Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (14)

Глава 14

Кейс се облегна на лопатата и се загледа в дупката, която бе изкопал в подножието на една червена скала. Беше точно като всички останали дупки, които бе изкопал през последните две седмици. Празна.

Преди да започне да копае, бе забелязал, че по земята има следи, сякаш тук е имало лагер. Но беше невъзможно да се каже дали земята е почерняла от огън, горял тук преди три години, или трийсет, или триста. Или три хиляди. Сухият въздух на каменната пустиня консервираше всичко — дърво, кости, керамика.

„Аз съм голям глупак, че се занимавам с копаене на дупки, когато мога да се заема със строежа на моя собствена къща“ — помисли си той.

Студеният вятър, който свиреше в каньона, сякаш беше съгласен с него. Той беше глупак. Потен и гол до кръста въпреки вятъра, той хвана лопатата и продължи да копае. Може да си хване няколко мустанга. Тук наоколо имаше доста хубави животни. Ако използва Крикет за разплод и ако си вземе няколко хубави кобили от Калифорния или Вирджиния, ще може да си отгледа прекрасни животни.

Звукът от влаченето на нещо тежко изтръгна Кейс от мислите му. Той се изправи и погледна към каньона.

— По дяволите, Сара! — извика той. — Казах ти да оставиш тежките за мен.

— Първо виж… какво съм оставила… горе — тя се задъхваше.

Въпреки вятъра и студа, тя беше облечена само в панталони от еленова кожа и риза. Панталоните й бяха ожулени на места — резултат от често тежката й работа.

Жилетката й висеше на един храст наоколо сто метра надолу по каньона, близо до първата дупка, която Кейс изкопа днес. Шапката й също беше закачена на храста. Погледнат под определен ъгъл, храстът доста приличаше на човек и Кейс вече два пъти бе посягал към пистолета. Въпреки че знаеше какво всъщност има там, той непрекъснато се стряскаше, щом мернеше с периферното си зрение храста с човешкия силует.

Сара довлече товара си още няколко метра по-близо и го пусна, заедно с дървата, които бе събрала. Известно време гледа към камарата дърва, дишайки тежко.

— Това е достатъчно за двата коня — каза тя.

— Твоята кобилка става повече за товарно животно, отколкото за ездитно. От походката й могат да ти изпопадат зъбите.

Кейс също погледна към камарата дърва. Сара не беше донесла просто няколко клончета, а цял дънер.

— Трябваше да оставиш това дърво за мен, както и всичките тежки неща.

Тя не му обърна внимание. Той не се изненада. През последните две седмици се беше убедил, че Сара с изненадваща лекота пренебрегва всичко, което не иска да обсъжда. Сексът беше номер едно в списъка на нещата, които пренебрегваше.

„Може би трябва просто да я хвана, да й стисна ръцете и да я принудя да ме изслуша — помисли си той. — Ако го направя сега, тъкмо няма да има нужда да се притеснявам, че дрехите и ще се изцапат.“

Тя беше мръсна точно колкото него. Когато не ровеше в дупките, които той копаеше, тя носеше дърва върху камарата. Сара изпъна гърба си, въздъхна и посегна към триона, който Ют бе „намерил“ заедно с брадвата.

— Аз ще го нарежа — обади се Кейс.

— Ти копай. Аз ще се справя с дървото.

Устните му се изпънаха. Ако питаха него, тя работеше колкото за двама мъже.

— А нещо да кажеш за почивка? — попита той меко.

— Какво да кажа?

— Изморен съм.

Тя изведнъж се разкая. Остави триона и се втурна към Кейс.

— Съжалявам. Непрекъснато забравям за раните ти.

Той също, но не смяташе за нужно да го споменава. Харесваше му да вижда загриженост в изразителните й очи. Харесваше му гъвкавата сила на тялото й и несъзнателното поклащане на бедрата й, когато върви. Прекалено много му харесваше всичко в нея. Непрекъснато си спомняше какво се беше случило онази сутрин — топла коприна в ръцете му и мед под езика му. И тази жена щеше да пропилее всичко това.

Бързо пропъди тази мисъл от главата си. Каквото и да правеше или не правеше тази трудолюбива вдовица с мъжете, не беше негова работа, но той винаги се възбуждаше, когато Сара беше наоколо. Единственото нещо, което правеше ситуацията поне малко поносима, бе, че тя не забелязваше какъв ефект упражнява върху него. А ако забелязваше, просто не го показваше.

— Кейс? Добре ли се чувстваш?

Той погледна в красивите й сиви очи и осъзна, че тя му е говорила, докато умът му беше някъде на съвсем друго място. Някъде под кръста.

— Остави тази лопата — каза тя строго. — Време е за почивка. Ще обядваме. Седни под онова…

Свистенето на куршуми в каньона заглуши последните й думи. Кейс я сграбчи и се претърколи заедно с нея между две каменни колони.

— Пушката ми е… — започна тя.

Ръката му покри устата й.

„Я, ето ме пак — лежа в прахта и дъвча проклетата му кожена ръкавица — помисли си тя. — Как става така, че винаги се озовавам отдолу?“

Но този път ситуацията беше различна и тя го знаеше прекрасно. Тялото му този път беше върху нея, за да я прикрива. Без да помръдват повече, те се ослушаха. Чуха далечен тропот на копита някъде набилото на каньона.

— Може би на около петстотин метра — прошепна той в ухото й. — Едно муле и може би един кон. Не мога да разбера.

— Как би могъл… о, да! Муди не подковава мустангите си.

Кейс си представи долната част на каньона. Те се намираха в основата на една подобна на дърво мрежа от сухи каньони. „Лост Ривър Кениън“ беше стволът на дървото. Там, където малкият каньон, в който се намираха, се свързваше с един друг, по-голям, имаше няколко места, където човек би могъл да се скрие и да устрои засада.

Повече не чуха нищо. Когато тя отново се опита да заговори, той затисна устата й с ръка. Тя ухапа палеца му. Нежно. През тялото му премина гореща вълна.

Боже Господи! Точно сега ли намери да се държи по този начин?

Кейс стисна зъби и съсредоточи слуха си върху по-далечните звуци, вместо върху тихото дишане на жената под себе си. И чу това, което не искаше да чува. Удари на копита в скала така, сякаш мустанги или мулета слизат надолу по склона. Претърколи се настрани.

— Оставаш тук и няма да се изправяш каквото и да се случи — каза той тихо.

— Къде отиваш? — гласът й беше по-тих и от неговия.

— Да взема карабината си.

— А къде е тя?

— До онази колона — отговори той и посочи мястото.

— Ще се промъкна дотам по корем.

Една силна ръка я плесна по дясното бедро.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита той гневно.

— Това, което ти казах — ще донеса карабината ти.

— Ще стоиш тук.

— Моят крак не е ранен — противопостави се тя. — А твоят е.

Кейс я изгледа с поглед, който би разтопил и желязо.

— Ще стоиш тук!

Тя стисна устни, но остана на мястото си.

— Каквото и да се случи, не се показвай. Първият, който надигне глава, получава куршум между очите. В тази игра е нужно търпение.

— Разбирам — каза тя съвсем тихо. — Няма да мърдам оттук.

— Обещай ми.

— Да.

Усети нещо студено в дясната си ръка. Погледа към нея и видя, че това е револверът му.

— Ако видиш нещо, което не ти харесва, застреляй го. На разстояние, по-голямо от трийсет метра, пистолетът стреля леко вляво. Ако целта е над шейсет метра, премести дулото с два сантиметра надясно. Ако целта е по-далеч, въобще не стреляй. Разбра ли ме?

Сара кимна.

— И внимавай да не ме застреляш по погрешка — добави Кейс още по-тихо.

— Не стрелям по нещо, което не мога да видя.

— Това би могло да бъде някакво успокоение, ако не ми беше толкова ядосана, че да ти се иска жив да ме одереш.

Зъбите й проблеснаха върху почернялата от праха кожа.

— От кожата ти ще стане добра постелка. Наистина ми омръзнала гледам този гол глинен под.

— Ако не ме застреляш, ще ти направя дъсчен под.

— Сделката е сключена.

Сара не виждаше лицето му, но усети, че той се забавлява. Някой ден ще го накара да се засмее, закле се тя пред себе си.

Той напусна прикритието на скалните колони, влачейки се по корем. Нито веднъж не вдигна главата си по-високо от камъните. Прашните му дрехи и кожа се сливаха с пейзажа. Сара трябваше да присвие очи, за да се увери, че вижда Кейс, а не сенките на храстите. Нищо чудно, че е толкова добър ловец, помисли си тя. Може да се промъкне толкова близо до дивеча, че направо да се протегне и да го сграбчи за гърлото.

Кейс изчезна. Полази я студена тръпка. Премига веднъж и още веднъж, но не виждаше нищо. Наистина беше изчезнал. И в този момент разбра как бе оцелял през онази нощ, когато тримата бандити не успяха. Но въпреки че бе толкова добър в преследването, през тази нощ той за малко не бе загинал. Някои от мъжете, с които си имаше работа, бяха добри почти колкото него.

По гърба й потече студена пот. Страхуваше се както за Кейс, така и за себе си. Не й харесваше мисълта, че някаква сянка се движи към нея и може да бъде убита, преди дори да е успяла да извика. Започна бавно да премества ръката с револвера, докато най-после той застана пред очите й. Оръжието беше твърде тежко за нея. Без да поглежда, тя опипа земята покрай себе си, търсейки камъни. Когато намери достатъчно, направи малка купчинка пред себе си и подпря револвера на нея.

Чакаше.

Изстрел на карабина наруши тишината. Почти в същия момент се чу ответен изстрел от посоката, в която изчезна Кейс. Куршумите пищяха и рикошираха в тесния каньон.

Сара трепереше, но насочи револвера към долната част на каньона и се помоли Кейс да не е ранен. Чу се тропот на копита. Каменните стени караха всеки звук да отеква многократно, така че тя въобще не можеше да се ориентира къде точно се намира конят.

Изведнъж главата на Кейс и карабината му се показаха над храсталака. Той стреля, сложи нов патрон, стреля, отново зареди и отново стреля. Изстрелите бяха толкова бързи, че прозвучаха като грохот на гръмотевица. Тропотът на копитата се забави и постепенно заглъхна. Засвириха куршуми от съвсем различна посока.

Сара чакаше, но Кейс не стреля отново. Беше същото като през онази нощ, когато бандитите нападнаха ранчото. Тя чакаше и се ослушваше, а сърцето й сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. В стомаха й ужасът се беше свил на топка.

Дали е ранен? Да лежи, да чака и да се чуди, беше противно на природата й. Реши да се промъкне към Кейс и да провери какво е станало. Конър не беше тук, за да я държи и да не й позволява да разбере нищо.

Но въпреки това не помръдна. Беше дала дума на Кейс, че ще остане на мястото си. Той нямаше да очаква тя да се промъква към него. Ако е жив, по-добре да не му отвлича излишно вниманието. Ако е мъртъв, по-добре да не издава местоположението си. Ако беше ранен…

Тази мисъл беше непоносима. Стиснала здраво револвера, тя прехапа устни и се помоли Кейс да се върне отново при нея.

След известно време се чу крясък на ястреб. Тя отговори с треперещи устни. Само след няколко секунди Кейс пролази през храсталака и се върна под прикритието на колоните. Беше потен, мръсен и издраскан. Карабината в ръката му беше чиста и готова за стрелба.

— Колко? — попита Сара тихо.

— Трима.

— Къде?

— Двама идват нагоре към каньона.

— А къде е третият?

— На път за ада.

Сара въздъхна.

— Недей да го съжаляваш — продължи Кейс тихо. — Когато го уцелих, той стреляше в жилетката ти.

Устата й внезапно пресъхна.

— Дали е мислил, че това съм аз?

— Не го е било грижа дали си ти, аз или Конър.

Мисълта, че брат й може да бъде убит, промени изражението й.

— Надявам се, че на този бандит адът ще му хареса.

— А аз се надявам да не му хареса.

Спокойният му тон предизвика още една студена тръпка по тялото й.

— А сега какво? — прошепна тя.

— Ще чакаме.

— Какво?

— Каквото и да се случи.

— А ако Ют и Конър са чули изстрелите? Понякога звукът се чува надалеч в тези каньони.

— Ют знае, че не бива да се хвърля като сляп, когато има стрелба.

— Конър — беше единственото, което успя да каже.

Кейс не отговори. Вместо това присви очи над карабината, издиша и съвсем леко натисна спусъка. Звукът от изстрела сякаш разцепи главата на Сара. В долната част на каньона един мъж се претърколи. Тялото му се плъзна по склона и се спря в една скала. Човекът или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.

— Калпепър — прошепна тя. В гласа й се четеше надежда.

— Не. Много е нисък и твърде мургав.

Отново настана тишина. Не се чуваше нищо друго, освен вятъра, който свиреше между скалите.

След около четвърт час през тялото на Сара започнаха да преминават тръпки. Ризата и панталоните й бяха достатъчни, за да я предпазват от студа, докато влачеше тежките дървета. Но лежането върху голата земя в северната част на скалист каньон посред зима, беше съвсем друго нещо. Топлината се изцеждаше от тялото й с всеки удар на сърцето.

С крайчеца на окото си погледна към Кейс, който беше гол до кръста. Очите му бяха присвити, нащрек. Дори и да усещаше студа, това не му личеше. Тя се опита да спре да трепери, но не можеше. Стисна зъби, за да спре тракането им, което сигурно го разсейваше.

След още десет минути ръцете й затрепериха толкова силно, че тя вече едва държеше револвера Кейс взе оръжието от ръцете й и го пъхна в кобура.

— Притисни се към мен — прошепна той. — Аз съм по-топъл от камъка.

Тя се прилепи към тялото му. Той се обърна на една страна и после се претърколи така, че тялото й остана под неговото.

— А сега се сгуши като котка.

— Щ-ще ти п-преча.

— Ако направя внезапно движение, запуши си ушите.

Чакаха. След известно време отново се чу тропот на копита. Конят очевидно си отиваше. Беше само едно животно и се движеше много бързо.

— Подкован е — прошепна Кейс.

— Не ме интересува, дори да има крила — промълви Сара под него, — стига само ездачът да го няма.

— Престани да мърдаш.

Тя въздъхна и спря да се движи. Без да й обръща повече внимание, той продължи да чака и да се ослушва. Всичките му сетива бяха нащрек. Дълго време единственият звук, който чуваха, беше свиренето на вятъра.

Отишли са си, реши Кейс. Беше сигурен в това. Бавно и дълбоко си пое дъх. И заедно с въздуха вдиша и присъствието на Сара. Точно в този момент тя миришеше повече на прах, отколкото на рози, но това нямаше значение. Тялото му се напрегна.

— Кейс — прошепна тя.

— Какво?

— Отидоха ли си?

— Така мисля.

Тя понечи да стане. Преди Кейс да е осъзнал какво прави, се оказа, че я притиска здраво към мястото й. Като си спомни за жилетката й, надупчена от куршумите, го пронизаха студени тръпки. Можеше и тя да бъде на мястото на дрехата. Не знаеше какво би направил, ако това се бе случило. Дори не искаше да мисли затова. Всичко, което знаеше, бе, че все още не е готов да пусне Сара.

— Само за да се уверим, че сме в безопасност — каза той, — ще почакаме тук още известно време.

— Струваше си да опитам.

Думите й бяха приглушени от гърдите му, затова той не разбра нищо.

— Какво?

Тя въздъхна.

— Нищо. Просто много ми харесва да се чувствам като парче месо в каменен сандвич.

— Аз не съм от камък.

— И аз така си мислех, но си твърд като скала.

Левият ъгъл на устата му се надигна леко под брадата, която още не й бе позволил да избръсне.

— Една дама не би го забелязала — прошепна той в ухото й.

— Колко е твърдо тялото ти ли?

И в същия момент осъзна, че говорят за различни неща. Точно в този момент тялото му отговаряше и на неговото, и на нейното описание.

— Обзалагам се, че си се изчервила — каза сухо той.

— Провери, но отново ще те ухапя.

Тръпка на първично желание премина през Кейс.

— Продължавай да говориш по този начин — прошепна той в ухото й — и ще забравя за отвратителния навик на Калпепърови да оставят някой, който да довърши ранените.

— За какво да не говоря?

— За това, че ще ме ухапеш.

Той захапа леко крайчеца на ухото й. Тя потрепери и леко въздъхна.

— Студено ли ти е?

— Н-не.

— Трепериш.

— Никой никога не ме е хапал така.

— Как?

Зъбите на Сара леко стиснаха кожата на гърдите му. Дишането му се учести.

— Така — прошепна тя. — Нежно.

— Аз го направих, но ти просто не си спомняш.

— Кога?

— Преди няколко седмици, когато се промъкна в леглото ми.

Тя се вцепени.

— Нямах предвид това.

— Секса?

— Да.

— Сара… — той търсеше думите. — Скъпа, сексът може да е и нежен, и приятен, и див, и всичко останало.

— За мъжете — може би. Но не и за жените.

— Не ти ли хареса, когато те захапах?

Тя потри носа си в гърдите му.

— Хареса ми — призна си.

— А не ти ли хареса, когато галех и целувах гърдите ти преди две седмици?

— Кейс!

— Хареса ли ти или не?

— Откъде да знам? Аз спях!

— А какво сънуваше?

През тялото й премина тръпка, когато си спомни.

— Лежах под слънчевите лъчи — прошепна тя. — Беше ми топло, сякаш… сякаш… не знам. Никога преди не съм се чувствала така.

— Харесало ти е.

— Откъде знаеш? — отвърна тя. — Не си бил в съня ми.

— Не, но бях в тялото ти. Усетих колко много ти харесват целувките и ласките ми.

Тя потрепери. Никой мъж не е бил толкова близо до нея, освен съпругът й. Но единствените й спомени от Хал бяха свързани със страх, болка и ярост, че трябваше да го понася, в замяна на покрива над главата си и храната в чинията на Конър.

— В тялото ми? — гласът й бе станал почти писклив.

— Не по този начин, по който си мислиш. Просто… — гласът му заглъхна. Как да обясни на една жена с опит, но въпреки това невинна, че мъжете могат да дразнят жените и с пръстите си, чудеше се той.

— Галех те. Това е всичко.

— Вътре? — попита тя, шокирана.

Ъгълчетата на очите му се присвиха.

— Вътре — съгласи се той. — Не те заболя, нали?

— Не знам — процеди тя през зъби.

— Разбира се, че знаеш. В крайна сметка се събуди.

— Не искам да говоря за това.

— Защо?

— Просто не искам!

— Готова си да се изправиш срещу бандитите с пушка в ръка, а не искаш да говориш за това, което ти причинява или не ти причинява болка. Това са само думи, не куршуми.

Тя не отговори.

— Съпругът ти е бил един негодник — продължи Кейс. — Повечето мъже се отнасят по-добре с жените си.

— Разбира се — тонът й беше саркастичен. — Затова мъжете плащат на жените, за да се забавляват с тях. Е, на света няма толкова сребро, което да ме накара отново да понеса всичко това.

— А какво ще кажеш за съня си, че лежиш гола под слънцето и лъчите му милват цялото ти тяло?

— Какво да кажа за него?

— Това бях аз.

— Какво?

— Аз бях слънцето. Аз те докосвах навсякъде. И това ти хареса, Сара. Знам, че ти хареса. Цялата се намокри.

Тя се вцепени, не можеше дори да си поеме дъх.

— Когато ме попита онази сутрин какво съм ти направил — продължи Кейс, — аз си помислих, че се шегуваш.

Тя бавно поклати глава.

— Не се шегувах. Аз… никога… не знаех… че има нещо такова…

Тя спря да се опитва да обясни и зарови лице в гърдите му.

— Чувствам се като глупачка — прошепна тя.

— Съпругът ти е бил глупак.

— Защо?

— В тебе има истинска страст, но той дори не си е направил труда да я открие.

Сара вдигна главата си толкова бързо, че почти я удари в брадичката му.

— Страст? — в гласа й звучеше недоверие. — Искаш да кажеш, че сексът ми харесва?

— Поне това, което направих с теб, ти хареса.

— Но ние… ъъ… не направихме всичко. Аз избягах, преди да си ми причинил болка.

Лявата му вежда се изви нагоре.

— Какво те кара да мислиш, че щях да ти причиня болка? — попита той топло. — До този момент не бях го направил, нали така?

Въпреки топлината, която заливаше бузите й, тя говореше спокойно, като Кейс. Беше решила да му даде да разбере колко много греши. Тя не харесваше секса. Точка.

— Виждала съм те гол — каза тя малко рязко. — Ти си голям. Хал въобще не беше такъв и ми причиняваше болка.

Тъмните мигли на Кейс се сведоха за момент. Надяваше се, че не се е изчервил колкото нея, но не би заложил пари за това. Да говориш за секса беше много по-трудно, отколкото просто да го правиш.

— Боляло те е, защото не си била готова за него — каза той най-накрая.

Тя се намръщи объркана.

— Готова? Какво трябва да означава това?

— Тялото на жената… се променя, когато тя е готова за мъжа.

— Лола никога не е казвала нищо затова. Когато мъжът е готов, той прави секс, това е всичко.

— Лола е била проститутка. Мъжете, които са ходили при нея, са искали секс и са го искали на момента. За това са си плащали.

— Е?

Кейс отвори уста, после я затвори.

— Говорила ли си някога с Лола за прелъстяването? — попита той след известно време.

— Разбира се. Това е нещо, което кара жените да вярват, че няма да ги боли.

— Не е това!

— Не и за мъжа — отвърна тя.

Той внимателно остави карабината на земята и хвана лицето й с ръце.

— Ще ми позволиш ли да те целуна? — попита я.

— Само да ме целунеш?

— Само да те целуна.

— Само това?

— Само това — прошепна той до устните й. После вдигна глава и се вгледа в разтревожените й сиви очи.

Изведнъж тя се засмя срамежливо.

— Добре — прошепна. — Харесва ми да ме целуваш.

Кейс за малко не се усмихна, когато си помисли колко голямо невежеството й в това отношение. Целуването беше много широко понятие.