Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (1)

Глава 1

Зимата на 1868 г.

Щата Юта

— Не мърдай. Дори не дишай!

Тихият, безстрастен глас на мъжа беше повече от достатъчен, за да закове Сара Кенеди на мястото й. Но дори и гласът му да нямаше този ефект, тялото му вършеше същата работа. Не можеше да помръдне, дори да си поеме въздух. Лежеше по корем върху гладката, студена скала почти премазана от тежестта на непознатия. Мъжът я покриваше от главата до петите.

„Господи, този мъж е огромен“ — помисли си тя.

Дори и да успееше да се раздвижи, Сара нямаше никакъв шанс при евентуална борба с непознатия. Освен че беше огромен на ръст, той беше бърз и тих като ястреб. Сара не бе и подозирала, че не е сама под каменната козирка на плитката пещера.

Тялото на непознатия беше твърдо почти колкото студената скала, която смачкваше гърдите й дори през дебелите зимни дрехи. Дясната ръка на мъжа в кожена ръкавица притискаше устата й и явно щеше да остане там независимо колко се дърпа тя.

Но Сара нямаше намерение да хаби силите си в безсмислена борба. Нещастният й брак я беше научил, че дори едно младо, здраво момиче няма никакъв шанс срещу възрастен мъж с неговия ръст и тегло. А мъжът, който я притискаше към скалата, съвсем не беше стар. И това не беше най-лошото. Въпреки сухия зимен студ лявата ръка на непознатия беше без ръкавица. И стискаше револвер.

Когато мъжът разбра, че Сара няма намерение да се бори, хватката му се поохлаби достатъчно, за да й позволи да диша. Но не достатъчно, за да извика.

— Няма да те нараня — каза много тихо човекът в ухото й.

Да бе, няма. Това е единственото нещо, на което са способни повечето мъже. Да нараняват жените.

Тя преглътна. Страхът свиваше стомаха й. Повдигаше й се.

— Спокойно, малката — промълви мъжът. — Никога не се отнасям зле с жени, коне и кучета.

Не беше чувала тази пословица от смъртта на баща си. Тя я стресна, но едновременно с това й даде и известна надежда.

— Но ако тези Калпепърови, които се събират в подножието на скалата, успеят да те докопат — продължи непознатият, — ще те накарат да се молиш да умреш. Молитвите ти ще се сбъднат, но не достатъчно бързо.

Студена тръпка премина през тялото на Сара, която нямаше нищо общо със зимната нощ, нито пък със заледената скала, върху която лежеше.

— Кимни с глава, ако ме разбираш — каза мъжът. Гласът на непознатия беше нисък, тих и някак страшен.

Тя кимна.

— А сега кимни, ако ми вярваш — добави той сухо.

Обзе я абсурдното желание да се изсмее.

„Истерия — помисли си. — Стегни се. Изпадала си и в по-лоши ситуации и винаги си оцелявала.“

Сара кимна отново.

— Момиче, надявам се, че не ме лъжеш.

Тя бързо поклати глава.

— Добре — промълви той. — Защото съвсем сигурно е, че ако закрещиш, ще ни напълнят с олово.

Тя отново изпита желание да се изсмее, но успя да се въздържи. Едва. Непознатият бавно свали ръката си от устата й.

Сара си пое дълбоко дъх. Въздухът, който вдъхна, миришеше на кожа и на още нещо. Ябълка, досети се тя. Той току-що е ял ябълка. Още малко от напрежението напусна тялото й. Още по-успокоителен беше фактът, че в дъха на непознатия не се долавяше и най-слабият мирис на алкохол. Усещаше единствено аромата на сапун, кожа и… ябълка.

Затова не бе толкова изплашена, колкото би трябвало да бъде, досети се тя. Може и да е престъпник, но е трезвен, мирише на чисто и обича ябълки. Може пък да не е толкова лош.

Тя бавно се отпускаше и това не убегна на мъжа, чието тяло покриваше нейното като тежко, живо одеяло.

— Така е по-добре — прошепна той. — Ще се дръпна малко от теб. Но ти не мърдай. Ама никак. Чуваш ли?

Сара кимна. Бързо и безшумно, мъжът се отдръпна на едната си страна.

Скалата вече не се забиваше в гърдите и корема й. Сега тежестта на мъжа лежеше съвсем леко на дясната й страна.

Той все още беше до нея, все още беше напрегнат. Ако искаше, щеше да се хвърли върху нея толкова бързо и безшумно, както го бе направил първия път.

— Добре ли си? — попита тихо той.

Тя кимна. После се зачуди дали непознатият ще разбира безмълвния език на тялото й сега, когато не беше толкова близо, че да усеща дори ударите на сърцето й. Под козирката на пещерата беше тъмно като в рог.

— Добро момиче — промълви той.

„Сигурно има очи като на орел — помисли си Сара. — Господи, защо аз нямах крилата на орел, за да излетя оттук?“

— И недей да се опитваш да ми се противопоставяш — каза тихо непознатият. — Няма да е лесно да се измъкнем от тази бъркотия.

„Ние? — попита безмълвно тя. — Само преди малко бях съвсем сама и нямаше никаква бъркотия!“

От тъмното се дочуха мъжки гласове и конско цвилене. В нощната тишина на скалната пустиня звуците се чуваха много надалеч.

„Добре де — поправи се тя. — Бях сама и не съм разбрала, че около мен има бъркотия.“

А сега не бе сама. Опасността бе съвсем близо. И мирише на ябълки. Насили се да не се усмихне. И не успя.

Кейс Максуел забеляза бързата й усмивка. Зачуди се какво ли в създалото се положение му се струва толкова смешно на това момиче.

И въпреки тъмнината, въпреки тежките мъжки дрехи, в които беше облечена, Кейс не изпитваше ни най-малкото съмнение, че това е жена. Беше мека, слаба и миришеше на рози.

Сигурно е Сара Кенеди, реши той. Или Голямата Лола. Те са единствените бели жени на няколко мили наоколо. Но му се струваше малко вероятно момичето, което откри в плитката пещера, да е Голямата Лола. Говореше се, че Голямата Лола е с ръст на мъж и е по-силна, от която и да е жена на запад от Мисисипи. Слабото девойче, което се опитваше да не се засмее, въобще не отговаряше на това описание.

„Сара Кенеди — каза той на себе си. — Тя трябва да е.“

Както бе свикнал още от времето на Гражданската война, умът му заработи бързо, предоставяйки му информацията, с която разполагаше за момиче на име Сара Кенеди.

Вдовица. Млада. Избягва мъжете, тиха като сянка. Много добра с ласото. Брат й, Конър, един стар престъпник, известен като Ют, и Голямата Лола живеят с нея в ранчото „Лост Ривър Кениън“. Интересно защо никой не споменаваше, че Сара мирише на рози и усмивката й е като светкавица. И все пак, защо се беше усмихнала?

Тъкмо отвори уста да я попита, когато отдолу се чу звук на приближаващи коне. Конниците се насочваха към подножието на скалата, а то беше на около десетина метра под приличната на пещера цепнатина, в която Кейс се беше скрил, за да наблюдава Аб Калпепър и роднините му.

После Кейс бе открил, че не е единственият, който иска да чуе преговорите между Калпепърови и бандата, известна като „Пасмината на Муди.“

Какъв проклет късмет да намери тук едно момиче, което се облича като мъж и мирише на летен дъжд и рози! Какъв проклет късмет за едно момиче.

Само на няколко сантиметра от главата му беше краят на плитката пещера, издълбана от водата. Ръбът й беше на по-малко от три метра от ботушите му. Малка струйка вода се стичаше по козирката току до пистолета му. После падаше някъде долу. Ромонът на водата не би могъл да заглуши и плясък на криле. Дано Сара е толкова разумна и смела, колкото изглежда. Всяко необмислено движение от тяхна страна щеше да издаде присъствието им на престъпниците в подножието на скалата.

„Поне има достатъчно разум да не крещи — успокояваше се той. — Може и да се измъкнем оттук, без да пострадаме.“

От друга страна, не разчиташе много на щастлива развръзка. Войната и последиците от нея го бяха научили, че не бива да очаква никакъв късмет, освен такъв, който може да те убие и да унищожи и най-скъпото ти. Съвсем бавно, той махна дясната си ръка от устата й. Докосна с показалец устните на Сара в безмълвна заповед да мълчи. Въпреки че допирът беше съвсем лек, той усети как тя трепна.

Сара кимна, за да му покаже, че разбира, че трябва да е много тиха. Движението на главата й предизвика леко потъркване на устните й в ръкавицата му и това разтревожи Кейс. Би могъл да се закълне, че усети топлината на дъха й дори през кожата. Сякаш докосваше огън.

Един първичен мъжки импулс премина през него и това го изненада.

„По дяволите! — помисли си той. — Това е най-неподходящото време да се разгонвам.“

Не бе знаел, че толкова му харесва ароматът на рози.

— Да му се не види, не може да се направи нищо и вие го знаете, да му се не види.

Гласът отдолу се извиси и отклони вниманието му от неочакваното усещане, което го накара да изпита жената до него.

— Това е Джо Муди — прошепна той в ухото на Сара. — Хората му го наричат „Да му се не види“, но само зад гърба му.

По лицето й отново пробяга бърза усмивка.

— Толкова ли е грозен? — обади се тя тихо.

Леко дрезгавият й глас подейства на Кейс като глътка уиски. Пое си бавно и дълбоко дъх. Каза си наум, че не го прави, за да се наслади на аромата на рози и женственост, толкова редки в тази пустиня.

Бързото стягане на мускулите му показваше обаче, че лъже.

— Да му се не види, този стар мишелов е намерил сребро, да му се не види! — каза Муди.

— Тогава защо вдовицата му живее по-бедно и от индианка? — беше студеният отговор.

Тръпката, която премина през тялото на Кейс при звука на втория глас, трая само миг, но Сара я усети. Точно както бе усетила и предишната.

— Аб Калпепър — каза Кейс в ухото й.

Този път гласът му я накара да потрепери. Беше същият безстрастен глас, който чу, когато той се нахвърли върху нея. Това беше гласът на човек, за който нищо нямаше значение — нито жега, нито студ, нито болка, нито удоволствие.

Дори смъртта.

— Да му се не види, откъде да знам защо не живее добре, след като има всичкото това сребро? — попита Муди високо. — Тя е жена, да му се не види!

— Дори и дяволът не знае какво става в една женска глава — съгласи се Аб спокойно. — Всичките са безполезни гадини.

Без да се усети, Сара издаде тих звук на протест и се напрегна още повече. Съпругът й говореше точно като Муди. Полупиян. Раздразнителен. Непредсказуем женомразец, с изключение на случаите, когато беше завладян от похотта си.

Кейс усети новото напрежение на тялото й.

— Тихо — прошепна той.

Тя само кимна с глава, но явно разбираше. Повече не издаде никакъв звук.

— Както казах, да му се не види — обади се отново Муди, — тя може да се насади на всичкото това сребро като квачка.

— Не и когато при нея са Ют и Голямата Лола — отговори Аб. — Парнел ми каза, че те двамата преди са ограбвали банки. Ют няма да позволи на едно момиче да застане между него и камара испанско сребро.

— Да му се не види, може би той не знае, да му се не види!

Някакъв кон запристъпва нетърпеливо. Или муле. Сара не беше сигурна. Знаеше само, че Калпепърови яздят големи дорести мулета, по-бързи от светкавица и стройни като мустанги.

— Муди — каза Аб нетърпеливо, — човек не може да яде сребро.

— Да му се не види, ние не сме гладни. Моите момчета…

— Крадат твърде близко до свърталището ни — прекъсна го Аб. — Онези телета, които двама от хората ти заклаха в лагера, са от „Съркъл Ей.“

— Е, и? — предизвикателно отговори Муди.

— Това е само на два дни път с кон от Спринг Каниън — каза Аб равно. — Казах ви три дни, не по-малко.

— Това е на три дни, да му се не види!

— Какво яздите вие? — саркастично се обади трети глас. — Опосуми на два крака?

Тази забележка бе последвана от ожесточен спор между Калпепърови и хората на Муди относно бързината на конете и мулетата.

Кейс слушаше с внимание, опитвайки се да определи чии са гласовете.

Парнел Калпепър се разпознаваше лесно. Гласът му беше висок и писклив. Братовчед му Куинси имаше по-плътен глас, но той също не беше особено приятен за ухото. Реджиналд Калпепър, който беше съответно брат и братовчед на другите двама, рядко говореше.

Кестър Калпепър също не беше кой знае колко разговорлив, освен когато беше пиян. Тогава не млъкваше въобще, докато не припадне или докато на някой не му дойдеше до гуша от бръщолевенето му и не го цапардоса.

Кейс по-трудно разпознаваше хората на Муди, защото ги дебнеше отскоро. Имаше един на име Крип с изсъхнала лява ръка. Говореше се, че компенсира загубата на дясната си ръка и с една рязана карабина.

На един друг викаха Джим Уискито. Той пиеше. Когато беше трезвен, беше много добър с динамита — доста полезно качество за един бивш обирджия на банки.

Бандата, известна като „Пасмината на Муди“, имаше още поне петима членове, но Кейс все още не можеше да разпознава гласовете им. Досега беше твърде зает с проследяването на Калпепърови.

Този път смяташе да направи всичко възможно никой да не избяга. Дългата история на набезите, изнасилванията и убийствата на Калпепърови щеше да свърши тук, в тази пустиня от червени скали.

Нямаше да има повече мъже, които да се завръщат във фермите си, за да намерят домовете си разрушени и жените си — изтезавани и убити. Нямаше да има повече погубени деца, захвърлени като празни бутилки. Кейс щеше да се погрижи за това. Лично.

Той не се ръководеше от страстна жажда за отмъщение. Войната беше изличила всичките му чувства, с изключение на любовта му към по-възрастния му брат — Хънтър. Братът, който Кейс бе принудил да се присъедини към него в една безсмислена война.

След войната братята се върнаха в Тексас, надявайки се да продължат живота си мирно и тихо. Но не откриха дома си, а само руините, останали след Калпепърови.

Ако Кейс въобще изпитваше някакви чувства напоследък, беше ги оставил само в сънищата си, като внимаваше въобще да не си спомня за тях.

Ръководеше се единствено от чувство за справедливост. Така, както той го разбираше. Господ беше твърде зает, за да се грижи за децата си по време на войната. Но дяволът, изглежда, си знаеше работата. А сега Кейс възнамеряваше да възстанови баланса.

— Млъкнете всички!

Студеният глас на Аб прекъсна рязко спора и настана тишина.

Сара изпита почти непреодолимо желание да избяга. В най-лошите си моменти Хал звучеше точно като Аб. Тогава тя грабваше Конър, за да избяга в лабиринта от червени скатни колони и безводни каньони. Само хищните птици се чувстваха като у дома си в каменната пустош.

Беше ги наблюдавала и също се научи на това. Тя и брат й успяха да оцелеят в нередките моменти, когато съпругът й полудяваше от пиенето. Но ако избяга сега, това ще означава сигурна смърт, напомни си тя. Тогава кой ще се грижи за Конър?

„Ют е лоялен само към мен, а Лола е лоялна само към Ют.“

Конър ще остане сам. Точно както Сара остана сама, след като родителите й загинаха в наводнението. Това я беше принудило да се омъжи на четиринайсет години за един непознат, три пъти по-възрастен от нея.

„Слава богу, че Хал е мъртъв!“ — помисли си за кой ли път тя.

Някога изпитваше чувство за вина, че е доволна от смъртта на жестокия си съпруг. Някога, но вече не. Беше просто благодарна, че тя и по-малкият й брат са надживели Хал Кенеди.

— Споразумяхме се да не нападаме в близост до Спринг Каниън — каза високо Аб. — Спомняш ли си, Муди?

— Да му се не види, аз…

— Спомняш ли си или не? — озъби се Аб.

Кейс забеляза някакво движение долу. Хората на Муди заеха позиция за нападение.

„Добре — помисли си той. Може би Муди ще ги избие и ще ми спести неприятностите. Тогава ще мога да се заема с търсене на място за мое собствено ранчо.“

Но Кейс не смяташе наистина, че ще извади такъв късмет. Аб Калпепър беше твърде хитър, за да се остави да бъде убит от някой като Муди.

— Да му се не види! — каза Муди.

Повтори го няколко пъти. В гласа му звучеше заплаха.

— „Съркъл Ей“ е твърде близо — каза Аб. — Ако искате телешко, ще отидете по-далеч. Ако искате дивеч, можете да ходите, където искате. Схващаш ли?

— Да му се не види, продължавам да мисля…

— Не мислиш нищо — прекъсна го Аб нетърпеливо. — Това е моя работа. Ако беше добър в мисленето, нямаше да си тук посред зима и да търсиш собствената си опашка в този червен ад.

— Ти правиш същото, да му се не види.

— Аз имам двайсет долара, много патрони и не търся нищо.

— Да му се не види! Ако ходим чак до Ню Мексико за месо, да му се не види, няма да имаме време да търсим испанското сребро, да му се не види.

— Трябва да си набавяме месо, за да не ядем корени като индианците, докато настъпи пролетта.

— А жени, да му се не види?

— Какво за жените, да му се не види? — имитира го Аб.

— Един мъж не може да изкара цяла зима без жена.

— Открадни или си купи някоя в Мексико. Или си вземи някоя индианка.

— Да му се…

— Само преди това се увери, че не е дъщеря или жена на вожда. Някои от червенокожите стават много опасни, когато ги предизвикаш.

Ако Кейс обичаше да се смее, тези думи щяха да го накарат да се усмихне. Знаеше защо Аб е толкова чувствителен на тази тема.

В Рубинените планини в Невада, Аб и някои от роднините му са имали неприятности с индианците заради откраднато момиче. Аб и Кестър бяха единствените оцелели след този случай. Когато видели, че битката е изгубена, те се измъкнали, яхнали конете си и се върнали при останалите си роднини в Юта.

— А онези две бели жени в „Лост Ривър Каниън“? — обади се някакъв нов глас. — Те са близо. И ги пазят само едно хлапе и един стар престъпник. Те могат да свършат работа.

— Това момиче изглежда апетитно, да му се не види — обади се и Муди.

Останалите мъже хорово започнаха да правят груби намеци за момичето, което бяха виждали само през биноклите си.

Думите им накараха стомаха на Сара да се свие.

— Млъквайте — извика Аб. — Набийте си го в главите. Никакви набези близо до лагера.

— Но…

— Млъквай!

За един кратък момент се чуваше само водата, която капеше по скалата.

— Нищо не може да привлече вниманието на армията така, както изнасилването на две бели жени — продължи с леден глас Аб. — Ако реша, че вдовицата Кенеди има нужда от грижи, ще го направя лично и при това законно. Ще се оженя за нея.

Муди и хората му замърмориха нещо, но не протестираха явно. Когато се срещнаха за първи път, един от хората на Муди бе изпитал на гърба си гнева на Аб. Беше мъртъв, преди той да е извадил и наполовина пистолета си от кобура.

Аб беше по-бърз с револвера от всеки друг, който бяха виждали хората на Муди, а те мислеха, че са ги виждали всичките. Докато не се появи Аб Калпепър.

— Ще е по-лесно, ако прекараме зимата в ранчото „Лост Ривър“, да му се не види — каза Муди.

— По-лесно не означава винаги по-добре. Време е да го научиш. Ще направим точно това, което вече обсъдихме.

— Да останем в Спринг Каниън? — обади се друг глас. — За бога, вятърът там е толкова студен.

— Ако ти и останалата пасмина си седнете на задниците, лагерът ще ви се стори много уютен — каза Аб.

Някой изруга, но никой не се възпротиви открито.

— Ще убия всеки, когото хвана да краде в „Съркъл Ей“ — продължи Аб.

Никой не каза нищо.

— А също така и всеки, който се забърка с белите жени — добави той.

— Дори и с Голямата Лола? — попита Муди учудено.

— Чувам, че се е отказала от кражбите.

— Да, но, да му се не види, тя е просто една стара курва, да му се не види!

— Няма да я закачате. Ще правим това, за което се разбрахме — ще живеем мирно и тихо в лагера и ще правим набезите си надалеч.

Никой не се обади след спокойната заповед на Аб Калпепър.

— След година — година и нещо — продължи Аб, — ще имаме хиляда глави добитък и жени, достатъчни за султански харем. Някой да има нещо против?

Мълчание.

— Добре. Връщайте се в лагера. Аз и Кестър ще яздим отзад, за да видим дали някой от „Съркъл Ей“ не ни е проследил. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Парнел.

Чу се тропот на подковани копита по скалите. Това бяха мулетата. Мустангите не бяха подковани и издаваха много по-малко шум. Прахът се вдигна чак до плитката пещера, в която Сара и Кейс лежаха неподвижни.

След като в продължение на няколко минути не се чу никакъв звук, Сара понечи да стане. Той веднага се хвърли отново върху нея, притисна я към земята и затисна устата й с ръка.

— Аб! — прошепна Кейс.

Това беше достатъчно. Тя сякаш се вкамени. Минаха още няколко дълги минути.

— Нали ти казах — обади се Кестър.

— А пък аз ти казвам, че там има някой — отвърна Аб.

— Призрак.

— Призрак — подигра му се Аб. — Няма никакви призраци, момче. Колко пъти трябва дати го казвам?

— Виждал съм ги.

— Само на дъното на бутилката.

— Виждал съм ги — повтори Кестър.

— Държиш се като малко бебе. Ако татко беше тук, щеше да те ритне по задника.

— Виждал съм ги.

— Дрън-дрън. После да не ми се вайкаш, когато онези тексасци ни проследят.

— Тях не съм ги виждал.

— Дрън-дрън.

Аб направи един кръг с мулето си и тръгна в посоката, в която бяха препуснали останалите. Кестър го последва. Кейс не помръдваше. Нито пък Сара. Дори и да искаше, нямаше как, защото беше прикована от тежкото му тяло към земята.

Най-накрая той бавно се претърколи настрани. Преди тя да е успяла да се надигне, той притисна ръката си между плешките й. Останаха така, неподвижни, заслушани в тишината.

Ако Сара не беше свикнала да ловува или просто да наблюдава дивите животни, щеше да изгуби търпение много преди Кейс да й даде знак, че може да стане. Но тя беше прекарала много години с пушка или пистолет в ръката, осигурявайки храна за по-малкия си брат и за съпруга си, който прекарваше цялото си време в търсене на съкровище. Търпението й, както и абсолютната й неподвижност, направиха силно впечатление на Кейс. Познаваше много малко мъже и нито една жена, които да могат да стоят неподвижни за дълго. Рано или късно, повечето хора помръдваха.

Рано или късно, повечето хора умираха.

Но, за бога, това момиче мирише хубаво! И е толкова приятно да я докосваш. Мека е, но не чак толкова. Като розова пъпка. Интересно дали вкусът й е като на дъжд, слънце и рози, смесени заедно?

С беззвучна ругатня Кейс се отърси от тези мисли и махна ръка от гърба на Сара.

— Говори тихо — каза той шепнешком. — Всеки звук се чува надалеч в тази каменна пустош.

— Знам.

— Имаш ли кон?

— Не.

Не му каза обаче, че конете вдигат прекалено много шум, а шумът можеше да събуди Конър и той да се разтревожи, че тя излиза сама през нощта. Правеше го все по-често напоследък.

— Можеш ли да яздиш, мисис Кенеди? — попита Кейс.

— Да.

— Ще те изпратя до вкъщи.

— Не е необходимо, мистър… ъъ…

— Наричай ме Кейс. Конят ми е на една полянка в дефилето на юг оттук — каза той. — Знаеш ли мястото?

— Да.

— Добре. Ще вървя след теб.

Сара понечи да каже нещо, но само сви рамене и се обърна. Нямаше никакъв смисъл да спори. Ако той искаше да я изпрати, щеше да го направи независимо дали на нея това й харесва или не. Но пък ако наистина вървеше след нея, не издаваше никакъв звук. След няколко минути любопитството й надделя. Тя спря и се обърна назад. Той беше зад нея.

Учуденото възклицание, което неволно се изтръгна от устата й, като го видя толкова близо до себе си, предизвика още по-неочаквана реакция от него. В първия миг ръцете му бяха празни. В следващия в тях вече блестеше револвер, зареден и готов за стрелба.

Кейс направи няколко безшумни крачки към нея и прошепна в ухото й:

— Какво има?

— Не чувах стъпките ти, затова се обърнах и видях, че си точно зад мен — прошепна тя в отговор. — Изненадах се, това е всичко.

Револверът се върна в кобура толкова бързо, колкото бе излязъл оттам.

— Ако вдигаш шум, лесно можеш да се окажеш мъртъв — каза той делово. — Особено по време на война.

Сара си пое дълбоко въздух, обърна се и продължи да върви. Конят му чакаше на полянката и спокойно пасеше. Когато я подуши, животното бързо вдигна глава и ушите му щръкнаха. Формата на главата му й подсказваше, че това не е обикновено животно. Чистите линии, издължената муцуна, трептящите ноздри и широко разположените уши говореха за добра порода.

— Не се приближавай — каза Кейс на Сара, а после продължи към коня: — Спокойно, Крикет. Това съм аз.

Когато мина покрай нея, Сара разбра защо се движеше толкова безшумно. На краката му имаше високи до коленете мокасини, а не ботуши, каквито повечето от белите носеха.

С пестеливи движения Кейс затегна каишките на седлото, хвана юздите и поведе Крикет^[1] към нея.

Конят беше огромен.

— Най-големият щурец, който някога съм виждала — обади се тя.

— Беше голям колкото щурец, когато го кръстих така.

Съмняваше се, но не отговори.

— Остави го да те подуши — каза Кейс. — Не се страхувай. Жребец е, но се държи като джентълмен, когато съм наблизо.

— Да се страхувам от кон? — възкликна тя — Не си познал.

После гласът й се промени. Стана тих, успокояващ, почти като песен. Толкова чист, колкото ромона на някое поточе.

На Крикет тези звуци му харесваха толкова, колкото и на Кейс. Меката като кадифе муцуна на жребеца се наведе към шапката й, захапа едната й дълга плитка и изпръхтя във вълнената й жилетка. После Крикет наведе още главата си и я бутна в гърдите с безмълвната молба да бъде погален.

Тихият смях на Сара опари Кейс като огън. Той наблюдаваше безмълвно как тя сваля ръкавиците си и гали главата и ушите на Крикет. После пъхна пръстите си под юздата там, където кожата на животните обикновено се ожулваше и само човешки ръце биха могли да го почешат.

Крикет издаде някакъв звук, после отпусна главата си на гърдите й, доволен като куче.

Кейс, без да иска, се зачуди как ли би се почувствал, ако тези ръце погалят косата му, тялото му.

„Проклятие — изруга той наум. — Какво ми става? Ако продължавам да си мисля за такива неща, язденето с нея няма да е много приятно.“

— Да ти помогнали да се качиш? — попита той рязко.

— Това е твоят кон, все пак.

Движението, което направи Кейс беше толкова бързо, че Сара дори не успя да разбере какво става. В един миг галеше Крикет, а в следващия вече беше на седлото със смътния спомен, че Кейс я е вдигнал, сякаш не е по-тежка от перце. Преди да се е усетила, той направи още едно светкавично движение и се озова зад нея на седлото. Тя се вцепени. Крикет усети страха й и изпръхтя.

— Спокойно — обади се Кейс тихо. А после добави по-грубо: — Мислех си, че можеш да яздиш.

— Мога — отговори тя през зъби.

— Тогава се отпусни, плашиш Крикет.

Сара въздъхна дълбоко, разбрала, че той е протегнал ръце към юздите, а не към нея.

— Умееш да изненадваш хората — промълви тя.

— И други са ми го казвали.

Той обърна коня и се насочи към изхода на долината.

Сара постепенно започна да се отпуска. Крикет вървеше доста бързо, без очевидно да полага усилия.

— Добър кон — обади се тя след известно време. — Наистина добър.

— Той и Багъл Бой са последните.

— Последните от какво?

— От конете, които отглеждахме аз и брат ми. Войната и набезите на престъпниците довършиха останалите, включително семейството на брат ми.

Гласът му беше спокоен, безизразен, като че ли говореше за неща, случили се с някой непознат.

— Все пак ти е останало нещо — каза Сара. — Аз имах само една парцалива рокля на гърба си и по-малък брат, за който да се грижа.

— Войната?

— Ураган. Преди шест години.

Кейс се размърда на седлото. Ароматът, топлината и близостта на Сара Кенеди подлагаха тялото му на адски мъки.

— В Луизиана — попита той, опитвайки се гласът му да звучи нормално.

— В Източен Тексас.

Той си пое дълбоко въздух. Ароматът на рози го накара да съжалява, че го е направил.

— Преди шест години? Сигурно си била съвсем малка.

— Карах четиринайсетата си година. Бях достатъчно голяма.

— За какво?

— За брак.

Тонът й подсказваше, че не бива да задава повече въпроси. И това го устройваше чудесно. Леко дрезгавият й глас никак не помагаше на кръвта му да се успокои. Вече наближаваха дома на Сара. Тя не му беше казала къде се намира ранчото. А и той не попита. Знаеше точно къде отива. Тя чак сега го осъзна. Но вместо да се изплаши, че един непознат знае точно къде се намира изолираният й дом, тя се заинтригува.

Интересно, какво ли прави той тук, чудеше се тя. Но не изрази любопитството си гласно. Въпреки че би могла да се държи невъзпитано и да попита Кейс какво прави в тази пустош, Сара не беше глупачка. Само хора извън закона, индианци, търсачи на съкровища каубои и луди артисти идваха в отдалечената каменна пустиня, която беше нейният дом.

Съмняваше се, че може да е каубой. Крикет не беше обикновен кон. Нито пък за седлото му бяха привързани златотърсачески инструменти. От това, което успяваше да види, въобще не приличаше на индианец. Така оставаха само две възможности — да е човек извън закона или луд артист. Но какъвто и да беше Кейс, не беше луд.

Той насочи коня към стръмната пътека, която водеше надолу към широката долина на Лост Ривър Каниън. Луната грееше ярко и той внимаваше да не излиза от сянката.

На няколко десетки метра под ръба на платото, през цепнатините на дъските на една непохватно построена къщурка блестеше фенер. Дървена ограда и изплетен от ракита навес от едната й страна служеха като обор. Отпред имаше подредена зеленчукова градинка и няколко плодни дръвчета. От другата страна имаше навес и ниска колиба.

— Кой е на пост? — попита Кейс.

— Никой.

Той присви очи. Инстинктът му казваше две неща. Първото беше, че тя не лъже. А второто — че някой пази къщата. С бързо движение той слезе от коня, като тялото на Крикет остана между него и малкото ранчо.

— Не е необходимо да тревожа хората ти — каза Кейс. — Ще изчакам тук, докато се прибереш.

Този път Сара не се изненада, когато ръцете му я повдигнаха от едрия кон и я сложиха на земята. Това, което я изненадваше, беше, че започва да й харесва чувството от допира на силните му ръце, както й харесваше дъхът му, ухаещ на ябълки.

Как ли изглежда без тази огромна шапка? Очите му са светли, а косата — тъмна, не се е бръснал от седмица-две, но иначе е чист. Дали и на вкус е като ябълка, затоплена от слънцето? Тази мисъл я шокира повече от всичко друго, което се беше случило тази нощ.

Кейс чу учестеното й дишане и видя как очите й внезапно се разшириха. Знаеше със сигурност, че огънят, който гори в него, е докоснал и нея.

— Друг път не излизай сама — каза равно той. — Следващия път няма да съм наблизо, за да те измъкна от неприятностите.

— Не бях застрашена от нищо, докато ти не ме сплеска под себе си като риза за гладене — отвърна тя.

— Съжалявам. Не съм искал да ти причиня болка.

— Не си ми причинил. Просто си… много едър.

И отново дрезгавата жилка на гласа й го опари.

— Престани да ме гледаш така — каза той.

— Как?

— Като момиче, което си мисли за любов. В мен не е останала никаква любов. Всичко, което имам, е това.

Той се наведе и устните му се допряха до нейните. Искаше целувката да е груба и бърза, като предупреждение да не си въобразява разни неща. Но когато се наведе, вдъхна аромата на рози. И разбра, че не би могъл да го направи по този начин, както не би могъл да откъсне една розова пъпка. Върхът на езика му се плъзна по устните й в нежна, изгаряща милувка.

После си тръгна и остави Сара сама в нощта, с вкуса на един непознат върху устните си и с чудото на първата целувка, която накара тялото й да потрепери.