Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (24)

Глава 24

Сара извика изненадано и се хвана за раменете на брат си, който я вдигна от пода.

— Конър Лоусън, нито веднъж не те превързах, без да направиш нещо, за да започнеш да кървиш отново — каза тя. — Трябваше да те оставя на Калпепърови.

— Но не ме остави — отвърна той и се ухили. — Спаси ме, защото съм единственият ти брат и защото ме обичаш повече от цяло сребърно съкровище.

Смеейки се, той я вдигна още по-високо и я завъртя. Дори и раните в лявата ръка и крака да го боляха, той не го показа по никакъв начин.

Радостта на Конър, че е останал жив, не беше намаляла, откакто той и Сара влязоха в двора на ранчото, водейки мустангите, натоварени със среброто. Въпреки кръговете под очите му, синините върху челото му и двете огнестрелни рани, той преливаше от щастие.

Усмихната, Сара хвана лицето на брат си с ръце. Усети леко загрубялата му кожа — доказателство, че вече се превръщаше в мъж. Погледна в дълбоките му зелени очи, които й напомниха за баща им, и я заболя сърцето.

— Чуй ме, Конър. Моля те, вземи половината от среброто и иди на Изток. Ако си образован, можеш да пътуваш навсякъде, да направиш всичко, да станеш всякакъв.

Усмивката напусна лицето на брат й и той я пусна на пода внимателно.

— Знам, че е така, и след няколко години мога да го направя. Но първо искам да доведа ранчото до такова състояние, че да те храни и издържа, независимо от обстоятелствата.

— Моята половина от среброто ще свърши тази работа.

Конър я изгледа някак странно, сякаш беше очаквал по-друг отговор. Следващите му думи й казаха какъв беше този отговор.

— А Кейс? Обичаш го, нали?

Искаше й се да му каже, че това не е негова работа. Но за нещастие, беше. Той и Кейс имаха много повече общи черти, отколкото брат й предполагаше. И двамата притежаваха по една половина от ранчото „Лост Ривър“. Искаше й се да има начин да обясни на брат си защо мъжът, когото обичаше, не я обича. Не искаше Конър и Кейс да станат врагове заради нея.

— Да, обичам го. Но само моята любов не е достатъчна.

— По дяволите, той трябва да те обича, иначе не би… хм… о, проклятие!

Усмивката й беше толкова горчива, колкото и мислите й.

— При мъжете не е точно така — каза тя просто.

— Кой мъж би… — започна Конър гневно.

— Някой добър мъж — прекъсна го тя. — Нежен мъж. Мъж, който може да лекува раните, оставени от миналото. Мъж, чието собствено минало го е накарало да се страхува да обича.

— Кейс не се страхува от нищо.

— Тогава е неспособен. Това няма значение. Всичко, което има значение е, че Кейс не ме обича.

— Как може някой да не те обича?

Сара се засмя тихо и безпомощно, а всъщност й се искаше да заплаче. Изведнъж силно прегърна брат си.

— Всичко е наред — каза му тя. — Наистина, Конър. Не се сърди на Кейс. Той ми даде повече от всеки друг мъж, повече, отколкото съм вярвала, че един мъж може да даде на една жена.

Ръцете на Конър се сключиха около нея и я изненадаха със силата си.

— Парите не са вечни — каза той най-накрая. — А земята е. Оправя ли веднъж ранчото, никога нищо няма да ти липсва. Ще си свободна като ястребите, които толкова обичаш.

— Точно това искам за теб.

— За мен свободата е тук, а не в някое източно училище.

Ако Сара бе видяла някакво колебание в очите на брат си, щеше да спори. Но не видя.

Времето на споровете и убеждаването бе свършило. Каквото и да беше останало от детето в по-малкия й брат, беше умряло през нощта на пленничеството му и по време на стрелбата на следващата утрин. Конър вече не беше момче. Беше станал мъж, който е взел своето решение.

Сара въздъхна дълбоко, изправи се на пръсти и целуна бузата на брат си.

— Добре — каза тя. — Ти трябва да направиш избора, не аз.

Той върна целувката й толкова нежно, колкото я беше получил.

— Благодаря ти.

— Толкова тихо? — попита тя дрезгаво. — Нямали да хвърлиш шапката си във въздуха и да отпразнуваш победата си?

— Вчера сигурно бих го направил. Но не и днес. Днес ми е достатъчно просто да съм жив. След като Калпепърови ме хванаха, не очаквах, че ще видя дори още само едно утро.

Лицето му придоби суров вид. До този момент нито той, нито сестра му бяха отваряли дума за онази дълга нощ и за битката на следващата утрин. Просто бяха върнали сребърните кюлчета в ранчото и ги заровиха така, както Кейс и брат му в същото време заравяха труповете на Калпепърови в Спринг Кениън.

Въпреки че беше ранен в рамото, Морган настоя да остане и да помогне в неприятната задача, като обяви, че това е нещо, което отдавна е мечтал да направи. Дори Лола бе настояла да остане. Каза, че няма да повярва, че Аб е мъртъв, докато не сложи камъчета върху клепачите му и не хвърли пръст върху гроба му.

— Какво те бе прихванало, че реши да ходиш там? — попита Сара.

— Същото нещо, което беше прихванало Хънтър, когато отиде там. Същото, което беше прихванало и теб, когато изпрати Лола. Онази пътека е най-доброто място, откъдето може да се наблюдава Спринг Кениън. Или пък да се обстрелва.

— Не биваше да ходиш сам.

— Това е грешка, която втори път няма да допусна — Конър неочаквано се засмя. — Но ми се ще да съм бил там, когато Лола е намерила Хънтър.

— Не го е намерила. Не точно. Намерила е един мъртъв Калпепър и се досетила, че сега на пътеката е или Морган, или Хънтър.

— Видях Морган чак когато застреля онзи еднорък бандит, който се прицелваше да ме застреля в гръб — каза Конър и поклати глава. — Най-бързото изваждане на пистолет, което съм виждал.

— Морган беше в каньона през цялата нощ, за да те пази.

— Много съм му задължен — каза просто Конър.

— Казах му да вземе всичките реали, които изсипах в каньона.

— Добре си направила.

Сара въздъхна още веднъж и докосна лицето на брат си така, сякаш още не можеше да повярва, че е жив.

„Струваше си — помисли си тя. — Всичко. Дори и това, което предстои.“

— Хей, добре ли си? — попита Конър и хвана сестра си за раменете.

— Просто съм… изморена — тя се усмихна, но устните й бяха пребледнели. — Изведнъж се почувствах… изморена.

— Трябва да поспиш. Изглеждаш отпаднала.

„От това, което си спомням от майка, бременните жени се чувстват точно така — помисли си Сара. — И първите няколко месеца заспиваше веднага щом спрете да се движи.“

Но не каза на Конър, че носи детето на Кейс. Каза си, че е твърде рано, за да е сигурна, но това беше само част от истината. Последното нещо, което искаше, беше да настрои брат си срещу мъжа, който сега притежаваше едната половина от ранчото „Лост Ривър“.

Конър не би разбрал защо Кейс няма да се ожени за нея, независимо от белезите, които миналото бе издълбало върху душата му.

Но Сара разбираше. Беше го разбрала вчера, когато видя очите му, след като бяха правили любов. Страх, съжаление, гняв, някаква отдалеченост. Очите на пленен ястреб. Любовта й не успокояваше Кейс, а само му причиняваше още по-голямо страдание. Той беше излекувал страховете й, останали от миналото. Но тя не можа да излекува неговите.

Може би краят на убийците на Емили ще му донесе малко спокойствие. Не знаеше. Знаеше само, че времето й в ранчото „Лост Ривър“ почти беше изтекло. Дори и все още да притежаваше половината ранчо, не би могла да остане.

„Не ме изкушавай да ти направя бебе. Ще намразя и двама ни, ако това се случи.“

Можеше да понесе всичко, но не и това. Да бъде мразена от мъжа, когото обича. Не би могла да понесе.

— Сестричке? Може би е по-добре да легнеш.

Тя се насили да се усмихне и погледна брат си в очите.

— По-късно. Сега трябва да сложа яденето. А след това сигурно ще отида до Каньона на елените и ще погледам как летят ястребите.

„И ще искам с цялата си душа да мога да полетя с тях, в ръцете на Кейс.“

Но вместо да отиде при ястребите си, Сара изчака Конър да заспи. После тихо започна да събира дрехите си. Когато свърши, в дисагите все още имаше достатъчно място за няколко кюлчета сребро.

Когато вече приключваше, погледът й се спря на двете малки съединени кани, които Кейс откри в развалините. Тя вдигна фигурката и си спомни за малката чашка за чай, която Лола бе открила сред вещите на Кейс.

„О, Кейс — помисли си тя тъжно. — Ако се бяхме срещнали, преди Емили да умре, щеше ли да ме обичаш?“

Но нямаше отговор на този въпрос.

Остави фигурката в малката ниша между дъските, погали я леко с пръст и се обърна.

 

 

Беше вече късен следобед, когато останалите се върнаха от Спринг Кениън. Лола отиде направо към козите си. Мъжете се измиха и влязоха в стаята.

Сара посрещна всеки от тях с усмивка и с пълна чиния.

— Наистина ще трябва да направя още столове — каза Кейс, който стоеше прав до огъня с чиния в ръка. — Но първо ще направя дъсчен под, както обещах на Сара.

Тя за малко не изпусна чинията, която подаваше на Морган.

— Внимавай! — обади се Морган.

— Съжалявам. Обикновено не съм толкова несръчна.

— Простено ти е. Напоследък доста ти се събра.

Тя погледна в тъмните, състрадателни очи на Морган и се усмихна тъжно.

— Не повече, отколкото на теб или на Хънтър, или… Не знам как да ви благодаря.

— Няма нужда.

— Моля те, вземи тези реали.

Морган се опита да откаже, както винаги, когато се повдигаше този въпрос, но Кейс го прекъсна.

— Аз щях да ги взема на твое място — каза той. — Онова хубаво момиче, което си оставил, ще гледа по-благосклонно на мъжа, който е изпратило да пасе добитък преди повече от година, ако той се върне с малко сребро в джобовете.

Морган се усмихна.

— Моето момиче не очаква пари, а мен.

— Искаш да кажеш, че един златен пръстен и малко ранчо няма да я накарат да се усмихне?

— Имай други начини да накарам Лети да се усмихне.

Ют изсумтя и се изправи, оставяйки празната си чиния. Обърна се към Морган.

— Нусис, не ме карай да яздя чак до Тексас само защото си един упорит кучи син.

Морган премига и се втренчи смаяно в Ют.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — отвърна Ют, — че каквото иска Сара, аз се съгласявам. Така че или ще вземеш това проклето сребро, или ще те преследвам чак до Тексас, но със заредена пушка и дисаги, пълни с реали.

— Вземи среброто — посъветва го Хънтър и се изправи.

— А ти би ли го направил? — попита Морган.

— Ако трябва да избирам между него и Ют по петите ми, щях да избера среброто.

Морган се ухили.

— Полковник, хайде да направим сделка — ти вземаш половината, а аз — другата половина.

— Чакай, аз не…

— Или може би ще предпочетеш аз да бъда по петите ти — продължи Морган.

— Хвана те — каза Кейс на брат си.

Хънтър измърмори нещо под носа си и се обърна към Сара.

— Сара, нямаш ли какво да направиш с това сребро, вместо да го раздаваш наляво-надясно?

Тя поклати глава.

— Конър? — повика го Хънтър някак отчаяно.

— Винаги правя това, което казва сестра ми — каза той с широко отворени невинни очи, които накараха Ют да се подсмихне. — Попитай я!

— Проклятие!

Хвърли един поглед на Кейс и забрави какво щеше да казва. Кейс се опитваше да не се усмихне. Тази гледка учуди брат му.

— Раздели среброто — каза разсеяно Хънтър на Морган. — Тръгвам утре на зазоряване. Елиза сигурно ще иска да узнае, че Кейс е жив.

— Ще е много по-доволна да узнае, че нещастната ти кожа е цяла — отвърна брат му.

Хънтър само се усмихна.

— Ще ти е удобно ли да ме изпратиш до първата гара? — попита Сара.

Тишината, която се възцари след думите й беше толкова наситена, че можеше с нож да я срежеш.

— Конър би го направил, но през следващите няколко дни няма да е много добре да язди — продължи тя спокойно. — Нито пък Ют.

— За какво говориш? — попита я Кейс.

— Смятам да попътешествам.

— Ако искаш да занесеш среброто в банка, аз ще се погрижа.

— Благодаря. Това ми спестява известни грижи — тя отново се обърна към Хънтър. — Ако искаш да се върнеш в Невада толкова бързо, колкото дойде, готова съм да спя на седлото. Няма да те бавя.

Хънтър погледна към Кейс. Въпреки че лицето на брат му беше безизразно, очите му бяха присвити сякаш от болка или гняв.

— Поговори с Кейс — каза Хънтър. — А след това, ако още искаш да тръгнеш с мен, ще те придружа докъдето поискаш.

— Това няма да е необходимо — каза тя. — Само до най-близката…

— Където и да е — прекъсна я Хънтър. — Това е най-малкото, което мога да направя за жената, която е спасила живота на брат ми.

— Вече ми се отплати за това.

— Ют, Конър, елате с мен — каза Хънтър. — Тук само пречим.

Сара се опита да се възпротиви, но само сви рамене.

— Сестричке?

— Иди с Ют и Хънтър. Аз също ще дойда след малко.

— Ще сложа седлото ти на едно от мулетата — каза Хънтър. — Но ако наистина ти потрябва, то брат ми е глупак.

Тримата мъже излязоха, оставяйки я с мъжа, когото обичаше. Мъжът, който не я обичаше.

— Какво, по дяволите, си мислиш? — попита я остро Кейс.

— Смятам да си купя земя и да отглеждам коне. В Калифорния, мисля. Или може би в Орегон.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— За мен има. На мен ми харесва да се занимавам с добитък.

Той нетърпеливо махна с ръка.

— Знаеш какво искам да кажа. Тук имаш хубаво ранчо. Ако искаш да отглеждаш коне, Крикет е най-добрият жребец, който можеш да намериш на запад от Мисисипи.

Сара тайно си пое въздух, за да се изправи в лице срещу това, което се бе надявала да избегне.

Проклет да е Хънтър. Какво му влиза в работата дали тя ще говори с Кейс, преди да тръгне, или не.

— Ранчото „Лост Ривър“ не е мое — каза тя.

— Едната половина…

— … е твоя — прекъсна го тя. — Другата е на Конър.

— Какво!

При други обстоятелства изразът на изненада върху лицето на Кейс би развеселил Сара. Но сега той само й причиняваше болка.

— Аз му дадох половината от ранчото, след като… след като Хал умря.

— Ти си знаела, че го е убил?

Клепачите й трепнаха.

— Знаех, че само единият се върна. Всеки ден благодаря на Бога, че оцеля Конър.

— Хал се е опитал да го бие с пистолета. Конър се е защитил. Оръжието гръмнало. Било е нещастен случай.

Сара се олюля.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Непрекъснато се надявах, че брат ми не е убил заради мен. Но, Бог да ми е на помощ, бях толкова благодарна…

Кейс пристъпи напред и я сграбчи за раменете, сякаш се страхуваше, че ще падне.

— Забрави тези глупости за заминаването — каза й той. — Конър и аз ще ти отделим от земята си и всеки ще вземе по една трета.

— Не.

Той премига, после я изгледа с присвити очи. Очите, които отговориха на погледа му, имаха цвета на буреносни облаци.

— Защо не? — попита той. — Конър би се съгласил.

— И какво точно бъдеще си представяш? — попита тя остро. — Всичките, хм, удобства на дома и никаква отговорност?

По бузите на Кейс, над брадата му, избиха червени петна. Той я пусна и отстъпи назад като опарен.

— Не съм си го представял по този начин — каза й той.

— Какво имаш предвид?

Той прекара пръсти през косата си.

— Не искам да си отиваш — каза той.

— Но ти не искаш да се жениш, защото бракът означава деца.

Той се задъха.

— Не искаш да поддържаме връзка — продължи тя, — защото рано или късно ще забременея.

Кейс се вцепени.

— Не можем просто да се преструваме, че никога не сме били любовници — гласът й се повиши. — Поне аз не мога. Това, което ми даваш, е като… полета на ястреба. Не мога да търпя да бъда толкова близо до най-хубавото и то винаги да ми се изплъзва.

— Сара — прошепна той.

Тя спря и зачака. Но той не каза нищо повече. Нито пък беше необходимо. Това, което й беше казал преди, все още беше живо в паметта й: „В мен не е останала никаква любов. Не я искам. Никога повече няма да обичам нещо, което може да умре.“

— Сега вече разбираш защо не мога да остана — каза тя и се обърна. — Мога да живея, без да ме обичаш, но няма да мога да понеса омразата ти. Кажи на Хънтър, че вече съм готова да тръгвам.

— По дяволите Хънтър! А Конър?

— Беше прав за него. Не иска да ходи на училище.

Кейс измърмори нещо нецензурно.

— Не съм имал това предвид.

— Брат ми няма да е изненадан — продължи Сара. — Той знае, че не ме обичаш.

— Говорех за това, че Конър е още момче — каза той глухо. — Той има нужда от теб.

— Не е вече момче и ти го знаеш по-добре от мен. Ти беше този, който ми го каза пръв. Това, от което има нужда, са по-малко поли, за които да се държи. А това също ти ми го каза, спомняш ли си?

— Опитваш се да ми поставиш капан — каза той яростно.

— Не. Пускам те на свобода.

Сара отново се обърна и разпери ръце, сякаш за да му покаже, че няма нищо, което да го задържа.

Но въпреки това очите му бяха като на диво животно. Очите на пленен ястреб.

— Можеш да отлетиш — прошепна тя. — Свободен си.

Изведнъж той се завъртя и отвори вратата на къщата.

— Прави каквото искаш — каза й той. — Това няма никакво значение за мен.

Вратата се тресна след него.

Хънтър, Ют и Конър стояха на около трийсет метра по-далеч. Нощното небе беше тъмно и студено. Така се чувстваше и Кейс. Конър се опита да каже нещо, когато Кейс мина покрай тях.

— По-късно — обади се Хънтър. — В момента брат ми си търси с кого да се сбие. Остави го да се пребори със себе си.

Кейс се обърна към Хънтър.

— И какво точно означава това?

— Ще ти кажа същото, което ти ми каза преди няколко месеца. „Иди да поприказваш със задника на коня си. Той е по-умен от теб.“

— Той е по-умен и от трима ви, взети заедно — озъби се Кейс.

Хънтър се усмихна. Кейс направи една крачка към брат си, но се спря.

— Точно така — каза Хънтър и кимна. — Ако ме удариш, няма да промениш нищо. По дяволите, ако смятах, че един добър бой може да те промени, досега вече щяхме да се въргаляме по земята. Но това няма да помогне.

Кейс изсвири остро и след малко Крикет дотича. Не си направи труда да слага седло или юзди. Просто се метна на коня и препусна нанякъде. Около него плющяха клоните на дърветата. Въздухът беше студен и чист. Отвъд реката скалите се издигаха в масивни вериги, прегръщайки нощта.

„Половината от това е мое“ — помисли си Кейс.

Изчака известно време, но не получи никакво удовлетворение от мисълта, че притежава половината от тази дива земя. Цената й беше много по-висока, отколкото бе предполагал.

Сара обичаше тази земя толкова колкото и той. Думите й не излизаха от съзнанието му. „Ранчото Лост Ривър е всичко, което искам от света. Да бъда тук, ме удовлетворява.“ Но въпреки това го напускаше. Заради него.

Кейс продължи да язди слепешком в нощта. Времето загуби всякакъв смисъл. Само той беше жив. Той и нощта. Той, нощта и терзанието, което нито можеше да понесе, нито да пренебрегне.

Луната изгря и сребристите й лъчи му напомниха за очите на Сара. Ромонът на водата беше като тихия й смях, когато лежаха топли и спокойни след любовната нощ. Щеше да умре, спомняйки си тихото й признание, прошепнато до голата му плът, от която някога тя така се страхуваше. „Обичам те, Кейс.“

Чувствата го заслепяваха разтърсваха го. Не! Не мога отново да го преживея — любовта и загубата. За това съществува болката — за да те научи как да избягваш още болка в бъдеще.

Но не и за Сара. Болката, както и удоволствието, за нея бяха просто доказателство, че съществува. Сара, която беше като огън в центъра на замръзналия му живот. Без нея нямаше да има огън. Само зима. Болката беше толкова силна, че му спря дъхът. Сякаш се разкъсваше на части. Не!

Това не може да бъде! Просто не може да бъде! Но беше.

Болката беше като живо същество. Не беше изпитвал такава мъка, откакто залюля мъртвата си племенница в ръцете си и разбра, че нищо не може да направи, за да промени случилото се. Тогава не плака. Но сега плачеше.

 

 

Сара не искаше да се събужда. Когато се събуди, щеше да е настъпило утрото, а с настъпването на утрото тя трябваше да напусне всичко, което обичаше.

Тя се въртеше неспокойно, искаше утрото да не настъпва, но дори в съня си знаеше, че то ще дойде.

Нежни целувки започнаха да я успокояват. Силни ръце я прегърнаха. Заля я някаква топлина, сякаш наблизо имаше огън. Въздишайки, тя протегна ръце към съня. Прегърна топлината, която я обгръщаше като одеяло срещу настъпващия хлад на утрото.

Върхът на един топъл език премина по устните й. Тя се усмихна, наслаждавайки се на приятния сън. Просто един сън. Слънцето, което гали. Слънце и…

— Кейс!

Сара внезапно се надигна. Лампата на масата все още гореше, но огънят беше угаснал. Тя беше гола, а това само усили смущението й.

— Заспала съм — каза тя, все още замаяна от съня.

Една дълга ръка се измъкна от одеялата и я дръпна обратно към топлината.

— Донесох те до леглото — прошепна той.

Придърпа я към тялото си. През нея премина тръпка на удоволствие, когато се докосна до голата му кожа.

— Бях облечена — каза тя, все още не разбирайки.

— Аз те съблякох.

Зъбите му нежно захапаха ухото й. Дъхът й спря.

— Все още сънувам — прошепна тя. Това обясняваше всичко.

Той се засмя и целуна шията й. Милувката продължи надолу към гърдите й. Тихият му смях не секна.

— Сега вече знам, че сънувам — каза тя сънливо.

— Защо?

— Защото се смееш само в сънищата ми.

— Ще трябва да свикнеш със смеха ми.

Той целуна връхчето на едната й гърда, после на другата. Наблюдаваше усмихнат промяната в нея, предизвикана от нежната ласка на брадата му. Със затворени очи тя се протегна и надигна тялото си към усмивката му. После въздъхна и се отдаде изцяло на прекрасния сън.

— Сара?

— Не ме събуждай. Не искам никога да се събуждам.

Дългите му пръсти се плъзнаха надолу към корема й и още по-надолу, към меката кожа на бедрата й.

— Някои неща са по-хубави, когато си буден — каза той.

Единственият й отговор беше движение, което я отвори за докосването му. Той погали горещата й, влажна плът. Дъхът му спря. Той се наведе между бедрата й и я облада отдавайки й се изцяло. Не бързаше. Бавно, като насън, тя достигна върха на удоволствието си.

Мина доста време, преди да успее да заговори.

— Ако продължаваме така — прошепна той, — със сигурност ще забременееш.

Затворила очи, Сара поклати глава, наслаждавайки се на прекрасния сън.

— Не мога — промълви тя.

— Защо не?

— Защото вече съм.

— Какво?

Очите й се отвориха.

— О, Господи! Това наистина не е сън, нали?

Той се взираше в нея.

— Сигурна ли си?

— Почти. Непрекъснато ми се спи, точно както на майка ми, когато беше бременна.

Силното тяло на Кейс се разтресе. Той бавно наведе лицето си към гърдите й. Сърцето й се преобърна, когато усети горещите му сълзи и заедно с тях тихия му смях.

— Караш ме да се чувствам завършен — каза той дрезгаво.

Тя се вцепени. Внезапно прокара пръсти през косата му и вдигна главата му, за да го погледне в очите.

— Какво каза? — прошепна тя.

Той се усмихна. Изведнъж и нейните очи се напълниха със сълзи.

— Мислех си, че земята ме привлича — каза той. — Но това си била ти. Само ти. Един зимен огън, който гори само за мен.

— Кейс — прошепна тя.

Той се наведе и я целуна по устните.

— Обичам те, Сара. И единственото място, където ще отидеш утре, е при най-близкия свещеник.

Тя също го целуна.

— Няма ли да спориш? — попита я той.

— Защо да споря с мъжа, когото обичам? Особено когато той за първи път проявява здрав разум.

Кейс се усмихна, придърпа Сара към себе си и почувства любовта й в устните й до гърдите си. Така и заспа. Усмихнат.