живее, без да изпитва никакви чувства.

Дори гняв.

Сара беше по-опасна за трудно постигнатото му самообладание, отколкото зареден и насочен към лицето му пистолет.

Въздухът леко се раздвижи, когато тя се отдръпна от леглото му. Само след миг я чу как ляга на своята постеля. Много скоро дишането й стана равномерно. Мисълта, че тя ходи боса по студения глинен под само за да го нагледа, притесняваше Кейс. Нямаше нужда да го прави.

Някъде навън забуха бухал.

Кейс се измъкна изпод завивките с бързо движение. Хвана пушката, която беше подпряна на стената. Тежестта на оръжието подсказваше, че е заредено.

Когато щракна петлето, Сара и Конър се събудиха.

— Какво… — започна Конър.

— Тихо — прекъсна го Кейс.

Въпреки че гласът му беше много тих, Конър веднага млъкна.

— Отвън се чу бухал — каза Кейс шепнешком.

— Е? Тук наоколо има доста бухали.

— Никога не съм чувал точно такъв. Къде е пушката ти?

— В ръцете ми.

— Добре. Пази Сара.

— Аз и сама мога да се пазя — обади се тихо тя.

И за да потвърди думите си, тя зареди пушката в ръцете си.

— Все пак ще останеш тук.

— Но… — опита се да спори Конър.

— Колкото по-малко хора излязат навън, толкова по-малка е възможността да се застреляме един друг по погрешка. Оставаш тук.

— Прави това, което ти казва — каза Сара на брат си.

— Кой е на пост в момента? — попита Кейс.

— Ют — отвърна Конър.

— Добре. Никой от Калпепърови няма телосложението на Лола. Дори и в тъмното ще мога да я различа от тях и няма да я застрелям.

Конър се засмя тихо. Кейс коленичи и надникна през една от многобройните пролуки между дъските на задната стена на къщата. Отвън беше доста тъмно. Нищо не се движеше.

Кейс се облече бързо. Черните вълнени панталони и риза щяха да му помогнат да се слее с тъмнината. Вместо ботуши обу високи до коленете мокасини. До пистолета в колана си затъкна нож, чието острие беше дълго колкото педята му. Преметна пушката през рамо.

— Не стреляй, докато не се увериш кой е човекът срещу теб — каза Кейс. — Ще изсвиря като ястреб, когато тръгна обратно за насам.

— Кейс — прошепна Сара.

Той безпогрешно се обърна право към нея, въпреки че тя не беше нищо повече от един размазан контур в тъмнината.

— Да?

— Аз… Внимавай.

— Не се притеснявай. По време на войната правех това доста често. Ако бях невнимателен, сега щях да съм мъртъв.

— Нека да пазя гърба ти — каза Конър.

Кейс се обърна в тъмнината, където чакаше момчето с пушка в ръка. Сара не го бе разглезила чак толкова.

— Най-много ще ми помогнеш, като не се движиш и не говориш. Ще се ослушвам навън и всеки звук от къщата може да ме разсее. Ако чуеш стрелба, задръж сестра си тук дори ако се наложи да я вържеш. Разбра ли ме?

— Това не ми харесва, но те разбрах.

Сара измърмори нещо, но нито един от мъжете не си направи труда да й обърне внимание.

Вратата изскърца, когато Кейс я отвори и излезе навън. Затвори я след себе си и остана така, неподвижен, залепил гърба си в къщата, напрягайки слуха си и другите си, по-чувствителни сетива.

Тишината беше пълна. Имаше някой. Нощта не може да е толкова тиха, освен ако няма човек наоколо. Тръгна приведен към ъгъла на къщата и надникна. Не видя човешка сянка. Приклекна до стената и се ослуша.

Тишина. Броейки секундите наум, Кейс чакаше. Минаха повече от четири минути. Започнаха да се чуват тихи звуци. Животните явно възобновяваха нощния си начин на живот.

Един плъх изтича между храстите. Само миг по-късно почти безшумно прелетя бухал. Чу се цвърчене и върху звездното небе се очерта сянката на птицата, сграбчила в ноктите си плъха. Откъм задната страна на къщата избуха бухал. Друг му отговори. Отново се възцари тишина.

„Дивите животни не могат да бъдат заблудени“ — помисли си Кейс. Прецени, че звукът се чу на около десет метра по-близо, отколкото когато беше в къщата.

Изведнъж се появи човешки силует. Беше само за миг, но и той беше достатъчен, за да може Кейс да прецени точното местоположение на човека.

На около стотина метра по-надалеч се раздвижи друга сянка. Значи са поне двама. Не са Калпепърови, освен ако не са започнали да носят украса за глава като мексиканците. Къде ли са оставили конете си? В радиус от една миля около къщата имаше само няколко места, където можеха да се скрият коне. Сигурно са дошли от падината от другата страна на къщата. Прекалено са мързеливи, за да направят и крачка повече, отколкото се налага. Приведен, той бързо и безшумно премина празното пространство пред къщата. Промъкна се през храстите.

В падината имаше три коня, завързани за дънера на изсъхнало дърво. Проклятие! Коне! Беше се надявал да види мулета. Би било много по-лесно да избие Калпепърови един по един в тъмнината, отколкото да предизвика стрелба както в „Испанската църква“. Беше много по-малко рисковано.

Аб очевидно е станал по-търпелив от обикновено. Лошо. Това го прави по-опасен. Един бърз поглед към падината го увери, че никой не е оставен, за да пази конете. Празна бутилка от уиски блестеше до клоните на мъртвото дърво, а до нея се търкаляха оглозганите кости на заек. Явно тези момчета са почакали тук известно време. Дано да е било достатъчно дълго, за да станат нетърпеливи. Нетърпението караше хората да допускат грешки.

Конете останаха тихи, докато той прерязваше юздите им. Използва кожата, за да спъне краката им. Сега вече беше време да разбере дали тези момчета наистина са пияни. Тръгна безшумно обратно към къщата. Всъщност беше толкова безшумен, че за малко не настъпи единия от нападателите.

— Ръсти? — прошепна човекът. — Какво, по дяволите, правиш тук? И твоят ред с момичето ще дойде, когато…

Думите заглъхнаха в същия момент, в който Кейс извади ножа си от канията.

Нощта беше прекалено тиха. В съзнанието му се надигнаха спомени, черни като самата нощ. Въздухът е прекалено сух. Дърветата не шумолят. Наблизо не горят лагерни огньове. Но имаше едно нещо, което не се бе променило. Смъртта все още миришеше по същия начин, както по време на войната.

От лявата му страна отново се дочу бухане на бухал. Отдясно не помръдна нищо. Кейс кротуваше. Последния път бе чул двама мъже. Надяваше се, че мъртвият не беше един от двамата, които си даваха сигнали.

Отляво отново се чу бухане. Проклятие! По-добре да отговори. Беше трудно, но се опита да нададе вика на бухала толкова зле, колкото го правеха хората на Муди. Отляво се дочу някакъв слаб звук. Триене на клонки в еленова кожа. Нападателят сигурно е в онзи храсталак. Бавно и безшумно, Кейс се запромъква към мястото.

Една сянка, в която само добре обучен нощен боец като него би разпознал човек се измъкна от храсталака и се спря.

„Виждаш ли го, Конър — попита той наум. — Ще отиде към задната стена на къщата, ако го изпусна.“ Но Кейс нямаше намерение да го изпуска. В ушите му още звучаха последните думи на мъртвия. Кейс беше сигурен, че не ставаше въпрос за Голямата Лола. Къде ли е третият? И защо е толкова тих? Човекът в храсталака отново се размърда. Кейс безшумно се движеше към него. Надяваше се, че Конър го е разбрал добре. Ако изпразни пушката си в този мъж, със сигурност ще улучи и него.

Кейс беше почти на два метра от нападателя, когато той усети, че нещо не е наред. Обърна се бързо и извади пистолета си. Но прикладът на пушката го удари през лицето и той се строполи на земята със сподавен звук. Кейс се върна под прикритието на високите храсти толкова бързо, колкото се бе появил в откритото пространство. Бандитът продължаваше да лежи там, където бе паднал.

Отново настъпи тишина. Кейс дишаше дълбоко, но почти безшумно и напрягаше слуха си за някакъв знак от третия нападател. Но не чуваше нищо, освен неестествената тишина на нощта. Явно третият не е толкова нетърпелив да сложи мръсните си ръце върху Сара, както другите двама.

Минаха около пет минути и в нощта отново започнаха да звучат обикновените звуци. Кейс се приготви за дълго чакане. Беше играл тази смъртоносна игра много, много пъти преди това. Първият, който изгубеше търпение, обикновено умираше.

Зад него изведнъж отново настъпи тишина.

Космите на врата му настръхнаха. Хвърли се на земята само секунда преди два пистолета и изстрела да нарушат тишината, последвани от още един.

През клонките, край главата му профуча олово. Той бързо насочи револвера си към мястото, където бе видял проблясването на пистолета и ответният му изстрел заглуши четвъртия изстрел на нападателя.

Бандитът изстена. Дори и да беше издал друг звук, той беше заглушен от шума, който Кейс вдигаше, докато заемаше нова позиция. Знаеше, че проблясването на пистолета му е издало и неговото местонахождение. Докато се претъркулваше, осъзна, че няма къде да се скрие. Бандитът беше твърде близо, за да може да го заблуждава достатъчно дълго. Петият куршум мина през ръкава на Кейс, а следващият разпиля парчета листа и дървесна кора покрай лицето му. От тъмното се чу как револверът се зарежда отново.

Кейс натисна спусъка на втората цев на пушката си и бързо се хвърли в обратната посока. Преди още да е паднал на земята, револверът вече беше в ръката му. Полагайки усилия да диша безшумно, той зачака. Не последва друг изстрел. Чу се стон, после силен звук, сякаш някакво огромно животно се влачеше през храсталака, после тупване… И нищо повече. Кейс чакаше. Студена пот се стичаше по лицето и гърба му. Не се чуваше никакъв звук. Той продължаваше да чака.

Дълго след като всеки друг мъж на неговото място би помръднал, Кейс продължаваше да лежи съвсем неподвижно. Очите му бяха присвити. С револвер в ръка, той чакаше с всичкото търпение, на което се беше научил по време на войната.

Чакаше така, както изчакваше смъртта. Търпеливо. Неумолимо.

Изпукаха клонки и несигурни стъпки се насочиха към мястото, където се криеше. Той не помръдна. Бандитът не се и опитваше да бъде безшумен. Просто искаше да се увери, че Кейс е мъртъв. В момента, в който нападателят видя тъмната, неподвижна фигура, той извади револвера си и го насочи.

Три изстрела отекнаха в нощта. И всичките бяха насочени към бандита. Но когато този път падна вече нямаше театрални стонове. Просто се пльосна на земята по очи и остана там. С насочен револвер, Кейс се изправи на крака, направи няколко крачки и ритна мъжа така, че да види лицето му.

На главата му имаше сомбреро, но дори и на оскъдната светлина дългото мършаво тяло на бандита, тясното му лице и сламенорусата коса не можеха да бъдат сбъркани.

„Проклет да си — помисли си Кейс, изненадан. — Защо не яздеше мулето си? И кой ли Калпепър си?“

Но нямаше отговор на този въпрос. Всъщност нямаше голямо значение. И без това нямаше особена разлика между тях. Като се изключи Аб, разбира се. Този приятел може да учи и дявола на проклетия.

Кейс приклекна във високия храсталак. Зареди набързо револвера и пушката си. Патроните влязоха почти безшумно. Той отново зачака. Този път нищо не помръдна, макар че доста дълго се ослушва. Въздъхна дълбоко. Чак сега забеляза, че му е студено, че раненият му крак пулсира и че лицето му е охлузено там, където го бяха ударили парчетата дървесна кора. Трябваше да оближе два пъти устните си, докато успее да нададе вика на ястреба, за който се бяха уговорили с Конър.

Накуцвайки, той се отправи към къщата. Въпреки че не очакваше да се натъкне на още бандити, той не притъпи вниманието си. Стараеше се да се прикрива в сенките колкото е възможно по-добре. Като предпазна мярка изсвири още веднъж, когато застана пред входната врата.

От вътрешността на къщата му отговориха по същия начин. Вратата се отвори. На слабата лунна светлина се очерта силуетът на Конър.

Пушката му беше насочена към корема на Кейс.

— Виждаш ли? — каза Конър, свали оръжието и отстъпи настрани. — Казах ти, че всичко ще е наред.

Сара се втурна покрай брат си.

— Кейс? — обади се тя дрезгаво — Ранен ли си?

Гласът й трепереше, както и ръцете й, които се плъзнаха по тялото му.

— Изморен, мръсен и малко понатъртен — каза той и затвори вратата след себе си. — Нищо достойно за притеснение.

— Запали лампата — каза Сара на брат си.

Конър погледна към Кейс и той кимна.

— Какво се случи? — попита момчето.

— На зазоряване ще имаме малко повече работа с лопатите.

Конър запали лампата и в колибата стана светло.

— С лопатите, така ли? — отново се обади той и погледна към Кейс.

— Нещо нередно на поста? — попита Кейс.

— Колко са убитите? — настояваше момчето. — Как така ги откри, преди да са открили теб? Къде…

— Достатъчно — прекъсна го рязко Сара. — Кейс едва се е надигнал от леглото, бори се за живота ни, рискувайки своя, а сега ти го отегчаваш до смърт.

— Но…

Един блестящ сребрист поглед накара Конър да млъкне.

— По дяволите — измънка той. — Ти сякаш смяташ, че още съм в пелени.

Тя не му обърна внимание.

— Седни — каза вместо това на Кейс. — Тече ти кръв.

— Няма за какво… — започна той.

Сара избухна.

— Няма ли просто да млъкнеш и да седнеш! — извика тя. — Омръзна ми да ми дават заповеди мъже, които са пораснали само на ръст, но не и на ум!

Кейс я изгледа продължително, но седна на един от двата стола, които бяха единствените в къщата.

Сара погледна към брат си, очевидно търсейки си друг обект, върху който да излее гнева си.

— Хм — изсумтя Конър. — Мисля, че е време да отида да сменя Ют.

— Отивай — каза Кейс, — но си отваряй очите на четири.

— Има ли още бандити? — попита момчето със зле прикрито нетърпение.

— Само ако са яздили по двама на кон, но се съмнявам, че тези дребни мустанги могат да носят такава тежест.

— Ют сигурно ще се чуди за какво е била стрелбата. Какво да му кажа?

— Да донесе една лопата — намеси се грубо Сара.

Конър отвори вратата и излезе, без да каже нищо повече.

— Благодаря ти, че успя да задържиш сестра си в къщата — извика след него Кейс.

— Беше удоволствие за мен — беше отговорът и смехът му звънна в нощта. — Трябваше да я чуеш, когато я натиснах, за да не мърда. Не предполагах, че знае толкова много псувни. По дяволите, хващам се на бас, че дори Голямата Лола не би могла…

— Конър Лоусън! — обади се заплашително Сара. Чу се смях и това още повече вбеси сестра му.

— Сигурно е заслужавало да се чуе — каза Кейс равно.

Върху пребледнялото й лице избиха две яркочервени петна. После забеляза леката присмехулна извивка в ъгълчетата на устните му.

Изведнъж и тя се разсмя, почти замаяна от облекчение, че с Кейс всичко е наред, че с Конър всичко е наред, че въобще всичко е наред. Поне за тази нощ бяха в безопасност.

— И аз самата не предполагах, че знам толкова много подобни думи — призна тя.

Очите му се присвиха. Сара се засмя.

— Сигурно си е заслужавало да ме види и чуе човек как седя и псувам, докато онова вече пораснало момче ме държи здраво.

— Когато започнеш да вършиш мъжка работа, вече не си момче.

Усмивката й изчезна, като си представи какъв ли е бил Кейс на петнайсет години по време на войната и как се е борил тази вечер в една съвсем различна война.

„На зазоряване ще имаш малко повече работа с лопатите“ — бе казал. Но очите му говореха друго. От тях личеше, че смъртта се заплаща по някакъв начин дори и от победителите.

Сара се обърна, натопи един парцал във ведрото с вода и го изстиска. Приближи се към Кейс.

Той я наблюдаваше с очи, превърнали се в златистозелени изумруди. От плитката рана на челото му бавно се стичаше кръв. Малки капчици от нея се събираха над лявата му вежда и се търкулваха надолу по бузата му като алени сълзи.

— Не е необходимо… — започна той.

— Необходимо е — прекъсна го веднага тя.

Нямаше да му е много трудно да се обърне настрани и да не й позволи да се погрижи за раната му. Но той не го направи. Седна и я остави да почисти лицето му, сякаш това беше негово право. И нейно.

Тя безмълвно изми лицето му с хладка вода, премахвайки мръсотията и червените сълзи. Но сенките, които по-рано бе забелязала в очите му, останаха. Дали има нещо, което може да ги премахне?

— Сигурен ли си, че не си ранен? — прошепна.

— Да.

— Толкова се изплаших за теб, когато чух втората поредица от изстрели. И третата. А после тишината. Тишината, която сякаш нямаше край. Като смъртта.

— Сара…

Но не можеше да измисли никакви думи, които да заличат страха в очите й. Тя се беше изплашила за него така, сякаш той й беше близък, а не просто един ранен непознат, който съвсем случайно се е озовал в дома й.

Той внимателно я придърпа в скута си.

— Раната ти — възпротиви се тя.

Той я сложи да седне на десния си крак. После я прегърна и погали разпуснатата й коса. Тя въздъхна и се облегна на него. Известно време успяваше да се бори с чувствата, които бликаха от сърцето й, стягаха гърлото й и караха очите й да горят. После внезапно, почти безшумно, тя заплака, изливайки мъката, която беше събирала в продължение на толкова много години. Той изтри сълзите й с пръсти. Прашните му ръце оставяха червени следи по лицето й.

Кейс взе кърпата, с която тя бе почиствала лицето му, разгъна я и намери едно чисто ъгълче, с което да почисти червените следи от нейното лице. Но сълзите й се стичаха по-бързо, отколкото той бе в състояние да ги изтрие.

— Съжалявам — промълви тя.

— За какво?

— Не… мога да… спра… да плача.

— Никой не те кара да спираш.

— Но аз… аз не плача… никога.

— Няма да кажа на никого.

Тя издаде някакъв звук, който би могъл да бъде смях или ридание, или и двете заедно. И продължи да плаче.

— Не е честно — обади се тя след известно време.

— Кое не е честно?

— Това, че трябваше да излезеш навън и да… да…

— По-добре аз, отколкото Конър — отговори Кейс. — Той все още не се е научил на достатъчно търпение.

— Т-търпение?

— Затова беше тази тишина. Един от Калпепърови се опитваше да ме накара да загубя търпение.

— Аб ли беше? — Сара се опита да прикрие надеждата в гласа си, но не можа.

— Не. Но беше много предпазлив. Тези Калпепърови може и да не са особено мили и почтени хора, но са наистина добри, когато стане въпрос за бой.

Сара потрепери.

— Конър — прошепна тя. — Аб ще го убие. Боже мой, какво да направя?

— Вземи брат си и напуснете „Лост Ривър Кениън“ — предложи Кейс.

— Нямам никакви… — гласът й се пречупи. Необходимо й беше известно време, за да продължи. — Нямам никакви пари, които да дам на Конър.

В гласа й имаше болка.

— Той е достатъчно голям, за да си изкарва сам прехраната.

Сълзите отново рукнаха. Тя поклати глава. Когато отново заговори, гласът й вече беше по-спокоен.

— Конър не би тръгнал никъде, ако трябва да ме остави сама — каза тя. — Опитвала съм и друг път.

— Тогава замини с него.

— И какво ще правя? Ще поема пътя на Лола?

Клепачите му трепнаха.

— Има и други неща, с които би могла да се занимаваш.

Тя се засмя уморено.

— Не и когато си просто едно момиче, което няма нищо друго, освен дрехите на гърба си.

— Би могла да се омъжиш за…

— Не! — прекъсна го гневно тя. — Никога повече няма да се омъжа. Никога!

Кейс се опита да й обясни, че не всички мъже са толкова ужасни, колкото вече мъртвият й съпруг, но реши, че няма смисъл. Все едно някой да кажеше на него да се ожени и да има деца, защото не всички деца биват убити от бандити. Това само по себе си беше истина, но той беше преживял и останалата част от истината. Някои деца умират.

— Добре тогава — обади се той. — Просто изхвърли Конър от ранчото.

— Не мога да го направя.

— По-точно не искаш.

Тя потри челото си. Не й се щеше да му обяснява, че е приписала половината от ранчото „Лост Ривър“ на Конър, когато той стана на тринайсет.

Кейс би се учудил защо го е направила. А това беше нещо, за което не бе говорила с никого. Никога. Каква бъркотия. Защо тези проклети бандити трябваше да се настанят тук? Но на този въпрос не можеше да си отговори. Така, както не можеше да си отговори на въпроса защо тя и Конър преживяха наводнението, което уби всичките им останали роднини.

Но тези въпроси нямат значение, каза тя на себе си, както го беше правила стотици пъти преди това. Всичко, което има значение, е настоящето, а не това, което се е случило някога или предстои да се случи.

— Обичам ранчото „Лост Ривър“ повече от всичко на света, с изключение на брат ми — каза тя спокойно. — Когато намеря испанското съкровище и изпратя Конър в някое училище на Изток, всичко ще си дойде на мястото.

Кейс се поколеба. Беше му трудно да си представи буйното момче в някое училище да спряга латински глаголи и да зубри таблицата за умножение.

— А какво мисли Конър затова? — попита той.

— Това няма значение. Ще отиде въпреки всичко.

Кейс отвори уста, за да каже, че брат й е достатъчно голям, за да взема сам решения, но само сви рамене. Сара сама щеше да го разбере, когато се опита да го принуди да направи нещо, което той не иска да направи.

— А ако не намериш съкровището?

— Ще го намеря.

Упоритата извивка на устата й му подсказваше, че темата може да бъде обсъждана от изгрев до залез-слънце, без да има никакъв резултат.

Той поклати леко глава, въздъхна и погали копринената й коса.

— Само ако Конър и Ют не бяха предизвикали бандитите — каза Сара след малко. — Може би щяха да ни оставят на мира.

— Може би, но се съмнявам.

— Защо?

— Момчетата на Муди са прекалено мързеливи, за да правят набезите си далеч от лагера.

— А Калпепърови?

Сара затвори очи и остана неподвижна известно време. После започна да говори за една идея, която бе започнала да се оформя в главата й. Говореше бързо, защото всъщност не й се искаше да моли Кейс за това. Но все пак трябваше да опита. Заради Конър.

— Ако ме пазиш от бандитите, докато търся съкровището, ще ти дам половината от това, което намеря.

На Кейс му беше необходимо известно време, за да проумее за какво му говори тя. После бавно поклати глава.

— Не — каза просто.

— Не мислиш, че ще открия съкровището?

— Дори и да го откриеш, това не би имало никакво значение. Злато, сребро, книжни пари — тези неща не си струват човек да умре за тях.

— А какво си струва? — попита тя горчиво.

— Половината от ранчото „Лост Ривър“.

Сара усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Половината от ранчото „Лост Ривър“. После си представи как брат й лежи мъртъв някъде, убит от бандитите. Опита се да заговори, но не можа. Преглътна.

— Половината от ранчото — съгласи се тя с дрезгав глас. — Но трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на Конър. Обещай ми.

— Дадено.

Тя се вцепени, осъзнавайки значението на сделката, която сключи току-що. Беше доволна, че вече бе изплакала сълзите си.

Само тя си знаеше колко й е мъчно да се раздели с любимото си ранчо.