Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (7)

Глава 7

— Какво си мислиш, че правиш? — попита Сара, влизайки в къщата.

— А ти как мислиш? — беше резкият отговор на Кейс.

Вратата зад нея се затвори с трясък и скри ярките лъчи на зимното слънце.

— Оттук — каза тя — изглежда, сякаш някакъв ненормален глупак подскача на един крак, използвайки пушка за патерица и куршум за мозък.

— За пушката си права.

Въпреки раздразнението си, Сара се усмихна. Остроумието на Кейс непрекъснато я забавляваше. Не че Конър не беше остроумен, но с Кейс не беше същото. Малкият й брат просто не беше толкова нахален. А Кейс беше съвсем различен.

С присвити очи тя отбеляза, че той има напредък. Първия път, когато го намери да подскача из стаята съвсем облечен, тя скри дрехите му веднага щом той заспа. Но ако смяташе, че платът около слабините на Кейс е достатъчна причина, за да го задържи в леглото, грешеше. Доказателството беше пред очите й.

— Защо бързаш толкова? — попита тя спокойно, опитвайки друг подход.

— Десетте дни лежане по гръб ме превърнаха в безпомощно котенце.

Сара огледа мускулестото му тяло и се изсмя високо.

— Котенце? Кейс, дори и лъвчетата не са силни колкото теб.

Единственият отговор беше сподавено проклятие.

— Би ли повторил? — обади се тя невинно.

— Бих, но ти не би искала да го чуеш.

Прикладът на пушката се подхлъзна. Той се олюля и сигурно щеше да падне, ако тя не бе скочила към него, предлагайки рамото си за опора.

— По-полека — обади се тя.

— Запази този сладък гласец за ястреба си. Той е достатъчно сляп, за да ти вярва.

— В момента е с качулка.

— Точно това казах — сляп.

Тя му се усмихна. Той не отвърна на усмивката й. Тя не се изненада, не се и разтревожи. Вече беше разбрала, че той не се усмихва и не се смее, въпреки че имаше чувство за хумор, което очевидно беше резултат от живот със забавно, любящо семейство.

В началото мислеше, че болката не му позволявала се смее, но в процеса на оздравяването му разбра, че причината за непрекъснатото му мрачно настроение няма нищо общо с раните му. Не знаеше какво се е случило. Предполагаше, че има нещо общо с имената, които повтаряше по време на треската си — Емили и Тед, Белинда и Хънтър.

Но най-вече Емили. Кейс викаше името й с ярост, мъка и отчаяние, които разкъсваха сърцето на Сара. Тя самата много добре знаеше какво означава да изгубиш всичко, да ти отнемат топлотата и любовта, да останеш нещастен и самотен, само с едно дете, което разчита на теб, за да оцелее.

— Ако ти сложа качулка, ще стоиш ли там, където ти е мястото? — попита тя тихо.

— Може да стане, но само ако Ют е насочил пушка срещу мен.

Тя го погледна в очите. Ъгълчетата им не бяха присвити, което й подсказваше, че не се шегува. Въздъхна.

— Конър ти направи патерица — каза тя след малко. — Ще ти я донеса.

— Донеси ми и дрехите.

— Не.

Устните на Кейс се изпънаха. Погледна решителното й лице. И както често се случваше напоследък, потъна в загадъчния цвят на очите й — сиво с проблясващи сини сенки, сребрист огън или пък тъмни като буреносен облак, в зависимост от настроението й.

— Искаш да се разхождам пред теб гол — каза той равно. — Тогава нека бъде така.

Но гласът му не беше толкова строг, колкото му се искаше да бъде. Мисълта да бъде гол с тази остроумна, смела малка вдовица му допадаше твърде много.

— Ти не си гол — сряза го тя.

— Сигурна ли си? — провлече Кейс. — Може би е по-добре да погледнеш по-надолу.

Бузите на Сара порозовяха, но тя не свали поглед от очите му.

— Цялата работа е в това — каза тя закачливо, — че все още си твърде слаб, за да подскачаш наоколо, независимо дали си гол, или облечен като лорд на Великден.

— Цялата работа е в това, красива вдовичке, че няма да си в безопасност, докато аз съм тук.

— Не съм красива и няма да съм в по-голяма безопасност, когато си тръгнеш.

— Чух какво каза Аб Калпепър. Той дойде в ранчото „Лост Ривър“ заради мен, а не заради теб.

— Не си чул всичко — каза тя рязко. — Каза също, че ще кастрира Конър.

Кейс си пое бързо въздух.

— Боже Господи! Защо?

— Не знам, но мога да предположа.

— Слушам те — каза Кейс.

— Брат ми е… импулсивен.

Кейс чакаше.

— Мисля, че Конър е ходил в лагера им в Спринг Кениън, сложил е солта им при захарта, размесил е зобта с фасула и е пуснал конете им, за да прикрие следите си.

— Щеше да е много по-добре, ако беше прерязал няколко гърла, след като така и така е бил там.

Сара се задъха.

— Не! Не искам Конър да живее по този начин!

— В такъв случай си му избрала неподходящо място за живеене.

— Точно затова смятам да го изпратя на Изток, за да учи.

Без да казва нищо, Кейс огледа стаята. Оскъдната мебелировка и глиненият под подсказваха, че парите в ранчото „Лост Ривър“ не са в излишък.

— Конър вече е достатъчно голям — обади се след малко той. — Може би ще иска да каже нещо по въпроса къде ще ходи или къде няма да ходи.

— Светът не се състои само от една река и от пустиня от червени скали — гласът й беше глух.

— Това твое мнение ли е, или на брат ти?

— Ранчото „Лост Ривър“ е всичко, което желая. Животът тук ме удовлетворява.

Решителността в гласа й беше изписана и на лицето й. Очите й горяха със сребрист блясък.

— Но с Конър е различно — продължи яростно тя. — Той може да стане лекар, адвокат или учител. Може да пътува и да се среща с влиятелни личности. От него може да излезе нещо!

— А той това ли иска?

— Как може Конър да знае какво иска? — отговори тя с нарастващ гняв. — Всичко, което той познава, е този малък каньон. Ако види какво представлява останалият свят и реши, че иска да се върне тук — добре. Но ако ми помогне Бог, брат ми ще има възможност да види света.

Сара все още поддържаше Кейс и той усети вибрациите на тялото й. Беше като изпъната струна. А силно изпънатите струни обикновено се късат.

— По-спокойно, малката — промълви той и я обърна към себе си. — Тези десет дни са ти се отразили зле.

— Остави тези десет дни! Просто искам… просто…

Тя скри лице в гърдите му. С нежност, учудваща за толкова силен мъж, той погали косата и гърба й, успокоявайки я. Тя постепенно се отпусна.

— На колко години беше, когато умряха родителите ти? — попита той тихо.

— На тринайсет.

Кейс затвори очи. Беше виждал малки момичета, останали без родители по време на войната. Някои — тези, които имаха късмет — отиваха при роднини, които да се погрижат за тях. Други оцеляваха както могат — борейки се с бездомните кучета за къшей хляб. Много от тях умираха.

Съмняваше се, че Сара и брат й са били от щастливците, които имаха роднини.

— А Конър на колко години беше?

— На девет.

— Той ли беше най-малкият в семейството? И най-разглезен, нали?

— Той не е разглезен — веднага отговори тя.

— Ха! Притежава усмивка, която може да излъже и сатаната, камо ли една грижовна сестра.

Сара вдигна очи и срещна погледа на Кейс. Въпреки че беше пребледняла, в очите й нямаше сълзи.

— Бяхме пет деца и аз бях второто от тях. И единственото момиче. Майка дълго боледува, след като роди Конър. Аз го хранех, люлеех, пеех му, грижех се за него…

Не можеше да понесе погледа на Кейс. Сякаш той проникваше и в най-скритите кътчета на душата й. Погледна настрани.

Много внимателно той притисна бузата й към гърдите си. След известно колебание тя прие утешителния жест. Не си спомняше кога за последен път е имала някой, на който да се опре. След смъртта на родителите й тя беше тази, която трябваше да бъде силна, да прави това, което трябва да бъде направено, независимо от обстоятелствата.

— Била си като майка на Конър през цялото време? — обади се Кейс след малко.

Тя кимна.

— Останалите се издавиха в наводнението, но когато къщата започна да се разпада, аз грабнах Конър и се покачихме на едно дърво.

— Брат ти е щастливец — каза Кейс. — Достатъчно разглезен, за да знае, че е обичан и не дотолкова разглезен, за да се смята за безполезен.

— Той не е разглезен — настоя отново Сара.

— Аха. Точно затова вчера така му се скара, че е преследвал онази сърна, вместо да донесе дърва за огъня.

Тя се опита да вдигне глава и да погледне към Кейс, но установи, че не може. Ръката, която галеше косата й, беше непоклатима като скала. Можеше да се опита да се възпротиви на нежността му или просто да й се наслаждава, както се наслаждаваше на неочакван летен дъжд.

Тя въздъхна и отново се отпусна на гърдите му. Ароматът на мъж и сапун изпълни ноздрите й. Топлината на тялото му и меките косми на гърдите му под бузата й й напомниха, че той е почти гол.

— Миришеш на рози — обади сетя след малко. — Само че някак… по-различно.

Ръката на Кейс се поколеба, после продължи да я гали.

— За това е виновен сапунът ти.

— Виновен? — тя поклати глава и дългите й плитки погалиха голата му кожа. — Харесва ми как миришеш. Имаш ли нещо против?

— Крикет сигурно ще се чуди какво е станало с мен, но не, нямам нищо против.

— Добре. Единственият друг сапун, който имам, е от луга. Може да свали и кората на дърво.

Тя отново въздъхна и се сгуши до гърдите му като котенце. Гореща вълна заля Кейс, макар да знаеше, че жестът й няма нищо общо с флирта. Сара просто приемаше утешението, което той й предлагаше. Макар че още от първия миг, в който видя разпусната прекрасната й коса с цвят на канела, той копнееше да я докосне.

Може би тя няма да има нищо против. Не се опитваше да я съблазни. Просто искаше да докосне тази красива коса. Подпря се с една ръка на пушката и развърза връзките, които задържаха плитките й. Внимателно разреса с пръсти дългите кичури, докато косата й се разпиля. Кожата му усети колко е хладна. Пръстите му се вкопчиха в уханния водопад. Вдигна един кичур към лицето си, вдиша аромата му и после бавно го пусна.

— И на мен ми харесва как миришеш, Сара Кенеди.

Дрезгавият му глас й достави удоволствие. Беше нежен и едновременно толкова мъжествен.

— Сега вече знам как се чувстват ястребите ми.

Той издаде въпросително възклицание.

— Приласкани — продължи тя, въздишайки. — Много е хубаво.

Трогнат, без да разбира защо, Кейс целуна леко косата й. Толкова леко, че тя дори не забеляза. Не би могъл да обясни почти болезнената нежност, която в момента изпитваше към нея. Знаеше само, че е виждал твърде много жени и деца, съсипани от войната. И досега не беше успявал да облекчи болката им, въпреки че беше опитвал. Също както не беше успял да спаси племенницата и племенника си.

— Конър е щастливец да има сестра като теб — каза Кейс след малко.

— А аз имам нужда от по-голям брат като теб — леко се усмихна Сара. — Искаш ли да ме осиновиш?

По лицето му пробяга израз на болка, но той не спря да гали косата й.

— Децата имат нужда от любов — каза той спокойно, — а на мен не ми е останала никаква.

— Разбира се, че ти е останала. Ти си нежен и добър.

— Това би изненадало Калпепърови.

— Много неща биха ги изненадали.

Кейс сложи пръст под брадичката й и надигна главата й така, че тя не можеше повече да избягва погледа му.

— Не се самозалъгвай, Сара Кенеди — каза той тихо, — не ми е останала никаква любов. И не искам любов. Никога повече няма да обичам нещо, което може да умре.

Искаше й се да извърне поглед от спокойната решителност на очите му, но не го направи. Вместо това позволи на истината за него да я сграбчи като ноктите на хищна птица. Разкъсващата болка я изненада. До този момент сама не беше разбрала колко много от себе си е дала на Кейс.

Кейс — един мъж, който не искаше нищо от нея. Той беше като дивите създания, които не искаха да бъдат нейни пленници, дори и докато оздравеят. Но такава е природата на ястребите. Кейс невинаги е бил такъв. Какво го е накарало да отхвърли любовта? Но не зададе въпроса си гласно. Нямаше смисъл. От това само щеше да го заболи.

— Ти ми вярваш — каза той.

Това не беше въпрос. Беше прочел отговора в очите й, беше усетил внезапната вцепененост на тялото й, сякаш сърцето й бе спряло да бие.

— Вярвам ти — прошепна Сара.

Той кимна.

— Добре. Не искам помежду ни да стои заблуда.

— Какво значение има? — попита тя, а в гласа й се усещаха слаби нотки на гняв. — Ти си просто още едно диво създание, дошло в дома ми ранено, и което ще го напусне веднага щом може.

— Ют не те е напуснал.

— Звучи така, сякаш това те притеснява.

— Би трябвало. Оздравяването е като някаква… магия.

Сара се вгледа в очите на Кейс, които сега бяха придобили цвета на пролетна трева. Но за него никога нямаше да настъпи пролет. Защото той не искаше. Той отричаше живота по начин, по който повечето хора отричаха смъртта. Усмивката й беше болезнена колкото мислите й.

— Не позволявай на тези мисли да те притесняват — каза тя. — Аз не съм някоя вещица, която клеми над гърнето с магиите си. Аз съм просто една вдовица, която се е научила как да лекува рани.

Напрежението от лицето му изчезна. Много малко хора биха го забелязали. Още по-малко биха се досетили, че това е неговият начин да се усмихва.

— Нямаш гърне, а? — попита той.

— Никакво.

— Огромна тежест ми падна от плещите.

С неудоволствие, което не показа, той спря да милва косата й и отново започна да обикаля стаята. Тя тръгна с него, служейки му за опора. Той се поколеба, но прие помощта й.

— Но имай предвид, че не отговарям за лапите на Лола — каза Сара преднамерено безгрижно. — Кой знае какво слага в тях.

— Голямата Лола — Кейс поклати глава. — Как така тази стара ку… ъъъ жена се озова при теб?

— Дойде някъде около месец след като открих Ют почти мъртъв при „Пръстите на зората“.

— Никога не съм чувал за тях.

Сара сви рамене.

— Защото ги няма по картите. Аз ги кръстих така. Тук има толкова много каменни образувания, че трябваше да им давам някакви имена, за да знам къде съм търсила съкровището и къде не съм.

Кейс тромаво се движеше из стаята, полагайки усилия да слуша онова, което му говореше Сара. Така поне малко отвличаше вниманието си от познатото усещане, което пулсираше във вените му.

— Мисля, че трябва вече да спреш — каза тя. — Изглеждаш измъчен.

Той само поклати глава. Това, което го измъчваше, не беше болка, а желание. Дясната й ръка обвиваше кръста му. Пръстите й стискаха голата му плът над парчето плат. Цялата дясна половина на тялото й — гърдата, хълбокът и бедрото й — се притискаха към него при всяка следваща стъпка. Всяко движение на тялото му напомняше на Кейс за учудващо меките женски форми, скрити под грубото облекло на Сара. Дали го прави нарочно?

Един бърз поглед към лицето й му даде да разбере, че тя няма и представа как му действа близостта й. Доста е наивна за вдовица. Или може би наистина мисли това, което казва. Има нужда от по-голям брат, а не от любовник.

— Внимавай — обади се тя.

— Как е разбрала Лола, че Ют е тук? — попита Кейс, решен да отвлича вниманието си с други неща.

— Слуховете за смъртта му са я довели до тук. И после разбрала, че не е мъртъв. И така остана при мен.

— Защото Ют остана?

Сара кимна. Разпуснатата й коса се плъзна по голата му кожа като нежна милувка. Дишането му се учести.

— Знаеш ли с какво е известен Ют? — промърмори той.

— Мога да се досетя. Вероятността да е бил монах е много малка.

— Би могла да отнесеш информацията, която знаеш за него, на шерифа.

— Ти преследваш ли го? — попита тя рязко.

— И защо да го правя?

— Заради наградата за главата му.

— Ти това ли си мислиш? — попита той студено. — Че преследвам награди.

— Ако става въпрос за наградата за Ют — не, не мисля така.

Кейс изръмжа.

— И това можеш да кажеш на шерифа.

— Но за главите на Калпепърови също са обявени награди.

— Тях ги избивам безплатно.

— Защо?

Той не отговори. Тя не попита отново. Безмълвно направиха още няколко обиколки на стаята. Кожата му под ръката й беше гореща.

— Не смяташ ли, че вече е време да си починеш? — попита тя с тревога в гласа. — Започваш да прегряваш.

Прегрява! И така може да се каже. Но разгонен като елен ще е много по-точно описание. Това не му харесваше. Въобще. Ако сексуалните му желания се бяха събудили точно сега и нямаха намерение да го напуснат, това беше дяволски неприятно. Особено с тази нежна вдовица с остър език.

— Пусни ме — каза той през зъби. — Мога да вървя и сам.

— Не говори глупости.

— Не говоря.

— Разбира се, че говориш — отвърна тя. — Ако паднеш, ще трябва отново да те мия. Можеш да се простудиш или да ти стане… нещо друго.

Кейс я погледна подозрително. Бузите й бяха порозовели и това нямаше нищо общо с усилията, които полагаше, за да му помага да се движи. Сънят за сладостното отпускане, който го беше преследвал през изминалата седмица, изникна в съзнанието му. Може би не е било сън.

— Внимавай! — извика тя.

Проклинайки, той пусна пушката и се подпря с две ръце на стената. Тя се озова между него и грубите дъски.

— Уф! — възкликна тя. — Тежък си.

— А ти си мека. Прекалено мека. Проклятие, не съм го искал!

Той издаде някакъв звук и се наведе към нея. Устните й бяха с цвят на роза и блестяха. Бяха леко отворени, а в очите й се четеше изненада.

Ако първата им целувка беше нежна, то тази беше дълбока и гореща. Тялото на Кейс, притиснато към нейното, й пречеше да диша. Не можеше да направи нищо, за да спре езика му, който се плъзна покрай нейния и изпълни устата й. Дори не можеше да помръдне, за да го отблъсне. Реши, че трябва да понесе всичко това така, както бе понасяла съпруга си. Само ако Кейс не беше толкова голям по онзи начин, помисли си тя, нямаше да е толкова лошо. И ако беше нежен…

С приглушен звук Кейс овладя силното си, неочаквано желание. Когато вдигна глава, видя, че лицето й е пребледняло, а устните й са станали тъмночервени от яростната му целувка. Зениците й толкова се бяха уголемили, че очите й се бяха превърнали в черни точки, посребрени по края. Приличаше повече на изплашено момиче, отколкото на жена, завладяна от страст.

— Съжалявам — каза той, отвратен от себе си. — Изненада ме.

— А-аз те изненадах! — ококори се тя. — Не съм направила нищо!

Той затвори очи, за да не вижда обвинението в нейните.

— Нараних устните ти — каза той тихо. — Това не се е случвало никога преди. Никога не съм бил груб с жена, дори тогава, когато все още се интересувах от това.

Отвори очи, но в тях вече не блестеше страст. Отново бавно наведе глава.

Сара си пое въздух, изплашена. Изненада се, когато върхът на езика му започна бавно и нежно да обикаля устните й. Това беше нежната целувка, която си спомняше отпреди, тази, която караше стомахът й да се свива.

— Кейс? — прошепна тя.

— Всичко е наред. Това е само извинение. Нищо повече…

Зъбите му нежно гризнаха там, където преди малко беше езикът му.

— Така боли ли? — попита той.

Тя поклати глава и устните й се докоснаха до неговите. Когато почувства как цялото му тяло се напрегна в отговор, тя се отдръпна толкова бързо, че главата й се удари в стената.

— Спокойно. Няма да ти причиня болка.

— Но аз… — започна тя, но спря, като видя смущението в очите му. — Кейс? Аз… аз не…

— По дяволите, зная, че не ме искаш. Не те и обвинявам. И аз не бих искал любовник, който се държи по-тромаво и от гризли.

Той се отдръпна от нея. Замаяна, несигурна, люшкаща се между нежността и страха, Сара го гледаше как се отдалечава, подпрял едната си ръка на стената. Наведе се бавно и взе пушката, която беше използвал като патерица. Обърна се и я погледна, подпрян на приклада. Когато тя понечи да му помогне да се върне в леглото, той я спря само с един поглед. Нежността, съжалението и желанието ги нямаше вече. Очите му бяха студени като лед.

— Дори не бях пожелавал жена, откакто войната свърши — каза той равно. — Но те желая, Сара Кенеди.

— Аз… аз…

— Не се притеснявай, че мога да те насиля. Няма да го направя. Имаш думата ми.

След известно време тя кимна. Ако беше такъв, вече щеше да го е направил.

— Вярвам ти — каза тя тихо.

— Тогава повярвай и на това — очите му бяха някак далечни, както и гласът му. — Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мен е мъртво, както се бях надявал.