Филип К. Дик
Човекът във високия замък (15)

15

Капитан Рудолф Вегенер, който в момента пътуваше под името Конрад Голтц — доставчик на медицински препарати, надникна през илюминатора на совалката. Долу се виждаше брегът на Европа. „Каква невероятна скорост! — възхити се той. — Само след десетина минути ще сме на летище Темпелхолф. Интересно, дали постигнах нещо с това пътуване? Сега всичко е в ръцете на генерал Тедеки. Каквото има да става, ще стане в Япония. Най-важното е, че успяхме да им предадем съобщението. Аз свърших онова, което се искаше от мен. Но това съвсем не значи, че проблемът е решен. Едва ли японците ще могат да променят хода на политическите събития в страната. Гьобелс вече е взел властта и за нищо на света не ще се раздели с нея. Щом се справи с противниците си, следващата му стъпка ще бъде операция «Глухарче». А това означава смърт и разрушение за обширни райони от планетата в името на един безумен фанатичен идеал. М-да, нацистите са способни да го сторят, всички техни мисли са насочени натам — към Gotterdammerung^[1]. Освен това вече разполагат с необходимото средство — водородната бомба и не ще се поколебаят да я използват, пък дори и това да означава края на всичко.

И какво ще остане след това Трето Световно Безумие? Ще настъпи ли последният миг за всичко живо на Земята? Нима със собствените си ръце ще превърнем нашата планета в мъртвило?“

Вегенер не можеше, не искаше да повярва, че това ще стане. Дори и животът на тази планета да бъде напълно унищожен, все някъде из галактиката има и други подобни светове. Невъзможно това да е единствената разумна планета в цялата вселена, във всичките безкрайни измерения на времето и пространството.

„Знам, че е невъзможно да го докажа, но дълбоко вярвам, че има и други, по-мъдри и по-разумни цивилизации от нашата“.

Мислите му бяха прекъснати от високоговорителя:

— Meine Damen und Herren. Achtung, bitte.^[2]

„Май наближаваме момента за кацане. Няма съмнение, че на летището ще ме чакат хора от тайната полиция. Въпросът е от коя фракция — дали на Гьобелс, или на Хайдрих? Стига разбира се SS генералът Хайдрих да е жив. Събитията сега се развиват с главоломна скорост, нищо чудно докато съм летял, да са се справили с него. В тоталитарното общество борбата за власт се води с безскрупулни средства. Сега е времето на черните списъци…“

Само след няколко минути совалката се приземи безпрепятствено. Капитан Вегенер бавно се надигна от мястото си, преметна през рамо коженото си палто и се отправи към изхода, сред нетърпеливите пасажери.

На вратата ги изпращаше строен офицер от въздушните линии, облечен в помпозна униформа, сякаш бе самият Райхканцлер. От двете страни на подвижната стълба се бяха построили черноризци. „Нима чакат мен?“ — помисли си Вегенер. Той заслиза с бавна стъпка. Наоколо бе пълно с посрещачи, жени, деца, които махаха радостно…

Един от черноризците, с плоско лице и изпъкнали, немигащи очи, на ръката с опознавателните знаци на Waffen-SS, пристъпи към Вегенер, тракна с токове и отдаде чест.

— Моля за извинение. Вие ли сте капитан Рудолф Вегенер от абвера?

— Грешите — отвърна Вегенер. — Аз съм Конрад Голтц — търговски представител на „АГ хемикален“ — той понечи да продължи.

От двете му страни застанаха още двама черноризци. Тримата продължиха в крак с него, без да му дадат възможност да промени посоката. Двамата отзад бяха наметнали палтата си, но отдолу зловещо проблясваха дулата на автоматите.

— Знаем, че вие сте Вегенер — каза първият черноризец.

Той мълчеше.

— Отвън ни чака кола. Имаме инструкции да ви посрещнем и незабавно да ви закараме при генерал Хайдрих в щабквартирата на дивизия „Лейлщандарт“. Забранено е да влизате в контакти с който и да било.

„Е, поне едно е сигурно — че засега няма да ме разстрелят — помисли си Вегенер. — Значи Хайдрих не само е още жив, но и е на сигурно място и сега се опитва да заздрави позициите си в борбата с Гьобелс. Все още съществува, макар и малка надежда правителството на Гьобелс да бъде свалено — спряха пред един елегантен черен «Даймлер» и Вегенер се настани на задната седалка — стига разбира се да се пипа бързо. Достатъчни са само няколко отряда щурмоваци да превземат Райхканцеларията, радиото, електроцентралата, полицейските участъци и летището. Но какво ще промени това? Дори ако успеят да свалят доктор Гьобелс и операция «Глухарче» бъде спряна. Нали всичко останало ще бъде непокътнато — черноризците, партията, грандоманските планове — ако не в Ориента, то някъде другаде — на Марс, или Венера. Нищо чудно, че за мистър Тагоми всичко това бе такъв шок. Живеем във време на жестока дилема — изправени пред силите на злото, в мащаби надхвърлящи всякакво въображение. Какъв смисъл има да се борим, след като силата е на тяхна страна? Кой път да изберем — ако всички пътища са еднакви… Не ни остава нищо друго освен да продължаваме борбата — ден след ден, час след час. В този миг, целта е спирането на операция «Глухарче». Утре ще се заемем с полицията. Не можем да се справим с всичко наведнъж. Можем само да избираме накъде да насочим усилията си. И да се надяваме. Да опитваме отново и отново.

Възможно е някъде другаде, на някой друг свят нещата да са различни. Злото и доброто да имат ясно очертани граници. Но тук всичко е толкова объркано, неясно, дори противоречиво, че просто не знаеш откъде да започнеш. Колко жалко, че не живеем в идеалното общество, където истината да е открита като самото познание. Където да се прави добро е нещо естествено и присъщо на хората.“

Даймлерът се носеше по опустелите улици. Есесовците от двете му страни се озъртаха зорко, стиснали автоматите в ръце.

„Ами ако всичко това е измама? И сега съвсем не ме карат при генерал Хайдрих в щаба на дивизия «Лейлщандарт», а в някой потаен зандан, където ще ме разпитат и после ще ме застрелят? Каквото и да се случи, готов съм. Сам избрах да се върна в Германия, макар да знаех, че рискувам да попадна в плен у неприятеля. Смъртта е един от пътищата, които човек винаги може да избере. И понякога го прави независимо от желанието на околните — Вегенер надникна през прозореца на колата, към улицата отвън. — Ето го моят народ. Ти и аз — отново сме заедно.“

— Какво ново? — обърна се Вегенер към охраната. — Някакви съществени промени в политическата обстановка напоследък? Напуснах страната преди няколко седмици — още преди смъртта на Борман.

— Тия дни имаше почти непрестанни митинги в подкрепа на малкия доктор. В края на краищата нали кресливата тълпа бе тази, която го издигна на новия пост. Но всички останали изчакват да настъпи известно отрезвяване на страстите. Няма съмнение, че за този демагог и лъжец няма място в новия кабинет.

— А-ха — кимна Вегенер.

„Продължава се значи — мислеше си той. — Отново е разпалена кладата на омразата. А може би в това се крие надеждата за всички нас — че един хубав ден всичките тези мерзавци ще си прегризат един на друг гърлата и светът ще се прочисти от тях. Дано след това хората най-сетне да поумнеят.“

* * *

Едва по обед на следващия ден Джулиана Фринк пристигна в Чайене, Уайоми. Тя спря насред оживения център на градчето, приближи се до една будка за цигари и поиска днешния вестник. После се върна в колата и не след дълго намери онова, което търсеше.

ВАКАНЦИЯ ЗАВЪРШВА СЪС СМЪРТОНОСЕН УДАР

„Полицията в Денвър спешно издирва съпругата на Джо Синандела, заподозряна в убийството на мъжа си, късно снощи в стаята на хотел «Гарнър». Според служителите същата е напуснала пределите на хотела веднага след трагичния завършек на семейната свада. Очевидно мис Синандела, която служителите описват като чернокоса, привлекателна млада жена, е прерязала шията на своя съпруг с ножче за бръснене… Огледът на стаята навежда полицията на мнение за предшестваща схватка между двамата, в която…“

„Значи е мъртъв — помисли си Джулиана. — А те дори не знаят истинското ми име. Нищо не знаят за мен, освен как изглеждам.“

Джулиана влезе в колата и подкара към близкия мотел. Малко по-късно, след като приключи с настаняването, тя се съблече и се излегна в леглото.

„Вече няма нужда да бързам. Мога да изчакам до вечерта, преди да отида при Абендсън и така ще мога да си сложа вечерната рокля. Тъкмо ще имам време да завърша книгата.“

В шест и петнадесет вечерта затвори последната страница на „Скакалците“.

„Интересно дали Джо я е чел до края? — запита се тя. — Тук има толкова много неща, които той не е успял да схване. Какво всъщност е искал да каже Абендсън? Мисля, че същината на книгата не се крие в този измислен свят. Тук всичко е много по-дълбоко. Нима аз съм единствената, която е разбрала това?“

Тя остави книгата, надигна се уморено, облече се и излезе да търси място за вечеря. Навън въздухът бе приятно чист, имаше нещо вълнуващо в гледката на вечерния град. Пред близкия бар две пияни индиански проститутки си крещяха нещо невъздържано. По улицата минаваха блестящи коли, имаше някакво приятно очакване в тази гледка, някаква затаена надежда за един по-хубав живот.

Вечеря в луксозен френски ресторант, където облеченият в лъскава ливрея портиер паркираше колите на посетителите. На всяка маса имаше изящни свещници, маслото се поднасяше в мраморна масленица, а ястията бяха с изискан вкус. След вечеря пое без да бърза към мотела. От солидната пачка райхсбанкноти не бе останало нищо, но това не я притесняваше. „Той е описал нашия истински свят — мислеше си тя докато се изкачваше по стълбите към стаята. — Този, който ни заобикаля в момента. Опитва се да ни внуши да го видим такъв, какъвто е в действителност. Струва ми се, че с всяка измината минута това ми се отдава все по-лесно.“

Когато влезе в стаята, Джулиана извади от кутията синята италианска рокля и я разстла на леглото, за да се увери, че всичко е наред. Но докато разопаковаше останалия багаж с неудоволствие откри, че е забравила в хотела специално изрязания за роклята сутиен.

— Да върви по дяволите! — тя се отпусна ядосана в креслото и запали цигара. Хрумна й, че би могла да си облече роклята и без сутиен, като в добрите стари времена в колежа. Боже, колко се притесняваше тогава, че гърдите й ще останат малки за цял живот!

Окончателният резултат бе изумителен — изглеждаше още по-красива, но и страшно предизвикателна. Освен това рискът бе огромен — едно навеждане и… всичко щеше да излезе наяве. Джулиана се огледа отчаяна. И после се сети. Трябва да се закопчае с брошка! Така деколтето ще се прибере плътно към гърдите. Тя се хвърли към тоалетната чантичка и извади мексиканската брошка, която й бе купил Джо. С това въпросът бе решен. Оставаше само прическата, обувките и обеците. Само след няколко минути Джулиана бе напълно готова. Тя наметна новото палто, стисна под мишница елегантната чанта и излезе.

Никак не й се занимаваше с колата и затова поръча на портиера да й извика такси. Докато чакаше на рецепцията, ненадейно й се прииска да се обади на Франк. Представа нямаше откъде й дойде тази идея. Всъщност, защо не? Джулиана вдигна слушалката и поръча междуградски. Докато очакваше да я свържат, тя се заслуша в монотонното дърдорене на телефонистката. Някъде отдалеч се обади Сан Франциско, поискаха номера и най-сетне, след серия от превключвания, в слушалката се разнесе сигналът за повикване. Джулиана се огледа за таксито, но колата още я нямаше.

— Номерът не отговаря — рече телефонистката в Чейене. — Ако желаете, можем да позвъним малко по-късно…

— Не — Джулиана поклати глава. В края на краищата това бе само едно случайно хрумване — Няма да съм тук. Благодаря ви — Джулиана остави слушалката и излезе на потъналата във вечерен здрач улица, където трябваше да се появи таксито.

Не след дълго пред нея спря елегантна, почти нова кола, блеснала от чистота. Отвориха й вратата и Джулиана се настани на задната седалка, замислена за предстоящата среща с Абендсън.

Малката едноетажна къща на Абендсънови беше ярко осветена и отвътре се чуваха шумни гласове и музика. В градината отпред цъфтяха рози и докато се изкачваше по мраморните стъпала, Джулиана си помисли: „Дали не сбърках адреса? Това ли е наистина Високият замък? Ами всичките тези слухове и легенди — нима са само измислица?“ Къщата бе съвсем обикновена, градината — чудесно поддържана. На стената на гаража небрежно бе подпрян детски велосипед.

Джулиана се изкачи на верандата. Вратата бе полуотворена, виждаше се просторен хол изпълнен с хора, пиано, прозорци с венециански завеси, библиотека… „Обзаведено е с вкус — рече си тя, докато натискаше звънеца — Изглежда, че у тях тази вечер има парти. Но не, присъстващите са облечени по домашному.“

— Да? — на вратата стоеше разрошен малчуган на около тринадесет години, облечен с фланелка и джинси.

— Дали… мистър Абендсън е у дома? — запита неуверено Джулиана. — Ще мога ли да го видя?

Момчето й обърна гръб и извика към стаята:

— Мамо, една жена тук пита за тате.

Към вратата се приближи около трийсет и пет годишна стройна червенокоса жена, със сиви пронизителни очи и уверена усмивка. За Джулиана нямаше и капчица съмнение, че това е Керълайн Абендсън.

— Обадих ви се снощи — каза тя.

— О, да, спомням си — кимна все така усмихната мисис Абендсън. Имаше великолепни, равни зъби. „Сигурна съм, че е ирландка — помисли си Джулиана. — Само ирландките могат да бъдат едновременно красиви и мъжествени.“

— Заповядайте — продължи жената. — Дайте си палтото. Идвате тъкмо на време — няколко наши приятели са дошли на гости. О, каква чудесна рокля — модел „Шерубини“, ако не се лъжа — тя поведе Джулиана през стаята. — Съпругът ми е тук някъде. Ще търсите висок мъж с очила и чаша уиски в ръка — жената огледа изпитателно Джулиана, сякаш виждаше през нея.

„Удивително — помисли си тя — веднага се разбрахме като стари приятелки.“

— Идвам отдалеч — каза тя.

— Да, знам. А, ето го и него — Керълайн я поведе към група мъже. — Скъпи, ела тук, ако обичаш. Да ти представя твоя ревностна почитателка, която изгаря от желание да размени няколко думи с теб.

Към тях се приближи висок мургав мъж с черна къдрава коса и топли кафяви очи, които надзъртаха зад тънките очила. Облечен бе в скъп костюм от английска вълна, който подчертаваше широките му рамене. Цялостният ефект бе направо поразителен. Джулиана се спря и се облещи в мъжа пред себе си.

— Мисис Фринк — обясни Керълайн — идва чак от Кенън сити, Колорадо, само за да се срещне с теб и да си поговорите за „Скакалците“.

— Мислех, че живеете в крепост — промърмори объркано Джулиана.

Хауторн Абендсън се наведе усмихнато, за да я разгледа по-отблизо.

— Да, съвсем доскоро — отвърна той. — Но трябваше да се качваме до там с асансьор, а аз имам фобия от асансьори след едно юнашко напиване. Казват, че тогава съм отказал категорично да седна в асансьора, защото съм бил дълбоко уверен, че въжето го тегли не друг, а самия Исус Христос. А пред него не мога да стоя прав.

Джулиана го гледаше неразбиращо.

— Хаут — обясни Керълайн, — се е зарекъл, ако някога срещне Исус, да седне пред него.

„Аха, химнът“ — досети се Джулиана.

— Значи се отказахте от Високия замък и се върнахте да живеете в града — кимна тя.

— Какво искате да ви сипя? — попита Абендсън.

Джулиана вдигна поглед към шкафа с наредените отгоре бутилки.

— Малко „Харпър“ — каза тя — повечко лед. Така го предпочитам. Познавате ли Оракула?

— Не — поклати глава Хауторн и се зае да приготвя напитката.

— А „Книгата за промените“? — попита изумено тя.

— Нищо не ми говори — той й подаде чашата.

— Защо се заяждаш? — намеси се Керълайн.

— Прочетох вашата книга — рече Джулиана. — В интерес на истината, свърших я едва днес. Откъде научихте с такива подробности за света, който описвате?

Хауторн вдигна замислено ръка и се почеса по брадата. Погледът му се рееше из стаята.

— Използвахте ли Оракула? — настоя Джулиана.

Хауторн сведе поглед към нея.

— Не мислете, че ви се подигравам — продължи тя. — Отговорете ми искрено, моля ви.

Хауторн прехапа устни, скръсти ръце на гърди и се залюля на токовете си. В стаята бе настъпило мълчание, всички гледаха към тях. Лицата им бяха мрачни, нещо в думите на Джулиана ги бе подразнило. Но това сега нямаше никакво значение. Твърде дълъг път бе изминала и твърде много бе пожертвала, за да се задоволи с каквото и да било друго, освен истината.

— Това… — заговори Абендсън — е доста труден въпрос.

— Не, не е — отвърна Джулиана.

Присъстващите мълчаха и я гледаха потресени.

— Съжалявам — отвърна Абендсън. — Не бих могъл да отговоря. Поне не веднага. Ще трябва да се примирите с това.

— Защо тогава написахте книгата?

Абендсън посочи с пръст брошката на гърдите й.

— Каква роля изпълнява това дребно украшение? Пази ви от злите духове на отвъдния свят или просто съединява отделните части на цялото?

— Защо се опитвате да смените темата? Защо бягате от въпроса ми с такива безвкусни забележки? Държите се като дете.

— Всеки човек — отвърна Хауторн — си има своите тайни. Вие си имате вашата, аз моята. Трябваше да възприемете книгата ми такава каквато е, точно както аз ви възприемам такава каквато сте — той отново посочи с ръка брошката на гърдите й. — Без да се интересувам, дали онова, което виждам, е истинско, или подправено.

„Изглежда, че го ядосах“ — помисли си Джулиана. В държанието на Абендсън се долавяше известна враждебност. Керълайн го гледаше напрегнато, стиснала здраво устни. Вече не се усмихваше.

— В книгата — продължи Джулиана — вие намеквате за някакъв изход. Така ли е?

— Изход? — повтори насмешливо той.

— Дори не можете да си представите, колко много направихте за мен. Сега вече виждам, че няма от какво да се страхувам, няма смисъл да мразя, да желая, да бягам или да преследвам.

Той разклати късчетата лед в чашата. След това сведе поглед към нея.

— Аз мисля, че в този свят има много неща, заради които си заслужава да се живее — рече Хауторн.

— Знам какво си мислите — прекъсна го Джулиана. Беше го прочела в очите му, както неведнъж го бе виждала и в очите на други мъже. Но отдавна не беше срамежливото малко момиче. — В гестаповското ви досие пише, че имате слабост към такива жени като мен.

По лицето на Абендсън пробягна едва видима сянка.

— Гестапо не съществува от 1947.

— Тогава SD, или каквото там имат.

— Не бихте ли обяснили по-подробно? — намеси се Керълайн.

— Разбира се — кимна Джулиана. — Пристигнах в Денвър с един от тях. Рано или късно ще се доберат до тук. Трябва да се скриете някъде, не може повече да живеете така. Дори аз можех да вляза безпрепятствено. Следващият, когото изпратят… едва ли някой ще успее да го спре.

— Казахте „следващият“ — произнесе след кратка пауза Хауторн. — А какво стана с този, с който сте пристигнала в Денвър? Защо не дойде с вас тук?

— Защото му прерязах гърлото — отвърна Джулиана.

— Това е голямо постижение — отвърна Хауторн — за момиче като вас.

— Не ми ли вярвате?

— А защо? — попита той като я гледаше усмихнато. Очевидно и през ум не му минаваше, че не говори истината. — Благодаря ви.

— Трябва да се скриете — настоя Джулиана.

— Ами… както вече знаете, опитахме се. Прочели сте го на корицата на книгата. Там пише и за арсенала от оръжия в избата, и за телената ограда с ток. Написано е да създава впечатление, че и сега живея там — гласът му прозвуча сухо, уморено.

— Би могъл поне да носиш пистолет — каза жена му. — Нищо чудно някой ден, докато философстваш пред поредния си почитател — таен пратеник на нацистите — да те застрелят. Отдавна съм го предсказала.

— Решат ли веднъж да го сторят — отвърна Хауторн — нищо няма да ги спре — нито телената ограда, нито дебелите стени на Високия замък.

„Значи си фаталист — помисли си Джулиана. — Примирил си се с присъдата. Уверен си, че рано или късно това ще се случи, както си уверен в света, който описваш в книгата.“

— Оракулът ли написа „Скакалците“? — попита внезапно тя.

— Искате ли да узнаете истината?

— Не само че искам, но я заслужавам — след всичко, което направих. Не е ли така?

— Оракулът — заговори Абендсън, — спеше дълбоко през цялото време, докато писах книгата. Настанил се бе в един ъгъл на кабинета и тихичко похъркваше. — По нищо не личеше, че се шегува. Лицето му остана все така сериозно.

— Кажи й — настоя Керълайн. — Тя е права — заслужава да знае истината. След всичко, което е направила за теб — жената се обърна към Джулиана. — Щом той не иска, аз ще ви кажа истината, мисис Франк. За всяко решение в книгата Хаут се обръщаше към Оракула. А те бяха хиляди. Избор на исторически период. Тема на произведението. Действащи лица. Сюжет. Необходими му бяха години. Хаут дори го пита дали романът ще има успех. И Оракулът му каза, че това ще е първата голяма книга в кариерата му. Но вие вече го знаете. Сигурно също сте го научили от Оракула.

— Чудя се, защо му е било необходимо на Оракула да пише роман? — рече Джулиана. — Питали ли сте го някога за това? И защо в книгата Германия и Япония губят войната? Може би Оракулът е избрал именно този начин за да ни каже нещо?

Хауторн и Келърайн я гледаха без да отвърнат.

— Честно казано — отвърна след кратка пауза Хауторн — не бих искал да го питам точно това. Защото ако му задам подобен въпрос, това значи да му прехвърля и моя дял от печалбата, нали така? В края на краищата, от мен се искаше само да я напиша на машина.

— Щом ти не желаеш — каза Керълайн — ще го попитам аз.

— Въпросът не е твой — рече Хауторн. — Неин е. Нека тя попита — той се обърна към Джулиана. — Знаете ли, имате необичаен ум.

— Ще ми услужите ли с вашето копие? Моето остана в колата. Но ако не желаете, ще отида да го взема.

Без да отговори, Хауторн се обърна и пое към вратата. Керълайн и Джулиана го последваха, но се спряха на прага на кабинета. Само след миг Хауторн се появи с двете подвързани в черна кожа томчета на „И Цзин“.

— Не умея да използвам гадателни пръчици — каза Джулиана. — Все не мога да разбера как се прави — тя приседна на масичката в ъгъла. — Ще ми услужите ли с нещо за писане?

Дадоха й лист и молив. Останалите гости се събраха в плътен кръг около нея.

— Можете да произнесете въпроса на глас — предложи Абендсън. — От никого нямам тайни.

— Оракуле — каза с ясен глас Джулиана, — защо написа „И скакалци земята покриха“? Какво искаш да ни кажеш с нея?

— Имате невероятната склонност да задавате объркващи въпроси — отбеляза Абендсън. Той остави на масата три китайски медни монети. — Вземете ги. Аз също не мога да използвам пръчици.

Джулиана започна да хвърля монетите. Чувстваше се съвършено спокойна. Хауторн записваше линиите. След шестото хвърляне той погледна листа и каза:

— Отгоре е слънцето. Отдолу стои — „проникновеност“. В средата е празно.

— Знаете ли коя хексаграма е тази? — попита Джулиана.

— Да — кимна Хауторн.

— И аз знам — дори не е необходимо да поглеждам схемата. Това е Чжун фу — „Вътрешна истина“. Знам също какво означава.

Хауторн я погледна, в очите му блеснаха гневни пламъчета.

— Означава, че всичко в книгата е истина.

— Да — кимна тя.

— И че Германия и Япония наистина са загубили войната.

— Да.

Без да каже нищо повече Хауторн затвори подвързаното в кожа томче и бавно се изправи.

— Дори и вие се страхувате да повярвате — рече Джулиана.

Той стоеше замислен, с поглед обърнат някъде навътре. И после, след няколко минути мълчание, очите му изведнъж се проясниха отново.

— Не мога да повярвам — каза Абендсън.

— Трябва да вярвате — отвърна Джулиана.

Той поклати глава.

— Не можете ли? Но защо?

— Искате ли автограф на вашето копие от „Скакалците“? — Хауторн се изправи.

Джулиана също се изправи.

— Мисля, че най-добре ще е да си вървя — каза тя. — Благодаря ви за всичко. Съжалявам, че ви развалих вечерта. Много мило, че ми позволихте да дойда — тя се отправи към съседната стая за да си вземе палтото. Докато го обличаше, зад нея се появи Хауторн.

— Знаете ли коя сте вие? — попита я и сетне се извърна към стоящата отзад Керълайн. — Това момиче е демон. Дух от недрата на земята, който… — той вдигна замислено ръка към лицето си и без да иска размести очилата — която се скита неуморно по света. Тя върши само онова, което й повелява инстинкта. Не искаше да ни причинява болка, дойде така, както идва бедата и щастието — неочаквано. И въпреки всичко, радвам се, че се срещнах с нея. Не съжалявам, за онова което й разкрих. Мисля, че и тя не знаеше какво точно ще научи тук. Така че, в края на краищата тази среща се оказа полезна за всички ни. Хайде да не се караме повече и да се разделим като приятели.

— В нея има някаква ужасна разрушителна сила — каза Керълайн.

— Такава е действителността — отбеляза Хауторн. — Благодаря ви за онова, което сте направили в Денвър.

Тя му подаде ръка.

— Приятна вечер. И послушайте жена си — носете винаги оръжие.

— Не — поклати глава той. — Отдавна съм взел решение и повече не желая да се връщам на този въпрос. А усетя ли, че страхът надделява, обръщам се за съвет към Оракула. Това става най-често нощем — той се усмихна. — Всъщност, единственото, което ме притеснява в настоящия момент е, че докато седим тук и дрънкаме небивалици, онези нещастници в гостната пресушават безценните ми запаси от алкохол — той се обърна и закрачи решително към шкафа с напитките.

— А сега къде ще отидете? — попита я Керълайн.

— Не зная — досега не бе се замисляла за това. „Струва ми се, че приличам на него — мислеше си тя. — Не позволявам на някои неща да ме тревожат, колкото и да са важни те.“

— Може би ще се върна при моя съпруг — Франк. Опитах се да му позвъня снощи, но не успях да се свържа.

— Бих искала, независимо от всичко, което се случи тази вечер…

— Зная, че ви причиних само болка — прекъсна я Джулиана.

— Толкова съм объркана. Все пак, спасили сте живота на Хауторн, а и всичко, което се случи след това.

— Странно — рече Джулиана. — Никога не бих си помислила, че истината ще ви разгневи. „Истината — помисли си тя — е страшна като смъртта. Но да я откриеш, е много по-трудно.“

— Честно казано, мислех, че ще ви стане по-леко, като я научите. Но изглежда съм се лъгала — тя се усмихна и Керълайн с известно усилие й отвърна. — Е, тогава лека нощ.

Джулиана се извърна, спусна се по мраморните стъпала, пресече огряната от светлините на гостната градина и изчезна в мрака на нощната улица.

Вървеше по тъмния тротоар, без да поглежда назад, към къщата на Абендсън. Знаеше, че рано или късно, край нея ще мине някоя лъскава, елегантна, пълна с живот кола и ще я откара обратно в мотела.