Елизабет Лоуел
Зовът на сърцето (17)

Глава 17

— Ще му занесеш ли храната? — попита Лола.

Сара погледна към хляба и задушеното еленско, които й подаваше Лола. Опита се да измисли някакво извинение да не занесе вечерята на Кейс. Той стоеше на пост на билото. Сам.

През изминалите три дни тя бе положила доста усилия да не остава насаме с него. Преди два дни дори се беше измъкнала тайно, за да търси съкровището сама. Ушите й още пламваха, като си спомнеше укорите му.

„Да се инатиш е едно, но да се държиш като глупачка е съвсем различно. Следващия път, когато излезеш да търсиш среброто сама, ще те проследя и ще те върна тук, привързана за седлото ми.“

Сара повече не излезе да търси съкровището сама. Нито пък с Кейс. Само от мисълта какво се бе случило последния път, когато беше сама с него, по тялото й пробягваха горещи и студени вълни едновременно. Казваше си, че е от притеснение. Но не беше съвсем сигурна.

— Едната ми коза се е изгубила — обясни Лола. — Онази на белите и черни петна.

Сара веднага забрави собствените си тревоги.

— От колко време я няма?

— Нямаше я в стадото, когато Гост го докара преди малко.

Сара взе чинията.

— Ще занеса вечерята на Кейс, а ти иди да търсиш козата. Тя е най-хубавото животно от цялото стадо.

Лола й се усмихна и побърза да се отдалечи.

— Но ако Кейс ми се развика, че съм отишла там сама, ще му кажа да се обърне към теб — извика Сара след нея.

Лола се изсмя в отговор.

Когато стигна до билото, слънцето вече се скриваше зад планините. Както винаги, спокойствието на заобикалящата я земя я плени. Тя спря и се загледа в безкрайната мрежа от каньони. Грубите линии на скалите бяха по-красиви за нея от всеки зелен хълм.

Над скалите, които заобикаляха долината Лост Ривър, се издигна ястреб. Полетът на птицата беше волен, а дивият му крясък прозвуча като песен в тишината на душата й. Сара се усмихна, притвори очи и се наслади на момента.

С присвити очи Кейс я наблюдаваше, прикрит зад един близък храст. Трябваше да използва цялото си самообладание, придобито по време на войната, за да не се втурне към нея и отново да я люби. Защо бе дошла тук? През последните дни правеше всичко възможно, за да го избягва.

— Какво правиш тук? — попита той. Гласът му прозвуча дрезгаво.

Тя се обърна рязко и се втренчи в него, сякаш беше някой див звяр. Или Калпепър.

— Лола търси една от козите си — каза тя отчетливо. — Помоли ме да ти донеса вечерята. Конър и Ют спят.

Е, значи е дошла, защото никой друг не може да дойде.

— Благодаря — каза той.

— Няма защо.

Той се намръщи.

— Не е нужно да се отнасяш с мен като с непознат — каза той рязко. — Определено за теб не съм такъв.

Тя се изчерви, но после внезапно пребледня.

— Къде искаш да оставя вечерята ти? — попита тя глухо.

— Най-добре да не ми я запращаш в лицето.

Сара осъзна, че наистина държи чинията така, сякаш има намерение да я хвърли към него веднага щом той се приближи достатъчно.

— Съжалявам — промърмори тя. — Стресна ме. Мислех, че съм сама.

— Бременна ли си?

Въпросът му беше толкова неочакван, че челюстта й увисна.

— Моля?

— Чу ме добре.

— От всички лошо възпитани…

— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна я той. — Запази лекциите си за Конър.

— Не знам.

— Какво?

— Не знам. Доволен ли си?

— Бях — в продължение на десет минути — смотолеви той, — но това беше преди няколко дни.

— Ако очакваш да водя разговор с теб — каза тя сладко, — престани да говориш на брадата си.

— Мислех, че брадата ми ти харесва, особено когато е между бедрата ти.

Тя потрепери, сякаш я удариха.

— Проклятие! — извика гневно той. — Съжалявам. Нямам право. Но само като си помисля как…

Каквото и да имаше намерение да каже, беше прекъснато от звука на приближаващи се копита.

Кейс се промени на момента — стана студен, далечен, овладян.

— Идвай тук! Бързо и тихо.

Преди още да е свършил, Сара се вмъкна в храсталака при него.

— Носиш ли пушка? — прошепна той.

Сара поклати глава.

— Съжалявам. Не мислех, че ще имам нужда… — започна тя.

— Просто не си помислила. Точка — прекъсна я той.

Тя не си направи труда да спори. Беше прав и двамата прекрасно го знаеха. Никой, никой не биваше да се отдалечава на повече от три метра от къщата без оръжие. Но тя беше толкова разтревожена от мисълта, че ще трябва да остане насаме с него, че не бе помислила за нищо друго. Просто се беше втурнала нагоре, за да свърши задължението си възможно най-бързо.

— Иди зад мен — каза той тихо. — На няколко метра по-нататък има пукнатина в скалата, където можеш да се скриеш. Стой там, докато не те повикам.

Сара се втурна натам, грабвайки револвера, който той й подаваше.

Кейс не се обърна да я погледне. Тихите звуци, които се чуваха, когато храстите се жулеха в кожените й дрехи му подсказваха, че тя прави точно това, което й каза.

За първи път!

Тропотът на копита спря. Надолу по билото имаше само една пътека и карабината на Кейс беше насочена право към нея. Той се отдръпна по-навътре в храсталака. Докато се движеше, погледът му нито за миг не изпусна мястото, откъдето трябваше да се появят ездачите.

Отляво се чу песен на чучулига. Отдясно долетя отговор. Той си пое дъх с облекчение и също изсвири като чучулига.

Настъпи тишина.

— Който и да се крие в храсталака — обади се най-накрая един глас, — ние не си търсим неприятности.

— Тогава не си дошъл на подходящото място, Хънтър — извика Кейс. — Тук няма нищо друго, освен неприятности.

Миг по-късно се появи един висок, силен мъж. В ръката му имаше карабина.

— Кейс? — в гласа му звучеше недоверие.

— Самият той — Кейс излезе на открито. — Този, който се крие в храстите зад теб Морган ли е?

— Боже Господи! — възкликна Хънтър.

Той сграбчи Кейс и го стисна толкова силно, че би счупил ребрата на по-дребен мъж с подобна мечешка прегръдка.

Кейс изглеждаше изненадан. После прегърна брат си също толкова силно.

— Слава Богу — започна да повтаря Хънтър. — Морган, излизай. Кейс е жив!

— Разбира се, че съм жив — каза Кейс. — Да не би да си пиян, че да не виждаш?

Вместо да отговори, Хънтър потупа брат си по гърба, отдръпна го от себе си, за да го разгледа, отново го прегърна и най-накрая го пусна.

Морган излезе от храстите. През рамото му беше преметната пушка.

— Здравей, Кейс — каза той. — Радвам се да те видя в тази част на ада. Много, много се радвам.

Кейс стисна ръката на мъжа и го потупа по рамото.

— Вие самите изглеждате доста добре — каза той, — за две толкова грозни същества.

Морган се засмя и поглади ситните черни къдрици на брадата си.

— Кого наричаш грозен, момче? — провлече той. — И ти си същият като мен. Криеш се като гризли, а?

Поклащайки глава, Кейс се обърна към брат си.

— Какво правите тук? — попита той.

— До Рубинените планини стигна мълвата, че Калпепърови са те убили — каза Хънтър.

Суровите черти на лицето му казваха повече от думите.

— За малко наистина да ме убият — призна Кейс.

— Колко малко?

— Реджиналд и Куинси са най-бързите Калпепърови, с които съм си имал работа.

Хънтър изсвири беззвучно.

— Какво се случи?

— И двамата стреляха по два пъти, преди да ги довърша. И в мен имаше малко олово.

— Сега изглеждаш доста добре.

— Имах си добра болногледачка — Кейс повиши глас. — Сара, ела да те запозная с едни приятели.

След малко тя се измъкна от храсталака. Вечерята на Кейс не се виждаше никъде, но затова пък револверът беше в ръката й. Очите й гледаха тревожно, но само докато се спряха на Хънтър.

— По ръста и вида ви — каза тя, усмихвайки се, — съдя, че сигурно сте кръвен роднина на Кейс.

— Мисис Кенеди — каза Кейс официално, — запознайте се с брат ми Хънтър Максуел и нашия приятел Нусис Морган.

— Госпожо — каза Морган и докосна шапката си. — За мен е голямо удоволствие.

Хънтър свали шапката си и се поклони на Сара.

— Благодаря, че сте спасили живота на брат ми — каза той. — Ако някога имате нужда от помощ, изпратете някой в Рубинените планини. Ще дойда веднага.

— Не сте ми задължен по никакъв начин — отговори тя. — Спасявала съм и по-безполезни твари от брат ви.

— Но не чак толкова много, обзалагам се — каза Морган сухо.

Тя се засмя. Морган й харесваше.

— Заповядайте на вечеря — каза тя и пак се усмихна. — Имаме задушено еленско и царевичен хляб.

— Много мило от ваша страна, мисис Кенеди — отговори Хънтър.

— Благодаря, госпожо — обади се и Морган. — От доста време сме само на сухари и вода.

— Сухари и вода? — повтори тя.

— Бързахме — просто обясни Хънтър. — Казаха ни, че Кейс е мъртъв.

Очите й се разшириха и сърцето й заби бързо като си представи какво е преживял Хънтър.

— Горките! Нищо чудно, че изглеждате толкова изтощени. Знам какво е да загубиш най-близките си роднини.

Хънтър се трогна от състраданието, което видя в сивите очи на Сара.

— Вие сте добра жена, мисис Кенеди — каза той.

— Сигурна съм, че брат ви няма да се съгласи с това — отвърна тя малко остро. — И моля, наричайте ме Сара. Бях вдовица по-дълго време, отколкото бях омъжена. Всъщност никога не съм се чувствала удобно с името Кенеди.

— Сара — той се усмихна. — Наричай ме Хънтър.

Тя му се усмихна в отговор. Усмивката й беше като гласа й — женствена и нежна по начин, който нямаше нищо общо с флирта.

— Можеш да запазиш женските си хитрини за някой друг — обади се кисело Кейс. — Хънтър е женен за една прекрасна жена.

Сара го изгледа косо с присвити очи.

— Имам по-малко женски хитрини, отколкото ти — добри обноски — каза тя отчетливо. — А те въобще не са много.

Морган и Хънтър се изсмяха високо. Кейс промърмори нещо. Сара се усмихна на Хънтър.

— Ти си по-големият брат, нали?

Той кимна.

— Изглежда и ти не си имал голям късмет, докато си го учил на добри обноски, както и аз с по-малкия ми брат.

Хънтър скри усмивката си, поглаждайки черните си мустаци.

— Не ми беше лесно — съгласи се той.

— Сигурна съм, че е така. Но поне ти си достатъчно голям, за да го научиш на някои неща със сила. За съжаление, Конър е само на петнайсет, а е вече два пъти колкото мен.

— Дори три — обади се Кейс. — Това момче яде като невидяло.

— Ти, разбира се — отвърна Сара, — почти нямаш апетит.

Морган се покашля. Хънтър не си направи труда да скрие удоволствието си от тънкия хумор на тази малка вдовица. Той просто отметна глава назад и се изсмя гръмогласно.

— Е, виждам, че няма защо да се притеснявам, че съм на пост — обади се Кейс саркастично. — Цялото това цвилене със сигурност ще изплаши мулетата на Калпепърови.

Хънтър поклати глава и прегърна брат си, като не спираше да се смее. Кейс не се усмихна в отговор, но чертите на лицето му омекнаха, когато отвърна на прегръдката.

Явната любов между братята предизвика усмивка върху устните на Сара, въпреки че гърлото й се стягаше от тъга, която не бе усетила до момента.

„Някои ден Конър ще ме остави и ще заживее свой собствен живот“ — помисли си тя.

Но заедно с тъгата в душата й настъпи спокойствие. Точно така трябва да бъде. Не го бе отгледала, за да й прави компания цял живот.

— Да доведа ли конете, полковник? — попита Морган.

— Ще дойда с теб — каза Хънтър. — Шест коня не са шега работа.

— Шест? — учуди се Сара, притеснена от мисълта, че трябва да нахрани толкова много мъже. — Има ли още хора с вас?

— Не, госпожо — отвърна Морган. — Не искахме да убиваме коне на път за тук, затова сме взели по три на човек.

Сара се вгледа в двамата мъже.

— Спали ли сте въобще, откакто сте тръгнали?

— На седлото — отговори Хънтър. — Това е номер, който само войниците умеят.

— От колко време яздите?

— Не знам — призна той и уморено потри лицето си. — Просто съм доволен, че не сме бързали за погребение.

— Ние имахме малко работа с лопатите — каза Сара, — но засега сме погребали само няколко от хората на Муди и един Калпепър.

Хънтър погледна към брат си. Лицето му внезапно се изпъна и това й напомни за Кейс.

— Калпепърови са наблизо, така ли? — попита Хънтър.

Кейс кимна.

— Чухме само за двамата в „Испанската църква“. Аб също ли е тук?

— Само докато ми падне на мушка — отговори Кейс. — Тогава вече ще е на път за ада.

— Други Калпепърови?

— Всичките, с изключение на онзи, който убих преди няколко седмици.

— Какво се случи? — полюбопитства Хънтър.

— Той и двама от хората на Муди бяха решили, че ще ни изненадат, като се промъкнат към къщата през нощта — отговори Кейс.

Морган поклати глава.

— Чух два крясъка на бухал, които звучаха фалшиво, и излязох на лов — продължи Кейс.

Сара стисна устни. Страхът, който бе изпитала за него през онази нощ, беше нещо, което никога нямаше да забрави.

— Кейс още не беше оздравял напълно — каза тя дрезгаво. — Онзи Калпепър почти го хвана натясно.

— Кой от всичките беше? — попита Хънтър.

— Не беше Аб — отвърна Кейс. — Един от пръстите му липсваше. Последния път, когато бях достатъчно близо, за да мога да броя, Аб си беше с десет пръста. Може би беше Парнел.

Хънтър намести шапката си с бързо движение на ръката.

— Добре — каза той. — Ще се погрижим за тях, но първо трябва да си починем.

— Да се погрижите за тях? — повтори Сара.

— Няма за какво да се притесняваш, госпожо — обади се Морган. — Просто една недовършена работа.

— Но вие сте само четирима, като броим и Ют — каза тя. — А те са поне дузина.

— Някъде толкова — обади се Кейс. — Двама от хората на Муди са се измъкнали през нощта. Аб не им харесва.

— Кога за последен път си ги броил? — попита Хънтър, гледайки настойчиво брат си.

— Преди два дни. Имаше пресни следи, които се отдалечават от лагера, но не се връщат.

Гласът и изражението му подсказваха, че това няма да е за последен път.

Сара изгледа последователно тримата мъже, отвори уста, за да попита нещо, после я затвори. Каквото и да кажеше, нямаше да промени решителността, която се четеше върху лицата им.

Нито пък можеше да спори с тях. Да имаш бандити за съседи бе все едно да имаш гнездо на гърмящи змии под прага. Рано или късно някой ще бъде ухапан.

— Да отидем в къщата — каза тя. — Имат повече нужда от почивка, отколкото от приказки. И двамата са в плачевно състояние.

Хънтър леко се усмихна. Морган се изсмя и погледна косо към Кейс. Той не се усмихваше, нито пък се смееше. Гледаше Сара с тревога и с някакво друго, трудно определимо чувство. Тя му се усмихна по-скоро с устни, отколкото с очи. Но усмивката й се промени, когато се обърна към двамата изморени ездачи.

— Вървете по тази пътека надолу — каза им тя. — Аз ще тръгна първа, за да предупредя Ют и Лола да не ви застрелят.

— Лола? — учуди се Морган. — Да не би да става въпрос за Голямата Лола?

— Така са я наричали някога. Но сега тя си е просто Лола.

Той се усмихна.

— Ще приема думите ти на доверие. А този Ют — да не е един дребничък човечец, който говори малко и върши още по-малко глупости?

— Същият.

— Проклятие! — после побърза да добави: — Извинявам се за езика си, госпожо.

— Не се притеснявай — каза тя сухо. — Не очаквам салонни маниери.

— Никога не съм мислил, че отново ще ги видя живи тези двамата — обясни Морган. — Чух, че Ют е убит от хайка, а след това Голямата… ъъъ… Лола изчезнала.

— Сара измъкнала Ют от същата дупка, в каквато се намирах и аз — намеси се Кейс. — Той смята, че слънцето изгрява и залязва само заради нея.

— Разбираемо е — каза Хънтър. — Мъжете мислят само хубави неща за жените, които са им спасили живота.

— Не и брат ти — каза Сара горчиво. — Така че не се притеснявай за него. Възгледите му за живота са си останали същите.

Кейс не показа раздразнението, което изпита от думите й. Нито пък показваше желанието си, което го обземаше всеки път, щом вятърът довееше до обонянието му аромата на рози и жена. Ароматът на Сара го преследваше. Не трябваше да мисли за това. Щеше да е по-лесно да спре да диша.

Морган погледна първо към Сара, после към Кейс и се покашля.

— Още колко време трябва да останеш на пост?

Кейс свали погледа си от Сара с неудоволствие, което почти не можа да прикрие.

— Още няколко часа.

— Ще поема останалото време — каза Морган и се протегна.

— Ти си по-уморен от мен.

Морган се ухили.

— И по-гладен. Мисля, че вечерята, която ще изям тук, ще е по-обилна от онова, което ще ми остави Хънтър долу.

— Ще стоя до него с пушката — каза Сара. — В моята къща всичко се дели по равно.

— Само се шегувам — ухили се Морган. — Полковникът по-скоро би се отказал от своята порция, отколкото да остави някой от хората си гладен — после се обърна към Кейс. — Какъв е сигналът ви за опасност?

— Същият като в Тексас, само че за „Всичко е чисто“ използваме крясък на ястреб. Сара много ги обича.

— Убийци на пилета, това са те — промърмори Морган.

— Хайде, Хънтър. Да доведем конете!

— Ще донеса вечерята ти. Оставих я при скалите — каза Сара на Морган. — Страхувам се, че вече е изстинала.

— Не бих се оплаквал, дори и ако трябва да убия някого, за да я получа.

Когато тя се появи от храсталака с вечерята, Кейс и Хънтър вече се бяха върнали. Водеха шест коня. Личеше, че са яздени дълго и без пощада. Бели линии показваха къде беше засъхвала потта им. Единият от конете беше едър жребец, който много приличаше на Крикет. Останалите бяха мустанги, кръстосани с расови коне.

Хънтър се метна на жребеца с лекота, която напомни на Сара за Кейс.

— Аз ще тръгна първа, за да предупредя Ют — каза тя и се насочи към пътеката.

— Не е нужно да вървиш пеша — каза Хънтър. — Багъл Бой е джентълмен. Няма да има нищо против да носи двоен товар.

— Ако тя трябва да язди с някого, ще язди с мен — обади се рязко Кейс. После, като чу гласа си, добави: — Багъл Бой изглежда изморен.

Черните вежди на Хънтър подскочиха нагоре. Очевидно брат му изпитваше чувство за отговорност към малката вдовица. Някои дори биха го нарекли чувство за притежание.

Кейс изсвири. Крикет дотича от скривалището си надолу по пътеката. Без да казва нищо, Кейс развърза юздите му. После се обърна, за да помогне на Сара да се качи. Но нея я нямаше.

— Побягна като изплашена котка — каза Хънтър. — Предполагам, че мисълта да язди с теб въобще не й допада.

Кейс сви рамене и си каза, че не е разочарован. Но беше. Беше очаквал с нетърпение мига, в който ще усети тялото на Сара в ръцете си. Желанието му не го изненадваше. Но болката, която изпита от това, че тя избяга от него, наистина го изненада. Трябваше да оправят всичко това, помисли си той. Още тази вечер.

Самата мисъл предизвика чувствено очакване в тялото му. Просто ще поговорят. Нищо повече. Повтаряше си го непрекъснато, докато слизаха надолу. Но не беше сигурен, че си вярва.