Филип К. Дик
Човекът във високия замък (14)

14

„Няма отговор — мислеше си мистър Нобуске Тагоми. — Даже в Оракула всичко е толкова объркано. И въпреки това, животът продължава. Трябва отново да намеря някакъв смисъл за съществуване, дори нещо дребно…“

За да прекъсне потока от неприятни мисли Тагоми се изправи решително, вежливо се сбогува с жена си и тръгна на работа.

„А защо да не се поразсея малко — мина му през ума. — Днес нямам никаква важна работа. Бих могъл да отскоча до парка «Голдън гейт» и да се порадвам на животните. Да погледам неща, създадени за да доставят радост. По пътя ще имам време да възстановя нарушената вътрешна хармония. Не, няма смисъл. Едва ли истината, която търся ще се крие в растенията и земните твари. Тази истина е само у хората. Макар че, може би няма да е зле да се върна отново в детството.“

Велотаксито се носеше по „Керни стрийт“ надолу към центъра на Сан Франциско. „Защо да не се кача на въжената линия? — хрумна му ненадейно. — Да потърся щастието в едно вълнуващо пътешествие с архаично съоръжение, което е трябвало да изчезне още в началото на века, но колкото и да е странно е оцеляло чак до наши дни.“

Тагоми нареди на таксито да спре и се отправи към най-близката станция на въжената линия.

„Опасявам се — мислеше си той — че никога вече няма да се върна в «Нипон таймз». Сякаш там ме дебне самата смърт. Значи с кариерата ми е свършено. Нищо, ще ми намерят заместник. Не — и това няма да ми помогне, докато стъпвам по тази земя и в мен е жив споменът за случилото се. Всъщност — може би не за дълго. Удари ли часът на «Операция Глухарче» с всички ни ще е свършено. Каквото и да предприемем. Нашите врагове ще бъдат хората, с които се бихме рамо до рамо в последната война. И какво ни донесе тази война? Може би сгрешихме — може би трябваше да воюваме срещу тях. Или поне да ги оставим да загубят, да застанем на страната на техните врагове. Съединените щати, Русия, Англия. Както и да го погледнеш — всичко е безсмислено. Сякаш самият тайнствен Оракул ни е обърнал гръб. Напускат ни мъдреците. И ето — близо е моментът, в който ще останем сами. Не ще има откъде да чакаме помощ. А може би така е по-добре. Или ще стане по-добре. Мисля, че всичко зависи от нас самите. Ние сме тези, които трябва да открием Пътя.“

Той се качи във вагончето на въжената линия над „Калифорния стрийт“ и пое към крайната спирка. Когато стигнаха станцията, дори помогна на работниците, да избутат дървената кабинка при останалите. Всички тези обикновени действия, сега като че ли имаха особено важно значение за него. Но ефектът бе краткотраен — празнотата в душата му отново се върна, докато се носеше обратно над града, загледан в оживените улици.

Слезе на станция „Стоктон“, но кондукторът извика зад него:

— Сър, забравихте си куфарчето.

— Благодаря — Тагоми протегна ръка, пое куфарчето и се поклони към кабинката, която бавно набираше скорост. След инцидента, Тагоми не се разделяше с куфарчето, където носеше своя безценен „Колт“, 44 калибър, за в случай, че на главорезите от SD им хрумне да му отмъстят. Човек никога не знае. И все пак Тагоми чувстваше, че този странен ритуал с оръжието е признак на излишна нервност. „Не биваше да се поддавам на страха си — помисли си той, докато се спускаше по стълбите. — Това не е нищо повече от натрапчива идея, заплашваща да се превърне в мания за преследване.“ Но и това не му помагаше да се избави от страха. „Държа се за този пистолет — мислеше си Тагоми — както страха се държи за мен. Вече не мога да му се радвам като на произведение на изкуството. В мен говори само инстинктът. Всичко се преобърна наопаки. Колекцията… смисълът на моя живот сега вече не значи нищо за мен.“

Той махна на едно велотакси и нареди да го откарат до магазина на Робърт Чайлдан на „Монтгомъри стрийт“. „Сега ще разбера — рече си Тагоми, — дали е скъсана и последната нишка, която ме свързва с любимото занимание. Може би ако заменя револвера за нещо друго, ще успея да се отърва и от своя страх. Да измамя самия себе си. В този пистолет се крие толкова много субективна история. Но само за мен, никой друг не би могъл да го възприеме по този начин. Всичко е в мислите. Щом се освободя от него, ще се освободя и от мрачния спомен. Защото нещата не се коренят само в душата, а както се твърди и в Теорията за историчността — в самия предмет. Между мен и него има взаимовръзка.“

Най-сетне стигна до магазина. Тагоми взе куфарчето от седалката, плати и забърза към входа.

Мистър Чайлдан вдигна глава от дрънкулката, която грижливо лъскаше.

— Мистър Тагоми — поклони се вежливо той.

— Мистър Чайлдан — отвърна с поклон влезлият.

— Каква приятна изненада — Чайлдан внимателно остави обекта, който лъскаше, заобиколи и тръгна насреща му. Обичайният ритуал. Но — въпреки всичко — Тагоми почувства, че днес човекът срещу него е по-развълнуван от друг път. Някак вглъбен. „Така е по-добре — рече си Тагоми. — Преди като че ли беше прекалено шумен, креслив дори. Ами… ако това е лоша поличба?“

— Мистър Чайлдан — обърна се към него Тагоми, като постави куфарчето и се зае да го отваря. — Бих искал да ви предложа една вещ, която закупих преди няколко години. Ако не се лъжа — от вас.

— Добре — кимна Чайлдан. — Стига да е запазена.

— Касае се за револвер „Колт“, калибър 44.

Известно време двамата разглеждаха положения в дървената кутия револвер и пакета с частично изразходваните амуниции.

По лицето на Чайлдан премина сянка.

„Нещо не му хареса — досети се Тагоми. — Както и да е. Ще трябва да се примиря.“

— Виждам, че не проявявате интерес — обади се той.

— Не, сър — отвърна Чайлдан и го погледна в очите.

— Няма да настоявам — чувстваше, че няма сили да го направи.

„Предавам се — помисли си с тъга. — Ето, отново в мен говори ин, страхът, отстъпчивостта…“

— Простете, мистър Тагоми.

В отговор Тагоми се поклони и бавно прибра револвера и амунициите в куфарчето.

„Съдба. Ще трябва да се примиря с тази вещ.“

— Изглеждате… разочарован — рече Чайлдан.

— Забелязахте ли? — Тагоми изпита досада, че е позволил на душевните си тревоги да излязат наяве.

— Имахте ли някаква особена причина, поради която желаехте да се разделите с този предмет?

— Не — последен опит да прикрие онова, което ставаше в него.

Мистър Чайлдан се поколеба за миг и после продължи:

— Чудя се… дали наистина сте го купили от моя магазин. Не си спомням да съм продавал подобна вещ.

— Сигурен съм — отвърна Тагоми, — но сега това няма никакво значение. Приемам решението ви и не ви се сърдя.

— Сър, имате ли нещо против да ви покажа с какво се сдобих наскоро? Разполагате ли с поне малко свободно време?

— Нещо необичайно? — Тагоми почувства как се разпалва старата страст.

— Заповядайте — Чайлдан го поведе през магазина. Двамата се спряха пред една стъклена витрина. Върху поставка от черно кадифе бяха наредени украшения с най-различни форми, очертания, които по-скоро намекваха, отколкото разкриваха идеята на създателя си. Мистър Тагоми ги разглеждаше запленен.

— Показвам ги на всички посетители — обади се Робърт Чайлдан. — Сър, знаете ли какво е това?

— По всичко изглежда, че са бижута — отвърна Тагоми.

— Американско производство — кимна Чайлдан. — Но което е най-интересно — това не са антики.

Мистър Тагоми го погледна изненадано.

— Да, сър, това са съвременни изделия — Робърт Чайлдан го гледаше развълнуван. — Това е зараждащият се живот на моята страна. В тези мънички изящни семена се крие бъдещето. Красотата.

Заинтригуван от думите му, Тагоми взе няколко украшения и ги разгледа отблизо. „Прав е — мислеше си, — наистина се долавя нещо, което е дало живот и на тези украшения. Законът на Дао неуморно твори и тук, в тази страна — над която отдавна се е спуснал мракът на ин. Ала в дебрите му вече мъждука светлината… колко познато ми е всичко това, безброй пъти вече се е случвало. А за мен това са само безвкусни заврънкулки. Не мога да изпитам трепета, който вълнува моя приятел, сякаш ни дели пропаст. Но какво да се прави.“

— Много са красиви — промърмори той и остави брошката.

— Сър, не се долавя веднага.

— Моля?

— Ще го доловите по-късно. Със сърцето си.

— Вие сте повярвали в нещо ново… и красиво — отбеляза Тагоми. — Бих искал и аз да съм като вас. Но не мога — той се поклони.

— Може би някой друг път — отвърна Чайлдан и го изпрати до вратата.

На прага Тагоми се спря и го погледна замислено:

— Ако позволите един съвет — рече той. — Струва ми се, че не сте избрали най-правилния път за вашата вяра.

В позата на Робърт Чайлдан нямаше и намек за предишното раболепие.

— Простете, сър — отвърна той — но аз знам, че съм прав. В тези украшения е заложено величието на нашето бъдеще.

— Така да бъде — съгласи се Тагоми. — Но запомнете — вашият англосаксонски фанатизъм не значи нищо за мен — колкото и странно да бе, в този момент Тагоми се почувства обнадежден. — Приятен ден — той се поклони. — Ще намина пак, в някой от близките дни. Можем да си поговорим по-обстойно за вашите пророчества.

Мистър Чайлдан също се поклони, но не отговори. Тагоми се извърна, стиснал куфарчето с Колта в ръка и напусна магазина.

„Отивам си точно така, както дойдох. Без да съм намерил онова, което търся. Впрочем, защо да не купя една от тези заврънкулки? Ще я подържа в ръка, ще я разгледам внимателно, ще пофилософствам… кой знае, може чрез нея да постигна Пътя, който търся? Не, съмнявам се. Тези неща значат нещо за него, не за мен. Но все пак… щом един от двама ни твърди, че е намерил Пътя чрез тях… това означава, че Път има. Дори ако другият — в случая аз — не е в състояние да го види. О, как му завиждам само…“

Мистър Тагоми се извърна и закрачи обратно към магазина. Чайлдан все още стоеше на вратата.

— Сър — обърна се към него Тагоми, — промених решението си. Ще купя едно украшение, без значение кое. Предпочитам вие да го изберете. Не вярвам в думите ви, но в състоянието, в което се намирам съм готов да се хвана за сламката.

Чайлдан се извърна мълчаливо и Тагоми го последва във вътрешността.

— Не съм вярващ като вас — продължаваше да нарежда Тагоми. — Ще го понося с мен, от време на време ще го разглеждам. Може би един път дневно. И ако до два месеца, не успея да доловя…

— Можете да ми го върнете — прекъсна го Чайлдан, — а аз ще ви върна парите.

— Благодаря ви — Тагоми кимна. Странно, но се чувстваше по-добре.

„Има моменти, в които човек трябва да опита всичко — дори невероятното. В това няма нищо срамно. Напротив — това е белег на мъдрост, на правилен подход към живота.“

— Ето това ще ви донесе покой — мистър Чайлдан му подаде сребърно късче с триъгълна форма, което блестеше ярко на светлината.

— Благодаря — кимна Тагоми.

Тагоми взе такси до площад „Портсмут“, където на хълма над „Керни стрийт“ имаше малък парк. Отсреща се виждаше полицейският участък. Тагоми седна на една огряна от слънцето пейка. По павираната алея бяха накацали множество гълъби. Наоколо бе пълно с хора — едни четяха, други се изтягаха на тревата.

Тагоми извади пакетчето, с етикета на „Американ артистик хендкрафтс“, постоя замислен и след това разви дрънкулката, за да й се порадва насаме, тук, насред парка.

Сребърният триъгълник блестеше в ярък ореол на дланта му, сякаш бе кристална призма. Ом, не наричаха ли така брамините онова вълшебно място, където се събира и изчезва светлината? Където е началото и края на всичко. Тагоми внимателно разглеждаше дребния предмет.

„Ще мога ли да почувствам онова, за което говореше Чайлдан? — мислеше си той. — Колко ще ми е необходимо — пет минути? Десет? Ще чакам колкото е нужно. Какво ли държа в ръката си — късче от времето?

Прости ми — Тагоми насочи мислите си към украшението сякаш бе живо. — Ние хората все бързаме, искаме непрестанно нещо да вършим. Вперил съм в тебе поглед изпълнен със сляпа надежда. Като малко наивно дете, което се вслушва в шума на раковината край морския бряг. В мъдрата песен на морето. Така и за мен светът се е съсредоточил в това мъничко късче метал. Проникни в мен и ми кажи — Какво да направя, как и защо? Мога ли да повярвам, че разбирането за света се е скрило в това дребно украшение? Не отговаряш. Който иска прекалено много не получава нищо.“

— Виж какво — заговори с тих глас Тагоми — този, който те продаде, беше щедър на обещания.

„А може би трябва да го разклатя за да проработи — като някой стар часовник? Или като при игра на зарове? Да събудя заспалото вътре божество. Да му се присмея, подобно на пророка Илия^[1]. А може би не спи? Може би е поело на някъде? Да търси нещо? — Тагоми разклати дрънкулката, сетне я стисна в шепата си и я разтърси като зарове. — Това ще те събуди — той отново се втренчи в нея. — Нищо няма в теб. Какво да сторя — да те проклинам? Да те заплашвам?“

— Търпението ми се изчерпва — произнесе мрачно той.

И какво да прави сега. Да я захвърли? Да я смачка, да скача върху нея? Той се разсмя, представяйки си каква забавна гледка е бил за околните. Но никой не му обръщаше внимание. Хората продължаваха да четат, или да дремят на слънце. Почувства облекчение.

„Опитах всичко — рече си той. — Молих. Заплашвах. Увещавах. Дори се отдадох на философски разсъждения. Нищо не помогна. Няма смисъл. И да има нещо там, вътре, достъпът до него ми бе отказан. Да опитам някой друг път? А може би друг път няма да има? Не знам защо, но имам подобно предчувствие. Когато бях малък, разсъждавах като дете. Но детството свърши отдавна и трябва да престана да мисля така. Трябва да потърся други царства.

Ще използвам научния метод. Ще изследвам всяка една възможност по пътя на логическия анализ. Систематично, стъпка по стъпка, както ни учи Аристотел.“

Той пъхна пръст в лявото ухо за да не чува грохота на града, след това долепи дрънкулката до дясното, подобно на раковина. Никакъв звук — нито рева на въображаемия океан, нито дори туптенето на божественото сърце. Какво още да опита за разкриване на тази загадка? Слухът очевидно не помага. Мистър Тагоми затвори очи и се зае внимателно да опипва милиметър по милиметър повърхността на дрънкулката. Но и докосването не му даде нищо. Да я помирише? Тагоми я приближи към носа си и пое дълбоко. Дъх на метал, но и тук нищо особено. Вкус. Отвори уста, пъхна я вътре, после я завъртя с език и дори я притисна със зъби като орех. Нищо, освен горчивия вкус пак на метал.

И отново Тагоми се наведе замислен над нея.

„Значи зрението — пак се върнах при него. Висшата степен на възприятие — така са твърдели древните гърци — той завъртя дрънкулката. — Какво виждам в нея? — запита се. — Каква частица от истината е скрита в този мъничък обект? Скрита от мен? Разкрий я! — нареди й мислено той. — Издай своята вълшебна тайна. Прилича на жаба-магьосница измъкната от незнайните дълбини за да разкаже какво се крие долу. А тя дори не ми се подиграва — просто си лежи на дланта ми, превърнала се в безжизнено късче метал. Върнала се към първичните субстанции, от които се е зародил светът. Металът идва от земята. От същите тези дълбини, от царството на мрака, страната на безкрайните влажни пещери, обитавани от зли духове. Светът на ин, в своя най-меланхоличен аспект. Свят на разложени трупове, разруха и забрава. На фекалии. На безчислени слоеве от гниеща плът. Демонично царство на всичко отминало и престанало да съществува. Но въпреки това, късчето метал блестеше на слънце. Значи в него се криеше и огън, вътре пулсираше живот. Ефирният, жизнерадостен повей на небесното царство, на ян. Както се полага, за едно произведение на изкуството. Няма съмнение — дрънкулката в ръцете му наистина е дело на майсторска ръка — взетия от мрачните, студени недра на земята метал с любов и вдъхновение е превърнат в сияеща частица от самото небесно царство. Иначе казано, смъртта се е превърнала в живот, трупът — в цъфтяща плът, а миналото — в бъдеще. Какво се крие в теб? — попита Тагоми. — Черният, мъртъв ин, или блестящият, пълен с живот ян?“

Ярък слънчев лъч блесна върху сребристия триъгълник и Тагоми примижа с очи. Известно време виждаше само играта на огъня.

„Тяло на ин, душа на ян. Метал и пламък, външното и вътрешното — цял един микрокосмос на моята длан. Кое от всичко това обладава мъничкото късче метал? Върхът му сочи нагоре — към небесата? Да, само преди миг то се разкри пред мен — в него е светлината. Вниманието ми е напълно погълнато от тази блестяща повърхност, чувствам се хипнотизиран, омагьосан. Не мога да отклоня поглед встрани. Вече нямам власт над него.

Сега, когато съм изцяло твой — поговори с мен. Нека чуя твоя глас, който идва от ослепително ярката светлина, както е описано още в «Бардо Тходол» — «Тибетската книга на мъртвите». Не искам да чакам смъртта, не искам духът ми да напусне тялото в търсене на нова утроба. Не ме е страх от божия гняв, готов съм да обърна гръб на всичко, освен на теб — ярката, искрена светлина. Виж, дори вече не затварям очи.

Мамят ме горещите ветрове на моята карма. Но аз ще остана тук. Защото сега вече знам — затворя ли очи пред светлината, отново ще попадна в безкрайно повтарящия се цикъл от раждането до смъртта и никога вече не ще възвърна свободата си. И пак пред очите ми ще се спусне воалът на майя^[2]…“

Светлината изчезна. Върху него падна нечия дълга сянка. Мистър Тагоми вдигна глава.

Край пейката бе спрял едър, усмихнат полицай, облечен в странна на вид, синя униформа.

— Какво има? — недоволно попита Тагоми.

— Нищо. Гледам те от известно време как си играеш с тази дрънкулка.

— Дрънкулка ли — отвърна Тагоми. — Това не е дрънкулка.

— Мислех, че е една от онези играчки, дето трябва да ги разглобиш. Синът ми е луд по тях — полицаят продължи по алеята.

„Свърши се — помисли си ядно Тагоми. — Никога досега не съм бил толкова близо до нирвана и да ме прекъсне един бял варварин-неандерталец, един янки. И този получовек има наглостта да твърди, че съм се занимавал с някаква детска играчка!“

Тагоми се надигна от скамейката и направи няколко несигурни крачки. „Трябва да се успокоя — той пое дълбоко — усещам, как в мен бушуват диви, първични страсти, недостойни за човек от висшето общество расистки подбуди. Неописуема жажда за мъст гори в душата ми. Не бива да се поддавам. Трябва да вървя, да се движа. Покоят в душата ми ще дойде с движението.“

Той неусетно достигна изхода на парка към „Керни стрийт“. И тук се спря изненадан. Улицата кипеше от движение. Тагоми напразно се оглеждаше за велотакси. Отказа се и закрачи по многолюдния тротоар. „Така е — винаги когато най-много ти трябват ги няма. Но, Боже мили — какво е това?“ — той впери изумен поглед в чудовищната, безформена грамада, която се извисяваше над околните здания. Невероятна по размери конструкция от метал и бетон.

Мистър Тагоми спря един минувач — прилично облечен човек на средна възраст.

— Какво е това? — запита настойчиво той като посочи с треперещ пръст.

— Страхотно, нали? — ухили се в отговор мъжът. — Това е надлезът „Ембракадеро“. Местните жители смятат, че разваляло гледката.

— За пръв път в живота си го виждам — рече Тагоми.

— Значи си късметлия — отвърна мъжът и продължи.

„Това е някакъв налудничав сън — помисли си Тагоми. — Трябва час по-скоро да се събудя. Но къде са изчезнали всички велотаксита?“ — Тагоми ускори крачка. Небето над града бе сиво, въздухът — изпълнен с автомобилен дим. Миришеше на изгорели газове. Мрачни каменни сгради се издигаха от двете страни на улицата. Хората бързаха по тротоарите в необяснимо трескаво темпо. И никакви велотаксита.

— Такси! — извика той и размаха ръка.

Безполезно. Само коли и автобуси. Автомобилите бяха с груби, недодялани линии, като чудовища на колела. Тагоми извърна поглед да не ги гледа. „Няма съмнение — мислеше си той — ето до какво доведе играта със светлина. Получил съм нарушение на зрителното възприятие. И това е засегнало моите пространствени представи. Затова и хоризонтът ми се струва разкривен. Казват, че такива внезапни атаки получавали астигматиците. Трябва да поседна някъде. Преуморен съм. Ето там се вижда някаква закусвалня“ — Тагоми закрачи решително натам и блъсна летящата врата. Наоколо се виждаха само бели. Миришеше на кафе. В ъгъла, от един комично уродлив джубокс се лееше странна, изкълчена музика. Тагоми потръпна от възмущение и бавно се приближи към бара. Всички столчета бяха заети от бели. Тагоми гневно настоя да му се освободи място. Околните втренчиха изненадани погледи в него. Но нито един не помръдна! Никой не му освободи мястото си! Седяха и го гледаха с надменни погледи!

— Настоявам! — извика с гръмък глас Тагоми към най-близко седящия бял.

Мъжът бавно остави чашата, надигна се от стола и произнесе заплашително:

— Внимавай какво говориш, жълтур!

Тагоми се огледа пребледнял. Наоколо само навъсени, враждебни лица. И никой не помръдваше.

„Къде ли са ме отнесли горещите ветрове на карма? — зачуди се Тагоми. — Може би в Страната на мъртвите? Но защо са толкова враждебни към мен? Ах, да, нали така се казва в «Тибетската книга на мъртвите» — след смъртта си ще можем да възприемаме околните, но те всички ще бъдат обкръжени с ореола на омразата. В онзи, другия свят човек винаги е сам. Никой не ще му протегне ръка за помощ. Напразни ще бъдат скитанията му из тази ужасна страна, където го очакват само страдания, мъка и прераждане към нови беди. Илюзорен ще е околният свят“ — Тагоми се извърна и закрачи към изхода. Вратата се люшна зад него и той отново стоеше на тротоара. „Къде ли съм сега? — питаше се той — Далеч от моя свят, извън времето и пространството. Сребърният триъгълник — той ме обърка. Сам отрязах въжето на котвата и сега се нося неизвестно къде. Това да ми е за урок. Човек непрестанно се бори със своите преживявания — и защо? За да може после да се скита в дебрите на подсъзнателното, загубил връзка с реалния свят?

Това е някакво халюцинаторно състояние. Самохипноза, която е довела до потискане на центровете за обективно възприятие, обкръжаващия ме свят се е превърнал в символичен архетип, объркан от моите собствени подсъзнателни представи. Трябва час по-скоро да се измъкна от този измислен свят на сенки, да се концентрирам и да намеря своя его-център.“

Тагоми затършува в джобовете за сребърния триъгълник. Нямаше го никъде. Катастрофа! Забравил го е на пейката в парка, заедно с куфарчето.

Той затича обратно по тротоара.

Хората наоколо го поглеждаха учудено. Тагоми сви по алеята и веднага видя пейката. Куфарчето стоеше опряно до нея, но триъгълникът не се виждаше никъде. Тагоми зашари с поглед по тревата. Най-сетне го видя — паднал бе в тревата. Или може би той го бе запратил там — от гняв.

Тагоми седна на пейката и пое няколко дълбоки глътки въздух.

„Трябва да съсредоточа цялото си внимание върху сребърния триъгълник — повтаряше си той. — Нищо друго няма значение в момента. Бавно ще преброя до десет и след това ще извикам силно. Например «Erwache!»^[3]. Всичко това са някакви идиотски психотични съновидения — мислеше си Тагоми. — Заслужих си го, с тези мои непрестанни опити за самоанализ, вероятно съм възбудил подкорието за халюцинации. Вината е изцяло моя. Мистър Чайлдан няма нищо общо с тази история, нито незнайният създател на дрънкулката. Всичко се крие в безсмислената ми алчност да знам повече от необходимото. Какво да се прави — разбирането винаги идва късно.“

Тагоми бавно изброи на глас до десет, след това скочи на крака.

— Проклет кошмар! — извика той.

Не се ли бе прояснила мъглата?

Той се огледа плахо, с надежда илюзията да е изчезнала безследно. И изведнъж си спомни за думите на апостол Павел — „виждаме смътно като през огледало“^[4]. Едва сега осъзна, че тези думи не са просто метафора, а проницателна догадка за възможните нарушения в зрителното възприятие на действителността. „И наистина, във фундаментален аспект, не възприемаме ли света астигматично, пречупени през времето и пространството на нашата собствена психика, и когато това изкривено огледало се счупи или повреди… тогава губим реална представа за действителността, както губим равновесие, щом бъде засегнато средното ухо, макар да чуваме добре.“

Тагоми въздъхна тъжно, прибра сребърния триъгълник в джоба си и се облегна, стиснал куфарчето в ръце.

„Сега най-добре да намеря онази чудовищна конструкция, как я нарече човекът — надлезът «Ембракадеро» — трябва да отида и да я докосна. Сиреч, да проверя дали е материална.“

Но краката му не помръдваха. Завладя го страх.

По алеята претичаха двама млади китайци в спортни екипи. Накацалите на паважа гълъби запърхаха панически с криле и китайците забавиха темпото.

— Ей, младежи — повика ги с немощен глас Тагоми. — Елате насам.

Момчетата се спогледаха и приближиха предпазливо. Тагоми бръкна в джоба и им подхвърли дребна монета.

— Ето ви петаче. Идете на „Керни стрийт“ и вижте дали минават велотаксита. След това ще се върнете да ми кажете.

— Тогава ще получим ли още едно петаче? — попита едно от момчетата.

— Да — кимна Тагоми. — Но само ако ми кажете истината.

Китайците побягнаха към изхода на парка.

„Защото ако няма — мислеше си Тагоми — не ми остава нищо друго, освен да си намеря някое закътано местенце и да сложа край на живота си.“

Той притисна куфарчето към гърдите си. Револверът поне бе с него.

Момчетата дотичаха обратно.

— Шест! — извика едното. — Преброих шест.

— А аз пет — другото дишаше тежко.

Мистър Тагоми ги погледна строго.

— Сигурни ли сте, че бяха велотаксита. Видяхте ли шофьорите да въртят педали?

— Да, сър — едновременно кимнаха момчетата.

Тагоми им даде по едно петаче и се раздели с тях.

„Време е да се връщам в офиса — рече си той. — Чака ме доста работа.“

Излезе от парка и отново се спря на тротоара.

— Такси! — размаха ръка той.

От блъсканицата мигом се отдели едно велотакси и закова педали пред него. Шофьорът го гледаше раболепно, лицето му бе обляно в пот, гърдите му се повдигаха тежко.

— Закарайте ме до „Нипон таймз“ — нареди мистър Тагоми и се нагласи удобно на задната седалка.

Шофьорът натисна педалите и не след дълго се сляха с плътната колона от велотаксита и автомобили.

Малко преди обед мистър Тагоми слезе пред „Нипон таймз“. Веднага отиде на рецепцията и поиска да го свържат с мистър Рамзи в офиса.

— На телефона е Тагоми — каза той.

— Добро утро, сър. Радвам се да ви чуя. Трябва да ви призная, че тъй като бях притеснен от закъснението ви, позволих си да се обадя на вашата съпруга, но тя ми каза, че сутринта сте поел в неизвестна посока.

— Почистихте ли всичко след инцидента? — попита с рязък глас мистър Тагоми.

— И петънце не е останало.

— Уверен ли сте?

— Имате думата ми, сър.

Доволен от отговора мистър Тагоми остави слушалката и се отправи към асансьора.

Но докато влизаше в офиса, не се сдържа и се огледа, макар и незабележимо. Както го бе уверил мистър Рамзи, не се виждаше и петънце. Тагоми почувства облекчение. Ако не знаеше какво бе станало тук вчера, за нищо на света не би се досетил. Мигът е отлетял, ала неговата „историчност“ е останала завинаги пропита в мокета на пода…

Вътре го очакваше мистър Рамзи.

— „Таймз“ е посветил първата си страница на вашата храбра постъпка! — заговори възторжено той. — В обширна статия подробно е описан… — той млъкна, като видя навъсеното изражение на Тагоми.

— Незабавно ще се заемем с належащите дела — нареди мистър Тагоми. — Къде е генерал Тедеки? Тоест, искам да кажа — мистър Ятабе?

— Вече лети за Токио. В обстоятелства на дълбока секретност. Пуснали сме фалшиви следи — мистър Рамзи кръстоса пръсти против уроки.

— Докладвайте за мистър Бейнс.

— Мистър Бейнс е в неизвестност. По време на вашето отсъствие се появи само веднъж, но после му загубихме дирите — Рамзи се поколеба. — Вероятно се е върнал в Германия.

— Далеч по-добре щеше да е в Япония — отбеляза по-скоро на себе си мистър Тагоми. Тревожеше се най-вече за стария генерал. „Но това е извън техните възможности. Всъщност, те ни използваха — мисията, мен и моят офис. За тях ние бяхме, как му казваха… прикритие. Което всъщност е правилно. Аз бях завеса, зад която се криеше действителността. Преграда за любопитни и враждебни погледи. Колко странно — помисли си той. — Понякога човек има нужда, да бъде използван за прикритие. В това като че ли има частица от сатори. Заобиколени от толкова много илюзии, нима можем да възприемем реалността? Остава ни само да гадаем и да се придържаме към законите на природата — нищо не е излишно. Дори и илюзията.“

На вратата застана мис Ифрайкиан. Гърдите й се повдигаха развълнувано.

— Мистър Тагоми. Трябва спешно…

— Успокойте се, мис — вдигна ръка Тагоми. — Слушам ви.

— Сър, в приемната чака немския консул. Иска спешно да говори с вас — тя погледна с пребледняло лице мистър Рамзи. — Казват, че пристигнал отдавна…

Мистър Тагоми й махна с ръка да замълчи.

— Мистър Рамзи. Бихте ли ми припомнили името на консула.

— Фрайхер Хюго Райс, сър.

— Ах, да.

„Добре — мислеше си той — че мистър Чайлдан отказа да приеме револвера. Без да иска ми направи услуга.“

Тагоми взе куфарчето и излезе в приемната. Строен, добре сложен мъж, облечен по европейската мода се изправи насреща му. Между пръстите му димеше дълга цигара, пъхната в елегантно цигаре от слонова кост. Тагоми веднага се досети кой стои срещу него.

— Хер Райс?

Немецът кимна.

— Факт е, че досега контактувахме с вас единствено по пощата, телефона и прочие — вълнението си казваше своето и Тагоми почувства, че трудно намира подходящите думи. — Но никога по-рано не сме се изправяли лице в лице.

— За мен е чест — отвърна хер Райс и направи няколко крачки към него. — Независимо от трагичния инцидент, за който искрено съжалявам.

— Съмнявам се — Тагоми впери поглед право в очите му.

Немецът вдигна въпросително вежди.

— Простете — рече Тагоми, — но именно вследствие на споменатия „трагичен инцидент“ получих тежко психическо разстройство. Иначе казано — разбит бе крехкият покой на моята душа.

— Ужасно — поклати глава хер Райс. — Когато научих…

Мистър Тагоми го прекъсна:

— Преди да чуя всичките тези безполезни дрънканици, които сте ми приготвил, позволете ми да довърша.

— Но разбира се.

— Аз бях този, който собственоръчно застреля агентите от SD.

— Вече ме уведомиха за това от полицията на Сан Франциско — каза хер Райс и демонстративно изпусна облак цигарен дим. — Прекарах няколко часа в полицейския участък и дори ме заведоха в моргата. Така че имах възможност да се запозная с вашите подробни показания, както и с показанията на останалите свидетели. Признавам, бях покъртен от наученото.

Мистър Тагоми го гледаше мълчаливо.

— Искам обаче да подчертая — продължаваше хер Райс, — че съмненията за някаква потенциална връзка между бандитите и специалните служби на Райха се оказаха съвършено безпочвени. За мен инцидентът е дело на хора, загубили здрав разум. Мога да ви уверя, мистър Тагори, че според мен действията ви са били абсолютно правилни.

— Тагоми.

— Позволете да ви стисна ръката — консулът протегна десница. — И с това да сметнем въпроса за приключен. Няма никакъв смисъл да се поддържа изкуствено напрежение, в тези кризисни за политиката времена, когато лесно би могъл да пламне междунационален конфликт.

— Но душата ми, хер Райс, остава омърсена. За разлика от мастилото, кръвта не може да бъде измита.

Консулът го гледаше безстрастно.

— Жадувам час по-скоро да забравя случилото се — продължи Тагоми. — Но вие едва ли ще можете да ми помогнете. Никой не може да ми помогне. Възнамерявам да прочета придобилия популярност дневник на едно антично масачузетско божество — пророкът Гуудман Матер, където се говори за вината, огньовете в пъкъла и прочие.

Консулът дърпаше нервно от цигарето, без да откъсва поглед от мистър Тагоми.

— Бих искал да ви уведомя — продължи Тагоми, — че на вашата нация й предстои да извърши една страшна мерзост. Запознат ли сте със смисъла на хексаграмата „Бездна“? Ще изразя мнението си като обикновен гражданин, а не като представител на официална японска институция: сърцето ми трепери от ужас. Задава се кървава баня, надхвърляща всякакви човешки представи. Но дори и в този съдбовен миг, вие сте тук, в преследването на дребни егоистични цели. Доволен сте, че този път съперниците ви от SD загубиха, нали? Обзалагам се, че вече сте успели да натопите порядъчно вашият хер Кройц фон Меере… — Тагоми млъкна, дишайки развълнувано. Гърлото му се бе свило, от гняв очите му се наляха със сълзи. — От детството си страдам от неизлечима болест, но тя започна да се обостря едва след като до ушите ми достигнаха зловещите излияния на вашите прославени водачи. Сега вече разбирам, че вие също сте неизлечимо болен. Неизлечимо болно е цялото ви общество и не ми остава нищо друго, освен като самия Гуудман Матер да ви призова: „Покайте се, грешници!“

— Великолепно хрумване — одобри със сух глас германският консул. След това поднесе с треперещи пръсти пламъче към изгасналата цигара.

В този момент на вратата на офиса се появи мистър Рамзи, с пакет документи под мишница.

— Сър, докато консулът е тук, има няколко дребни въпроса за решаване, които са от неговата компетенция.

Тагоми машинално сграбчи първия документ. Това беше формуляр 20–50, официално искане от Райха, чрез неговия представител в ТАЩ, консулът Хюго Райс, за екстрадиране на углавен престъпник, задържан от полицията на Сан Франциско. Престъпникът се наричаше Фринк Франк, евреин и според Закона за националностите, приет през юни 1960 г. в Германия — поданик на Райха, вследствие на което подлежеше експулсация до съответните органи. Тагоми прочете още веднъж целия документ.

— Заповядайте, сър — Рамзи му подаде писалка. — Необходима е само вашата резолюция.

— Отказвам — каза с твърд глас Тагоми. Той понечи да върне на Рамзи омразният формуляр 20–50, но го дръпна и написа на гърба: Да се освободи на основание на Военния протокол от 1947 г. Подпис, Тагоми, търговско аташе на Япония в Сан Франциско. Тагоми подаде едно копие на консула, а оригиналът върна на мистър Рамзи. — Приятен ден, хер Райс — той се поклони.

Германският консул също се поклони, без да си дава труда да поглежда написаното.

— Бъдете така добър и за в бъдеще да държите връзка с нас единствено чрез комуникационните средства — поща, телефон и прочие — обърна се към него мистър Тагоми. — Но не и лично.

— Опасявам се — отвърна консулът, — че стоварвате върху мен вина, за която не нося никаква юридическа отговорност.

— Курешки — ето какво ще ви кажа.

— Това не е начин за общуване между цивилизовани хора — протестира консулът. — Във вас говори гласът на отмъщението. Мисля, че тук няма място за лични предпочитания — той смачка цигарата на пода и пое към изхода.

— Вземете си гадния миризлив фас — извика в гърба му Тагоми, но консулът бе изчезнал зад ъгъла. — Постъпих детински — рече Тагоми на мистър Рамзи. След това се върна в офиса и уморено се отпусна в креслото. Изведнъж остра болка прониза лявата му ръка и той почувства как някаква гигантска длан го притиска в гърдите. Дишаше все по-трудно. Пред очите му блеснаха разноцветни светлини.

— Ооф — изпъшка тихо Тагоми.

„Божичко, помогнете ми. Мистър Рамзи — но устата му сякаш бе парализирана. — Моля ви.“ — той протегна ръка, наведе се напред и сетне се строполи на пода. Докато падаше, ръката му неволно сграбчи сребърния триъгълник от магазина на мистър Чайлдан.

Разтревожен от необичайния шум мистър Рамзи дотича почти веднага в офиса.

— Изглежда получих сърдечен удар — обясни с отпаднал глас мистър Тагоми.

Дотичаха още няколко души и го пренесоха на дивана. Не след дълго откъм улицата се разнесе воят на пристигащата линейка. В офиса влизаха и излизаха най-различни хора. Завиха го с одеяло, преди това му свалиха вратовръзката и разкопчаха яката.

— Вече съм по-добре — уверяваше ги мистър Тагоми. — Ще бъдете ли така любезни да съобщите на жена ми?

Той отпусна глава и се замисли. С кариерата му е свършено. А германският консул несъмнено го чакаше повишение. Още утре ще подаде оплакване срещу Тагоми. Може би така е по-добре — в Токио ще си отдъхне. Изглежда, че участието му в борбата приключва дотук.

„А аз си мислех, че ще договаряме шприцформи за пластмасовата индустрия. Готвех се за среща с важен търговец. Не се вслушах в предупреждението на Оракула…“

— Свалете му ризата — разнесе се нечий уверен глас. Изглежда докторът бе пристигнал. „Какво нещо е гласът — усмихна се поуспокоен Тагоми — особено, когато е уверен — той отново се замисли за Оракула — Какво ми каза последния път? Беше след като застрелях двамата агенти. Ах, да — хексаграма шестдесет и първа. Вътрешна истина. От всички най-глупави са прасетата и рибите. Те последни прозират истината. Това е за мен. И аз като тях все последен научавам истината. Такава е моята природа. А може би вътрешна истина е това, което става с мен в момента. Ще почакам и ще видя. Или е едното, или другото. Може би и двете.“

* * *

Същата вечер, малко след като раздадоха вечерята, в килията на Фринк Франк влезе навъсен полицай и му нареди да си събира багажа. Само след десетина минути Франк се озова сред забързаното множество на „Керни стрийт“. Побутваха го нетърпеливи минувачи, над улицата се носеше ревът на автомобилите, заедно с ритмичните подвиквания на шофьорите на велотаксита. Хладният вечерен въздух режеше гърдите. Сградите хвърляха дълги сенки. Франк направи няколко нерешителни крачки и после се присъедини към една група, която пресичаше улицата.

„Арестуваха ме без никаква причина — възмущаваше се той. — Подържаха ме, а сега ме пускат.“

Нищо не му казаха, просто му върнаха дрехите, часовника, портфейла, очилата и всички останали дребни вещи, след което без повече да му обръщат внимание се заеха с поредната жертва — някакъв шумен пияница.

„И все пак направо е чудо, че ме освободиха. Просто да не повярваш. По закон вече трябваше да са ме натоварили на самолета за Германия. А там ме очакваше унищожение.“

Франк крачеше покрай осветените витрини, вперил невиждащ взор в тях.

„Все едно че започвам нов живот. Че сега се раждам. Исусе мили, ами че то си е точно така! На кого да благодаря? За кого да се моля? На какво да се моля? Как бих искал да науча цялата истина. Да разбера какво точно е станало.“

Но той знаеше, че това е невъзможно. Достатъчно му бе и това, че остана жив.

„А сега накъде? Може би ще е най-добре да се върна в работилницата при Ед. Ще продължа от там, откъдето спрях. Ще върша онова, на което съм способен. На което са способни ръцете ми. Ще правя украшения, бижута. И нищо няма да се опитвам да разбера. За нищо няма да мисля. Трябва да работя. Работата е всичко.“

Той забърза през потъващия във вечерен здрач град. Обратно към така внезапно прекъснатото ежедневие. Към мястото, което бе заемал.

Когато най-сетне стигна до работилницата, завари Ед да вечеря на тезгяха. До него бяха подредени два сандвича и термос димящо кафе. Франк се спря на прага и го загледа учудено.

Ед го чу и вдигна глава.

— Не знам защо, но имах чувството, че си мъртъв — рече той като не спираше да дъвче.

Франк се приближи към печката в ъгъла и протегна премръзнали пръсти.

— Радвам се да те видя отново — каза Ед. Той се изправи, потупа Франк по гърба и отново се зае с прекъснатата вечеря.

Франк бавно стана, свали си палтото, след това взе една недовършена сребърна обеца, включи мотора, постави си защитните очила, седна на въртящото се столче и се зае внимателно да шлифова неравните места.