Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (22)

Глава 22

Сара се събуди, усещайки топлината на Кейс до себе си и ударите на сърцето му под бузата си. Промърмори нещо, сгуши се по-близо и отново заспа.

Когато Кейс усети движението й, също се събуди, разкъсван от болка. И едновременно с това се чувстваше много добре. Изпитваше болка, защото знаеше, че не биваше да идва в леглото й. Чувстваше се добре, защото беше в леглото й. Ами ако е бременна? Този въпрос не му беше давал мира цяла нощ. Това не бива да се повтаря.

Кейс не знаеше какво точно има предвид — да прави любов със Сара, да се чувства отговорен за живота на едно дете, или да изгуби това дете. Знаеше само, че леден страх бе сковал сърцето му. Никога не се беше страхувал толкова, дори по време на войната.

А ето че се бе усмихнал под прикритието на тъмнината. Бе се смял под прикритието на тишината. Тази нощ се беше изгубил в страстта на Сара. Никога вече! Няма да може да го преживее още веднъж — смеха и загубата.

Сара въздъхна и се притисна към него. Доверието й също плашеше Кейс. „Тя ме обича. Аз не мога да я обичам. Само ще й причиня болка. Не мога да й причиня болка. Тя ме обича. Не мога!“

Мислите се въртяха в главата му и го изпълваха с болка.

— Сестричке? — обади се тихо Конър. — Добре ли си?

Кейс почувства промяната в Сара, когато чу гласа на брат си. Тя се събуди изведнъж и се вцепени.

— Какво има? — обади се тя.

— Слънцето изгря, а ти не си станала — отговори брат й. — Помислих си, че си болна.

— Никога не съм се чувствала по-добре.

Тя се прозина, протегна се… и изведнъж разбра, че е съвсем гола под завивките. Изражението на лицето й за малко не предизвика усмивка у Кейс. За малко. Цената на смеха беше твърде висока.

— Хънтър каза да не те закачам, че сигурно не ти е било лесно тази нощ, но аз се притесних.

Кейс видя как лицето й става пурпурночервено.

— Хм, да, ни ми беше лесно — промърмори тя. Когато се чу какво казва, тя се изчерви още по-силно. Кейс се усмихна. Опита се да изпъне устни, за да скрие усмивката си, но не можеше да отрича нежността, която изпита, когато тя скри аленото си лице в гърдите му.

— Какво беше това? — попита Конър. — Какво смешно има?

Тя се покашля. Кейс отвори уста, но Сара веднага сложи малката си ръка върху нея.

— Добре съм — каза тя отчетливо. — Хънтър е прав. Да спиш отвън не е толкова спокойно, колкото вътре, това е всичко.

— Ще свикнеш — провикна се весело брат й.

Тя се съмняваше, че някога щеше да свикне с Кейс в леглото си, в тялото си, в самата си душа. Раят на сладките сънища през нощта и адът на сутринта, когато сънищата свършват.

Очите на любовника й казваха, че утрото е настъпило.

— Връщай се в къщата — каза тихо тя на брат си. — Аз ще дойда след малко, за да направя закуската.

— Морган вече се е заел с тази работа. Виждала ли си Кейс?

Една черна вежда се вдигна въпросително, когато той я погледна над ръката й.

— По дяволите — измърмори Сара и махна ръката си.

— Какво? — извика Конър.

— Да, видях Кейс — отговори тя. „Целият. Всяка част от него.“

Господи, не бе знаела колко сладък и горчив едновременно може да бъде животът.

— Къде е? — попита брат й. — Имах намерение да отидем да шпионираме Калпепърови…

— Кейс е тук — прекъсна го тя.

Последва кратко мълчание.

— О! — възкликна Конър. — Ъъ…

— Да. Ъъ… — повтори Сара иронично. — А сега, имаш ли нещо против да ни оставиш на мира?

— О, проклятие, как бих могъл да зная?

— Ако не използваше главата си само за закачалка за шапката ти — изстреля тя.

— А ти, хм… добре ли си?

Когато чу съчетанието от любов, загриженост и притеснение в гласа на брат си, раздразнението й изчезна и тя се засмя топло.

— Никога не съм била по-добре.

— А мен няма ли да ме попиташ как съм? — обади се най-после и Кейс. — Сестра ти е доста темпераментна жена.

— Кейс, ако не беше толкова голям, за да те напляскам… — започна тя.

— Но съм — прекъсна я той. — Така че не можеш да го направиш. Прибирай се, Конър. Идваме след малко.

Смехът на момчето отекна в настъпващото утро. Продължаваше да се смее дори когато вратата на къщата се затвори зад гърба му.

В очите на Кейс обаче нямаше и следа от смях.

— Сара… — започна той.

— Не — прекъсна го тя.

— Какво?

— Не. Просто не. Не разваляй всичко, като ми кажеш колко не ме обичаш. Знам, че е така, но не искам да го чувам.

Той затвори очи, за да не вижда болката в нейните. Но и него го болеше.

— Не можем да го направим отново — каза той глухо.

— Не можем? — Сара се изсмя късо. — Ти си толкова твърд в момента. Не ми казвай, че не можем.

Той едва ли би могъл да спори. Членът му пулсираше до хълбока й, сякаш не беше имал жена от години.

— Добре — процеди той през зъби. — Не трябва да го правим отново.

— Защо?

— Мога да ти направя бебе!

Тя потрепери и леко раздвижи хълбоци, преценявайки готовността му.

— Не се и съмнявам — съгласи се тя.

— И тогава ще трябва да се оженя за теб и…

— Защо? — прекъсна го тя.

Той се втренчи в нея, сякаш внезапно беше полудяла.

— Аз съм богата вдовица, не бедна девица — каза тя делово. — И освен това, следващия път ще използвам това, което ми даде Лола.

— Няма да има следващ път.

— В такъв случай това, което истински те притеснява, не е, че мога да забременея, нали? Какво има? Не ти ли хареса това, което направихме?

Устата на Кейс се затвори толкова рязко, че зъбите му изтракаха. Дори под гъстата му брада можеше да се види, че челюстта му е здраво стисната.

— Знаеш много добре, че ми хареса — процеди той през зъби. — Проклятие, „хареса“ е слаба дума. Никога не съм се чувствал по-добре!

Нито пък ще се чувствам, добави горчиво наум.

— Тогава няма никакъв проблем — тя му се усмихна сладко. — Хайде, мързеливецо. Хайде да видим какъв готвач е Морган. Освен ако не искаш да разбереш дали няма да ни стане още по-хубаво, ако се поупражняваме…

С тихо проклятие Кейс скочи от постелята. Облече се бързо. Студеният въздух не беше единствената причина да бърза. Едни очаровани сиви очи запаметяваха всеки сантиметър от тялото му.

— Обличай се — каза той.

— Не мога да си намеря долната риза? Какво си направил с нея?

Той се огледа наоколо, почти отчаян. Ризата й се подаваше откъм долната част на завивките.

Той я взе и си спомни как събличаше топлия, мек муселин, откривайки още по-топлата, мека плът отдолу. Бързо захвърли бельото към нея.

„По дяволите! Тя е като огън посред зима. Сигурно ще умра, спомняйки си какво е да прониквам в нея. Истинска жена, топъл мед върху езика ми, върху цялото ми тяло. Един зимен огън, горящ само за мен.“

Той потрепери от обзелото го желание. Всичко, което можеше да направи, бе да натъпче неконтролируемата си плът в панталоните.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го Сара.

— От няколко години насам се обличам съвсем сам — каза той дрезгаво.

— А какво ще кажеш ти да ми помогнеш? Аз съм все още начинаеща.

Дразнещата нотка в гласа й още повече го възбуди.

— Ева също е била такава — измърмори той, — но бързо се е научила.

Кейс вдигна поглед към очите й и видя как веселото изражение в тях изчезва.

— Сара… — започна той.

Този път тя не го прекъсна. Просто изчезна. Одеялата се надигаха и смъкваха, докато тя се обличаше под тях. Не след дълго тя се появи — съвсем облечена, като се изключат ботушите.

— Само за да не разбере Конър колко много не ме харесваш — каза тя равно, — би ли се опитал да се държиш добре с мен пред него?

— Аз те харесвам.

— Добре — тя нахлузи десния си ботуш. — Тогава да се държиш добре с мен няма да е проблем.

Тонът й му подсказваше, че въобще не му вярва, че я харесва.

— Мъжете не прекарват такива нощи с жени, които не харесват — каза той глухо.

— Разбира се.

Тя напъха левия си крак в другия ботуш и се изправи бързо.

— По дяволите, изслушай ме! — извика Кейс.

Едни студени сиви очи го пронизаха.

— Не само те слушам, ами съм съгласна с теб — каза тя.

— Но това не е вярно.

Веждите с цвят на канела се извиха елегантно нагоре.

— Щом казваш — промълви Сара.

— Какво?

— Аз ще се държа добре с теб, но и ти трябва да опиташ. Само колкото да се упражняваш, разбира се. Не очаквам да се държиш добре, когато Конър не е наоколо.

Кейс си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. Тя му беше като трън в петата. Той се зачуди къде бе отишло предишното му самообладание. Спомените за Сара в ръцете му му дадоха ясен отговор къде точно е отишло.

Не трябваше да го прави. Но го беше направил. А сега трябваше да прекара остатъка от живота си, съжалявайки. Зимата изглеждаше много по-студена, когато знаеш, че има един огън, който гори само за теб. Съвсем наблизо. И така трябва да остане.

 

 

— Виждала ли си Конър? — попита Ют.

Сара се обърна, стресната. Току-що беше нарязала лука и лютите чушки в тенджерата с фасула, която вреше над огъня. Надяваше се да изгорят устата на Кейс.

„За какво се оплаквам? — запита се тя горчиво. — Тази сутрин го помолих да се държи добре с мен и той точно това направи. Толкова добре се държи, че чак ме боли.“

Тя въздъхна и започна да разбърква фасула. Ют се покашля. Сара подскочи. Беше забравила, че той е там и чака отговора й.

— Не съм го виждала, откакто закусихме — каза тя, надявайки се, че той не забелязва почервенелите й бузи. — Защо питаш?

Поне Конър не я дразнеше за Кейс. Като се изключат тънките му усмивчици, разбира се.

Без да казва нищо, Ют се загледа в светлините, които играеха по пода. Беше късен следобед.

— От закуската, така ли? — обади се той след малко.

— Какво има? — попита остро Сара.

Той сви рамене, но не можеше да я заблуди. Вече се беше научила да познава настроенията му.

— Ют?

Не беше необходимо да казва нищо повече.

— Трябваше да е на билото преди два часа, за да ме смени. Лола забелязала, че не съм се върнал навреме, и дойде да види какво е станало. Сега е там, поемайки дежурството на Конър, за да мога аз да се нахраня и да си почина.

Сара се намръщи и сложи още дърва в огъня.

— Може би е с Кейс — каза тя. — Напоследък доста се упражняват с револвера.

— Проверих. Не е с него.

Сара се разтревожи.

— Не е в негов стил да не изпълнява задълженията си.

— Да. И аз мисля така.

— Къде е Кейс?

— С брат си. Кроят планове за Калпепърови.

— А Морган?

— Отиде да огледа лагера им.

Тя добави още дърва в огъня и се загледа в пламъците. Изтри ръцете си в престилката.

— Ще го потърся — каза тя.

— Това си и помислих, че ще направиш.

— Някой наглежда ли козите на Лола?

— Кучето.

— Надявам се, че няма отново да изгуби онази на белите петна — промърмори тя.

Ют тръгна към вратата, но се спря.

— Каквото и да прави кучето, тя винаги прави това, което си иска. Непрекъснато бяга от стадото.

— Винаги си се застъпвал за кучето.

— Аз самият съм бил в неговото положение. Такъв е животът.

Вратата се затвори след него. Изражението на лицето на Сара веднага се промени и на него се изписа целият страх, който изпитваше. Сега си спомни какво бе казал Конър тази сутрин. „Имах намерение да отидем да шпионираме Калпепърови.“

— Конър — прошепна тя. — Не си толкова глупав, че да отидеш сам, нали?

С рязко движение тя свали престилката си и я закачи на един пирон.

— Морган ги наблюдава — каза си тя гласно. — Той не би позволил на Конър да направи някоя глупост.

Думите отекнаха в празната стая. Конър. Глупост.

Тя изтича навън. Вратата се тресна след нея. Не забелязваше студения вятър и снежинките, които се въртяха пред лицето й.

— Конър? — извика тя. — Къде си?

Като обезумяла, тя се втурна към дървото, където брат й спеше.

— Конър? Конър!

Вятърът връщаше виковете й обратно, подигравайки й се така както вече го беше правил веднъж — по време на наводнението, когато тя викаше в тъмнината по-малкия си брат.

Тогава го бе намерила. И сега ще го намери. При постелята му нямаше никой, но седлото му беше там.

— Конър! Обади се!

Никой не й отговори, освен вятъра. Разпилени кичури коса я шибаха в лицето.

— Не сега! — промълви тя. — Не и когато най-после открих среброто. Къде си? Конър! Конър!

Продължаваше да вика името на брат си, когато Кейс я завъртя и я прегърна силно.

— Спокойно, скъпа. Спокойно. Овладей се и ми кажи какво е станало.

Чак когато спокойният, нежен глас на Кейс проникна в съзнанието й, тя разбра, че крещи името на брат си като обезумяла.

— Конър с теб ли е? — попита тя дрезгаво.

— На билото е.

— Сигурен ли си? Видя ли го там?

— Не, но той знае кога е неговото дежурство.

— Не е отишъл.

— Какво?

— Лола е там. Конър въобще не се е появявал.

Кейс се обърна и погледна през рамо.

— Хънтър?

— Не съм го виждал — отговори брат му.

— А ти, Морган?

— Не.

— Морган! — извика Сара. Изскубна се от ръцете на Кейс и се обърна към Морган. — Защо не наблюдаваш Калпепърови? — гласът й звучеше обвинително. — Трябваше да си там!

Морган погледна към Кейс. Той гледаше Сара, сякаш беше някоя непозната.

— По-спокойно, скъпа — каза той. — Морган следва заповедите на Хънтър.

Тя затвори очи.

— Той говори ли с теб за намерението си да шпионира Калпепърови? — попита тя глухо.

— Конър ли?

Трябваше да използва всичката си воля, за да не изкрещи, че разбира се, говори за брат си.

— Да — отговори тя с неестествено спокоен глас. — Той е единственият, който липсва, нали така?

Кейс я погледна тревожно.

— Щом казваш така, тогава Конър наистина липсва — каза той внимателно.

— Така казвам.

Изражението в очите й го караше да иска отново да я прегърне.

— Тази сутрин… — гласът й се пречупи. — Тази сутрин Конър каза, че има намерение да шпионира Калпепърови.

Морган промърмори нещо нецензурно под носа си. Устните на Хънтър се изпънаха в сурова линия.

— Продължавай — каза Кейс.

— Няма къде да отиде — каза тя. — А ето, че го няма.

— Морган… — започна Хънтър.

— Тръгвам.

— Ще дойда с теб — обади се Кейс.

— Аз също — каза Сара.

И двамата мъже се обърнаха към нея. Три бързи изстрела откъм билото прекъснаха това, което щяха да й кажат. След малка пауза се чу и четвърти изстрел.

— Имаме си компания — каза Кейс.

— Само един е — това беше Сара.

— Само един се показва — изтъкна Хънтър. — Кейс, остани с нея. Морган, идваш с мен.

— Ют ще се погрижи за горичката — каза Сара. — Винаги го прави, когато Конър го няма.

Хънтър кимна. Той и Морган изтичаха към храстите зад къщата с извадени пистолети.

— Не се тревожи — каза й Кейс. — Хънтър няма да позволи да ни изненадат в гръб.

— Надявам се, че Лола няма да ги застреля по погрешка.

— Дори няма да ги види.

Сара потрепери и не каза нищо.

— Къде е жилетката ти? — попита Кейс.

— В къщата.

— На най-тъпото възможно място — измърмори Кейс, свали палтото си и й го подаде.

Но тя вече тичаше към къщата. Той реши, че тя не се притеснява за жилетката си, а за пушката. И беше прав. Когато се появи отново след миг, в ръцете й имаше пушка. Беше облякла жилетката по-скоро защото в нея имаше патрони, а не за да й е топло.

— Не се показвай — каза й Кейс.

— Но…

Думите й не се чуха, защото той я повлече под прикритието на храстите и скалите.

— Няма да помогнеш на Конър, като умреш — каза й той рязко. Извади далекогледа си и започна да наблюдава пътеката, която се спускаше от билото. — Това е Аб.

— Сам ли е?

— Доколкото виждам.

По гръбнака й полази студена тръпка. В гласа на Кейс имаше някаква нотка, която я караше да настръхва. Погледна лицето му, но не видя нищо. След малко той свали далекогледа и се обърна към нея. Очите му бяха празни.

— Носи шапката на Конър.

Цветът напусна лицето й и тя залитна, сякаш я бяха ударили. Той посегна към нея, но тя блъсна ръката му.

— Добре съм — каза му тя.

— Вероятно брат ти е все още жив — каза Кейс, — в противен случай Аб не би се разхождал така тук с шапката му.

Тя потрепери.

— Остави ме да поговоря с Аб — продължи той.

Тя се поколеба, но кимна.

— И не се показвай — заповяда той. — Аб става… неразумен… когато наоколо има жени или деца.

— Неразумен — повтори тя с горчивина. — Все едно да описваш ада като едно приятно топло местенце.

— Ще застана на такова място, че да можеш да вземеш Аб на мушка, без да ме застреляш.

— Застани така, че да чувам какво говорите.

Това не беше молба. Беше сигурен, че ако не застане достатъчно близо, тя ще го последва. И не я обвиняваше. Ако Хънтър беше в ръцете на Аб, той би сторил същото.

Той се отправи към едно място, откъдето Аб щеше да мине на път за къщата. Зареди двете цеви на пушката си и зачака. Аб не правеше никакви опити да се крие. Яздеше по пътеката, държейки шапката на Конър пред себе си като щит. И тя наистина беше щит. Никой не би го докоснал и с пръст, докато не узнаеха съдбата на Конър.

Нищо не се е променило, мислеше си Кейс. Независимо дали е война, или не, лешоядите винаги са там, където са Калпепърови. Конър не е първият им пленник. Но ще е последният.

— Достатъчно — извика Кейс. — Остани на мястото си.

Аб спря мулето. Бледите му сини очи се огледаха за прикритие. Не виждаше мъжа, който му говореше.

— Не си много приятелски настроен — каза той.

— Имай го предвид.

С бавни движения Аб бръкна в джоба си, извади парче тютюн, пъхна го в устата си и започна да дъвче. Кейс чакаше.

Измина доста време и стана ясно, че Кейс няма да започне разговора, нито пък ще направи някое погрешно движение.

— Добре — каза Аб. — Хванах брат й. Искам среброто й срещу него.

— Какво те кара да мислиш, че мисис Кенеди има сребро?

— Следих ви. Копах във всяка дупка, която вие изкопахте — Аб се изплю в праха. — Последния път, когато ви проследих, копитата на конете ви оставяха дълбоки следи. Доста време търсих след това, но сигурно сте го взели всичкото. Онези дупки са празни като гробове, очакващи труповете.

Кейс не се изненада от думите на Аб. Беше се досетил какво ще поиска още когато видя шапката на Конър в ръката му.

— Даваме ти среброто, получаваме Конър жив и всичките ти кучи синове се измитат към Калифорния. Става ли?

Вятърът поклащаше сухите клонки. Известно време това беше единственият звук, който се чуваше.

— Тя ще донесе среброто — каза най-накрая Аб.

— Не.

Отново настъпи мълчание.

— Това момче май вече е пътник — каза Аб безразлично.

— Ако той умре, умираш и ти.

— Не! — извика Сара от храсталака. — Ще ти донеса среброто!

Кейс изсъска нещо доста неприлично.

— Аз ще донеса среброто, иначе няма сделка — каза той на Аб.

— Какво те кара да мислиш, че ми харесваш повече от това малко хубавко момиче? — попита подигравателно Аб.

— Аз съм един от онези тексасци, които те безпокоят напоследък.

Аб се вцепени.

— От коя точно част на Тексас?

— Хевън Вали.

Аб изсумтя и изпитото му лице се изпъна още повече.

— Така си и мислех. Имаш ли нещо против да се покажеш? Гласът ти ми е познат.

— Сигурно. Мислеше си, че работя за теб в Рубинените планини.

Мулето подскочи, сякаш му бяха забили игла в задницата.

— Ти уби мои роднини — извика яростно Аб.

— Роднините ти бяха мъже и при това въоръжени. Те имаха избор. Нещо, което никога не си давал на жените и децата ни.

Аб погледна към мястото в храсталака, откъдето бе чул гласа на Сара.

— Той може да носи среброто вместо теб — каза й Аб. — Донесете го на зазоряване в лагера ни.

— Тя остава тук — каза равно Кейс.

— Изборът е неин — Аб се ухили и отново се изплю. — Но все си мисля, че й се иска да види брат си жив.

— Ще отида — извика Сара.

Кейс не мислеше така, но не й каза нищо.

— На зазоряване — каза Аб и рязко обърна мулето си.

— Аб? — обади се тихо Кейс.

Другият мъж се закова на мястото си.

— Ако Конър пострада — продължи Кейс, — всичко, което си му сторил, ще се случи и на теб. А след това ще те обесим.