Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (12)

Глава 12

— Това е играчка — каза Конър, доволен като малко дете. — Виж — пръстът ми изпълва едната кана.

Сара се усмихна.

— Внимавай! Много е стара.

Лола се засмя и се загледа в мъничките кани, лежащи върху дланта на Сара. Едната беше черна, другата — бяла.

— Не съм виждала нищо толкова прекрасно от времето, когато братовчед ми ми направи една толкова малка кукла, че се побираше в черупката на патешко яйце — каза Лола. — Боже, Боже, беше толкова отдавна.

Ют огледа странната фигурка от всички страни, изсумтя и произнесе само една дума:

— Сватба.

— Какво? — попита Сара.

— Това е като… — Ют не можеше да намери подходящата дума.

— Церемониална кана? — предположи Сара. — Която се използва само при специални случаи?

Ют закима енергично.

— Народът на брата на майка ми използва подобни, когато някоя двойка се жени. Макар че формата е малко по-различна, предполагам, че става въпрос за едно и също нещо.

— Толкова малко? — попита Сара учудено.

— По дяволите, не — изръмжа Ют с пренебрежение. — Човек не би могъл да си намокри и устните с това.

— Чувал ли си някога за нещо подобно? — попита Конър, обръщайки се към Кейс.

Кейс само сви рамене, без дори да си направи труда да се обърне. Разочарован от пълната липса на интерес, Конър отново съсредоточи вниманието си върху Сара.

— Имаше ли още? — попита нетърпеливо сестра си той.

— Чуй се само! — засмя сетя. — Така както се държиш, човек би си помислил, че става въпрос за испанското сребро.

— Това е също толкова хубаво — отговори брат й.

Ют изсумтя.

— Момче, опитай се само да продадеш този боклук и веднага ще разбереш каква е разликата между глината и метала.

Конър хвърли на Ют поглед, изпълнен с отвращение.

— Исках да кажа, че тази кана и испанското сребро са ценни, защото и двете неща са… хм, история, мисля. Това е сякаш да докосваш част от нещо или някой, който е живял много, много отдавна.

— Да — съгласи се Сара. — Някак си призрачно, но в добрия смисъл на думата.

Брат й се взря в миниатюрата, очевидно очарован.

— Ако откриеш достатъчно подобни предмети — каза той най-накрая, — може би ще разбереш какви са били хората, които са ги направили, какво са мислили, чувствали, мечтали.

— Звучиш като татко — прошепна Сара. — Той обичаше старинните предмети повече от всичко на света.

— За какво може да ти послужат някакви си предмети? — попита Лола. — Вече знаеш какво са представлявали тези хора.

— Защо говориш така? — попита я Конър. — Защото Ют произлиза от хора като тях?

— По дяволите, момче. Ют е по-голям мелез от онова куче отвън.

Ют се ухили.

— И те са били хора — продължи Лола, посочвайки към миниатюрата. — Добри, лоши, алчни, щедри, умни, глупави и всичко останало. Просто хора като нас.

— Ние не правим такива кани — обади се Конър.

— Но ожадняваме и не пием направо от шепите си — отвърна тя.

— Ние правим играчки за децата си, които са мънички копия на вещите, които използваме в ежедневието — добави Сара.

— Малки каруци, вместо големи? — попита Конър.

— Кукли, вместо бебета — съгласи се тя и се усмихна. — Сервизи за чай, вместо…

Вратата се затвори с трясък зад гърба на Кейс.

— Оу! — възкликна Лола. — Радвам се да видя гърба на това момче. Сякаш досега имахме ранена мечка гризли в къщата.

— Някои хора не обичат призрачните неща — каза Ют.

— Ха! — изсумтя Конър. — Мислиш ли, че се плаши…

— Се страхува — поправи го Сара.

— Че се страхува от една детска играчка?

— Да не харесваш нещо не означава непременно, че се страхуваш от него — каза Ют. — Аз например въобще не обичам риба, но не се страхувам от нея.

— Ти ядеш змии — каза Конър.

— Те не са хлъзгави, а рибите са хлъзгави като сополи.

Сара се покашля.

— Извинете — промърмори Ют. — Трябва да отида за дърва.

— Добра идея — каза Сара, гледайки към брат си. — Вземи дорестия мустанг, той е свикнал да носи товар.

— По дяволите, знам това — измънка Конър.

Сара не отговори. Брат й беше прав. Той беше този, който научи кобилата да носи толкова много товар. Но навикът да дава заповеди на по-малкия си брат не можеше да бъде изкоренен лесно.

— Съжалявам — каза тихо Сара.

Изненадан, Конър се обърна и погледна към сестра си.

— Не би трябвало да ти казвам неща, които вече знаеш — обясни тя. — Ще се постарая друг път да не го правя.

Той й се усмихна с нежност, от която в очите й бликнаха сълзи.

— Няма нищо — каза той. — Понякога имам нужда от напомняне.

Тя се усмихна, отиде при брат си и бързо го прегърна. Въпреки че все още не беше силен като мъж, главата й стигаше до брадичката му.

— Непрекъснато забравям колко си пораснал — каза тя.

— Той също — обади се Лола. — Непрекъснато се препъва в разни неща с тези негови огромни копита.

Конър се засмя и излезе от къщата.

— Какво има за вечеря? — извика той от отвън.

— Фасул — извикаха едновременно Сара и Лола.

— Господи, какво изкушение! — извика той в отговор. — Не съм ял фасул от, от два-три часа.

— Има и яребици — добави Сара.

Вратата бързо се отвори.

— Яребици?

— Кейс ги застреля.

— Е, поне няма да се налага да търсим олово — каза брат й. — Просто ще го извадим от зъбите си.

— Не ги застреля с пушката си.

Очите на Конър се разшириха.

— А с какво?

— С револвера.

— Чиста загуба на куршуми — вметна Лола.

— Всяка с по един изстрел — продължи Сара. — Три птици. Три патрона. Най-бързата стрелба, която някога съм виждала.

Веждите на Лола подскочиха нагоре. Конър подсвирна.

— Това е добра стрелба. Много добра — възкликна Лола. — Нищо чудно, че е оцелял след онова представление с Калпепърови.

— Беше на косъм — обади се Сара глухо.

— Момиче, не съм чувала някой досега да е оцелявал след престрелка с Калпепърови.

— Ха! — възкликна Конър. — А пък аз си мислех, че не е чак толкова добър с револвера.

— Защо? — попита учудено Сара. — Само защото е бил прострелян?

— Не. Защото не е отрязал цевта, нито пък е променил с нещо спусъка, за да стреля по-бързо.

— Това са салонни номера — обади се Лола.

— Може би, но тези номера помагат на Калпепърови да са по-бързи и от светкавица.

— На това ли те учи Ют, когато се предполага, че трябва да вършите задълженията си? — попита Сара.

— Adios — каза брат й и затвори вратата след себе си. — Ще се върнем, преди да се е стъмнило.

— Конър Лоусън! — извика тя. — Отговори на въпроса ми!

Тишината, която последва, бе по-красноречива и от думи. Тя се обърна към Лола.

— Не искам Ют да учи Конър на такива номера — каза Сара равно.

— Не го казвай на мен, а на брат си. Той е този, който непрекъснато досажда с въпроси за револвери и всякакви оръжия.

Сара прехапа устни и се обърна. Много внимателно постави мъничките съединени кани в една естествена ниша между дъските.

„Трябва да намеря това съкровище — помисли си тя. — Трябва да го намеря.“

Но днес не беше постигнала никакъв напредък. Кейс бе изкопал още няколко дупки само за да намери изпочупени керамични съдове и останки от огън. Около развалините нямаше никакви следи, че скоро там е стъпвал човешки крак.

— Слушаш ли ме? — попита Лола нетърпеливо.

Стресната, Сара се обърна.

— Казваше ли нещо?

— По дяволите!

— Съжалявам. Просто… си мислех нещо.

— Тогава помисли за това! Трябва да си доволна, че брат ти има зорки очи, бързи ръце и достатъчно смелост, за да ги използва в борба. Тези Калпепърови не са израснали в църква. Те са проклети до мозъка на костите си. Всеки един от тях.

Сара погледна нагоре. Суровият тон на по-възрастната жена се подсилваше от строгата гънка на устните й.

— Някога си познавала Калпепърови, нали? — попита Сара. — Не само Аб, а целия клан.

— Израснах близо до тях. Майка ми простреля един от чичовците на Аб из засада, защото се опита да ме насили, когато бях на дванайсет. За съжаление, не можа да го убие.

Сара изглеждаше шокирана, а и се чувстваше по същия начин.

— Не е бил първият — продължи Лола, — нито ще бъде последният. Майка ми ме научи да се отбранявам — по-възрастната жена сви рамене и се усмихна. — Само го споменавам, за да разбереш, че не бива да забраняваш на Конър да прави това, което ще го научи да се защитава.

— Не искам той да се учи на такива неща — каза Сара с тих, отчаян глас.

— Мъжете правят това, което трябва да се направи, а жените си кротуват.

Сара стисна устни. Искаше й се да спори, но знаеше, че трябва да се пребори със себе си, а не с Лола.

По дяволите дървата за огрев! Ще търси испанското съкровище утре, вдругиден и по-вдругиден. И ще го намери. Трябва да го намери.

— Като говорим за жените и мъжете — продължаваше Лола, — изглеждаш ми малко понапълняла.

— Моля? — Сара премига, объркана.

— Знаеш откъде идват бебетата, нали?

Сара усети как бузите й пламват, като си спомни как къпеше Кейс, когато беше заспал. Той наистина беше в състояние да й направи бебе.

— Той не би ме насилил — каза тя глухо.

— Няма да му се наложи. Или още не си го разбрала?

— Кое?

Голямата Лола разпери ръце.

— Знаеш всичко, което пише по книгите, но нищо за живота!

Сара не отговори.

— Ти искаш Кейс — продължи Лола с равен глас. — Всичко е толкова просто и ясно.

— Дали го искам или не — това няма значение. Той не ме иска.

— Глупости. Но на теб трябва да ти се говори направо, освен ако не искаш да гледаш бебето на Кейс. Искаш ли?

— Това няма значение. Той няма да ме докосне по този начин.

— По дяволите, момиче, те всички в началото говорят така.

— Кейс не ме желае — каза рязко Сара. — Поне така ми каза.

Лола премига.

— И как така?

— Не иска да изпитва никакви чувства.

— Човек, който не изпитва никакви чувства, е мъртъв човек.

Сара се усмихна уморено и поклати глава.

— За вдовица ти наистина си доста зелена — каза Лола. — Как си се предпазвала от забременяване, докато съпругът ти е бил жив? Или пък сигурно той е бил прекалено стар?

— Обикновено беше твърде пиян, за да може да свърши някаква работа.

Широките рамене на Лола се разтресоха в беззвучен смях. После бръкна в джоба на панталоните си, извади една малка кожена торбичка и я подхвърли.

Сара я хвана инстинктивно. Беше съвсем лека.

— Какво е това? — попита тя.

— Парчета от една гъба. Кейс не е пияница и въобще не е толкова стар, че да не може да посее някое бебе в корема ти.

Сара погледна кесийката.

— Е?

— Е, когато ти се прииска, накисни едно от парчетата в оцет и го сложи там, откъдето ти тече кръв всеки месец. Сложи го колкото можеш по-навътре. А после направи това, което трябва да направиш.

— И няма да забременея, това ли искаш да кажеш?

Сара отново погледна към малката кесийка и се помоли бузите й да не са толкова червени, колкото ги чувстваше.

— Няма от какво да се срамуваш — каза Лола. — Казвали са ми, че на някои жени им харесва.

По тялото на Сара премина тръпка на отвращение.

— На мен не ми харесваше — каза тя тихо.

— И на мен не ми харесваше особено, докато не се появи Ют. Ако харесваш мъжа, е поносимо. Колкото повече го харесваш, толкова е по-поносимо.

Сара й подаде кесийката.

— Вземи я. Няма да ми трябва.

— Конър отвърна същото преди няколко седмици, когато му каза да вземе сакото си. И какво се случи?

— Той не го взе.

— И после се прибра, подвил опашка и полумъртъв от студ.

— Аз не съм Конър.

— По дяволите, момиче, разбира се, че не си. Той не може да носи дете в корема си.

Сара сграбчи ръката на Лола, сложи кожената кесийка на дланта й и стисна пръстите й. Старата жена сви рамене и пъхна кесийката обратно в джоба на панталоните си.

— Ако промениш решението си, обади ми се.

Сара кимна, но си помисли, че има и по-лоши неща от това да роди бебето на Кейс. Много по-лоши.

 

 

— Сара, будна ли си?

Тихият глас на Ют я събуди толкова внезапно, че сърцето й заби бързо.

— Какво има? — прошепна тя. — Бандити ли?

— Не. Кейс.

— Какво е станало?

— Така се мята и стене в съня си, че може да събуди и умрелите.

Тя се замисли. Не беше го виждала от вчера следобед, когато излезе от къщата, когато всички останали се възхищаваха на глинената миниатюра.

— Болен ли е? — попита тя.

— Не, госпожо. Просто е много неспокоен. Вика разни имена.

Също както когато беше в треска. Дали отново вика скъпоценната си Емили?

— Събуди го — нареди тя.

— Не, мадам — Ют беше категоричен.

— И защо не?

— Последния път, когато събудих човек, който се мяташе и стенеше насън, той за малко не ме уби, преди да дойде на себе си. А Кейс не би позволил и косъм да падне от главата ти, камо ли самият той да ти навреди.

— Добре — съгласи се тя и отметна завивките. — Конър на билото ли е?

— Да, госпожо.

— Иди да поспиш. Аз ще се погрижа за Кейс.

— Хм, госпожо.

— Какво?

— Може би първо ще трябва да му поговориш тихичко, преди да го сграбчиш за рамото.

— И преди съм си имала работа с диви животни — отвърна тя сухо.

Ют се изсмя.

Сара намъкна дрехите си, сграбчи една жилетка и се втурна навън. Небето представляваше една прекрасна картина от черни и сребристи тонове. Красотата му й спря дъха. Но когато усети студа, тя потрепери и се запъти към голямото дърво, под което Кейс бе установил „лагера“ си.

Ют беше прав. Кейс се въртеше, трепереше и бълнуваше. Гласът му беше тих, но Сара беше сигурна, че името на Емили се споменава най-често. Внимателно се приближи към него. Искаше й се да го гушне в прегръдката си и да го успокои. Беше правила същото за Конър, когато той спеше неспокойно след наводнението.

Но вместо да докосне Кейс, тя коленичи там, където не би могъл да я достигне. Той беше воин, заспал сам, извън къщата. Ако някой го докоснеше сега, той не би си помислил, че е приятел.

— Кейс — каза тя тихо. — Аз съм — Сара. Всичко е наред. Аз съм тук. Ти си в безопасност. Всичко е наред.

Повтори го няколко пъти, като се стараеше гласът й да звучи успокоително. След известно време той спря да се мята. Продължаваше да е неспокоен, но вече не трепереше като животно, хванато в капан.

— Точно така — мълвеше тя. — Всичко е наред. Никой няма да ти причини зло. Няма да им позволя.

Приближи се към него, като не спираше да говори. Думите й бяха смесица от разумни доводи и глупости, но го успокояваха.

Когато погали ръката му, той въздъхна. Ръката му се вкопчи в нейната и той я придърпа към себе си.

— Емили! Помислих си, че те няма. Гушни се при мен и заспивай. Чичо Кейс няма да позволи на духовете да дойдат.

Сара беше твърде изненадана, за да се отдръпне, когато той погали косата й, притисна главата й към гърдите си и придърпа завивките върху нея. Нямаше нищо сексуално в действията му. Сякаш тя беше дете, а не жена. Чичо Кейс! Нима неговата обичана, изгубена Емили е племенницата му? Започна да го буди, за да му каже, че тя не е Емили. Пълното спокойствие на тялото му я спря. Той вече не се въртеше, не се бореше с това, което само той можеше да види. Тялото му беше отпуснато, спокойно.

Въздъхна дълбоко и я притисна към себе си. Постепенно ударите на сърцето му се нормализираха, което беше знак, че е заспал дълбоко.

Известно време тя слушаше сърцето му под бузата си и наблюдаваше прекрасното звездно небе над главите им. Така притисната към Кейс вече не й беше студено. Пое си дълбоко въздух и усети аромата на дърво, на вълна и на мъж. Въздъхна и се сгуши в него. Харесваше й да усеща ръката му около раменете си и топлия му дъх в косите си.

Топлината на тялото му сякаш проникваше в самата й душа. Тя се отпусна. Откакто наводнението отне живота на родителите й, тя не се беше чувствала толкова спокойна. Би трябвало да се върне в къщата. Кейс вече е добре. Започна с нежелание да се отдръпва от него, от спокойствието и топлината на постелята му.

Ръката му я стисна здраво и не й позволи да си тръгне.

— Кейс? — прошепна тя. — Буден ли си?

Той не отговори. Тя почака, докато ръката му се отпусна, после отново опита да стане. Ръката му отново я стисна. Промълви нещо и се размърда неспокойно.

— Тихо — промълви тя успокоително. — Всичко е наред. Няма да те оставя.

За известно време, добави наум. Въздишайки, Сара отново се отпусна и се загледа в нощното небе. Повече не се опита да си тръгне. Заспа дълбоко, притисната към Кейс.