Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (2)

Глава 2

На следващата сутрин Кейс се събуди доста преди изгрева. Нощта в каменната пустиня беше много студена, но това не беше причината да се събуди толкова рано. Не беше спал много. Вкусът от устните на Сара дълго не му даваше да заспи.

Седна в постелята си и заговори на коня си.

— Е, Крикет, бях прав. Тя има вкус на рози и може да накара всеки мъж да почувства женствеността й.

Едрият жребец мръдна едното си ухо в посоката, в която се намираше Кейс, но не спря да пасе.

— И аз съм един проклет глупак заради това, че се постарах да го разбера.

Крикет изпръхтя и продължи да пасе.

— Не е нужно да ми го натякваш.

Конят не му обърна внимание.

— Това, което Сара не знае, е, че Аб въобще не е търпелив човек. Още преди да е паднал първият сняг, ще му омръзне да живее в онази колиба. Ще започне да мисли за малката къщурка и топлото момиче в нея.

Крикет вдигна глава, сви уши и погледна някъде зад Кейс.

Той се претърколи и в лявата му ръка се появи револверът. Зачака спокойно това, което конят беше усетил. От билото на дефилето се чу вой на койот. След малко Крикет отново продължи да пасе.

— Само един койот, а?

Върна револвера в кобура му. Тъй като нямаше намерение да следи никого тази сутрин, обу ботушите си за езда вместо мокасините.

Закуската му беше бедна — твърди бисквити и малко вода от изворчето при скалата, където бе намерил Сара Кенеди.

Аб знаеше за нея. Знае къде живее. Знае, че единствените хора, които могат да я защитят, са един стар престъпник, една курва и едно момче.

— Може би трябва да спра да душа следите на Аб и да изчакам удобен случай да избия всичките Калпепърови наведнъж — каза той на Крикет.

Конят продължаваше да пасе безучастно.

— Може би трябва да отида в онова свърталище до реката. Там момчетата ще напуснат течението. Как мислиш, Крикет?

Каквото и да си мислеше жребецът, просто продължи да пасе.

— Мога да поиграя малко покер — продължи Кейс. — Рано или късно, някой от Калпепърови ще ме предизвика, точно както направиха Джеремая и Икабод преди време.

Не спомена, че Икабод беше извадил пистолета си почти толкова бързо, колкото самият той. Беше съвсем близо до смъртта онази нощ.

Тогава това не му беше направило особено впечатление. Но сега го тревожеше малко. Не страхът, че може да умре. Войната беше изкоренила това чувство от него заедно с всички останали. Но някак си се чувстваше отговорен за Сара. Знаеше прекрасно колко жесток може да бъде Аб с жените. Беше виждал последствията от деянията му — неговите и на роднините му — в много ферми от Тексас до Невада. Колкото е по-беззащитна жертвата толкова по-привлекателна беше за Калпепърови. Не щадяха дори и децата.

„Тед и малката Ем — помисли си Кейс — щяха да са още живи, ако не бях придумал Хънтър да дойде с мен да се бие за едната чест. На петнайсет години не съм бил по-умен от задника на кон.“

Но това бяха фактите и той ги приемаше такива каквито са. Той беше накарал Хънтър да напусне семейството си, за да отидат да се бият, оставяйки невръстните деца само на грижите на майка им.

Никой не е бил там, когато Калпепърови са нападнали Тед и малката Емили.

„Всичко е минало — каза си той. — Или поне ще бъде, когато хвърля пръст на гроба на последния Калпепър.“

— Колкото по-скоро започна, толкова по-скоро ще свърша — каза той на глас. — Тогава ще престана да се занимавам с боклуци и ще се заема с това, което наистина е важно — намирането на идеалното място за ранчо.

Той изпи остатъка от водата в канчето, завърза го на кръста си и се изправи. Сякаш пробуден от първите слънчеви лъчи, се изви силен вятър. Студеният въздух разроши тъмната коса на Кейс и погали лицето му. Койотът се обади отново. Вятърът му отговори.

— Ще построя ранчото си на някое място като това — каза той тихо. — Тази каменна крепост е била тук много преди Адам да се появи на земята. И ще бъде тук много след като последният човек се превърне в пепел.

Той остана още известно време така, наблюдавайки как земята се ражда от утробата на нощта. Суровата извивка на устата му се смекчи.

— Земята остава — каза той. — Колкото и глупави и жестоки да са хората, земята се ражда чиста всеки нов ден.

Койотът излая още веднъж и млъкна.

— Амин, братко. Амин.

Кейс се захвана за работа. С пестеливи движения, които говореха за много време, прекарано на открито, той нагъна постелята си, завърза я и я остави настрани.

Седлото беше сложено, обърнато наопаки, върху една скала, за да може да изсъхне вътрешната му част от овча кожа. Там беше и другото одеяло, което му служеше, когато времето беше лошо.

Веднага щом посегна към седлото, Крикет започна да пасе по-бързо. Жребецът разбираше, че скоро ще тръгнат, а тревата не беше нещо често срещано в каменната пустош. Конят не спря да пасе дори когато Кейс го оседла набързо, почисти копитата му и затегна седлото.

Както винаги Кейс провери двуцевната си карабина и другия пистолет, преди да се качи на коня. И както винаги установи, че са в бойна готовност. Пъхна ги в кобурите им, привързани към седлото. Нямаше нужда да проверява револвера си. Беше свършил тази работа веднага щом се събуди. Бързо привърза самара и завивките, хвана юздата на Крикет и се огледа за нещо, което би могъл да забрави. По земята нямаше нищо друго, освен следи. Кейс не беше от хората, които забравят.

Жребецът вдигна глава, за да му сложат юздата. От двете страни на муцуната му висяха зелени снопчета трева.

Кейс изръмжа с отвращение.

— Знам, че ми се присмиваш, дяволе.

Въпреки грубите си думи, той сложи юздата внимателно. Беше научен да цени хубавите коне така, както разумните мъже ценят доброто оръжие. Грижи се за тях и те ще ти отвърнат със същото. За нещастие, хората не са като конете и оръжията. Така щеше да има по-малко войни.

Метна се на седлото с бързо движение. Крикет не сви уши и не трепна, както правеха много от конете на Запад. Той приемаше да бъде язден по същия начин, по който приемаше утрото — просто като още една част от живота.

— Хайде, Крикет. Трябва да проверим онзи мръсен бар. Да видим дали онова еднооко падре този път ще бележи картите по-добре.

Късно следобед Кейс стигна до мястото, което всички присмехулно наричаха „Испанската църква“.

Отчасти името идваше от факта, че огромната скала, която представляваше задната стена на сградата, приличаше на испанска църква. Но само ако си пиян. Името дължеше произхода си главно на първия собственик на бара, Падер Гюнтер. Падер бързо бе преиначено в „падре“. Оттогава на всеки, който работеше на това място, му викаха „падре“.

Прякорът „Испанската църква“ беше част от това място, така както и лошата му репутация. Но поне тя беше наистина заслужена.

Селището представляваше няколко постройки, пръснати по течението на река Котънуд. През почти цялото време „реката“ беше само едно малко поточе, но пък течеше през цялата година, което беше рядкост за тази част на Запада.

„Испанската църква“ нямаше истинска улица, нямаше сграда, която да заслужава това име, нямаше и обор. Добитъкът се поеше в същата кална локва, от която се взимаше питейна вода за хората.

Кейс наблюдаваше с бинокъл „Испанската църква“ от върха на един близък хълм. Виждаше осем животни, завързани по протежение на потока. Две от тях бяха дорести мулета. Но колкото и да ги разглеждаше, нямаше как да разбере кои от Калпепърови са в така наречения бар.

— Добре направи, че прекара нощта в ядене — каза той на Крикет. — Долу едва ли има нещо подходящо.

До потока пасяха твърде много животни. Ездачите им прекарваха дните и нощите си в пиене, докато им свършат парите.

— Може би едно от тези мулета е на Аб — каза замислено Кейс. — Може би ще отрежа главата на змията и ще оставя тялото да се гърчи, докато умре само. Може би…

Устата му се сви в жестока линия под наболата брада. В продължение на още няколко минути Кейс преценява предимствата и опасността от влизане в селището.

Ако Аб е там, Кейс щеше да бъде разпознат, но не като един от „тексасците“, които преследват Калпепърови. Аб ще види в него стрелеца, нает в Рубинените планини от наскоро починалия Гейлорд Калпепър. Калпепърови се опитаха да си направят лагер, като заграбят фермите „Бий Бар“ и „Ладър Ес“ от законните им собственици. Но не сполучиха.

Това, което Кейс не знаеше, бе дали някой се бе досетил, че тогава той помогна на фермерите. Ако Аб знаеше, щеше да го застреля на място. Има само един начин да разбере, реши в крайна сметка той. Извади бавно револвера си, завъртя цилиндъра, за да го провери още веднъж, и го върна в кобура. Извади още един цилиндър от джоба на сакото си, провери и него и после го прибра.

„Няма да е лошо, ако Хънтър е зад гърба ми, когато отида там“ — помисли си той. После си спомни за Елиза, която обичаше Хънтър така, както малко мъже са обичани.

„По-добре, че Хънтър е в Рубинените планини. Ако аз не се върна, няма да почерня никоя жена и няма да оставя гладни сирачета.“

Яхна Крикет със същите пестеливи движения, с които правеше всичко. Ръстът му не правеше впечатление, докато не застанеше до други хора. А така беше просто още един тих конник, който се чувстваше на коня така, сякаш е роден върху него.

Както обикновено, той проучи територията на врага и отблизо. Избра една дълга пътека надолу по хълма, която заобикаляше селището. Не очакваше да са оставили някой да наблюдава или пък да има засада. Но, от друга страна, това не би го изненадало. „Испанската църква“ не беше случайно място.

Първият човек, който видя, лежеше по корем близо до един храсталак. Беше или мъртвопиян, или мъртъв. Беше трудно да се каже от триста метра разстояние, а Кейс не възнамеряваше да се приближава повече.

Крикет помръдна ушите си в посоката на човека, изпръхтя и предпочете да го заобиколи отдалеч.

— Не те обвинявам, момче — каза Кейс. — Подушвал съм скунксове, които миришат по-приятно.

Преди да влезе в бара, той направи един кръг около останалите животни, за да хвърли поглед на дамгите им.

„Съркъл Ей“ и „Рокинг Ем“. Веднага разпозна дамгите. Бяха на ферми, близо до дома на Сара Кенеди. Всъщност не чак толкова близо. Да ги наречеш нейни съседи, би било наистина преувеличено. Собствениците на „Съркъл Ей“ и „Рокинг Ем“ се бяха установили в богатата на вода по-висока част на планината. Имаше поне два дни път с кон от фермите им до каменната пустиня, която Хал Кенеди бе избрал за свой дом. Останалите коне имаха дамги, които или бяха жигосани нескопосно, или бяха поправяни впоследствие, за да се заличи първоначалният белег.

Лъскавите дорести мулета въобще не бяха жигосани. Под един навес бяха завързани още три коня. Единият беше оседлан. Останалите бяха натоварени. Това бяха мустанги, но краката им бяха дълги, гърдите — широки и мускулести. Въпреки че очевидно за тях се грижеха добре, животните не бяха подковани. А и нямаше нужда. Всеки мустанг, чиито крака се разраняват от острите скали, не живее достатъчно, за да порасне.

„Добре са подбрани — помисли си Кейс, гледайки трите мустанга. — Някой наоколо познава конете.“ Когато се приближи, забеляза, че всичките мустанги имат една и съща дамга — „С-К“. Това е дамгата на Сара Кенеди. Интересно дали тя знае, че три от конете й се намират в това гнездо на престъпници.

Когато заобиколи трите коня, Кейс забеляза малко ручейче в горната част на дефилето. През есента и в началото на зимата бе валяло доста и в ручея все още имаше вода.

Въпреки че копитата на другите коне бяха оставили следите си в червеникавата почва покрай ручея, водата не беше мътна. Той остави Крикет да пие, но не много, тъй като можеше да се наложи да напуснат бързо това място, а не искаше конят да стане тромав от изпитата вода.

— Съжалявам, момче — каза той, когато дръпна Крикет от водата. После завърза коня за един храсталак. Мястото, което избра, беше близо до входната врата на бара — ако това мръсно, раздърпано платно можеше да се нарече врата. Знаеше, че най-опасният момент за него ще бъде, когато влезе в задимената тъмна кръчма, след като е бил заслепен от ярката слънчева светлина. Но не се поколеба. Просто се наведе и влезе в бара. Един бърз поглед наоколо му даде да разбере, че вътре има по-малко хора, отколкото коне отвън. Това не му харесваше, но нищо не можеше да направи.

„Може би спят някъде из храсталаците“ — каза на себе си той.

Но не разчиташе на това.

Избра си едно място на бара, откъдето можеше да наблюдава цялото помещение и единствената врата. Никой не дойде да го обслужи. Той обърна гръб на бара и се огледа наоколо. Четирима мъже играеха карти. Двама бяха Калпепър, но Аб не беше тук. Въпреки че между всичките Калпепърови почти нямаше физическа разлика — бяха кривогледи, слаби, сламеноруси и зли — Кейс ги беше преследвал достатъчно дълго, за да може да ги разпознава.

„Куинси, Реджиналд, но не и Аб — помисли си той с погнуса. — Проклятие. Този старец никога не е наоколо, когато дойде време за умиране.“

Трябваше да поохлади раздразнението си, казвайки си, че Куинси и Реджиналд не са невинни девици. Бяха известни като бързи стрелци. Но въпреки че действаха светкавично с пистолетите, слуховете говореха, че и двамата предпочитат да изчакват плячката си от засада. Куинси и Реджиналд бяха известни и с това, че стрелят в корема на всеки, който не им харесва, и после се обзалагат колко време ще живее нещастникът. Една от жертвите им бе живяла три седмици. Накрая залозите били за това, колко пъти ще извика човекът, преди да умре.

До огъня лежеше пети мъж и хъркаше. До него се беше опънало дръгливо куче. Кейс огледа и самото помещение. Таванът му представляваше естествена каменна козирка, а трите стени бяха изплетени от ракита и покрити с платна. Четвъртата стена беше самата скала.

Нямаше комин за огъня и пушекът просто се стелеше из помещението и към него се присъединяваше и димът от цигарите и пурите. Ако вятърът духаше достатъчно силно, въздухът малко се прочистваше, но пък ставаше много студено.

— Някой да е виждал падрето? — попита Кейс непринудено.

— Няма защо да бързаш — обади се Куинси, без да вдига поглед от парцаливите си карти. — Ей го там — спи като Спящата красавица.

Кейс погледна към бармана и кучето.

— Това жена му ли е?

Един от мъжете се засмя. Посивялата му коса беше отрязана с нож до раменете като на индианец, а на челото му имаше лента, която придържаше косата му назад. Лентата не беше просто някакво парче плат, нито пък беше от кожа. Беше изтъкана с някакви шарки, които не бяха нито индиански, нито европейски. Въпреки че нямаше много приличен вид, този човек не беше от бандата на Муди. Това е старият престъпник, когото наричат Ют, помисли си Кейс. Сигурно е дошъл, за да купи някои продукти за Сара. Или за себе си. Няма да е първият човек, откраднал от вдовица и едно хлапе.

Ют погледна към спящия мъж и кучето, засмя се отново и се обърна към Кейс. Очите му бързо се присвиха, като чели го преценяваше. Дори и да беше така, Ют не каза нищо, нито пък направи нещо, за да привлече вниманието върху него.

— Ей, старец, отказваш ли се, или продължаваш? — озъби се Реджиналд към Ют. Гласът му звучеше така, сякаш губи.

Ют взе една шепа сребърни монети от масата и ги пусна в джоба си. После се усмихна на Реджиналд с беззъбата си усмивка и му каза на испански, че майка му е курва, а сестра му ходи на четири крака.

Мъжът от лявата страна на Реджиналд се усмихна леко, но нито един от двамата Калпепърови не знаеше достатъчно испански, за да разбере обидата.

— Ей, не можеш така да ми вземаш парите, без да ми дадеш възможност да си ги върна! — каза Реджиналд.

— Ела отново при новолуние — отговори му Ют. — Но…

Каквото и да искаше да каже Реджиналд, то бе прекъснато, когато Ют ритна масата и скочи на краката си с бързина, учудваща за възрастта му. Докато останалите играчи се осъзнаят, той вече беше прав, очаквайки това, което щеше да се случи. В ръката му имаше зареден пистолет. Пръстът му беше на спусъка.

— При новолуние — каза отново той.

Кейс се стараеше да не мърда. Държеше ръцете си на показ — вежливост, която не остана незабелязана. Ют му хвърли една от беззъбите си усмивки и излезе заднишком от помещението, преди двамата Калпепърови да са успели да му попречат.

— Ще застрелям в червата това копеле — каза Реджиналд.

— Но няма да го направиш днес — отговори Куинси. — Днес играем карти. Цепи, Бийвър.

Мъжът, наречен Бийвър, взе картите и цепи. Падрето изхърка.

Кейс отиде до огъня и ритна падрето в задника. Но той продължи да хърка.

— Човекът се наслаждава на собственото си уиски — каза Кейс, без да се обръща конкретно към някого.

— Насмуках се като въшка — каза Реджиналд. — Дай ми парите, Куинси.

— Ти последния път не ми плати.

— Голяма работа. Нали съм ти брат!

— Полубрат.

— Голяма работа.

Реджиналд се обърна с гръб към масата. Очите му се спряха на първото нещо, което застана пред погледа му. Кейс.

— Не съм ли те виждал? — попита Реджиналд.

— Бил съм тук-там.

— А къде си бил напоследък?

Бийвър погледна разтревожено към тях над картите си. Да попиташ някого откъде е, беше не само невъзпитано, беше опасно. Реджиналд може и да беше твърде раздразнен, за да не забележи колко самоуверен е непознатият, но Бийвър не беше. Започна инстинктивно да се оглежда за място, където да се скрие, когато запищят куршумите. Нямаше намерение да помага на Реджиналд. Ако питаха него, имаше твърде много Калпепърови, които се навъртат наоколо. Един повече или по-малко нямаше кой знае какво значение.

— Там — каза Кейс.

— Ъ?

— Попита ме къде съм бил — отговори спокойно Кейс — и аз ти отговарям.

Реджиналд бързо се изправи.

— Там — повтори той. — Абе, що за отговор е това?

— Единственият, който ще получиш.

Куинси също скочи на крака. Бийвър се хвърли към един от ъглите на бара, надявайки се, че там ще е по-безопасно.

— Дните ти са преброени, момче — каза Куинси. — Или не можеш да броиш?

— Мога да броя, но не броя въшки.

— Наричаш ни въшки? — попита Реджиналд.

— Не аз — отговори Кейс. — Защо да обиждам въшките?

Със скоростта на нападаща змия двамата Калпепърови посегнаха към пистолетите си. По дяволите, тези момчета са бързи! В момента, в който тази мисъл премина през мозъка му, Кейс извади револвера си и стреля, докато не се свършиха патроните му. С бързо движение извади празния цилиндър и го замени с пълния от джоба си.

Когато тръгна напред, походката му беше колеблива.

— Аз не съм с тях — обади се Бийвър от ъгъла.

— И продължавай да не си.

— Да, сър.

Падрето седна, премига и се огледа наоколо.

— Каква е тази пукотевица? — попита той дрезгаво.

— Продължавай да спиш — каза Кейс.

— Мирише на барут — измънка падрето. — Има ли убити?

— Само въшки.

— По дяволите. Какво разхищение на барут, да стреляш по въшки. Просто ги стисни между ноктите си.

Като каза това, падрето отново се отпусна назад. И захърка отново.

Без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по крака му, Кейс заобиколи двамата паднали Калпепърови. Изрита пистолетите от ръцете им, преди да се наведе, за да ги огледа. И двамата бяха все още живи, но не бяха особено радостни от това. Всичките им рани бяха под кръста.

— Съжалявам, момчета — каза Кейс. — Ако не бяхте толкова бързи, щяхте да умрете по-лесно. От куршумите ви загубих равновесие.

Той бавно се изправи. Извади носната си кърпа и я стегна около дясното си бедро. Кръвта продължаваше да тече. От раната на дясната му ръка течеше още повече кръв.

— Загазил си, омбре — обади се Бийвър.

Без да му обръща внимание, Кейс бръкна в ризата си и извади един лист, на който пишеше: „Търсят се — живи или мъртви.“ Със собствената си кръв зачерта имената на Куинси и Реджиналд Калпепър. Там имаше и други зачеркнати имена. Други мъртви Калпепърови. Имаше и имена, все още незачеркнати. Твърде много.

— По-добре е да се размърдаш — каза Бийвър. — Тези момчета имат роднини. Ще те проследят и ще те направят на нищо.

Кейс хвърли листа между двамата Калпепърови. После извади една шепа монети.

— Ето ви малко пари — каза той на Реджиналд. — Сега ти и Куинси можете да се обзалагате кой ще умре пръв.

Започна да се оттегля заднишком към вратата. Не сваляше очите си от Бийвър. Може и да беше ранен, но револверът в лявата му ръка, насочен към гърдите на мъжа, не трепваше.

Бийвър много внимаваше да не мърда. Кейс стигна до вратата и изсвири. Звукът беше като зова на ястреб.

„Побързай — безмълвно викаше коня си. — Трябва да се махна оттук, преди да съм припаднал.“

Крикет се втурна към господаря си. Кейс се хвана за седлото и се метна отгоре му. Изпитваше ужасни болки. Стисна зъби и се завърза за седлото. Ръцете му почти не му се подчиняваха.

„Трябва да отида в къщи“ — помисли си той замаяно. Но той нямаше дом. С последни сили насочи Крикет към каменната пустош и препусна.