Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Максуел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 77 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
sianaa (2009)
Корекция
maskara (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Елизабет Лоуел. Зовът на сърцето

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

ISBN: 954-19-0038-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от velvet_gaze)
  3. — Корекции от sonnni

Глава 4

Сара седеше до леглото, в което неспокойно спеше Кейс. Освен за да се погрижи за ранения ястреб, през последните три дни тя почти не беше напускала мястото си.

— Ем… — каза той дрезгаво. — Емили.

От болката в гласа му Сара потръпна. Не знаеше коя е Емили. Знаеше само, че Кейс я обича. Казваше и други имена — Тед и Белинда, Хънтър и Морган — но когато произнасяше името Емили, в гласа му звучеше силна болка.

— Кейс — каза тя с оня глас, с който говореше на изплашените животни. — Ти си в безопасност, Кейс. Ето, изпий това. То ще облекчи треската и болката.

Тя продължаваше да нарежда успокоителни думи, когато надигна главата му и поднесе чашата към устните му.

Той преглътна, без да се противи. Някак си знаеше, че напевният глас и хладните ръце искат да му помогнат.

— Рози — каза дрезгаво той и въздъхна.

Усмивката на Сара беше тъжна, както бяха тъжни и сивите й очи, загледани в зачервеното му лице. Беше се грижила за много ранени създания през живота си, но никога не беше споделяла болката им по този начин.

— Спи — промълви тя. — Спи. И не сънувай, Кейс. Сънищата ти… са много болезнени.

След няколко минути той въздъхна и отново се върна в полумрака. Но сега беше по-спокоен.

Тя дори не смееше да си поеме дълбоко въздух, за да не му пречи. Треската му беше намаляла в сравнение с предния ден, раните му не бяха инфектирани, но все още беше зле.

С бавни, безшумни движения тя отиде до фенера, запали го и прегледа крилото на ястреба. На птицата не й харесваше да я докосват, но както и Кейс, вече не се бореше. Нежните й ръце и спокойният й глас бяха успокоили ястреба достатъчно, за да не се налага да й слага качулката, за да не се плаши.

— Заздравява добре — промълви тя. — Ще се рееш отново в небесата, мой диви приятелю. Съвсем скоро.

Сара остави фенера близо до леглото на Кейс. Седна отново до него, взе малко вълна и започнала преде.

Вратата се отвори и затвори бързо. Без да е нужно да поглежда, Сара знаеше, че това е брат й. Познаваше го по стъпките.

— Как е той? — попита Конър.

— По-добре. Треската му намаля.

— Казах ти, че ще се справи.

Тя се усмихна измъчено.

— Изглеждаш изморена — продължи брат й. — Защо не поспиш малко? Аз ще го наглеждам.

Тя поклати глава. Конър отвори уста да спори, но само сви рамене и не каза нищо повече. Лола беше права — никой нямаше леката ръка на Сара. Винаги успяваше да убеди всяко живо същество — от ястреба до мустанга — че е в безопасност при нея.

— Нещо ново? — попита тя.

— Нито следа от Калпепърови, ако това имаш предвид.

— Ют сигурно е прикрил следите на Кейс по-добре, отколкото си мислеше.

— Може би. А може би те просто изчакват.

— И какво изчакват?

— Откъде да знам. Не съм Калпепър. Има ли още боб?

— Преди малко яде.

— Това беше преди няколко часа.

— Преди един час.

— Гладен съм.

— Дояж боба, измий тенджерата и сложи… още боб да се накисва — прекъсна я той, повтаряйки познатите думи. — Ти какво, да не мислиш, че още съм в пелени? Знам как се готви боб.

— Наистина ли? И нима мислиш, че се готви в мръсни тенджери? Затова ли трябваше да мия тенджерата и да започна да готвя днешния обяд посред нощ?

Устата на Конър се изкриви. Сара съжали за острите си думи в момента, в който излязоха от устата й. Тя въздъхна, чудейки се как въобще родителите успяват да не избухват. В един момент Конър се държеше разумно като възрастен човек, а в следващия ставаше по-лош и от двегодишно хлапе. А тя отчаяно искаше да може да му се доверява. Това не е честно спрямо Конър, напомни си тя. Той е още дете.

— Съжалявам — каза на глас. — Не си спал половината нощ.

Без да казва нищо, той изсипа боба в една чиния. Знаеше, че не е постъпил добре. Трябваше да сложи боба, дори и да не може да си отвори очите. Но просто беше забравил.

— Друг път няма да забравям — промърмори той.

— Всичко е наред.

— По дяволите, не е!

— Недей да псуваш.

— И защо не? Какво значение има? Няма да отида в никое прекрасно училище на изток!

— Ще отидеш. Веднага щом намеря съкровището.

— Никога няма да го намериш. И освен това, не искам да ходя на училище.

— Ще намеря среброто — настоя тя. — И ти ще ходиш на училище.

Конър усети познатата нотка в гласа на сестра си и промени темата. Всеки път, когато станеше въпрос за образованието му, започваха да спорят. И колкото по-голям ставаше, толкова по-ожесточени ставаха споровете. Не искаше да наранява сестра си, но нямаше никакво намерение да се връща на изток и да я оставя сама да се грижи за себе си. Тя никога не би признала, че има нужда от него, но наистина имаше. Той излезе, за да измие тенджерата в потока.

Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на вретеното. Сара работеше бързо, като се опитваше да не мисли за бъдещето. Това беше невъзможно. Конър расте прекалено бързо. Въпреки че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя се страхуваше, че няма да успее да намери съкровището навреме, за да избави брат си от безсмисления живот, който по-голямата част от западняците водеха. А сега трябваше да се тревожи и за тези Калпепърови и за бандата на Муди.

Тя прехапа долната си устна, но продължи да преде. Трябваше да прекарва времето си в непрекъснато озъртане, така че ще намери съкровището само ако се спъне в него. Следващия път реши да търси на север и на запад от ранчото. Бандитите не ходят много-много в тази посока. Нямат причина да ходят. В повечето от каньоните там няма вода, няма трева, няма дивеч. Нито пък сребро. Поне засега. Но ще има. Трябва да има.

Въпреки нерадостните й мисли, вретеното не спираше да се върти. Ръцете на Конър вече стърчаха от последното палто, което му изтъка Лола. А нямаха пари за ново. Предене и тъкане, предене и тъкане. Господи, защо животът не е толкова прост?

Но не беше. От друга страна, от преденето и тъкането поне имаше някаква полза. А единственият резултат от търсенето на съкровище беше, че износваше мокасините си по-бързо, отколкото Ют успяваше да й направи нови.

Конър се върна и в стаята и заедно с него влезе и вълна студен въздух. Въпреки че още не беше валял сняг, през нощта ставаше много студено.

Без да казва нищо, брат й накисна малко боб. После се сви в постелята си до огъня и бързо-бързо заспа.

С лека въздишка Сара се протегна и прокара пръсти през току-що измитата си коса. Разнесе се аромат на диви рози. Беше се възползвала от отсъствието на брат си, за да се изкъпе. Правеше го толкова често, че Ют обичаше да казва, че ще си изтърка кожата.

Дългата до кръста й коса беше студена и все още влажна. Не бе изсъхнала достатъчно, за да я сплете. А трябваше и да стои будна, докато стане време за смяна на превръзките. Хвана отново вретеното и се замисли. Тревожеше се за бъдещето на Конър.

Когато треската на Кейс се поуспокои, първият звук, който чу, беше някакъв тих шепот. Повечето мъже, попаднали в такава ситуация, щяха да отворят очи, за да видят къде се намират, или щяха да помръднат, или да издадат някакъв звук.

Той не показа с нищо, че се е събудил. Сетивата му подсказваха, че не е сам. Тъй като единственият човек, на когото имаше доверие, се намираше в Рубинените планини в Невада, фактът, че има някой наблизо, означаваше опасност.

Лявата му ръка, скрита под одеялата, се раздвижи. Търсеше оръжието, с което не се разделяше дори когато спеше. Револверът беше там. А той беше гол.

Много внимателно пръстите му се сключиха около пистолета. Подготвяше се за борба. Въпреки желязното му самообладание, внезапната остра болка в десния му крак почти го накара да извика. Силната болка обаче пробуди спомените му. Някои от тях бяха страшни, други бяха като приятен сън.

Стрелбата в „Испанската църква“ беше един от страшните спомени.

Дали Аб Калпепър го е проследил? Почти веднага отхвърли тази мисъл. Ако Аб го е открил, въобще нямаше да се събуди и съвсем сигурно в ръката му нямаше да има оръжие. Беше ранен, продължаваше да си спомня той. Завърза се за седлото на Крикет, препусна и… Всичко се губеше във вихрушка от болка и тъмнина.

Напрегнато се ослуша, но не чу никакъв звук, който да му подскаже, че Крикет пасе някъде наблизо. Чуваше само някакъв тих, успокояващ звук, като тихо дишане. Но не беше дишане. Не съвсем.

Вретено, изведнъж се досети. Някой седи близо до него и преде вълна. Изплуваха и други спомени — аромат на рози, топлина, докосване на нежни ръце, чаша вода до устните му, която да угаси огъня на треската, жена с дълга коса, осветявана от фенера.

Сара? Фрагменти от миналото проблеснаха в главата му. Сиви очи и коса с цвят на канела. Вкусът й е по-сладък дори от аромата й. Не биваше да я целува. Най-глупавата постъпка в живота му. Наистина глупава. Внимателно отвори очи така, че да не издаде, че е буден.

Сара седеше съвсем близо до него. Ръцете й се движеха бързо, докато предеше. Косата й падаше по раменете в копринени вълни с цвят на канела, които сякаш плачеха да бъдат погалени от мъжка ръка. Очите й отразяваха светлината на фенера.

Тя го гледаше.

— Как се чувстваш? — попита го тихо.

— Глупаво.

Не го попита защо. Страхуваше се, че знае. Целувката. Дори само споменът за тази сладка, нежна ласка беше достатъчен, за да накара пръстите й да затреперят.

— Няма смисъл да се укоряваш — каза тя спокойно. — Не си първият мъж, по когото са стреляли.

„Нито пък първият, който е целунал жена“ — помисли си Кейс.

Е, поне е вдовица. Няма да вземе обикновеното плътско желание на един мъж за обещание за вечна любов.

— Много ли е зле? — попита той.

— Раните си ли имаш предвид?

Той кимна.

— Единият куршум е минал между вътрешната част на дясната ти ръка и гърдите ти — тя се наведе и докосна нежно дясното му рамо. — Имаш и две рани в дясното бедро.

— Инфекция? — попита той с безизразен глас.

Тя остави настрана вретеното си.

— Можеш да видиш сам. Време е да сменя превръзките ти.

Той я наблюдаваше, докато тя донесе чисти превръзки, топла вода и буркан с нещо, което не можа да познае.

— Искаш ли да ти дам нещо, което да облекчи болката? — попита Сара. — Ют има малко домашно уиски, което…

— Не — отговори Кейс. — Искам умът ми да е бистър.

Това не я изненада. Въпреки че беше блед и очевидно го болеше, в очите му гореше същия пламък, като в очите на ранените животни. Той беше човек, свикнал да живее с опасността. Ют беше точно като него, когато за първи път дойде в ранчото. И много често продължаваше да се показва в такава светлина.

— Как се озовах тук? — попита Кейс.

— Ют те намери.

Тя го отви до кръста. Когато се наведе и започна да развива превръзката на ръката му, косата й се спусна като мек водопад по гърдите му. Беше хладна, но го пареше като огън. Сърцето му запрепуска и той задиша тежко.

— Съжалявам — каза Сара и бързо махна ръцете си. — Сигурен ли си, че не искаш нищо за болката?

— Да — каза той през зъби.

Миглите й трепнаха, но тя не отговори нищо. Просто продължи да размотава превръзката на ръката му. Пръстите й леко докосваха кожата около браздата, оставена от куршума. Той отново задиша тежко.

Тя се намръщи.

— Така не е ли по-леко?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да — каза той и отново стисна зъби.

Тя го погледна тревожно. После продължи да се занимава с раната. Този път Кейс не реагира, като се изключи горещата вълна, която заливаше тялото му, предизвикана само от едно леко докосване.

„Не трябваше да я целувам. Глупак. Не съм желал така жена, откакто…“

Замисли се. Никога не беше желал жена така, както желаеше Сара Кенеди.

Тя продължи да го докосва още няколко секунди, после се отдръпна.

— Кожата около раната е хладна — каза тя. — Не е инфектирана, но ще ти остане белег.

— Няма да е първия.

— Нито пък последния — отговори тя, мислейки си за раните на бедрото му. — Тъй като си буден, засега няма да превързвам ръката ти. Ще заздравее по-бързо, ако е открита.

Кейс наблюдаваше лицето й, докато тя връщаше завивките обратно на предишното им място. После се втрещи, когато тя вдигна одеялото от краката му чак до пъпа.

— Боже Господи!

С едната си ръка той върна завивките в предишното им положение. Сара беше твърде изненадана, за да му попречи.

— Сестричке? — обади се Конър сънливо.

— Продължавай да спиш. Просто Кейс се мята неспокойно.

— Имаш ли нужда от помощта ми, докато му сменяш превръзките?

Тя вдигна веждите си към Кейс.

— Имам ли? — оформиха устните й беззвучния въпрос.

Очите му се разшириха. Току-що бе установил, че няма и сантиметър от тялото му, който Сара Кенеди да не е видяла. Беше го виждала съвсем гол. Червенината на бузите му можеше да се види дори под неколкоседмичната му брада. Махна ръцете си от завивките.

— Ще се справя, Конър — каза спокойно Сара. — Продължавай да спиш, след няколко часа ще трябва да смениш Ют.

Брат й издаде някакъв приглушен звук, обърна се на другата страна и отново потъна в съня, за който изтощеното му тяло копнееше.

— Дай ми някакъв парцал — каза Кейс равно.

Без да продума, тя се изправи, отиде при една кошница в ъгъла и извади от нея една риза, която вече беше малка на Конър, а и беше толкова излиняла от носене, че почти за нищо не ставаше. Имаше намерение да я ползва за парцалената черга, която тъчеше, но и след като я ползва Кейс, пак щеше да свърши работа.

— Това ще стане ли?

— Да.

Той протегна дясната си ръка. Очевидно възнамеряваше да се покрие с ризата.

— Ако се движиш — каза тя, — раните ти могат отново да се отворят. Дай да…

— Не — прекъсна я той рязко.

Един поглед към лицето му беше достатъчен на Сара. Трябваше или да му даде парцала, или да се бори с него.

— Не ставай глупав — опита отново тя. — Аз отгледах Конър, бях омъжена и се грижих за Ют, когато той беше в много по-тежко състояние от теб. Няма да припадна при вида на… на твоя… искам да кажа…

За неин ужас по бузите й избиха червени петна. Бързо му хвърли ризата и му обърна гръб.

— Давай — процеди тя през зъби. — Но ако отвориш раните си, да не ми ревеш после колко много те боли.

— В деня, в който заплача, слънцето ще залезе на изток.

Тя не се съмняваше. Той не беше емоционален човек. Тя свали кожената лента от китката си и завърза косата си с нея. Мислеше си за сериозното му лице.

— А какво ще кажеш за смеха? — попита тя, без да се замисля.

— Какво за него?

— Смееш ли се?

— Когато нещо ми се стори смешно.

— И кога за последен път нещо ти се е сторило смешно?

Той изръмжа от болка, когато надигна хълбоците си.

— Е? — настоя тя.

— Не си спомням. Защо?

— А усмихваш ли се?

— Какво е това? Катехизис? Нима очакваш да намериш Робин Гудфелоу пълен с олово и той да ти прави смешки, за да те забавлява?

Сара тихо се засмя.

— Робин Гудфелоу — повтори тя. — Господи, толкова отдавна не съм си спомняла за Шекспир! Харесва ли ти „Сън в лятна нощ“?

— Някога ми харесваше.

— Но сега не, така ли?

— След войната „Хамлет“ ми допада повече.

Имаше нещо в тона на Кейс, от което я побиваха тръпки.

— Отмъщение — каза тя.

— Готов съм — той здраво завърза ризата. — Можеш да се заемеш с това, което смяташе да правиш с крака ми.

Сара се обърна и го погледна. Веднага забеляза, че той бе започнал да размотава превръзката от бедрото си, но не беше довършил.

Очевидно само завързването на ризата около слабините му е струвало доста усилия. Лицето му беше бледо под черната брада. По челото му имаше ситни капчици пот. Устата му представляваше само една тънка черта.

— Трябваше да ме оставиш аз да го направя — каза Сара. — Имаш нужда от силата си, за да оздравееш.

— Ще смениш ли или не тази проклета превръзка? Всъщност, за мен е без значение.

Ако гласът му не беше толкова изтънял от болката, тя щеше да продължи да му се кара, сякаш й беше по-малък брат.

— Не се смеем — промърмори тя, коленичейки до него, — не плачем, не се усмихваме. Но си имаме характер, нали така?

Беше му трудно, но се въздържа да й отговори. Учуди се, че му струваше такова усилие просто да си държи езика зад зъбите. Той, който се беше заклел да не изпитва никакви чувства след смъртта на Тед и Емили. Дори гняв. Сигурно е от треската. Но се страхуваше, че всичко това се дължи на ангела на милосърдието, който коленичеше до него, с аромата си на рози и острия език.

Кейс стисна зъби, за да устои на нежното докосване на ръцете на Сара, която развиваше превръзката на бедрото му. Неведнъж усети как ризата й се допира в голия му крак. И беше сигурен, че два пъти почувства копринената тежест на гърдите й. Болката би трябвало да му попречи да се възбуди. Но не му пречеше.

— Триста дяволи — изсъска той.

Сара трепна. При всяко развиване на превръзката ръката й неминуемо докосваше чатала му. Буцата, която нарастваше под парцала, ставаше все по-внушителна.

— Съжалявам — каза тя. — Старая се да бъда внимателна.

— Престани да пипаш толкова леко и свършвай по-бързо.

Тя замълча и продължи работата си. Не каза и дума и когато той се надигна, за да види раните. Едната имаше коричка и заздравяваше добре. Другата представляваше една червена дупка в бедрото му. Останки от лапата блестяха по кожата като капчици дъжд.

— Има ли останал куршум? — попита Кейс.

Тя скришом погледна към слабините му. „От това, което виждам, зареден си отвсякъде.“ Заедно с тази мисъл тя изпита и някакво непознато усещане — тревога, примесена с нещо друго. Нещо странно, което не можеше точно да определи.

— Ами, не. Извадих куршума от другата страна. Не е засегнал костта.

— И аз мислех така. Изстрелът не ме събори, въпреки че пропуснах целта.

— Явно все пак си уцелил. Ют каза, че си единственият, който си е тръгнал.

— Има още много Калпепърови там, откъдето дойдоха тези двамата.

Кейс се надигна, за да опипа задната страна на бедрото си. Пръстите му докоснаха старателно направения шев. Наведе се над отворената рана и си пое дълбоко въздух. Вълни от пареща болка го заливаха с всеки удар на сърцето му, но той не легна, докато не се убеди, че раната не е инфектирана. Нито пък миришеше. Слава Богу! Имаше много начини да умреш, които той би искал да избегне. От това, което бе видял по време на Гражданската война, гангрената беше един от най-ужасните начини да си отидеш от този свят.

Той се облегна назад. Дишаше тежко.

— Добра работа — гласът му беше дрезгав. — Благодаря.

— Най-добре ще ми благодариш, като не опъваш конците и не отваряш раните с непрекъснатото си въртене.

— Ще се постарая.

Въпреки язвителния й тон, ръцете на Сара бяха много внимателни. Тя намаза малко от целебната лапа върху чисто парче плат и отново превърза раната. Кожата му беше бледа и това я притесняваше, както и накъсаното му дишане.

— Добре ли си? — прошепна тя.

— Чудесно, също както е чудесно да усещам косата ти на гърдите си.

Сара го погледна стреснато. Очите му бяха затворени. Той очевидно се стараеше да не показва колко много го боли.

„Той сигурно дори не знае какво каза“ — помисли си тя.

— До огъня има малко топъл бульон. Трябва да пийнеш малко.

Кейс не отговори. Беше заспал. Сара много внимателно приглади гъстата му коса назад, зави го добре и докосна челото му. По него бяха избили ситни капчици пот от болката, но нямаше и следа от треска. Тя се усмихна и прекара пръстите си надолу по брадясалата му буза.

— Лека нощ, принце — промълви тя, мислейки си за това, че той харесва „Хамлет“.

Но изведнъж си спомни цялата пиеса и я полазиха студени тръпки. Принцът умираше.

Сара се уви в едно одеяло и се сви на постелята си до Кейс. Дори когато заспа, пръстите й продължиха да държат китката му там, където биеше пулсът му, сякаш й беше необходимо доказателство, че той още е жив.