Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (20)

Глава 20

Леденият вятър брулеше каменната пустиня. Сиви облаци покриваха небето.

— Мирише на сняг — каза Сара.

— Ако завали, утре ще търсим елени, а не сребро.

Кейс се обърна и вдигна яката си.

Сара отвори уста, за да спори, но размисли. Имаше доста хора, които трябваше да бъдат нахранени. А следите на животните се виждаха много ясно върху снега. Това беше възможност, която не трябваше да изпуснат.

— Няма ли да поспорим? — подразни я той.

— Аз също обичам да ям.

— Напоследък въобще не забелязвам такова нещо.

Тя не му обърна внимание. Той се изкуши да я подразни. По-лесно му беше да понася гнева й, отколкото начина, по който непрекъснато избягваше да го поглежда в очите. Или пък начина, по който се отдръпваше встрани, за да избегне всякакъв допир с него. Но въпреки това тя непрекъснато го изкушаваше безмилостно.

Винаги имаше нещо, което да му напомни за неподправената чувственост, която бе открил под страха й. Блясъкът на лампата в косите й, ароматът на рози от кожата й, шепотът на вретеното, когато предеше, извивката на брадичката й, когато наблюдаваше полета на ястребите… всичко, свързано с нея го изкушаваше. А лекото поклащане на тялото й, докато яздеше пред него, го възбуждаше до болка.

— Хайде, инатести животни такива — измърмори той и дръпна въжето.

Първият мустанг ускори крачка. Трите товарни коня бяха вързани заедно и очевидно искаха едно и също нещо — задниците им, а не главите им да са срещу вятъра.

Кейс огледа каньона, който бързо се стесняваше пред тях. От това, което беше видял досега, предполагаше, че краят му представлява отвесна скала, която само ястреб може да преодолее. А това не беше приятна мисъл. Това беше същият каньон, в който бандитите бяха стреляли по тях.

„Още един каньон без изход — помисли си той. — Да се надяваме, че проклетите бандити са се отказали да нападат из засада.“ Рано или късно дори и най-тъпият, най-мързеливият разбойник разбира, че да се устройват засади просто не е много умно.

Космите на врата му настръхнаха. Имаше чувството, че някой ги наблюдава. Внимателно огледа високите части на каньона за блясък на метал или стъкло, който можеше да издаде присъствието на бандитите. Погледна и конете, търсейки знак, че усещат нещо. Какво ли бе видяла Сара, докато събираше дърва тук? Няма нищо, което да вдъхва надежда, че съкровището може да е тук. Просто един от стотиците подобни каньони. Сигурно е по-вероятно да намери игла в купа сено, голяма колкото Тексас. Не че среброто имаше някакво значение за Кейс. Трябваше да се събират дърва, а това беше единственото нещо, което го интересуваше.

Сара спря, след като отминаха мястото, където им бяха устроили засада предишния път. Бариера от дънери, скали и чакъл преграждаше каньона.

— Само за минутка — каза тя и слезе от коня.

Кейс измъкна краката си от стремената, скочи на земята и хвана ръката й преди още да е направила и две крачки.

— Къде мислиш, че отиваш? — попита я той. Гласът му бе станал дрезгав от желанието, което го изпълваше целия.

Тя потрепери леко.

„Как да не го изкушавам, като страстта му ми действа на нервите? — помисли си тя. — А също и моята. Господи, никога не съм предполагала, че мога да желая някои мъж; а ето че сега не мога да мисля за нищо друго, освен че искам да го прегърна силно и да го имам само за себе си. Никога не съм се чувствала така. Дори не съм знаела, че е възможно.“

По тялото й премина гореща вълна и дъхът й спря. Чудеше се дали някога пак ще изпита онзи учудващ, почти плашещ я екстаз.

— Ако ми кажеш какво търсиш — каза той, — ще мога да ти помогна да го намериш.

Тя се изсмя късо, надявайки се, че не се е изчервила.

— Искам да се изкача горе, за да погледна към стените на каньона пред нас — каза тя дрезгаво, посочвайки към една купчина камъни.

— Ако така ще видиш каньона по-добре, някой с пушка ще види теб още по-добре.

— Наистина ли мислиш…

— Да, по дяволите, наистина мисля — прекъсна я гневно той. — Ти също трябва да се опиташ да мислиш или ще се окажеш цялата на дупки, както проклетата ти жилетка.

Тя преглътна.

— Така, както яздим срещу вятъра — продължи Кейс, — конете не могат да подушат, ако някой ни следва. Но се обзалагам, че някой прави точно това.

Сара облиза пресъхналите си устни.

Той стисна по-силно ръката й, защото желанието му внезапно предизвика болка в него. Но бързо се осъзна и разхлаби хватката си. Беше му приятно да я докосва дори през ръкавиците и дебелите дрехи. Беше толкова топла, мека, женствена.

— Какво търсиш? — попита той почти ласкаво.

Устата й пресъхна. Беше виждала същото изражение в очите му и преди. Тогава той се бе притиснал към нея, изпълвайки я цялата.

— Търся едни други развалини — каза тя дрезгаво. — Не точно стаи, а малки каменни помещения, изградени в една малка пещера в скалите.

— Къде?

— Нагоре по каньона. На южната стена. Мисля, че видях нещо, когато събирах дърва тук.

Кейс бавно освободи ръката й.

— Аз ще погледна — каза той, — а ти ме чакай тук. Ако конете чуят нещо зад нас, скрий се някъде и стой там.

Кейс започна да се катери по камарата камъни. Колкото по-нависоко се изкачваше, толкова по-очевидно ставаше, че каньонът е бил наводняван през последните няколко години.

„Може би е било в годината, когато Хач е бил твърде често Конър“ — помисли си той. После се зачуди дали пък това не е каньонът, в който Хал е намерил смъртта си. Какво бе казала Сара? Че каньоните са се напълнили с вода и Лост Ривър е излязла от бреговете си?

Използвайки всяко възможно прикритие, той се изкачи върху камарата и се вмъкна в една цепнатина. После внимателно разгледа горната част на каньона през далекогледа си. Нищо не се движеше. Погледна отново, съсредоточавайки вниманието си върху стените на каньона, където времето и водата бяха образували малки дупки и цепнатини в скалите. Най-накрая забеляза нещо, което приличаше на развалини.

Нищо особено. Приличаше по-скоро на склад за провизии на някой ловец, отколкото на истинско убежище. Продължи да наблюдава внимателно тесния каньон, но не откри нищо друго интересно. Отново обърна далекогледа към развалините. Когато откри най-прекия път до тях, той отново се обърна към долната част на каньона. Внимателно разгледа скалите. Нещо проблесна в долната част на каньона.

„Далекоглед, най-вероятно — реши той. — Където и да отидем, някой все ни наблюдава. Или се опитва да ни убие.“

Слезе надолу много по-бързо, отколкото се беше качил.

— Е? — попита тя. — Видя ли нещо?

— Има поне един човек, който наблюдава каньона.

— Колко близо?

— Извън обсега на карабината.

Тя вдигна глава и подуши въздуха като животно. После се усмихна. Но това беше по-скоро оголване на зъби, отколкото истинска усмивка.

— Там долу наистина ще им е студено — каза тя. — Бурите, които вилнеят в устията на каньоните, понякога наистина са жестоки.

— До южната стена има някакви развалини — каза той.

— Но не са нищо особено.

— Можем ли да стигнем дотам?

— Няма да е лесно.

— Но можем да го направим?

Той въздъхна.

— Да.

Тя нетърпеливо се втурна към едно от товарните животни и развърза лопатата.

— Какво чакаш? — обърна се към Кейс тя.

— Не мислиш ли, че е по-добре…

— Не — прекъсна го гневно. — Не мисля.

— Проклятие!

Той отиде до коня си и развърза двете навити одеяла. С няколко бързи движения на ножа направи от тях по едно пончо за себе си и за Сара.

— Сложи това върху жилетката си.

— Но…

— Направи го, без да спориш. Просто така. Само веднъж.

Той й нахлузи пончото, преди отново да си е отворила устата. Лицата им се оказаха съвсем наблизо едно до друго, когато той се наведе, за да придърпа пончото на мястото му. То увисна до под коленете й. И беше топло.

— Благодаря — промърмори тя.

— Няма защо — отвърна подигравателно той. После навлече и своето пончо, грабна лопатата и отново се отправи нагоре.

Сара го следваше по петите.

Започна да вали сняг. Първите снежинки бяха леки и прозрачни и се носеха от вятъра като ябълков цвят. После вятърът се усили. Снегът ставаше все по-силен, покривайки бързо камъните.

— Трябва да се връщаме — каза Кейс, когато се изкачи на върха.

— Защо? В тези каньони само дъждовете са опасни.

— А какво ще кажеш за лавини?

Тя поклати глава.

— Тук няма такава опасност. Може би на по-високите места.

— А ако измръзнем до смърт? — попита той иронично.

— Сега е по-топло, отколкото преди да започне да вали.

— По дяволите — измърмори той.

— Поне няма да се притесняваме за засада — каза тя делово. — Не можеш да видиш по-далеч от няколко метра пред себе си.

— Да сме благодарни поне за дребните неща на Бога.

Кейс се обърна и отново погледна към южната стена на каньона. Въпреки че снегът вече бе покрил повечето от ориентирите му, той не бе забравил как изглеждаше околността през далекогледа.

— Недей да стоиш точно зад мен — каза той. — Ако падна, не искам да повлека и теб.

— Боли ли те кракът? — попита тя с тревога в гласа.

— Просто не стой толкова близо до мен — процеди през зъби.

Двайсет минути по-късно той се покатери на една скална издатина, висока около метър и половина. Скалната тераса не беше по-широка от два метра. Надвисналата отгоре скала не му позволяваше да се изправи в целия си ръст.

В скалния отвор бяха построени няколко стени.

— Пристигнахме ли вече? — извика Сара някъде под него.

— Нещо такова.

Той коленичи, остави лопатата настрана, обърна се и се пресегна да й помогне да се покатери. В същия момент забеляза нещо, което приличаше на усукано парче дърво. Обърна глава и го разгледа по-внимателно. И видя останки от кофа. Подсвирна леко.

— Давай — каза той на Сара. — Тук е по-топло, отколкото отвън на вятъра.

— Това наистина ли са развалини? — попита Сара нетърпеливо. — Понякога отдалеч е трудно да се каже.

— Прецени сама.

Без да казва нищо повече, той й помогна да се качи. Тя се огледа наоколо.

— Внимавай, ниско е — предупреди я той.

Първото нещо, което Сара видя, беше някакъв предмет, който се показваше иззад една от стените. Посегна към него толкова бързо, че си удари главата в ниския таван.

Но дори не усети. В ръката си държеше стара ивица кожа. Резките температурни промени в каменната пустиня й бяха придали формата и вида на дърво.

— Дали е толкова стара, колкото си мисля? — в гласа й прозвуча страхопочитание.

— Не знам. Знам само, че не е оставено тук от индианци. Те не са познавали метала.

Тя се обърна и го погледна. Очите й бяха широко отворени и блестяха.

— Но испанците са го познавали.

— Както и доста други хора след тях. Има известна разлика между една стара кофа и триста паунда сребро.

Но блясъкът в очите му подсказваше на Сара, че той също е развълнуван.

Тя тръгна напред, за да види какво още има зад стената. После се поколеба.

„Нека да е тук! — помоли се наум тя. — Заради Конър. Той заслужава повече, отколкото му е дал животът досега.“

— Сара? — Кейс докосна ръката й. — Какво има?

— Толкова много надежди — каза тя просто.

Прониза го остра болка.

— Не се оставяй на надеждите да те заблуждават. Те само ти причиняват болка.

— Не. Спомените причиняват болка. Надеждата я лекува. Ако нямаше надежда, животът щеше да е само болка.

Без да казва нищо, Кейс пусна ръката й. Сара пропълзя покрай стената и надникна в тъмнината зад нея. Не видя нищо. Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади кутия кибрит. Запали една клечка. Зад порутената стена нямаше нищо, освен купчина камъни. Разочарованието й беше огромно. Пламъкът потрепери и клечката изгасна, изгаряйки ръкавицата й. Тя не забеляза. Остана неподвижна доста време.

Изведнъж усети Кейс зад себе си. Обърна се към него.

— Има и други каньони — каза той тихо.

Тя кимна, но не се обърна, за да си тръгне.

— Имаше ли и други развалини в този каньон? — попита го тя.

— Не забелязах.

— Значи няма.

Той не каза нищо.

— Това беше изстрел в тъмното — обади се тя след известно време. — Наоколо няма червени колони. Мислех, че е възможно наводнението преди няколко години да ги е отнесло.

— Когато умря съпругът ти ли?

— Да — прошепна тя. — Хал казал на Конър, че никога няма да открие среброто.

— Хал често ли говореше за съкровището с Конър?

— Само веднъж — преди да умре. Той непрекъснато тормозеше Конър.

„И си е получил заслуженото“ — помисли си Кейс. Но не го каза на глас, защото беше дал дума на Конър.

— В този каньон ли се е случило? — попита той след малко.

— Така мисля. От това, което видях, когато събирах дърва… — гласът й заглъхна.

Кейс я погледна, но тя не забеляза. Взираше се в снега с очи, които виждаха само миналото. Изведнъж потрепери.

— Съкровище на мъртвец — прошепна тя. — Това бяха думите ти. Никога не бих се докоснала до него, ако не беше брат ми.

— Колко навътре продължават развалините? — попита я той, взирайки се в тъмнината.

— Не знам. Точно пред мен има голяма купчина камъни.

— Може ли да погледна?

Тя се притисна към стената, за да му направи място. Той остави лопатата и се промъкна покрай нея. Пончото му закачи един камък, той се търкулна и излезе от пещерата, изчезвайки в пелената от сняг.

Кейс запали една клечка кибрит и се взря в тъмнината. Някога подът е бил заравнен от хора, отдавна преселили се в отвъдното. Сега отново беше засипан с каменни отломки. Той огледа височината на стените, дълбочината на пещерата и камарата камъни, които препречваха пътя напред. Нещо не беше съвсем наред, но той не можеше да разбере какво точно.

Клечката изгасна. Той продължи напред, докато се оказа притиснат между естествената каменна стена и зида. Пред него беше само купчината камъни. Твърде много отломки, помисли си той, осъзнал какво не е наред. Порутената стена не беше достатъчно висока, нито пък широка, за да е възможно отломките да са от нея. Дори и да се е заблудил от слабата светлина на кибритената клечка, все пак по-голямата част от камъните, които падат от стената, би трябвало да се изтърколят в каньона, както камъка, който той случайно бе бутнал.

Той запали още една клечка и разгледа камарата. Не стигаше до тавана. Може би имаше достатъчно място, за да се погледне над нея и да се види какво има отзад.

И втората клечка изгасна.

— Виждаш ли нещо? — попита Сара, но в гласа й не прозвуча особена надежда.

— Камъни.

Тя не попита нищо повече.

Кейс свали шапката си и се наведе към върха на купчината. Запали още една клечка и надникна в тъмнината. Не видя нищо. Просто нямаше достатъчно място, за да погледне по-добре. Духна клечката.

— Дръпни се назад — каза той на Сара. — Ще се опитам да съборя част от камъните, за да погледна отзад.

— Внимавай! Развалините могат да бъдат много опасни.

— Чак сега ли го разбираш? — промърмори той.

— Знам го още откакто видях първите — каза тя с безразличен тон.

— Но не си се отказала.

Дори и да му отговори, думите й бяха заглушени от грохота на падащите камъни, които той буташе назад. Изведнъж се чу странен звук.

— Това лопатата ли беше? — попита Сара.

— Оставих я зад теб.

— Но нещо звънна като метал!

— Стой там.

Той продължи да бута камъните назад, свали едната си ръкавица и прокара пръстите си по отломките, които се появиха отдолу.

Камък. После още камъни — груби и студени. После нещо много по-студено. И гладко.

Той запали една клечка и се взря в камарата. Видя само отломки и няколко правоъгълни камъка, които бяха толкова тъмни, че сякаш поглъщаха светлината. Черни камъни? Никога не бе виждал черни камъни в тези каньони, освен въглищата. Да не би това да са въглища?

Той бързо пъхна ръката си в купчината. Пръстите му се сключиха около един от черните камъни. Студен. Гладък. Тежък. Твърде тежък за въглища.

— Кейс? Добре ли си?

Той внезапно осъзна, че Сара не го вика за първи път.

— Добре съм.

— Какво правиш?

— Разглеждам отломките.

— Изведнъж стана толкова тихо.

Клечката изгасна. Кейс не забеляза. Не му беше необходима светлина, за да си спомни как изглеждаше черният камък с правоъгълна форма. Върху него имаше издълбан кръст.

С известно усилие той измъкна ножа си от канията. Започна да човърка в камъка с върха на ножа. Запали още една клечка. Под черната повърхност блестеше сребро.

— Проклет да съм! — промълви той.

— Какво?

— Тук е. Среброто е тук.

Сара възкликна изненадано и пропълзя към него.

— Премести се — каза му тя.

Не можеше да се премести, но можеше да се извърти на една страна.

— Нищо не виждам — в гласа й прозвуча раздразнение. — Сигурен ли си, че е сребро?

Тя бръкна в джоба на жилетката си за клечка кибрит. Така притисната към него, това беше почти невъзможно.

— Не си прави труда — каза й той.

— Но…

— Свали си ръкавицата.

Тя го направи без да спори.

— Подпри се с другата ръка.

В дланта й натежа нещо тежко и гладко. Както и Кейс, тя веднага разбра, че това не е камък. Камъните не тежаха толкова. Нито пък реалите.

— Кюлче — тя се задъхваше. — Мили Боже! Това е кюлче сребро!

Възбудата й нарастваше. Пръстите й се вкопчиха в сребърното кюлче.

— Има още — обади се Кейс.

— Още — повтори тя замаяна. Страхуваше се, че това може да е само сън. — Не мога да повярвам.

— Направи ми място, за да копая. Тогава ще повярваш.

— Ще ти помогна.

— Скъпа, тук няма място да запалим клечка кибрит, камо ли да копаем заедно.

— Но… О, по дяволите, прав си.

Стискайки тежкото сребърно кюлче, тя се запромъква назад. Отстъпи настрани от камарата, държейки кюлчето с двете си ръце.

— Ще ти подавам кюлчетата.

— Колко са?

— Не знам — той изсумтя и й подаде едно. — Започвай да броиш.

— Уф!

— Уф ли? Мислех, че са две. Ето ти и третото.

— Чакай!

Сара остави първите две кюлчета до стената на пещерата. Чу се тих звън. Тя сложи ръкавицата си и посегна към него.

— Готова съм.

Още едно тежко сребърно кюлче се стовари върху дланта й.

— Три — каза тя и остави и него до стената. — Готово.

След петото кюлче вече си бяха създали ритъм на работа, забавян само когато Кейс се затрудняваше да извади следващото от камарата. Тогава тя си почиваше, докато той проклинаше под носа си, запалваше клечка кибрит и избутваше камъните назад, за да си направи място.

Сара трепереше от студ, но не го осъзнаваше. Чакаше среброто да дойде в ръцете й, слагаше го до стената и протягаше ръце за още.

— Колко станаха? — попита Кейс.

— Четирийсет.

— Това е повече, отколкото можем да натоварим на конете. Особено ако прибавим и това.

Той се дръпна назад към нея и се обърна. От ръцете му се посипаха черни монети и звъннаха по пода на пещерата.

— Това е достатъчно, за да напълним дисагите. Ще трябва да оставим кюлчетата за друг път.

— А товарните коне?

— Нямаме време.

— Не можем просто да оставим кюлчетата тук.

— Защо не?

— Някой друг може да ги намери — каза тя неспокойно.

— Досега никой не го е направил.

— Аз ще ги пазя. Ти се върни за…

— Не — прекъсна я той.

— Не можем и двамата да останем тук.

— Аха. Това означава, че ще се върнем и двамата.

— Но останалото сребро…

— По-добре да побързаме — прекъсна я Кейс и се обърна към кожените торби с реали. — Хич няма да ни е лесно да влачим тези торби надолу по заснежените скали.

Зъбите на Сара изтракаха, когато затвори уста. Част от въодушевлението й изчезна, когато погледна към камарата кюлчета и кожените торби, които Кейс измъкваше изпод каменните отломки. Среброто беше много тежко. Като олово.

— Какво чакаш? — обади се Кейс.

— Да ми поникнат криле.

— Първо ще умреш от студ. Размърдай се, скъпа. Вече трепериш.

Тя му помогна да смъкнат няколко кюлчета по стръмния склон на каньона. После върнаха празните дисаги горе.

Кейс искаше да спрат дотук. Сара отказа. Нямаше да тръгне, докато не натовареха и последното кюлче, което бяха открили. Беше търсила среброто твърде дълго, за да го остави сега.

Снегът беше почти спрял, когато Кейс най-после натовари тежкия самар върху Крикет. Малката кобилка на Сара също носеше своята част.

Товарните коне изпънаха уши. Металът беше най-тежкият товар, който някога бяха носили. Беше станало много студено. Постепенно снегът спря съвсем. Изгря луната. Следите на конете ярко се очертаваха върху искрящия бял сняг. В устието на каньона нямаше и следа от бандитите.

Сара въздъхна и започна да се отпуска. Когато въодушевлението й постепенно избледня, на негово място дойде горчиво-сладката истина. Бъдещето на Конър беше осигурено. Но нейната половина от ранчото „Лост Ривър“ принадлежеше на Кейс Максуел.

— Сигурен ли си, че не искаш да промениш сделката и да вземеш половината от среброто, вместо половината от ранчото? — попита тя след известно мълчание. — Среброто струва много повече.

— Не и за мен.

Тя не го попита отново. Сара безмълвно яздеше към дома, който вече не беше неин. Обхождаше с поглед земята, за да запомни суровата й красота. Съвсем скоро спомените щяха да са единственото нещо, което щеше да й остане от ранчото, което обичаше.