Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Man in the High Castle, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 58 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead (2011)
- Допълнителна корекция
- hammster (2016)
- Допълнителна корекция
- Nomad (2016)
Източник: http://sfbg.us
Издание:
ЧОВЕКЪТ ВЪВ ВИСОКИЯ ЗАМЪК Фантастичен роман. 1993. Изд. Бард, София. Избрана световна фантастика, No.2. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Man in the Hight Castle / Philip K. DICK]. Предговор: Пътят към Високия замък, Юлиян СТОЙНОВ — с.5–10. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 84/108/32 (125×195 мм.). Печатни коли: 32. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С мека и твърда корица и с подв. Страници: 352. (224 с.) Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-585-002-3 (ISBN: 590).
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от reger, взета от Сивостен)
- — Добавяне
- — Корекция
- — Корекция на граматически грешки
Статия
По-долу е показана статията за Човекът във високия замък от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Човекът във високия замък | |
The Man in the High Castle | |
Автор | Филип Дик |
---|---|
Първо издание | 1 януари 1962 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | фантастика |
Вид | роман |
Начало | For a week Mr. R. Childan had been anxiously watching the mail. But the valuable shipment from the Rocky Mountain States had not arrived. As he opened up his store on Friday morning and saw only letters on the floor by the mail slot he thought, I’m going to have an angry customer. |
Край | She walked on without looking again at the Abendsen house and, as she walked, searching up and down the streets for a cab or a car, moving and bright and living, to take her back to her motel. |
Човекът във високия замък в Общомедия |
„Човекът във високия замък“ (на английски: The Man in the High Castle) е фантастичен роман, написан от американския писател Филип К. Дик през 1962 г. Жанрово книгата може да бъде определена като алтернативна история.
Действието в романа се развива в САЩ през 1962 г., петнадесет години след като страните от Оста са победили съюзниците във Втората световна война. Америка се е адаптирала към начина на живот, наложен от Нацистка Германия и Японската империя.[1]
Книгата не е първата в този жанр, но става една от най-известните в него. Романът печели награда Хюго през 1963 г. и прави Филип К. Дик известен в кръговете на писателите фантасти.
„Човекът във високия замък“ на български език
1993 — Издателство: „Бард“. Превод: Юлиян Стойнов. ИСФ №2[2]
Източници
- ↑ Pringle, David. The Ultimate Guide to Science Fiction. London, Grafton Books Ltd., 1990. ISBN 0-246-13635-9. с. 193..
- ↑ Човекът във високия замък (1993)
Външни препратки
12
— Мистър Тагоми — произнесе с тържествен глас Рамзи, — позволете да ви представя мистър Ятабе — той се оттегли към ъгъла, докато стройният, възрастен господин влизаше в стаята.
Мистър Тагоми се изправи с протегната ръка.
— Щастлив съм да се запозная с вас, сър — той лекичко стисна хладната, крехка десница. „Трябва да внимавам, да не я прекърша“ — мина му през ума. Тагоми плъзна очи по лицето на влезлия и остана доволен от първото впечатление. Твърд, уверен поглед, който говореше за ясен ум. Старецът бе живо въплъщение на здравите японски традиции и… изведнъж Тагоми осъзна, че пред него стои не друг, а генерал Тедеки — бившият началник на имперския щаб.
Мистър Тагоми направи дълбок поклон.
— Генерале.
— Къде е третият участник в преговорите? — запита генерал Тедеки.
— Всеки момент ще се появи — отвърна мистър Тагоми. — Лично аз го информирах в хотела, където е отседнал — той отстъпи назад, все така приведен за да прикрие обърканите си мисли.
Генералът се разположи в креслото, с помощта на Рамзи, който по всичко изглежда нямаше и най-малка представа кой стои пред него. Тагоми също приседна.
— Губим време — каза генералът. — За съжаление нищо не може да се направи.
Изминаха десетина минути. Двамата мъже се гледаха мълчаливо.
— Извинете, сър — досети се най-накрая Рамзи. — Ще чакам отвън да ме повикате, в случай че ви потрябвам.
Мистър Тагоми кимна и Рамзи побърза да излезе.
— Чай, генерале?
— Не, благодаря.
— Сър — заговори мистър Тагоми, — ако ми позволите ще изразя опасения от това непредвидено забавяне. Страхувам се, че се е случило нещо ужасно неприятно.
Генералът вдигна глава.
— Мистър Бейнс — продължаваше Тагоми, — човекът, когото посрещнах и поканих в дома си, се представи за швед. Но по мое мнение, той по-скоро е германец и то човек с определено положение. Казвам това, защото…
— Слушам ви внимателно.
— Благодаря. Генерале, тревогата, която долових у него във връзка с предстоящата среща, ме кара да мисля, че всичко това има нещо общо със събитията от последните дни в Райха — мистър Тагоми тактично пропусна да спомене закъснението на генерала за тази среща.
— Сър — отвърна на свой ред генерала, — това са само ваши предположения — очите му гледаха с бащинска загриженост.
Мистър Тагоми преглътна мълчаливо отправения упрек.
— Но, сър, присъствието ми на тази среща не е ли само една формалност. Заблуда за нацистките хрътки?
— Да, вярно — кимна замислено генерала — опитваме се да поддържаме определена легенда. Мистър Бейнс се явява тук в качеството си на представител на стокхолмската фирма „Тор-ам“. А аз съм Шинджиро Ятабе.
„А аз съм си Тагоми — помисли Тагоми. — Играя себе си.“
— Несъмнено нацистите държат под око мистър Бейнс — рече генералът, като въртеше бавно дългия си нос, сякаш вече надушваше задаващите се неприятности. — Но на наша територия, те могат да го разобличат само по легален път. Той пък от своя страна, в случай че го засекат, трябва да се придържа към правилата на играта. Както сам виждате, взети са всички необходими мерки да се избягнат възможните усложнения… освен ако, разбира се, не решат да го застрелят, но в това се съмнявам.
— Да, разбирам — кимна Тагоми. „С каква лекота говори за тази игра. Всъщност, предполагам, че точно това им е работата — да си играят на криеница с нацистите.“
Интеркомът на бюрото иззвъня. Разнесе се гласът на Рамзи:
— Сър, мистър Бейнс вече е тук. Да го поканя ли вътре?
— Да! — извика развълнувано Тагоми.
Вратата се отвори и в кабинета влезе мистър Бейнс, облечен в моден костюм, гладко избръснат, спокоен.
Генерал Тедеки се изправи насреща му. Мистър Тагоми също се надигна. И тримата се поклониха.
— Сър — заговори пръв мистър Бейнс, — аз съм капитан Рудолф Вегенер от флотското контраразузнаване на Райха. Бих искал да заявя, че в предстоящата среща представям само себе си и една определена група лица, чиито имена ще ми позволите да запазя в тайна. С други думи зад мен не стоят нито големи политически групировки, нито учреждения на Райха.
— Хер Вегенер — отвърна генералът, — мисля, че ви разбрах, вие не сте представител на германското правителство. На свой ред, моето посещение тук също има частен характер, макар, благодарение на доскоро заемания от мен пост в имперската армия, да разполагам с достъп до някои висши среди в Токио, които са заинтригувани от онова, което бихте желали да съобщите.
„Какъв странен разговор — мислеше си Тагоми. — Но не е неприятен. По-скоро в него се долавя известна мелодичност. И облекчение.“
Тримата седнаха.
— Ако ми позволите, ще премина към същината на разговора — рече мистър Бейнс. — Бих искал да ви информирам — вас и тези, които стоят зад вас, че в този момент в Райха приключва подготовката за реализация на свръхсекретен план на име Lowenzahn — „Глухарче“.
— Да — кимна генералът, сякаш вече бе чувал за това. Но на лицето му се четеше нетърпение.
— Този план — продължи мистър Бейнс — предвижда инсцениране на граничен инцидент между Съединените щати и буферна област Скалистите планини.
Генералът кимна повторно, на устните му заигра лека усмивка.
— Срещу гранични отряди на Съединените щати ще бъде извършено нападение. Те ще отблъснат удара и на свой ред ще преминат в настъпление срещу разположените отвъд границата войскови части от Скалистите планини. Това е първа част от плана. Във втората част Германия ще излезе с политическа декларация във връзка с конфликта. Успоредно с това, в района на инцидента ще бъде изпратен отряд немски парашутисти-доброволци, в помощ на граничните сили на Съединените щати. Но това всъщност е камуфлаж.
— Разбирам — кимна генералът, който слушаше напрегнато.
— Крайната цел на операция „Глухарче“ — каза мистър Бейнс — е масиран удар срещу японските острови. Без никакво предупреждение — след тези думи той потъна в мълчание.
— С цел да бъдат унищожени императорското семейство, Националната гвардия, имперския флот, цивилното население, индустриалната ни мощ, ресурсите — разсъждаваше на глас Тедеки. — А отвъдморските ни територии да се превърнат в колонии на Райха.
Мистър Бейнс продължаваше да мълчи.
— Друго? — запита генералът.
Мистър Бейнс го погледна объркано.
— Датата, сър — напомни генералът.
— След внезапната и ненадейна смърт на Борман, всичко бе променено. Така поне предполагам, защото… връзката с абвера бе прекъсната.
— Продължавайте, хер Вегенер — кимна генералът.
— Ние препоръчваме, японското правителство внимателно да се запознае със ситуацията в Германия. Или поне — аз препоръчвам. Някои среди в Райха биха застанали зад подобна операция, други не. Имаше известна надежда, че след смъртта на Борман именно последните ще дойдат на власт.
— Но след като пристигнахте — отвърна генералът, — хер Борман неочаквано умря и политическата ситуация се реши от само себе си. Новият Райхканцлер е доктор Гьобелс. Борбата за власт приключи — той помисли за миг. — И какво е отношението на новата върхушка към операция „Глухарче“?
Мистър Бейнс каза:
— Доктор Гьобелс е един от привържениците на тази програма.
Незабелязано за двамата мистър Тагоми затвори очи.
— А кои са противниците? — попита генерал Тедеки.
— SS генерал Хайдрих — отвърна с притихнал глас мистър Бейнс.
— Трябва да призная, че съм изненадан — каза генерал Тедеки. — Това официална информация ли е или само персонално мнение на кръговете, които представяте?
— Административното управление на източните територии — които в момента са под японска опека — ще бъде предадено на Външното министерство, тоест на хората на Розенберг, които са пряко подчинени на Канцеларията. Това беше основният спор на всички тайни съвещания през изминалата година. Разполагам с фотокопия от протоколите. Другият претендент за власт — полицията — загуби тази битка и като компенсация им бе дадена колонизацията на планетите — Марс, Луна, Венера. Това ще е тяхното царство. От този момент Полицейското управление стана яростен защитник на програмата за космически изследвания и противник на операция „Глухарче“.
— Съперничество — кимна с разбиране Тедеки. — Борба на различни групировки. И всичко това зад гърба на Лидера. Значи Гьобелс не рискува нищо.
— Съвършено вярно — кимна Бейнс. — Тъкмо затова бях изпратен на тази среща — да моля за вашето съдействие. Още не е късно, положението е нестабилно, възможни са промени. Месеци ще минат преди доктор Гьобелс да съумее да консолидира силите си. Ще трябва да се пребори с полицията, да екзекутира Хайдрих, заедно с началниците на SS и SD. Едва след това…
— Следователно трябва да окажем помощ на Sicherheitsdienst? — прекъсна го генералът. — На най-зловещата каста от германското общество?
— Точно така — кимна мистър Бейнс.
— Императорът — заговори генерал Тедеки, — никога не ще застане зад подобна политика. За него всички елитни групировки от Райха, които носят черни униформи са олицетворение на злото.
„Злото — помисли си Тагоми, — да, това е най-точната дума. И ние трябва да му помогнем, за да спрем войната? Какъв парадокс! Не, аз не бих могъл да взема такова решение. Да се нагърбя с подобна непосилна морална отговорност. Няма истински път в този хаос от мрак и светлина, от сенки и илюзия.“
— Вермахтът — продължи мистър Бейнс, — Военното министерство е единствената сила в Райха, която разполага с водородна бомба. Рекат ли черноризците да я използват, ще трябва първо да искат разрешение от военните. По времето на Борман, Канцеларията не допускаше в ръцете на полицията да попаднат ядрени заряди. За изпълнение на операция „Глухарче“ се разчиташе единствено на Армейското командване.
— Това е ясно — кимна Тедеки.
— В морален аспект, за разлика от армията черноризците винаги са се отличавали с особена жестокост. Но властта им е малка. За съжаление, човек трябва да се съобразява не с желаното, а с действителното положение, независимо от моралните норми.
— Да, длъжни сме да бъдем реалисти — обади се неочаквано мистър Тагоми.
Бейнс и генерал Тедеки впериха изненадани погледи в него.
— Какво предлагате? — обърна се генералът към Бейнс. — Да влезем в контакт с SD тук, на територията на Тихоокеанските Щати? Да преговаряме с… аз дори не знам кой е шеф на полицията тук. Предполагам, някой отвратителен субект.
— Местното SD въобще не е в течение — каза мистър Бейнс. — Началник тук е Бруно Кройц фон Меере. Дългогодишен член на партията. Ein Altparteigenosse. Един имбецил. В Берлин и през ум няма да им мине да го използват. Работата му тук се свежда до ежедневни полицейски дела.
— Тогава какво? — гласът на генерала прозвуча остро. — Може би Консулът, или германският посланик в Токио?
„Този разговор не води до никъде — мислеше си Тагоми. — Каквото и да се случи, не бива да се забъркваме в това чудовищно, шизофренично тресавище от нацистки интриги. Нашият разум просто не ще може да го възприеме.“
— Трябва да се действа много внимателно — говореше мистър Бейнс. — Най-добре чрез посредници. Някой приближен на Хайдрих, който живее в друга, неутрална страна, или някой, който често пътува между Токио и Берлин.
— Имате ли предвид конкретен човек?
— Граф Чиано — италианският външен министър. На този човек може да се разчита, той е интелигентен, смел и чудесно се ориентира в международната обстановка. За съжаление, той няма никакви познати в апарата на SD. Би могъл, разбира се, за целта да използва посредници от немска страна. Хора на Круп, или генерал Шпайдел, или пък сътрудници на SS Wafen.
— А защо да не използваме вашата собствена инстанция — абверът?
— Защото черноризците не могат да ни понасят. От двайсет години водят борба за нашето тотално унищожение.
— Не съществува ли опасност за самия вас? — попита го Тедеки. — Доколкото знам в действията си, те са активни и тук — по тихоокеанското крайбрежие.
— Активни, но неумели — отбеляза мистър Бейнс. — Единственият човек с опит тук е представителят на Външното министерство — хер Райс. Но той е отколешен противник на SD.
— Бих искал да се запозная с тези фотокопия — рече генерал Тедеки. — И при възможност, да ги предам на нашето правителство. Нуждая се от доказателствен материал.
— Разбира се — кимна мистър Бейнс. Той бръкна в джоба на сакото си и извади изящна сребърна табакера. — Във всяка едно от цигарите тук ще намерите по един микрофилм. Бейнс подаде табакерата на генерала.
— А табакерата? — попита генерал Тедеки. — Вижда ми се прекалено ценен подарък — той се зае да вади цигарите.
Мистър Бейнс се усмихна.
— Табакерата е за вас.
— Благодаря ви — генералът на свой ред се усмихна и прибра табакерата.
Интеркомът отново иззвъня. Мистър Тагоми натисна бутона.
Разнесе се тревожния глас на Рамзи:
— Сър, във фоайето са нахлули хора от SD. Опитват се да превземат сградата. Счепкали са се с охраната на „Таймз“. — Някъде отдалеч се чу вой на сирени, които се приближаваха по улицата. — Насам идват подразделения на Военната полиция и кемпейтай.
— Благодаря ви, мистър Рамзи — кимна Тагоми. — Постъпихте благородно като не се поддадохте на паниката — Бейнс и генерал Тедеки слушаха напрегнато разговора. — Господа — обърна се към тях Тагоми, — няма съмнение, че главорезите от SD ще бъдат премахнати, преди да се доберат дотук — той отново се обърна към Рамзи: — Блокирайте и двата асансьора.
— Да, мистър Тагоми.
— Не остава друго освен да чакаме — каза Тагоми. След това отвори най-долното чекмедже на бюрото, извади от там дървена кутия и я отвори. Вътре лежеше едрокалибрен револвер „Колт“, прекрасно запазен, образец 1860 г. — гордост за всеки колекционер. Мистър Тагоми извади кесията с барут, куршуми и гилзи и с невъзмутим вид започна да зарежда пистолета. Бейнс и генерал Тедеки го гледаха с изцъклени очи.
— От личната ми колекция — каза не без гордост Тагоми. — В свободното време обичам да практикувам бърза стрелба от кобур. Състезавам се с приятели, нерядко ги побеждавам. Но досега не се е налагало да го използвам срещу истински нападатели — той сграбчи пистолета с две ръце и го насочи към вратата. После зачака търпеливо.
* * *
Приведен над циркуляра Фринк Франк завършваше фината шлифовка на чифт изящни сребърни обеци. Оформените като черупки на охлюви висулки се бяха нагрели до червено от продължителното шлифоване, но Франк продължаваше да ги притиска върху въртящия диск.
— Не се престаравай — подвикна му Ед Макарти. — Обери само издатините, шуплите остави на мен.
В отговор Фринк Франк промърмори нещо неразбрано.
— Остави потъмнелите места — настояваше Ед. — Среброто трябва да изглежда старо — така по-добре върви на пазара.
„Пазар“ — мислено възкликна Франк.
До сега не бяха продали нищо. Като се изключи консигнацията с „Американ артистик хендкрафтс“ всички останали магазини не бяха проявили капчица интерес към техните изделия.
„Вместо да трупаме пари — ядосваше се Франк — ние продължаваме да трупаме дрънкулки.“
Увлечен в мисли Франк не забеляза, че опасно е приближил клипса на обецата до въртящия диск. Изведнъж дрънкулката изскочи от пръстите му, удари се в предпазния екран и тупна на пода. Франк изключи мотора.
— Защо не внимаваш? — укори го Макарти.
— Господи, да не мислиш, че е много лесно да стискаш такава дреболия, когато е нагорещена!
— Добре де, вдигни я.
„Дявол да я вземе“ — помисли си Франк.
— Какво има? — попита Макарти като видя, че Франк не възнамерява да вдигне обецата.
— Хвърляме си парите на вятъра — избуча в отговор Франк.
— Не можем да продадем нещо, ако не сме го направили.
— Нищо не можем да продадем — отряза Франк. — Независимо дали ние сме го направили, или не.
— Опитахме само на пет места.
— И на още пет да опитаме — пак същото.
— Не падай духом.
— Не падам духом — сопна се Франк.
— Ами какво тогава?
— Просто смятам, че е време да си потърсим купувач на едро.
— Щом е така — отвърна Ед — защо не напуснеш?
— Напускам.
— Ще продължа сам — Макарти запали лампата на поялника.
— Как ще разделим капитала?
— Не знам. Ще го измислим някак.
— Можеш да откупиш моята половина.
— По дяволите — не!
Франк бързо сметна на ум:
— Не повече от шестстотин долара.
— Не. Ще вземеш половината от всичко.
— И половината от мотора ли?
За миг настъпи мълчание.
— Да опитаме само в още три магазина — предложи миролюбиво Ед Макарти. — А после ще решим.
Франк клекна на пода, вдигна обецата и я постави в една картонена кутия.
— Ще изляза да запаля една цигара — рече той и пое към стълбите.
„Всичко е свършено — мислеше си той, застанал на входа с марихуанена цигара между пръстите. — Знам го и без помощта на Оракула. Сам мога да подуша краха. Едно не знам — защо стана така? Цял живот можем да обикаляме тези проклети магазини, от град на град, от щат на щат — но няма да ни потръгне. В цялата тази работа има нещо не наред. Колкото и да се опитваме, не ще успеем да променим хода на съдбата. Искам да узная защо. Но никога не ще узная. Къде сгрешихме? Какво не сторихме както трябва? Някъде трябва да сме пропуснали своя голям миг. Обърнали сме гръб на Дао. Поели сме в погрешна посока — нагоре, срещу течението. Докато опрем в задънената улица. И ето го — крахът е близо. Светлината си е отишла и сега сме в царството на ин. Не остава нищо друго, освен да пъшкаме под неговото иго.“
Франк вдигна марихуанената цигара и подръпна няколко пъти, като гледаше с празен поглед минувачите. Ненадейно един от тях — мъж на средна възраст, бял, облечен в най-обикновен костюм — се спря пред него.
— Мистър Фринк? Франк Фринк?
— Имаш го — кимна Франк.
Мъжът вдигна ръка и разтвори пред очите му удостоверение.
— Аз съм сътрудник на Полицейското управление на Сан Франциско. Имам заповед за вашия арест — с другата ръка мъжът стисна Франк за лакътя.
— За какво? — разтрепери се Франк.
— За измама. Срещу вас е постъпило оплакване. От мистър Чайлдан, притежател на „Американ артистик хендкрафтс“ — полицаят го поведе по тротоара, още един застана от другата страна на Франк. Натикаха го в един сивкав „Тойопед“, паркиран до тротоара.
„Ето значи какви изпитания ми готви съдбата. Налага се да склоня глава пред тези гадни копелдаци“ — помисли си Франк, докато седеше притиснат от двамата полицаи. Трети полицай затвори вратата, намести се отпред и пое сред оживения трафик.
— Имате ли адвокат? — попита едно от ченгетата.
— Не — отвърна той.
— В участъка ще ви предложат списък.
— Благодаря.
— Какво направихте с парите? — попита другият полицай, докато завиваха към гаража на Полицейския участък.
— Изхарчих ги.
— Всичките?
Франк не отговори.
Полицаят поклати глава и се изсмя.
— Финк ли е истинското ви име? — продължи с разпита другия, докато излизаха от колата.
Фринк почувства, че го полазват ледени тръпки.
— Финк — повтори полицаят. — Ти си чифутин, нали? Избягал си от Европа — той надзърна в една претъпкана папка.
— Роден съм в Ню Йорк — рече Франк Фринк.
— Избягал си от нацистите — обади се другият. — Знаеш ли какво означава това?
Фринк Франк ненадейно се изтръгна от хватката им и затича покрай наредените в гаража коли. Ченгетата зад него крещяха бясно. Напреко на изхода бе спряла полицейска кола, с двама полицаи пред нея. Единият от тях беше насочил към него пистолет. Франк спря задъхан, полицаят го сграбчи за китката и му постави белезници. После му се ухили и го поведе обратно, като го придръпваше болезнено с белезниците.
— Хайде обратно в Германия — каза с дрезгав глас полицаят.
— Но аз съм американец — възрази Франк.
— Ти си евреин — поправи го полицаят.
— Ще го регистрираме ли при нас? — запита другият докато изкачваха стълбите.
— Няма смисъл — поклати глава първият. — Направо ще го предадем на германския консул. Те ще го съдят.
Така и не му показаха списък с адвокати.
* * *
Близо двадесет минути мистър Тагоми седя неподвижно, с насочен към вратата пистолет. Мистър Бейнс крачеше нервно из кабинета. След като помисли известно време старият генерал вдигна телефона и се свърза с японското посолство в Сан Франциско. Така и не успяха, обаче, да го свържат с посланика — барон Калемакуле. Бил извън града.
В момента генерала чакаше презокеанска връзка с Токио.
— Ще позвъня във Военната Академия — обясняваше той на Бейнс. Гласът му бе съвършено спокоен — Да предупредят имперските военни части по тихоокеанското крайбрежие.
„Значи скоро ще пристигне помощ — помисли си Тагоми. — Сигурно ще изпратят наши морски пехотинци от кръстосвача в залива. Въоръжени с картечници и минохвъргачки. Да се работи по правителствени канали е много ефективно, само че за съжаление отнема време. Докато си стоим тук, на първия етаж черноризците сигурно трошат всичко, което им попадне пред очите и бият когото срещнат.“
Но нищо друго не им оставаше да правят.
— Питам се, има ли някакъв смисъл да се обаждаме на германския консул? — вдигна глава Бейнс.
Мистър Тагоми веднага си представи как извиква мис Ифрайкиан с диктофона и отправя остър протест до хер Райс.
— Ще се обадя по другия телефон на хер Райс — предложи той.
— Заповядайте — покани го с ръка Бейнс.
Без да сваля своя „Колт“ мистър Тагоми натисна бутона на интеркома и поиска да го включат към секретната телефонна линия, която винаги беше свободна за подобни случаи. След това набра телефона на германското консулство.
— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен? — обади се отсреща любезен глас с ясно доловим немски акцент. Вероятно някой от служителите.
— Ако обичате, свържете ме с Негово превъзходителство хер Райс — каза мистър Тагоми. Говореше с вежлив, но нетърпящ възражение глас. — Обажда се мистър Тагоми, от Управлението на Японската търговска мисия.
— Да, сър. Един момент — моментът се оказа дългичък. Нищо не се чуваше в телефонната слушалка, дори обичайното пращене.
„Бас държа, че никъде не е отишъл — мислеше си Тагоми. — Стои и чака да мине известно време. Типично немска постъпка.“
— По всичко изглежда, че ще ми откажат връзка — обърна се той към чакащия на другия телефон генерал Тедеки.
Най-сетне в слушалката се разнесе познатия любезен глас:
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Тагоми.
— Няма значение.
— За съжаление консулът е на съвещание. При първа въз… — Тагоми затвори.
— Само си загубих времето — каза той. Чувстваше се объркан. На кой да позвъни? Токока вече са информирани, също и Военната полиция. Да позвъни направо в Берлин? На Райхканцлера Гьобелс? Или да се обади за въздушна подкрепа на Имперското летище в Напа?
— Ще позвъня на шефа на SD — хер Кройц фон Меере — реши той. — Ще започна с оплакване, но ако не помогне ще премина към заплахи — Тагоми машинално набра телефона. — Сигурно ще ми изиграят още една сценка — каза той.
— Не оставайте по-назад от тях — предложи усмихнато генерал Тедеки.
— Кой се обажда? — прозвуча в слушалката друг глас, но с подобен акцент. „Този умее да говори като мен — твърдо и безкомпромисно — помисли си Тагоми. — Сега ще му покажа аз.“
— Докога ще чакам! — креснаха отсреща.
Мистър Тагоми пое дъх и извика:
— Наредих да арестуват цялата тази банда от главорези и дегенерати, която се е развилняла като глутница бесни кучета! Познахте ли кой се обажда, Kerl? Говори Тагоми, Съветник на Имперското правителство! Давам ти пет секунди да си ги прибереш! Иначе ще наредя на морските пехотинци да ги изкарат на улицата с огнемети!
На другия край на линията пелтечеха нещо неразбрано. Тагоми намигна на мистър Бейнс.
— … не знаем нищо за случая — се чу най-накрая.
— Лъжеш! — изрева гневно Тагоми. — Значи нямам друг избор! — той тресна слушалката. — Това, разбира се, беше само блъф — обясни Тагоми. — Но пък колко приятно ми бе да ядосам ония от SD.
Генерал Тедеки понечи да отвърне, но в същия миг вратата на кабинета се разтвори с оглушителен трясък и вътре нахлуха двама здравеняци, стиснали в ръце пистолети със заглушители. И двамата се насочиха към Бейнс.
— Das ist er[1] — рече единият.
Седнал зад бюрото, мистър Тагоми се прицели със своя архаичен „Колт“ и натисна спусъка. Един от агентите от SD се просна възнак на пода. Другият мигновено определи откъде се стреля, завъртя оръжието и отвърна на огъня. Изстрел не се чу, но от дулото изскочи тъничка струйка дим и Тагоми чу, как куршумът просвистя покрай него. Мистър Тагоми подскочи, дръпна по каубойски маниер петлето на револвера и произведе три поредни изстрела за рекордно кратко време.
Един от куршумите попадна право в челюстта на агента от SD. Лицето му избухна, наоколо се разхвърчаха окървавени парченца от кост и плът. „Право в устата — помисли си Тагоми. — Ужасно място, особено ако куршумът се движи по възходяща траектория. — По някакво чудо мъжът бе все още жив и се втренчи в него с разширени от болка очи. — Мен гледа — рече си Тагоми.“
Мъжът се залюля, пламъкът на живота угасна в очите му, той изпусна пистолета и се строполи на пода.
— Отвратителна гледка — промърмори Тагоми.
Никой повече не се показа на вратата.
— Май се свърши — предположи генерал Тедеки.
Мистър Тагоми, който се бе заел отново със сложната процедура по зареждане на пистолета, натисна клавиша на интеркома.
— Повикайте „Бърза помощ“ — нареди той. — Тук има тежко ранен бандит.
Никой не отговори.
Мистър Бейнс пъргаво събра хвърлените на пода пистолети, подаде единия на генерала, а другият остави за себе си.
— Сега вече ще ги смажем — обяви Тагоми и зае позицията от преди малко. — Непобедимият триумвират е готов за действие.
Някой в приемната изрева със страшен глас:
— Предайте се, немски хулигани!
— Вече им взехме мярката — отвърна Тагоми. — Лежат тук мъртви или умиращи. Приближете се, за да се уверите собственолично.
В стаята колебливо пристъпиха няколко служители от „Нипон таймз“, въоръжени с каквото попадне — противопожарни брадви, ловни пушки и гранати със сълзотворен газ.
— Cause celebre[2] — обяви, на малко смешен френски мистър Тагоми. — Без никакво колебание правителството на Тихоокеанските Американски Щати може да обяви война на Германия — той размаха револвера. — Както и да е — всичко свърши.
— Немците ще отрекат, че имат нещо общо с инцидента — поклати глава Бейнс. — Стандартна техника. Използвана безброй пъти — той постави пистолета със заглушител на бюрото на Тагоми: — Произведен е в Япония.
Не се шегуваше. Беше истина, както се увериха след миг. Великолепна изработка, японски модел пистолет за точна стрелба. Мистър Тагоми го завъртя в ръка.
— А и както се вижда, това не са немци — продължи Бейнс, като разглеждаше портфейла на единия от двамата застреляни, — а граждани на ТАЩ. Този тук живее в Сан Хосе. Нарича се Джак Сандърс. Нищо не го свързва с SD — той захвърли портфейла на пода.
— Ясно — кимна Тагоми. — Въоръжен грабеж. Без политически аспект.
Както и да е, важното бе, че опитът за убийство, или отвличане от страна на SD се бе провалил напълно. Поне този път. Но очевидно им беше известно кой е мистър Бейнс и защо е дошъл тук.
— Прогнозата — поклати глава мистър Тагоми — е тъжна.
Зачуди се, дали не е по-добре да се консултира с Оракула. Ситуацията бе прекалено объркана и нестандартна, едва ли би могла да бъде анализирана успешно, без помощта на събираната с хилядолетия мъдрост на човечеството. Изправени бяха срещу действията на едно корумпирано от злото тоталитарно общество, по-лошо от всичко познато на този свят. Отвратително в своята безсмислена жестокост. „Ето — мислеше си Тагоми — местното отделение на SD си позволява да провежда в изпълнение решения, които нямат нищо общо с политиката на берлинското ръководство. Къде е смисълът на техните действия? Кой всъщност представлява Германия? Кой я е представлявал? Една гнусна пародия на правителство, готова на всичко само за да защити властта си. Не, за Оракула няма да е трудно да прозре какво се крие зад това. Дори такава една торба с подивели котки, каквато е Германия ще е по-ясно от разтворена длан за «И цзин».“
Докато наблюдаваше разсеяните движения, с които мистър Тагоми разпръскваше гадателните пръчици, Бейнс за пръв път осъзна колко е объркан и притеснен този човек. „За него — мислеше си Бейнс, — фактът, че е застрелял току-що двама души не е просто ужасен, той е и необясним. С какво бих могъл да го успокоя? Направи го за да ме спаси, следователно моралната отговорност за смъртта на тези двамата лежи върху мен и аз съм длъжен да я приема. Точно това ще му кажа.“
Неусетно приближилият се зад гърба му генерал Тедеки прошепна тихо:
— Сам виждате — мистър Тагоми е дълбоко потиснат. Възпитан е като будист, за него всичко живо е свято, животът е свещен дар и не бива да бъде отнеман насилствено.
Мистър Бейнс кимна разбиращо.
— Уверен съм, че след време ще съумее да възстанови своята душевна хармония — продължи с все така тих глас генералът. — Но точно в този миг му е нужна отправна точка, от която да оцени извършеното от него. И точно в това ще му помогне книгата.
— Разбирам — отвърна мистър Бейнс. „Каквото е за християнина учението за първородния грях — помисли си той. — Чудя се дали някога е чувал за него. Всички ние сме обречени да вършим жестокост, насилие, зло — предопределено ни е още от най-древни времена. Карма — както казват японците.“
За да спаси един човешки живот, мистър Тагоми бе отнел други два. Един логично изграден, хармоничен ум не би намерил нищо разумно в тази постъпка. За човек като Тагоми, подобна дилема заплашваше направо с безумие.
„И все пак — мислеше си Бейнс — решаващият момент не е в настоящето, нито се крие в моята смърт, или в смъртта на хората от SD. Той, макар и хипотетично, е в бъдещето. Това, което се случи днес е оправдано — или няма да бъде оправдано — от онова, което ще стане по-нататък. Може би току-що спасихме живота на милиони невинни човешки създания, на цяла Япония?“
Но за човека, вглъбен в разпилените гадателни пръчици, това хипотетично бъдеще не съществуваше. Настоящето — мъртвите на пода, кръвта по килима — бе прекалено осезаемо. Генерал Тедеки бе прав — времето щеше да излекува раните. Ала скрие ли се в себе си, скъса ли връзката с реалността, чака го мрака на душевното безумие.
„И ние не сме по-различни от него — мислеше си Бейнс. — Изправени сме пред същите проблеми. Ето защо почти с нищо не можем да му помогнем. Можем само да чакаме и да се надяваме, че ще намери сили да се пребори със себе си.“