Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (5)

Глава 5

Сара беше на двора. Вадеше превръзките от чайника с вряща вода и ги простираше. Няколко превръзки вече вдигаха пара в свежия утринен въздух. Слънцето току-що беше изгряло. Високо над главата й един орел се рееше във въздуха.

„Стой далече от Спринг Каниън — предупреди тя безмълвно птицата. — Можеш да си сигурен, че онези бандити ще те застрелят само защото могат да го направят.“

— Продължавай да вариш тези парцали и от тях няма да остане нищо, освен конци — това беше Лола.

Сара простря и последната ивица и се обърна усмихната.

— Добро утро.

— Много си весела. Обзалагам се, че онзи престъпник вътре се чувства по-добре.

— Не знаеш дали Кейс е престъпник.

— Ха! Момиче, никакви други хора не идват тук, освен глупаци, а онзи там съвсем сигурно не е глупак.

— Може да е човек на закона.

— Няма значка — отговори Лола.

— Откъде знаеш?

— Прерових багажа му.

— Лола! Нямаш право!

По-възрастната жена погледна нагоре, сякаш можеше да намери отговора за глупостта на Сара някъде в небето.

— В багажа му има много обяви за издирвани престъпници от Тексас, още един пистолет, две пушки — хубави пушки — много патрони, още един кат дрехи, сапун, бръснач, бинокъл и около триста долара в злато. Носи също така малка чашка и чинийка, като кукленски, и всичко е прибрано и опаковано много грижливо.

— Нито едно от тези неща не го прави престъпник.

Лола изсумтя.

— Разликата между престъпника и ловеца на глави не е кой знае колко голяма.

— Името на Ют има ли го на някоя от обявите?

— На нито една. Предимно Калпепърови.

Сара изведнъж си спомни разговора между Аб и Кестър Калпепър.

„После да не ми се вайкаш, когато онези тексасци ни проследят.“

„Тях не съм ги виждал.“

Сара си помисли, че е виждала поне един от „тексасците“, които преследват Калпепърови.

— Недей да правиш тази горчива физиономия — обади се Лола. — Няма причина да лееш сълзи за такива като Калпепърови. Дори ако само половината от това, което пише на обявите, е вярно, те си заслужават смъртта. А Аб е най-лошият от всички.

„Открадни или си купи някоя в Мексико. Или си вземи някоя индианка.“

„Ако реша, че вдовицата Кенеди има нужда от грижи, ще го направя лично и при това законно. Ще се оженя за нея.“

— Какво са правили Калпепърови в Тексас? — попита Сара неспокойно.

— Предимно ограбваха банки, изнасилваха и убиваха — Лола трепна и добави: — И продаваха деца на команчите, след като им правеха разни неща, които биха накарали и дяволът да се засрами.

Сара не поиска подробности. Просто преглътна и започнала изстисква вече студените парцали. Яростта в движенията й говореше повече от думи.

— Струва ми се, че Кейс може би има лична причина да преследва Калпепърови — каза тя след известно време.

— Вероятно — съгласи се Лола. — Надявам се, че ще се вдигне на крака достатъчно бързо.

— Защо?

— Защото ще ни е нужен, ето защо.

— Какво имаш предвид?

— Калпепърови душат наоколо.

Стомахът на Сара се сви.

— Сигурна ли си?

— Ют е видял следите им.

Сара безмълвно изстиска още една превръзка. Не попита дали Ют е сигурен, че това са точно техните следи. Преди да започне да ограбва банки, той е бил най-добрият следотърсач в армията на запад от Скалистите планини.

— Конър знае ли? — попита след малко Сара.

— Вече му казах.

Сара затвори очи. Не можеше да си представи колко време ще издържат пет човека — единият от тях лошо ранен — ако бандите на Калпепърови и на Муди решат да нападнат ранчото. Единствената надежда, която имаше, се основаваше на категоричната заповед на Аб да не се забъркват в неприятности по-близо от три дни път на кон.

— А армията?

— О, те могат да получат съобщение и да дойдат насам, но няма да успеят да го направят достатъчно бързо. Войниците и без това са доста заети с червенокожите.

— Е — каза Сара и изтръска една превръзка, — тогава ще трябва да се справим сами. И аз ще започна да дежуря на пост заедно с вас.

— Не.

— Защо не?

— Ти не би застреляла никого — отговори Лола.

— Нито пък Конър.

Лола вдигна глава и погледна младата жена с присвити очи.

— Ти не познаваш това момче добре. Той би направил всичко, за да те предпази.

— Аз бих направила същото за него.

Лола се усмихна изненадващо нежно.

— Знам, по дяволите. Нали си се продала на онзи луд старец заради брат си.

— Тихо! — Сара бързо се огледа наоколо. — Никога не казвай нещо такова пред Конър!

— Нима мислиш, че той вече не го е разбрал? — попита Лола със саркастична нотка в гласа.

— Не е необходимо да говорим за това.

Лола въздъхна и кръстоса пълните си ръце на гърдите. Въпреки че беше много едра жена, тя не беше дебела. Както винаги, на дясното й бедро имаше револвер.

— Приказките няма да променят това, което вече е станало, нито пък сегашното ни положение. Аз, Конър и Ют вече говорихме за това. Ти ще стоиш тук, а ние ще се редуваме да наблюдаваме.

— Но това е смешно!

— Не, не е. Ти си твърде мекосърдечна, за да застреляш някого из засада. Дори и да е Калпепър. Сигурна съм, че ще се разтрепериш и няма да натиснеш спусъка.

— Аз…

Дълго пронизително изсвирване откъм скалата над ранчото прекъсна спора им.

Двете жени едновременно се обърнаха и се втурнаха към пушките, подпрени на къщата.

Три по-къси изсвирвания последваха първото.

— Идват само трима мъже — каза Сара и грабна пушката си.

— Това означава, че искат да преговарят.

Лола преметна каишката на пушката през лявото си рамо. После взе още една и зареди и двете цеви. Револверът й беше в кобура й. Гледайки я, Сара си представи как Ют и Голямата Лола са ограбвали банки.

— И защо бандитите ще си губят времето в преговори? — попита тя.

— Ти не би ли предпочела първо да огледаш, преди да атакуваш? — отвърна Лола.

— Не мисля, че Муди е толкова умен.

— Не е. Но Аб Калпепър е умен колкото ракун и два пъти по-хитър.

Тихо изсвирване от дърветата до поточето им даде да разберат, че Конър е на мястото си и прикрива фланга им.

— Ют ще слезе от скалата по пряката пътека — каза Лола. — След малко ще бъде тук.

Сара не каза нищо. С къщата зад гърба им, Конър от лявата страна и Ют от дясната, бяха готови за борба, ако се наложи. Но се надяваше, че няма да се стигне дотам.

— Не — каза Лола и примижа срещу слънцето. — Съвсем сигурно е, че няма да има стрелба.

— И защо си толкова сигурна?

— Щом Ют не е стрелял досега, значи не бива да стреля.

Въпреки думите на Лола, Сара стискаше толкова силно пушката, че я заболяха ръцете.

Откакто Ют дойде в малката й долина по-скоро мъртъв, отколкото жив и остана при нея, нямаха никакъв проблем с индианците, които понякога минаваха оттук на път за ловните си територии. Тримата мъже, които яздеха към ранчото, бяха първите хора, които идваха тук с лоши намерения от години насам.

„О, Господи, надявам се, че нищо лошо няма да се случи на Конър“ — мислеше тя отчаяно.

Но на лицето й не беше изписан страх. Без да помръдват, тя и Лола наблюдаваха двамата високи мъже, които вече влизаха в двора на ранчото, възседнали дорестите си мулета.

— Само двама са — каза Сара.

Лола изсумтя.

— Мога да броя.

— Къде е третият?

— Най-вероятно се промъква отзад — тя хвърли на Сара една бърза беззъба усмивка. — Няма да се учудя, ако пострада.

Сара се усмихна тъжно. Мисълта, че някой се промъква зад гърбовете им, не беше много утешителна. Така, както я беше научил Ют, тя се отдръпна малко от Лола, за да не се припокрива обсегът на пушките им. По-възрастната жена направи същото. „Поне колибата е зад гърба ни“ — помисли Сара. Изсъхналите дъски не бяха кой знае каква защита, но все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Калпепърови са — обади се след малко Лола.

— Как разбра?

— Те яздят такива дорести мулета.

— И кои точно са? — попита Сара.

— Не мога да разбера оттук. Ют казва, че петима от тези дяволи живеят в Спринг Каниън.

Дишането на Сара се учести. Тя леко се наведе напред, взирайки се към скалите. Но виждаше само двама ездачи.

— Виждаш ли третия? — попита Лола.

— Не.

— Ще ми се да не мразеше толкова някой да дъвче тютюн. Това би ме поуспокоило малко.

— Ами дъвчи тогава. Сега не е време за изискани маниери.

Лола извади малко тютюн от джоба на полата си и го пъхна в устата си.

— Задължена съм ти — каза тя.

— Няма защо. Само недей да плюеш на прането.

Лола се изсмя, но очите й не изпускаха приближаващите ездачи. Сара също ги наблюдаваше, надявайки се, че просто не са забелязали третия. Може би Аб е този, който е останал назад, за да пази гърбовете им, мислеше си тя, изпълнена с надежда. Въобще не искаше да бъде по-близо до Аб Калпепър, отколкото вече беше в онази плитка пещера преди няколко дни. Жестоките нотки в гласа му още я караха да настръхва.

— Добре е, че Калпепърови не се доверяват на Муди, — каза тя. — Обзалагам се, че Аб е останал, за да не го изпуска от погледа си.

Лола се изсмя, но звукът не беше приятен.

— Никой, който има мозък в главата, не би се доверил на Муди. Той би откраднал парите на баба си и би танцувал на гроба на майка си.

— Говориш така, сякаш го познаваш.

— Веднъж в Ню Мексико ме изигра и не ми плати за цяла нощ, прекарана с мен. Разбира се, тогава бях много по-млада и нямах представа колко измамни същества са мъжете.

Сара се усмихна леко. Не можеше да си представи, че някой може да измами Лола сега — независимо дали е мъж или жена.

Двете дорести мулета вече бяха на по-малко от сто метра от тях.

— Ти ще говориш — каза Лола. — Ако се наложи да се стреля, ще се прибереш в колибата и ще ги оставиш на мен.

— Няма да…

— Да бе, няма! — прекъсна я гневно Лола. — Аз и Ют знаем как стават тия работи. Няма да се застреляме един друг по погрешка.

Нямаше време за спор. Калпепърови бяха само на трийсетина метра.

От безоблачното небе над главите им отново се чу зовът на орела. Сара завиждаше на волната птица така, както бе завиждала за малко неща в живота си.

— Аз съм Аб Калпепър — каза единият ездач. — А това е Кестър, мой роднина. Той не е много разговорлив.

Нито единият от двамата не гледаше към жените. Погледите им обикаляха къщата и постройките около нея.

— Добро утро и на двама ви — каза глухо Сара. — Аз съм мисис Кенеди.

Кестър се размърда на седлото, но продължаваше да не поглежда към жените. Бледите му сини очи не спираха да се въртят и явно не пропускаха нищо.

„Лола беше права — помисли си Сара със смесица от облекчение и гняв. — Те просто искат да огледат мястото. Копелета.“

Изпъна гърба си. Въпреки че нито нейната пушка, нито тази на Лола бяха насочени право към ездачите, все пак дулата им не сочеха кой знае колко встрани от тях.

— Приятно ми е — обади се и Кестър и докосна ръба на избелялата си шапка.

— Добри маниери — промълви тихо Лола. — Не ги е използвал толкова отдавна, че чак са ръждясали.

Сара се усмихна леко. През една дупка на зъбите си Лола метна струя кафява плюнка към краката на мулетата. Разстоянието беше почти два метра.

Кестър я погледна с възхищение.

— Можете ли да ни почерпите с глътка горещо кафе? — попита Аб.

„За да можеш да разгледаш и вътре, така ли? — помисли си Сара. — Не, Аб. Няма да ти е толкова лесно да преброиш оръжията ни.“

— Съжалявам — каза тя гласно. — Нямаме кафе. Прекалено скъпо е.

— Ами чай тогава? — не се отказваше Аб. — Нещо топло.

— Тази сутрин запалихме огъня отвън — отговори тя. — Ден за пране, нали разбирате.

Изражението на Аб показваше, че не й вярва. Виждайки състоянието на дрехите им, Сара разбираше недоверието му. Панталоните му изглеждаха така, сякаш никога не са прани. Сигурно беше забравил колко работа означава един ден за пране. Или може би никога не е знаел.

— Нямаме и бисквити — продължи Сара спокойно, — нямаме боб, нямаме бекон, нямаме дори и сушено еленско месо. Не обичам да изглеждам негостоприемна, но не очаквах гости.

Аб се размърда на седлото, повдигна шапката и се взря в нея. Тя направи огромно усилие да не отстъпи назад. В погледа му имаше нещо, което караше стомахът й да се свива. Спомни си какво беше казала Лола за Аб и роднините му. „Продаваха деца на команчите, след като им правеха разни неща, които биха накарали и дяволът да се засрами.“

— Ако мулетата ви са жадни — каза Сара дрезгаво, — можете да ги напоите в поточето.

— Не са жадни — отвърна Аб.

Дори крясъкът на орела не наруши тишината, която се възцари за известно време.

— Не сте много приятелски настроени, така ли? — обади се той най-накрая.

— Имам си приятели.

Тонът й подсказваше, че няма нужда от още — особено Калпепърови.

— Едно момиче, което живее само като теб, не може да има много приятели.

— Аз не съм сама.

Аб погледна към Лола, после отново към Сара.

— Имам предвид мъже.

— Не се интересувам от мъже, мистър Калпепър. Въобще.

— Ами, в такъв случай, мисис, предполагам, че няма да имаш нищо против да ми върнеш моя човек.

— Ако някой от твоите хора е тук, можеш да си го вземеш веднага. Но тъй като не е така, можеш да го потърсиш на друго място.

Лицето на Аб се изкриви. Воднистите му сини очи придобиха странен блясък.

— Не бързай толкова, миси. Не съм някой боклук, който ти и тази стара курва можете просто да изхвърлите.

Всичката му предишна вежливост изчезна. Гласът му отново придоби оня тон, който Сара си спомняше. Тонът, с който казваше, че всички жени са безполезни гадини. Но очите му я шокираха още повече. Никога не беше виждала толкова омраза, събрана в едни човешки очи.

— Не ме интересува езикът ти, мистър Калпепър — каза тя равно. — Ако обичаш, напусни ранчото ми.

— Дошъл съм за онзи пор, който уби двама от хората ми — озъби се той. — Дай ми го.

— Не знам за какво говориш — отговори Сара хладно. — В ранчото „Лост Ривър“ няма убийци.

Мулето на Кестър направи няколко крачки наляво.

Пушката на Лола се вдигна предупредително. Тя освободи предпазителя и изгледа Кестър, сякаш беше гърмяща змия.

— Той е тук — каза Аб. — Видяхме следите му от „Испанската църква“ и те водят тук.

— Твоите роднини имали ли са пистолети? — попита Сара.

— Разбира се, че имаха. Те са Калпепър!

— В гърдите ли са застреляни?

— Калпепърови не са страхливци. Били са с лице към него.

— В такъв случай не е имало никакво убийство. Твоите хора просто са предизвикали човек, който не е бивало да закачат. И са платили за това с живота си.

Лицето на Аб се зачерви, после изведнъж пребледня.

— Човекът, който уби роднините ми, е в тази къща — каза той студено. — Дай ми го.

— Не — отвърна тя. — Той самият е на крачка от смъртта.

— На кого му пука? Дай ми го!

— Ако той оживее, можеш да му отмъстиш, но не и тук. Дотогава този човек е мой гост.

Аб се взираше в нея, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Въпреки че по гърба й се стичаше студена пот, Сара не мигваше. Насочи пушката си към корема му.

— Не сваляй очи от него — обади се Лола. — Независимо какво става.

— Няма — гласът на Сара беше изтънял. — Довиждане, мистър Калпепър. И, ако обичаш, не бързай да се връщаш. Не се отнасяме любезно с неканените гости.

От устата на Лола отново излетя струя кафява течност.

— Момичето иска да каже — отново се обади тя, — че ги застрелваме на място. Разбираш ли?

Аб разбираше. Това не му харесваше, както не му харесваше и насочената към него пушка. От вътрешността на къщата се чу изстрел, последван от още два. Сара трепна, но не свали погледа си — и пушката си — от Аб.

Лола дори не трепна. Не се чу нищо повече.

— Вече започнахме да стреляме — каза Лола. — А вие, момчета, по-добре тръгвайте, ако не искате да получите малко олово.

Никой от двамата не посегна към пистолета си. Погледите им бяха в пушките, насочени към тях, заредени и готови за стрелба. Това, че ги държаха жени, не беше никакво успокоение. Не беше необходима много сила, за да дръпнеш един спусък.

— Парнел! — извика Аб.

Не получи отговор.

— Още някой от роднините ти? — попита любезно Лола. — Вие, момчета, наистина сте много невнимателни.

Аб не сваляше погледа си от Сара. Запомняше лицето й, тялото й, ръцете й, които държаха пушката.

— И твоят ред ще дойде — каза той. — И ще си го получиш лично от мен. Както и онова хлапе, което се е скрило в дърветата при потока. Дръж го под око, иначе няма да има с какво да се похвали пред момичетата.

Аб дръпна юздите. Мулето му се обърна и тръгна. Мулето на Кестър го последва.

Никой от ездачите не се обърна.