Филип К. Дик
Човекът във високия замък (10)

10

За мистър Бейнс тези две седмици бяха същински ад. Всеки ден по обед той звънеше в Търговската мисия, за да провери дали най-сетне не се е появил възрастният джентълмен. Отговорът неизменно беше отрицателен. С всеки изминат ден гласът на мистър Тагоми ставаше все по-хладен и официален. И днес, докато за шестнадесети пореден път вдигаше телефона, на Бейнс внезапно му мина през ума: „Не е далеч моментът, когато ще ми кажат, че мистър Тагоми е излязъл. И моли повече да не го безпокоя. Това ще е краят. Но какво, по дяволите се е случило. Къде пропадна мистър Ятабе?“

Струваше му се, че има само едно обяснение — внезапната смърт на Мартин Борман и настъпилата след това в Токио суматоха. Вероятно мистър Ятабе вече е пътувал с кораб към Сан Франциско, когато от японските острови го е застигнала шифрограма да се върне за нови инструкции.

„Лош късмет — поклати глава Бейнс — а може би фатален.“ Но, при всички случаи не биваше да забравя къде се намира и с каква цел е пристигнал тук. Срещата трябваше да се състои на всяка цена. Само четиридесет и пет минути му бяха необходими за да долети от Берлин! Какви времена! Може да отлети където си иска, дори и на някоя друга планета. Но вместо това кисне в този проклет хотел и с всеки изминат ден все повече губи присъствие на духа. И се отдава на мрачни мисли.

„А другите сега не спят — помисли си с горчивина той. — Едва ли седят безпомощно и чакат като мен.“

В потвърждение на мислите си мистър Бейнс за кой ли път днес разтвори обедното издание на „Нипон таймз“ и плъзна поглед по заглавието:

ДОКТОР ГЬОБЕЛС Е ИЗБРАН ЗА РАЙХКАНЦЛЕР

„Изненадващо решение на Партийния комитет при избора на новия лидер. Решителна реч по радиото. Берлин възторжено ликува. Очаква се официално изявление. Гьоринг е вероятният заместник на Хайдрих за поста шеф на полицията.“

Той препрочете цялата статия. След това хвърли вестника на масичката, вдигна телефона и набра номера на Търговската мисия.

— Обажда се мистър Бейнс. Мога ли да говоря с мистър Тагоми?

— Един момент, сър.

Дълга пауза.

— На телефона мистър Тагоми.

Бейнс пое дълбоко въздух.

— Сър, простете за тази така тягостна и за двама ни ситуация…

— Ах. Мистър Бейнс.

— Искрено съжалявам, че злоупотребявам с вашето гостоприемство. Но уверен съм, че ще настъпи време, когато ще оцените причините, наложили това толкова продължително очакване на стария джентълмен…

— За съжаление, все още не е пристигнал.

Мистър Бейнс затвори очи.

— Толкова се надявах, след като от вчера…

— Боя се, че не, сър — гласът на Тагоми бе самата вежливост. — Бихте ли ме извинили, мистър Бейнс. Неотложни дела.

— Приятен ден, сър.

Телефонът изщрака. Днес мистър Тагоми бе затворил без да му пожелае „довиждане“. Мистър Бейнс замислено остави слушалката.

„Трябва да предприема някакви действия. Не мога повече да чакам.“

Категорично му бяха забранили да влиза в каквито и да било контакти с абвера. Независимо от обстоятелствата. Задачата му беше да се свърже с японския военен представител, да обсъди с него определен кръг въпроси и след това незабавно да се върне в Берлин. Но никой не бе предвидил тази неочаквана смърт на Борман…

Изглежда ще се наложи да наруши инструкциите. Нямаше с кой друг да се посъветва, освен със себе си.

В настоящия момент на територията на Тихоокеанските Съединени щати оперираха не по-малко от десет агента на абвера. Част от тях — а може би всички — бяха известни на местния шеф на SD и на регионалния шеф, Бруно Кройц фон Меере. Преди доста години се бяха запознали с Бруно на една партийна вечеринка. Сред полицейските среди Бруно имаше лоша слава. Твърдяха, че именно той разкрил през 43-та чешко-британската операция за покушение над Хайдрих и така да се каже спасил от убийство палача. Още по онези времена Бруно Кройц фон Меере заемаше доста висок пост в SD. Във всеки случай не беше някакъв посредствен полицай-бюрократ.

Всъщност, беше доста опасен човек.

Съществуваше възможност, независимо от изключителните мерки за сигурност, които бяха предприели абвера и „Токока“ — секретните служби на Токио, в SD да са научили за плануваната среща в Търговската мисия. Но както и да е — намираха се на територия под японска юрисдикция и SD нямаше никаква реална власт. Естествено, можеха да го арестуват още щом стъпи на родна земя, но тук не можеха да го докоснат с пръст. Това важеше още повече за японския джентълмен и за уговорената среща. Или поне, така се надяваше Бейнс.

И все пак — възможно ли бе главорезите от SD да са задържали стареца някъде по пътя? По време на дългото плаване през океана?

„Вместо да си губя времето в напразни догадки — мислеше си мистър Бейнс — най-добре е час по-скоро да запитам вишестоящата инстанция дали мистър Ятабе ще дойде. Те са длъжни да знаят. Дори в случай, че старецът е попаднал в лапите на SD, или правителството в Токио му е наредило да се върне. Всъщност, ако старецът е в SD, то съвсем скоро ще сложат ръка и на мен.“

Въпреки всичко, ситуацията не изглеждаше напълно безнадеждна. През тези дълги и мъчителни дни на очакване в хотел „Абхирати“, в главата на мистър Бейнс бе узрял нелош план.

„По-добре да предам информацията на мистър Тагоми, отколкото да се върна в Берлин с празни ръце. Така поне има някаква надежда, макар и съвсем малка, че тя ще попадне у хората, за които всъщност е била предназначена. Бедата в случая бе, че мистър Тагоми можеше да участва едностранно — като приемник на информация. В най-добрия случай би могъл да я запамети и после да отпътува за японските острови, за да я предаде комуто е необходимо. Докато мистър Ятабе беше човек с определена политическа тежест — той можеше както да приема, така и да предава информация. Но по-добре малко, отколкото нищо. Няма никакво време за губене. Трябва за кой ли път да се започне от начало мъчителния процес на осигуряване на информационен канал между една определена фракция в Япония и друга тайна фракция — в сърцето на Германия… Мистър Тагоми без съмнение ще е неприятно изненадан — усмихна се кисело той — когато неочаквано му стоваря такава тежест на раменете. Толкова далеч от технологията на шприцформите… Хе-хе. Току-виж направил някой нервен припадък. А може и да се раздрънка не там, където трябва. Или пък да се престори, че нищо не е чул и разбрал. Просто ще откаже да ми повярва. Ще се изправи, ще ми се поклони хладно и ще излезе още преди да съм започнал. Един вид — въпросът не е от моята компетенция. Лесно му е на него. Подуши ли опасността — пътят за бягство е открит. Как бих искал да съм на негово място. Всъщност, ако погледнем от малко по-друг ъгъл на въпроса — това не е изход дори и за мистър Тагоми. Та ние по нищо не се различаваме. Вярно, би могъл да спусне преграда пред информацията, която се опитвам да му предам. Но после — когато нещата няма да опират само до прости слова? Ако можех само да му го внуша. На него, или на някой, комуто това е необходимо…“

Мистър Бейнс излезе от стаята и се спусна на първия етаж с асансьора. На вратата помоли да му повикат велотакси и не след дълго се носеше към „Маркет стрийт“. Отпред китаеца пъхтеше задъхано на педалите.

— Ето там — посочи не след дълго Бейнс. — Спри до тротоара.

Мистър Бейнс плати на шофьора и после пое бавно покрай блестящите витрини. По всичко изглеждаше, че никой не го следва. Малко по-късно той се сля с тълпата, която влизаше през огромната врата на универсалния магазин „Фуджа“.

Наоколо се виждаха забързани купувачи. Дълги, просторни щандове, зад които стояха млади, красиви, предимно бели момичета. Тук-там се виждаше по някой японец-управител. Шумът бе невъобразим.

След като преодоля първоначалното объркване Бейнс се насочи към щанда за мъжко облекло. Спря се пред редицата с панталони и внимателно започна да ги разглежда. Почти мигновено до него се появи един млад продавач — естествено бял.

— Онзи ден ми се мярнаха чифт приятни тъмнокафяви вълнени панталони — каза мистър Бейн. — Не бихте ли ми помогнали. — Той погледна към продавача и сетне добави: — Вие не сте човека, с който разговарях тогава. Беше по-висок, с червени мустаци, слабичък. На сакото му пишеше „Лари“.

— В момента е на обяд — обясни момчето. — Но скоро ще се върне.

— Къде ви е съблекалнята? Ще пробвам тези — мистър Бейнс избра напосоки един чифт.

— Заповядайте, сър — младежът посочи една свободна кабинка.

Мистър Бейнс влезе и затвори вратата. След това седна на стола и зачака.

След около две минути се почука. После вратата се отвори и в кабинката влезе възрастен, среден на ръст японец.

— Вие сте чужденец, сър? — попита той. — Бих искал да се уверя във вашата платежоспособност. Ако обичате — покажете си и удостоверението — японецът затвори вратата зад себе си.

Мистър Бейнс извади своя портфейл и го подаде. Японецът разгледа внимателно съдържанието и спря вниманието си на снимка на младо момиче.

— Много е красива.

— Дъщеря ми — Марта.

— И аз имам дъщеря на име Марта — погледна го японецът. — В момента е в Чикаго — учи пиано.

— Дъщеря ми — обясни Бейнс — ще се омъжва.

Японецът върна портфейла и зачака продължението.

Мистър Бейнс каза:

— От две седмици съм тук. Мистър Ятабе все още не се е появил. Искам да разбера, дали ще дойде. И ако не — какво да правя.

— Елате утре следобед — отвърна японецът. Той се изправи, мистър Бейнс също стана. — Приятен ден.

— Всичко хубаво — рече мистър Бейнс. След това излезе от кабинката, окачи панталоните и се отправи към изхода на универсалния магазин.

„Бързичко стана — мислеше си той, докато крачеше по многолюдната улица. — Но дали ще успеят до утре с информацията? Да се свържат с Берлин, да предадат посланието ми, цялото това шифроване и дешифриране — нима ще се справят за толкова кратко време? Вероятно да. Трябваше да установя контакт по-рано — ядоса се той. — Щях да си спестя цялото това притеснение. Всичко мина толкова гладко. Всъщност, цялата операция отне не повече от пет минути.“

Мистър Бейнс плъзна разсеян поглед по витрините наоколо. Въпреки всичко се чувстваше много по-добре. Изведнъж осъзна, че е спрял пред плакат със снимки на разголени кабаретни хубавици — с огромни гърди, като напомпани до пръсване футболни топки. Стана му смешно, въобще не забелязваше побутващите го на оживената улица минувачи.

Най-сетне бе предприел нещо!

Какво облекчение!

* * *

Джулиана четеше, подпряна удобно на вратата на колата. На седалката до нея, подпрял лакът на отворения прозорец, Джо шофираше с една ръка, подръпвайки замислено от димящата в ъгъла на устата му цигара. Нямаше никакво съмнение, че Джо е професионален шофьор — колата се носеше бързо и уверено по асфалтирания път. Кенън сити бе останал далеч зад тях. От радиото ромолеше безкрайна фолклорна музика — дрънкаха китари и тамбури, в неясна за Джулиана смесица от национални стилове.

— Кич — рече Джо, когато свърши поредната песен. — Разбирам доста от музика — той я погледна. — За мен има само един велик диригент. Знаеш ли кой? Артуро Тосканини.

— Не съм го чувала.

— Италианец. След войната нацистите му забраниха да дирижира — заради политическите му убеждения. После умря. В сравнение с него фон Караян — диригентът на нюйоркската филхармония — е начинаещ. Когато бях в лагера често ни водеха на негови концерти. Задължително мероприятие. За един истински италианец това е — можеш да предположиш какво. Интересна ли е книгата? — неочаквано смени темата Джо.

— Завладяваща е.

— Харесвам Верди и Пучини. А в Ню Йорк ни бомбардираха само с Вагнер и Орф. Всяка седмица ни мъкнеха в „Медисън скуеър гардън“, където Американската Нацистка Партия устройваше просташки шумни тържества със знамена, барабани, фанфари и горящи факли. Караха ни да крещим някакви дивашки възгласи още от времето на готските племена и на това му викаха „изкуство“. Била ли си в Ню Йорк преди войната?

— Да — отвърна Джулиана, без да прекъсва четенето.

— Вярно ли, че имало страхотни театри? Така поне съм чувал. Сега всичко идва от Берлин. Живях близо тринадесет години в Ню Йорк и нямаше нито един мюзикъл, или представление, само тези…

— Остави ме да чета — прекъсна го Джулиана.

— Същото е и с книгите — Джо не й обръщаше внимание. — Чете се само това, което разрешат от управлението в Мюнхен. А казват, че преди войната Ню Йорк бил световен център на печатната индустрия.

Тя си запуши ушите и направи опит да се съсредоточи върху разтворената на коленете й книга. Тъкмо бе стигнала до там, където се разкриваха тайните на чудото, наречено телевизия. Особено я развълнува идеята, че малки, портативни апарати могат да се продават дори в затънтени райони на Африка и Азия.

„… само благодарение на свръхмодерните американски технологии, въведени в масово производство в Детройт, Чикаго, Кливланд — тези вълшебни имена! — стана възможно това чудо — световният пазар да бъде залят с евтини, достъпни за всеки телевизори. И какво беше първото нещо, което зърваха тези трескави от възбуда, недохранени и зле образовани нещастници, когато включваха този дар на щедрата американска ръка? Наклякали, сред пустинята, или някъде другаде, те се блещеха в синия екран на захранвания от акумулатори телевизор, където се редяха думи, уроци по четене. Следваха образователни програми — как да изкопаят дълбок кладенец, да разорават изсъхналата земя, как да пречистват водата, да лекуват болните. Високо над тях, в небето плуваше изкуствената американска луна и ретранслираше невидимия сигнал над цялата повърхност на планетата… до всички жадни за знания народи в Азия и Африка…“

— Всичко наред ли четеш? — попита я Джо. — Или прескачаш скучните места?

— Толкова е красиво — възкликна тя. — Америка помага на бедните и страдащите от целия свят.

— Благотворителност в световен мащаб? — ухили се той.

— Да. Ето — „Новото мислене при президента Тъгуел“. Слушай. Тя зачете на глас:

„… Как са живели преди в Китай? Разкъсвана от глад и противоречия страна, чиято единствена надежда е била намесата на Запада. Какво би могъл да направи един човек, пък бил той и самия президент-демократ Чан Кай Ши, с неговите планове за Великия строеж. Не, за Китай това не беше строеж, а повторно изравяне на землянките. Трябваше някой да пробуди заспалия в древни времена дракон, да му отвори очите за постиженията на модерния свят — реактивни самолети, атомна енергия, аутобани, автоматизирани заводи и свръхмодерна медицина. Но откъде да падне този гръм, за да разбуди спящия гигант? Чан единствен знаеше отговора, още когато народът водеше неравен бой с японските нашественици. Този гръм трябваше да дойде от Съединените щати. И ето — в началото на петдесетте години в Китай започнаха да пристигат първите групи от американски инженери, учители, агрономи, лекари, за да пробудят за нов живот притихналата провинциална страна…“

Джо размаха ръка да спре.

— Знаеш ли какво е направил той? Взел е всичко най-добро от нацистката идея, социализма и икономическия напредък при Шпеер, забъркал от тях една хубавичка каша и я е нарекъл как? Новото мислене! А мръсотията — SS, погромите, расизма — ги е изхвърлил. Това е утопия! Мислиш ли, че ако Съюзниците бяха победили, наистина щяхте да проведете такава успешна социална реформа в световен мащаб, само благодарение на някакво Ново мислене и на телевизията? Не, разбира се. А всъщност, това, което така упорито проповядва този тип не е нищо друго освен държавен синдикализъм, един вид картелна държава като онази, която на времето имахме при дучето…

— Остави ме да чета — прекъсна го ядно Джулиана.

Той сви рамене и млъкна. Тя потъна отново в книгата:

„… бяха необходими десетки, а може би и стотици години непрекъсната работа на могъщите заводи в Чикаго и Детройт, за да бъде задоволена тази бездна на китайския недоимък, този глад с хилядолетна предистория. В началото на шестдесетте години американският работник имаше най-високият жизнен стандарт на планетата, главно благодарение на упорито прилаганата във всички международни търговски операции клауза за «най-облагодетелстваната нация». Американските войски отдавна бяха напуснали Япония, японците на свой ред бяха освободили завладените в Китай обширни територии, но всички — победители и победени — мечтаеха само за едно — да се превърнат в пазар на могъщата американска икономика. Онези, които въплъщаваха в живот най-смелите идеи на нацията — архитектите на бъдещето от Белия дом — вече протягаха ръка нагоре, към звездите. Дошло бе времето в небето да се издигнат сребристите стрели на ракетите и да се понесат над един свят, оставил зад гърба си като ненужна вещ глада, насилието, войните и невежеството. Дръзки социални и икономически преобразования извършваше Британската империя за облекчаване живота в изостанали страни като Индия и Бирма, в Африка и Близкия изток. В единна икономическа мрежа се свързваха заводите в Рур и Манчестър, саарските фабрики и нефтопроводите от Баку. Пред народите на Европа…“

— Винаги съм мислела, че ако някой заслужава да управлява света, това са британците — рече Джулиана. — Винаги ги е бивало за това.

Джо предпочете да не отговаря и Джулиана отново се задълбочи в четене.

„… реализация на идеи, залегнали още при Наполеон: рационална хомогенност на различните етнически групи, които още от времето на падането на Римската империя разкъсваха и противопоставяха Европа. Близко е епохата, в която ще намери своята пълна реализация мечтания още от Шарлеман единен християнски свят, където всички народи живеят в мир и съгласие. Но въпреки всичко… бе останала една-единствена незараснала рана.

Сингапур.

Народът на Малайските щати се състоеше главно от хора от китайски произход — бизнесмени, нова индустриална буржоазия. Именно тези хора първи забелязаха, че за разлика от англичаните, американската администрация в Китай има значително по-справедливо отношение към т.нар. «туземци». По време на Британската империя за цветнокожите беше забранен достъпът до всички държавни и социални институции, пък дори и до определени места в трамвая, влака или ресторанта. И което е може би най-лошото — на тези хора бе строго забранено да се придвижват от един град към друг и да променят местопребиваването си. Но тези «туземци» знаеха добре от пресата, че расовият проблем в САЩ е бил решен още в началото на петдесетте години. Че бели и черни работят и живеят рамо до рамо, дори в южните щати, а дискриминацията си е отишла с последния изстрел на Втората Световна война…“

— Какво става по-нататък? — попита Джулиана.

Джо изръмжа нещо неразбрано без да откъсва очи от пътя.

— Кажи ми, моля те — настоя тя. — Така или иначе няма да успея да я завърша — Денвър е близо. Сигурно Америка и Англия се хващат за гърлото кой да управлява света?

— Книгата не е лоша — без никаква връзка рече Джо — Всичко е разработено съвсем детайлно, икономическата инвазия на САЩ в Тихия океан, процъфтяването на Източно-Азиатската общност на народите. Русия, разбира се, се разпада. Всичко това за период около десет години. А после естествено всичко се обърква.

— Защо да е естествено?

— Такава е човешката природа — обясни Джо. — Природата на държавите. Тази вечна подозрителност, страх, алчност. Чърчил е уверен, че американците се опитват да подкопаят британското влияние в Южна Азия, като се опират на проамерикански настроените китайци. Появяват се така наречените „профилактични изолатори“. С други думи — концентрационни лагери. Там започват да изпращат неблагонадеждни китайци с обвинения за саботаж и антиправителствена пропаганда. Чърчил е без…

— Искаш да кажеш, че Чърчил продължава да е на власт? Ами той няма ли да е на деветдесет?

— Е тук им е слабото място на американците — ухили се Джо. — На всеки осем години, в най-добрия случай, удрят шут на своя президент, колкото и да го бива. А Чърчил и с пръст не могат да го пипнат. След като Тъгуел слиза от президентския пост, на американците не им потръгва с лидерите. Изреждат се само бездарници. А на Чърчил властта му сякаш расте с годините. И в началото на шестдесетте вече е като далекоизточен император — никой не смее да му противоречи. Зад гърба си има близо двадесетгодишно владичество.

— Боже мили — възкликна Джулиана и се зарови в последните страници на книгата сякаш в търсене на потвърждение за чутото.

— В едно съм съгласен — продължи Джо, — Чърчил беше единственият свестен ръководител, с който Британия разполагаше по време на войната. Ако не бяха го изпратили преждевременно в оставка, англичаните щяха да са много по-добре. Запомни какво ще ти кажа — държавата струва точно толкова, колкото струва нейният управник. Fuhrerprinzip — принципът на лидерството, както казват нацистите. И са прави. Дори и този Абендсън е принуден да го признае. Вярно, за американците не е проблем да разширят своята сфера на влияние в басейна на Тихия океан, след като са поставили на колене японците. Но това не е достатъчно, липсва им духовното разбиране на тези народи. Както на тях, така и на англичаните. Защото и едните и другите са плутократи, управлявани от богатите. Единственото, за което мислят, е как да спечелят повече пари. Точно тук греши Абендсън — няма да има нито социална реформа, нито някакви благотворителни програми за безработните — англосаксонската плутокрация просто няма да позволи.

„Говори като убеден фашист“ — помисли си Джулиана.

Джо сякаш прочете мислите й, той я погледна внимателно, после намали скоростта и каза:

— Виж какво, аз не съм интелигент. Фашизмът няма нужда от такива. Фашизмът иска дела. Теорията произхожда от действието. Държавата иска от нас само едно — познаване движещите сили на социалния прогрес. Разбираш ли? И това е, което знам, Джулиана — той преглътна развълнувано, — всички тези стари, прогнили финансови империи — Франция, Британия, САЩ, макар последната да не е империя, а само алчно, недоносено копеле — всички те нямат душа, а значи нямат и бъдеще. Нямат перспектива. Съгласен съм — нацистите са улични главорези. И ти мислиш така, нали?

Джулиана се усмихна, жестикулираше бързо и развълнувано като истински италианец.

— За този Абендсън разковничето на световния прогрес е в идеята САЩ и Британия да спечелят войната. Глупости! В това няма никакъв смисъл. Победил този, победил онзи — какво значение? Чела ли си някога нещо от дучето? Вдъхновен, красив човек. Красиви слова. Умее да гледа право в същината на нещата. Истинската причина за войната според него е стълкновението между старото и новото. От едната страна парите — тук нацистите съвсем погрешно намесиха и еврейския въпрос, а от другата — духът на масите, онова, което в Германия наричат Gemeinschaft — народопсихология. Като руснаците, с техните комуни. Разбираш ли? Само че комунистите се заеха да строят панславянска империя, като откраднаха идеята от Петър Първи, прикривайки се зад социални реформи.

„Нали така направи и Мусолини“ — помисли си Джулиана.

— Кръвожадността на нацистите е бедствие — кимна Джо, докато задминаваше един камион. — Но за губещия, промяната винаги е по-тежка. В това няма нищо ново. Погледни например Френската революция. Или Кромуел, войната му с ирландците. В немския темперамент има прекалено много философия, че и театър, ако искаш. Всички тези митинги, прокламации, възвания. Истинският фашист не говори много, той е човек на делото — като мен? Съгласна ли си?

В отговор Джулиана се разсмя:

— Божичко, говориш като кафемелачка!

— Опитвам се да ти обясня фашистката Теория на действието! — извика полуразгневено той.

Джулиана не можа да отговори — превиваше се от смях.

Но мъжът до нея не намираше нищо смешно в ситуацията, лицето му бе почервеняло. Той я гледаше с облещени очи, на челото му беше изпъкнала сивкаво-виолетова вена. Той прокара нервно ръка през косата си.

— Не ми се сърди — задъхано промълви тя.

За миг й се стори, че ще я удари, Джо вдигна ръка, поколеба се… и после завъртя копчето на радиото.

Колата се носеше под акомпанимента на духовата музика. Джулиана направи безуспешен опит да се съсредоточи върху книгата.

— Права си — рече Джо след продължителна пауза.

— За какво?

— Че най-добре е начело на империята да се кълчи някой клоун. Нищо чудно, че не спечелихме кой знае какво от войната.

Тя го потупа по рамото.

— Джулиана, всичко е мрак — рече Джо. — Няма нищо истинско в този лъжовен свят. Прав ли съм?

— Може би — кимна замислено тя и отново сведе очи към книгата.

— Накрая англичаните печелят — каза той като сочеше „Скакалците“. — Защото инициативата е в тях. Американците са принудени да отстъпят. Това е — няма смисъл да я четеш.

— Иска ми се в Денвър да си прекараме добре — каза тя и затвори книгата. — Имаш нужда от почивка. — „Защото иначе ще се пръснеш на хиляди малки парченца като износена пружина — помисли си тя. — И тогава аз какво ще правя? Как ще живея? Нима просто ще трябва да те забравя? Не — искам приятните мигове, които ми обеща. Не желая да бъда мамена, толкова пъти са го правили досега.“

— Ще си прекараме — потвърди Джо. — Слушай — той я загледа със странно внимание — май прекалено много вярваш на тази книга. Как мислиш, дали такъв човек като този — Абендсън — получава много писма? Обзалагам се, че не може да се отърве от досадни посетители.

И тя изведнъж разбра какво има предвид:

— Джо… до там има не повече от стотина мили!

Очите й радостно блестяха, той й се усмихна успокоен, разведрен.

— Можем да отидем! — извика тя. — Толкова добре караш, няма да е проблем да отскочим до там!

Джо я погледна с известно съмнение:

— Знаеш ли, съмнявам се, че такъв известен човек ще позволява на всеки, който му хрумне, да му гостува.

— Но, Джо, нищо не ни пречи да опитаме — тя го стисна развълнувано за рамото. — В най-лошия случай, просто ще ни откаже. Моля те.

— Добре — кимна замислено той — но едва след като си купим нови дрехи. Много е важно да създадем добро впечатление. Може би ще е по-добре да вземем под наем някоя хубава кола. Но с това и ти можеш да се справиш.

— Да — съгласи се тя. — А ти имаш нужда от нова прическа. Ще ми позволиш ли аз да ти избера костюм, моля те. Когато бях женена винаги аз избирах дрехите на Франк. Мъжете не ги бива в тези работи.

— Сигурен съм, че имаш добър вкус — съгласи се Джо, като не откъсваше премрежен поглед от пътя. — И не само за дрехи. Знаеш ли, мисля си, че ще е по-добре ти да му се обадиш. Да се свържеш с него.

— Ще трябва да отида на фризьор — рече тя.

— Добре.

— Да не мислиш, че ще ме е страх, да му звънна на вратата — погледна го Джулиана. — Веднъж се живее. Защо да се притесняваме? И той е човек като всички нас. Ако питаш мен, уверена съм, че ще му стане приятно, когато разбере колко път сме били само за да му кажем, че харесваме „Скакалците“. Можем да поискаме автограф, нали така се прави? Ще трябва да намерим по-запазена бройка, тази е доста изцапана. Няма да му направи добро впечатление.

— Каквото кажеш — поклати глава Джо. — Оставям на теб да решаваш. На хубавите момичета им върви в живота. Достатъчно е само да те зърне през прозореца и сигурен съм, че ще си строши краката към вратата. Но виж какво… без глупави номера.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще кажеш, че сме женени. Не искам да ти ставам параван. Никакви флиртове, никакви награди задето ни е пуснал. Ясно ли е?

— Добре де. А ти можеш да му кажеш какво мислиш — онова, че Италия била загубила войната. И всичко останало, което ми каза.

— Така и ще направя — кимна Джо. — Нямам нищо против да поспоря с него.

Колата се носеше по опустелия път.

* * *

На следващата сутрин, в седем часа местно време, мистър Нобуске Тагоми стана от леглото, отправи се към банята, после внезапно промени намерението си и отвори Оракула. Той приседна със скръстени крака на пода и се зае да подрежда четиридесет и деветте дървени пръчици. Работеше с трескава бързина, подтикван от дълбоката тревога, която бе завладяла душата му. Най-сетне пред него се подредиха шестте линии. О, Боже! Хексаграма петдесет и един! Бог се крие под знака на Пробуждането. Оглушителни гръмотевици и мълнии — тук Тагоми неволно запуши уши. Ха-ха! Хо-хо! Нечувани сътресения, които го накараха да се разтрепери. — Пълзят гущери, ревът на тигрите се носи и ето го — явява се Бог!

Какво ли значи това? Тагоми се огледа изненадано. Какво ли го чака? Той скочи възбудено и замря насред стаята.

Нищо. Само туптенето на сърцето му. Шумно дишане, резултат на повишения от възбудата обмен, стандартна автономно контролирана реакция при криза: адреналин, ускорена сърдечна дейност, покачване на пулсовата честота, повишена продукция на всички жлези с вътрешна секреция, сухота в устата, широко отворени очи, спазми в червата и т.н., включително до потискане на либидото и повишена киселинност в стомаха.

Но опасността не се виждаше никаква. Какво да прави — да бяга? Всички готови за паническо бягство. И накъде да бяга? Защо да бяга? Ето такива въпроси си задаваше мистър Тагоми. Но отговор нямаше. И не можеше да има. Дилемата на съвременния човек — тялото е мобилизирано за действие, а заплахата не се вижда.

Той отиде в банята и се зае да си сапунисва лицето.

Телефонът иззвъня.

— Започва се — промърмори мистър Тагоми и остави бръснача. — Трябва да съм готов — той забърза към звънящия телефон. — На телефона Тагоми — гласът му бе малко дрезгав и той се изкашля.

Настъпи пауза. След това в слушалката се разнесе едва доловим, суховат глас, сякаш някъде шумоляха листа:

— Сър, с вас говори Шинджиро Ятабе. Току-що пристигнах в Сан Франциско.

— Поздравявам ви от името на Търговската мисия — изрече мистър Тагоми. — Радостта ми е голяма. Надявам се, че пътувахте добре и сте отпочинал?

— Да, мистър Тагоми. Кога мога да се срещна с вас?

— Съвсем скоро. Всъщност — до половин час — мистър Тагоми присви очи към часовника на стената. — Трябва да се свържа и с третия участник — мистър Бейнс. Това ще ни забави, но…

— Тогава да се уговорим за след два часа, сър?

— Да — мистър Тагоми се поклони.

— Във вашия офис?

Мистър Тагоми се поклони повторно. Щрак. Мистър Ятабе бе затворил.

„Мистър Бейнс ще се зарадва — помисли си Тагоми. — Ще има да подскача като котка докопала рибена опашка“. Той натисна вилката и набра телефонния номер на хотел „Абрихати“.

— Край на мъченията — обяви мистър Тагоми още щом чу сънения глас на Бейнс.

— Пристигна ли? — Бейнс се събуди мигновено.

— В моя офис — рече мистър Тагоми. — В десет и двадесет. Дочуване — той постави слушалката и побърза да довърши прекъснатото бръснене. Нямаше време за закуска. „Ще закусим тримата“ — тананикаше си той, докато обмисляше предстоящата среща.

Мистър Бейнс стоеше по пижама насред стаята, стиснал телефонната слушалка и сънено търкаше очи. „Напразно се поддадох на паниката — упрекна се той — и влязох в контакт със свръзката. Ако бях почакал само още един ден…“ Не, по-добре така. И все пак, днес трябваше да се появи на уговорената среща в Универсалния магазин. А ако не отиде? Ще решат, че съм заловен или убит и току-виж всичко се объркало.

Но всичко това нямаше никакво значение. Защото се бе появил той. Най-сетне. Край на дългото чакане.

Мистър Бейнс влезе в банята и започна да се бръсне.

„Сигурен съм, че Тагоми ще го надуши още щом се срещне с него — мислеше си той. — И тогава ще се разделим с това фалшиво «мистър Ятабе». Всъщност, това ще е краят на всички прикрития и легенди.“

След като приключи с бръсненето мистър Бейнс се пъхна под душа. Докато горещите струи се стичаха по тялото му, той зарева с пълно гърло:

„Wer reitet so spat,

Durch Nach und Wind?

Est ist der Vater

Mit seinem Kind.“

„Кой в мрака препуска на вихрен жребец?

Баща със невръстния свой младенец.

Притиска той крехкото детско телце

и нежно го топли до свойто сърце.“

Гьоте, „Горски цар“^[1]

„Сега вече SD не ще успеят да ни попречат. Дори ако са разбрали за срещата. Мога спокойно да забравя всички по-раншни тревоги и страхове. И най-вече онзи вечен страх за собствената си кожа. Но що се отнася до всичко останало… тепърва се започва.“