Филип К. Дик
Човекът във високия замък (3)

3

По залез Джулиана Фринк вдигна поглед в небето и зърна мъничка блестяща точица да описва дъга изчезвайки на запад.

„Това сигурно ще е немската совалка — помисли си тя. — Натъпкана с важни клечки на път за крайбрежието — тя помаха с ръка, макар совалката отдавна да се бе изгубила от погледа й.“

Над Скалистите планини се плъзнаха сенки. Сините върхове чезнеха в нощта. Няколко едри прелетни птици се рееха в небето. От време на време на шосето мигаха светлините на преминаващите коли. Ярко светеха рекламите на бензиностанцията. В къщите отвъд пътя вече палеха лампите.

От няколко месеца насам живееше в Кенън сити, Колорадо. Изкарваше си прехраната като инструктор по джудо.

За днес вече бяха приключили с тренировките. Чувстваше се уморена, искаше час по-скоро да се шмугне под горещия душ. Но всички кабинки бяха заети. Не й оставаше нищо друго, освен да чака търпеливо пред сградата на гимнастическия салон и да се наслаждава на приятната прохлада на вечерта, на дъха на планината и на тишината. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмчене на паркиралите пред закусвалнята два трансконтинентални дизелови автовлака. Шофьорите тъкмо си намятаха якетата, преди да влязат в закусвалнята.

„Май Дизел се беше хвърлил през илюминатора на своята кабина по време на презокеанското плаване. Кой знае, някой ден може и аз да направя като него. Само дето тук нямаме океан. Всъщност, винаги има начин. Както при Шекспир. Тъничка карфица пронизва блузката на гърдите и — сбогом, Фринк. Момичето, което не се страхуваше от бездомни мародери от пустинята. Което не трепва и пред най-страшните опасности и се присмива на кипящите от похотлива страст улични изнасилвачи. Издъхнала от задушаване под някой ауспух, от който е смъркала с тънка сламка. Ето какво научих от японците — мислеше си тя. — Заедно с джудото, с което си изкарвам прехраната, насадиха в мен и това безгрижно, надменно отношение към смъртта. Как да убивам и как да умирам. Ян и ин. Но сега това е минало, сега съм в страната на протестантите.“

Все пак е по-спокойно, когато нацистите са толкова далеч. Когато совалките им прелитат високо в небето без да се интересуват от това, какво става тук, в Кенън сити, Колорадо. А немската реч е рядкост в Юта, Уайоми, или източните части на Невада, пустините и пасищата.

„Така е защото сме бедни и живеем в бедна страна. Затова не представляваме интерес за тях — просто са ни оставили да си живуркаме. Далеч от блясъка на красивия живот. Ако за нас това има някакво значение.“

Вратата на един от душовете се отвори. На прага застана мис Дейвис, нейна питомничка, възпълна млада жена.

— Ах, чакате ли, мисис Фринк? Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Джулиана.

— Знаете ли, мисис Фринк, толкова много ми дава джудото. Повече дори от Зен. Отдавна исках да ви го кажа.

— „Снагата ви стройна ще стане със Зен — изрецитира Джулиана. — Намалете теглото си, чрез безболезненото сатори^[1].“ Съжалявам, мис Дейвис. Предпочитам плетенето.

— Често ли ви причиняваха болка? — попита мис Дейвис.

— Кой?

— Японците. Преди да се научите да се защитавате.

— Беше ужасно — поклати глава Джулиана. — Предполагам, че никога не сте била там, по крайбрежието. В тяхната територия.

— Никога не съм си подавала носа от Колорадо — отвърна с омекнал глас мис Дейвис.

— Това може да стане и тук — рече Джулиана. — Ако решат да окупират този регион.

— Не и в наши дни!

— Никой не знае какво са способни да направят. Винаги прикриват истинските си намерения.

— Какво… ви накараха да правите? — мис Дейвис стисна здраво чантата си под мишница и се приближи за да чува по-добре.

— Всичко — отвърна Джулиана.

— О, Божичко. На ваше място щях да се бия със зъби и нокти — рече мис Дейвис.

Джулиана се извини и се отправи към празната кабина на душа. Някой с кърпа в ръка също бързаше натам в мрака.

По-късно същата вечер, Джулиана седеше във „Вкусни пилешки хамбургери при Чарли“ и замислено четеше менюто. От джубокса се лееше местен фолклор, стоманена китара и нечий изпълнен с тъга глас… Из въздуха се носеха облаци цигарен дим. Но въпреки това мястото беше приятно топло и светло и тук се чувстваше значително по-добре. Всичко я радваше, шофьорите приседнали на бара, сервитьорите, дебелият готвач-ирландец с неговата смешна бяла шапка, който непрестанно щракаше на касата и връщаше ресто.

Чарли я забеляза и дойде сам да я обслужи. Той се ухили и изрече протяжно:

— Миси иска чай сега-сега?

— Кафе — отвърна Джулиана, като се наслаждаваше на комичната ситуация.

— Ах така — рече Чарли и кимна многозначително.

— И сандвич с пържола и сос.

— Не иска яде купа супа от гнездо на плъх? Или мозък от коза пържен в олио оливия? — шофьорите се бяха обърнали на столчетата си и следяха усмихнати веселата сценка. Като добавка използваха възможността да се порадват на красотата й. Знаеше, че дори и да не бе пристигнал готвачът-веселяк пак щяха да намерят начин да се опулят в нея. Месеците активни занимания с джудо бяха засилили мускулния й тонус; фигурата й беше стройна и с приятни очертания.

„Всичко опира до раменните мускули — помисли си тя докато я гледаха. — Същото е и с танцьорите. Ръстът не играе никаква роля. Изпратете жените си в салона, а останалото оставете на нас. Освен това ще сте много по-уверени в живота.“

— Не приближава нея — предупреди шофьорите веселият готвач като им намигна. — Може хвърли вас когато поиска.

— Откъде идвате? — попита тя по-младия.

— Мисури — отвърнаха двамата едновременно.

— От Съединените щати ли сте?

— Да — кимна възрастният. — Филаделфия. Три деца ме чакат там. Най-големият е на единайсет.

— Слушайте — рече им Джулиана, — лесно ли е при вас да се намери работа?

— Разбира се — кимна младият. — Стига цветът на кожата ти да е нормален — самият той имаше мургаво лице, над което се спускаха гъсти черни къдрици. Докато говореше лицето му придоби мрачен и огорчен израз.

— Той е макаронджия — рече възрастният.

— Е добре де — попита Джулиана — нали Италия спечели войната? — тя се усмихна на младия, но той не отвърна с усмивка. Вместо това лицето му стана още по-мрачно и той демонстративно й обърна гръб.

„Съжалявам, не исках да го обидя — помисли си тя. Но не каза нищо. — Не е в моите сили да променям по желание цветът на кожата — изведнъж си спомни за Франк. — Интересно, дали е още жив? Не е лесно да се живее там — достатъчно е да кажеш една погрешна дума и… край. Не, едва ли. Все пак той харесва японците. Може би се оприличава на тях, защото и те са грозновати като него. Франк беше такъв грозник — с груба, пореста кожа, несъразмерно голям нос. А нейната кожа беше мека като кадифе. Дали няма да се погуби без мен? Финк, това не беше ли вид птица? Казват, че птиците не живеели дълго.“

— Тази вечер ли потегляте? — попита тя по-младия.

— Утре.

— Щом не се чувстваш щастлив в Съединените Щати, защо не се прехвърлиш насам за постоянно? — попита го тя. — От доста време съм в Скалистите планини, тук не е лошо. Преди живеех по крайбрежието, в Сан Франциско. Тоя проблем с цвета на кожата го имат и там.

Младият италианец й хвърли замислен поглед и рече:

— Лейди, противна ми е мисълта, че трябва да прекарам една нощ в градче като това. А да живея тук постоянно? Божичко — ако можех да си намеря някоя свястна работа, за да не се налага повече да се тъпча със сандвичи в подобни места… — той млъкна, едва сега забелязал, че лицето на готвача е почервеняло от гняв и надигна чашата с кафе.

— Джо, ти си един сноб — рече му възрастният шофьор.

— Можеш да живееш в Денвър — каза Джулиана. — Там е доста приятно.

„Не, знам, че няма да се съгласиш — помисли си тя — Вие, източноамериканците, всичките сте еднакви. Обичате голямата работа. Все мечтаете за велики неща. За вас Скалистите планини са като пръчка в спиците на прогреса. Тук нищо не се е случвало от времето преди войната насам. Изгладнели пенсионери, фермери, глупави, бавни, бедни… всички умни момчета изчезват на изток в Ню Йорк, пресичайки легално или нелегално границата. Защото — мислеше си тя — там са парите, големите индустриални пари. Експанзията. Германските инвестиции… които бързо изправиха прекършения американски гръбнак.“

— Виж какво, приятелче — заговори с дрезгав ядосан глас готвачът — и аз не обичам евреите. Но през 49-та, имах приятната възможност да се полюбувам на начина, по който ги изхвърлихте от твоите незаменими Съединени щати. И ако сега сте пълни с парички и нямате жилищна криза, това е само защото прибрахте мангизите на нещастните хора, преди да ги изритате от собствените им жилища, с вашия проклет нацистки Нюрнбергски закон. Като малък живеех в Бостън и имам стари сметки с евреите. Но никога не съм предполагал, че подобна нацистка гадория може да бъде приета у нас, в Америка. Дори ако загубим войната. Направо се чудя как още не ти е хрумнало да се запишеш в американската армия? А? Да ближеш задника на немския фелдфебел, докато някой ден ви изпратят да режете глави в поредната нещастна южноамериканска държавица, която се е харесала на нацистите.

Шофьорите скочиха на крака и го загледаха с побледнели лица. По-възрастният сграбчи бутилката от кетчуп и я вдигна над главата си. Без да обръща гръб на мъжете готвачът посегна назад и напипа вилиците за месо. Той измъкна една и се приготви да се защитава.

— Казват, че на летището в Денвър поставят термоустойчиво покритие, за да може да кацат совалките на „Луфтханза“ — рече със спокоен глас Джулиана.

Никой от тримата нито помръдна, нито проговори. Останалите посетители ги наблюдаваха мълчаливо.

Готвачът пръв намери сили да наруши мълчанието.

— Една прелетя над нас по залез-слънце.

— Не отиваше в Денвър — поклати глава Джулиана. — Летеше на запад, към тихоокеанското крайбрежие.

Постепенно шофьорите се успокоиха. По-възрастният промърмори:

— Все забравям, тук са малко пожълтели.

— Не бяха японците тези, които убиваха евреи след войната — отвърна готвачът. — Нито пък са издигали пещи.

— Толкова по-зле, че не са го правили — рече възрастният шофьор. Но все пак отпи глътка кафе и отново започна да се храни.

„Пожълтели — помисли си Джулиана. — Да, май е вярно. Тук нямаме нищо против японците.“

— Къде ще спите? — обърна се тя към младия шофьор, Джо. — Тази нощ, имам предвид.

— Не знам — отвърна той. — Днес за пръв път слизам от камиона. Всичко тук ми се струва подозрително. Може би ще спя в камиона.

— Мотел „Хъни бий“ не е лош — обади се готвачът.

— Окей — рече младият. — Може би ще се настаня там. Ако нямат нищо против, че съм италианец — говореше с доста изразен акцент, макар да се стараеше да го прикрие.

„Млад и прекалено горд — помисли си Джулиана. — Обзалагам се, че е идеалист. Твърде много иска от живота. Непрестанно на път, вечно неспокоен, търсещ. И аз съм същата — не можах да си намеря място на западния бряг, сигурно няма да мога и тук. А нима хората са били различни по времето, когато са завладявали Дивия Запад? Само че сега границата на непознатото не е тук. Границата сега са другите планети.

Двамата с него бихме могли да си опитаме късмета в космическите наборни комисии. Не, най-вероятно германците ще ни откажат. Него ще го върнат заради тъмната кожа, а мене — заради черната коса. Там предпочитат русокосите ангелчета, с бледи, нордически лица, от есесовските тренировъчни лагери. А Джо, горкият, дори не умее да гледа както трябва — вдъхновено, уверено и едновременно хладно и надменно. Такива са лицата на нацистите, те не са идеалисти, а цинични фанатици. Това им е дефект по рождение, кой знае, може би такива ги правят в лабораториите.

Всичките им проблеми — мислеше си Джулиана — произтичат от секса. Така се започна още през трийсетте и сега нещата само могат да се влошават. Хитлер, например, казват прелюбодействал с… не беше ли собствената му сестра? Или леля? Племенница? Както и да е — важното е, че всичко в семейството се е объркало. Тоест, майка му и баща му станали негови братовчеди. Там всички вършат кръвосмешение, сякаш са побъркани по собствените си майки като Едип. Затова елитните ангелчета от SS имат такъв невинен изглед, почти детски изглед — защото се пазят за Мама. Или един за друг.

И коя е тяхната Мама? — зачуди се тя. — Водачът, хер Борман, който всеки миг се очаква да хвърли топа? Или — «Дъртият»? Старият Адолф. Носеха се слухове, че доживявал последните си дни на старческа немощ в дълбоко потаен санаториум. Мозъчен сифилис, прихванат в младежките години във Виена… когато е носил дълго черно палто и мръсно бельо и преспивал по бордеите. Навярно, това е зловещото Божие наказание, като в старите филми, където подлецът накрая винаги си получава заслуженото. Изкупление на греховете чрез вътрешно разлагане.

И което е най-ужасното — цялата днешна Велика германска империя е рожба на този покварен ум. В началото бе създал политическа партия, после се яви като обединител на нацията, а накрая — като повелител на половината свят. И едва тогава истината бе разкрита. Самите нацисти поставиха диагнозата — личният лекар на Хитлер — д-р Морел, който години наред твърдеше, че му давал лекарства против газове, притиснат до стената от неумолимите обстоятелства бе принуден да признае, че всъщност води борба с ужасната болест. Не можеха да не му повярват — той беше един от най-видните специалисти по венерически болести в страната. Целият свят го узна и бе поразен. И въпреки това кресливите речи на фюрера си оставаха Свещено писание. Светът сякаш бе ослепял за най-обикновените неща. А междувременно спорите на злото полетяха и към други планети, заразата бе разпръсната из цялата Слънчева система.

Ето какво води след себе си кръвосмешението — лудост, слепота, смърт.“

Бррр. Тя поклати глава.

— Чарли — повика Джулиана готвача. — Готова ли е поръчката? — чувстваше се ужасно самотна, изправи се и се приближи към касата.

Никой не й обърна внимание освен младия италианец, който не откъсваше очи от нея. Джо, нали така му беше името. Джо кой? — зачуди се тя.

Седнала съвсем близо до него, Джулиана едва сега забеляза, че не беше толкова млад, колкото й се стори. Трудно бе да определи точната възраст. Джо вдигна ръка и отметна назад косата си.

„Има нещо особено в този мъж — помисли си тя. — От него лъха на смърт.“

Това едновременно я тревожеше и привличаше. По-възрастният шофьор се наведе и прошепна нещо в ухото на младия. После двамата впериха погледи в нея.

— Мис — рече възрастният. В позите на двамата се долавяше напрежение. — Знаете ли какво е това? — той й протегна плоска бяла кутийка.

— Да — кимна Джулиана. — Найлонови чорапи. Синтетична тъкан, произвеждана единствено от големия картел, „И.Г.Фарбен“. Много редки и скъпи.

— Монополът си е монопол. А швабите ги бива за такива работи — възрастният подаде кутията на младия шофьор, който на свой ред я побутна с лакът към нея. — Имаш ли кола? — запита я той докато си наливаше още кафе.

Чарли най-сетне се появи от кухнята с нейната чиния в ръка.

— Имаш ли нещо против да ме закараш до това място, за което спомена одеве? — очите му се впиха в нея и тя почувства някаква неясна тревога. — Мотелът, или където ще прекарам нощта? А?

— Да — рече тя. — Имам кола. Един грохнал „Студебейкър“.

Готвачът премести поглед от нея към младия шофьор и след това постави чинията й на тезгяха.

* * *

— Achtung, meine Damen und Herren — разнесе се от говорителя, в дъното на салона. Мистър Бейнс се размърда на седалката и отвори очи. През прозореца отдясно, далече под тях се виждаше зелено-кафявото на земята и синия цвят на Тихия океан. Совалката най-сетне бе започнала да се снижава.

Първо на немски, след това на японски и най-накрая на английски от говорителите помолиха никой да не пуши и да бъдат затегнати коланите. После им съобщиха, че спускането ще продължи осем минути.

Реактивните спирачки включиха толкова рязко, че корабът се разтресе и няколко души извикаха от уплаха. Мистър Бейнс се усмихна, от другата страна на дългата редица седалки, млад русокос мъж му отвърна със същата спокойна усмивка.

— Sie furchten dasz…^[2] — поде младият мъж, но мистър Бейнс побърза да го прекъсне на английски.

— Съжалявам, не говоря немски — младият германец го погледна въпросително и се наложи да повтори думите си на немски.

— Не говорите немски? — възкликна изненадано младият мъж, английският му беше със силен акцент.

— Швед съм — рече Бейнс.

— Качихте се в Темпелхолф.

— Да, бях в Германия по бизнес. А бизнесът ме води в много страни.

Без съмнение младият германец не можеше да повярва, че в тези модерни времена, един бизнесмен с връзки в целия цивилизован свят, който може да си позволи да пътува с най-модерната совалка на „Луфтханза“, не може, или не иска да говори немски. Той се обърна към Бейнс:

— С какво се занимавате, майн хер?

— Пластмаси. Полиестери. Гумени изделия. Индустриално приложение на промишлените отпадъци. Разбирате ли?

— В Швеция имате пластмасова индустрия? — в погледа се четеше недоверие.

— Да, и доста добра. Ако ми дадете адреса си ще ви изпратя няколко рекламни брошури — мистър Бейнс извади химикалка и бележник.

— Няма смисъл. Само ще си загубите времето. Аз съм човек на изкуството, не съм търговец. Не се обиждайте. Може би сте виждали някои от моите произведения, докато сте били на Континента. Казвам се Алекс Лотце — младият мъж го погледна очаквателно.

— Страхувам се, че нищо не разбирам от модерно изкуство — рече мистър Бейнс. — Харесвам предвоенните модернисти и кубисти. Обичам картината да изразява нещо, не само да показва някакъв идеал — той се извърна.

— Но именно това е задачата на изкуството — рече Лотце. — Да помага на духовното в човека да вземе връх над емоционалното. Вашето абстрактно изкуство е отражение на една епоха на духовен разпад, на емоционален хаос като последствие на загниването на обществото. Удовлетворявало е интересите на старата плутокрация. На евреите милионери, на капиталистите, цялата тази международна конспирация, която е стояла зад упадъчното изкуство. Но тази епоха отмина. А изкуството трябва да продължава напред — то не бива да спира своето развитие.

Бейнс кимна без да откъсва поглед от прозореца.

— Били ли сте на тихоокеанското крайбрежие друг път?

— Няколко пъти.

— Аз идвам за пръв път. В Сан Франциско ще има изложба на мои произведения, организирана от културния отдел на доктор Гьобелс и с помощта на японските власти. В рамките на културния обмен и като израз на добра воля. Трябва да се постараем да намалим напрежението между Изтока и Запада, не мислите ли? Трябва да общуваме колкото се може по-често и изкуството може да ни помогне.

Бейнс кимна отново. Под тях гореше пламъкът на совалката, блестяха светлините на Сан Франциско и на залива.

— Къде в Сан Франциско може да се похапне вкусно? — продължи Лотце. — Имам резервация за хотел „Палас“, но доколкото знам човек може да се запознае с ориенталската кухня само в Чайнатаун.

— Вярно е — рече Бейнс.

— Високи ли са цените в Сан Франциско? Това пътуване едва не ме разори. В Министерството не са много щедри — Лотце се разсмя.

— Зависи от обменния курс. Предполагам, че носите чекове от Райхсбанк. Най-добре ще е да ги смените в Токийската банка на „Самсон стрийт“.

— Danke sehr^[3] — кимна Лотце. — Ще послушам съвета ви.

Совалката всеки миг щеше да кацне. Бейнс ясно виждаше летището, хангарите, огромния паркинг, аутобана към града, сградите…

„Каква прекрасна гледка — помисли си той. — Планини и море и мостът «Голдън гейт», обвит в мъгла.“

— Каква е тази огромна сграда отдолу? — попита Лотце. — Все още е в строеж. Космопорт? Японците нямат космически кораби, доколкото знам.

Бейнс отвърна с усмивка:

— Това е стадионът за бейзбол „Голдън попи“.

Лотце се разсмя.

— Да, тук си падат по бейзбола. Невероятно. Толкова труд е вложен в тази сграда, заради някакъв скучен спорт…

— Почти е завършен — прекъсна го Бейнс. — Това ще бъде окончателния му вид. Открит от едната страна. Съвсем нов архитектурен дизайн. Много се гордеят с него.

— Изглежда сякаш е бил проектиран от евреин — каза Лотце като гледаше надолу.

Бейнс му хвърли изучаващ поглед. За един кратък миг почувства онази неуравновесена, шизофренична сила на германския ум. Дали Лотце наистина мислеше онова, което бе казал? Беше ли тази забележка спонтанна?

— Надявам се, че пак ще се срещнем в Сан Франциско — каза Лотце, след като совалката се приземи. — За мен ще е удоволствие да поприказвам отново с един сънародник.

— Аз не съм ви сънародник — рече Бейнс.

— О, да, така е. Но расово ние сме много близки. Същото важи за възгледите и представите ни — Лотце започна да се приготвя за слизане.

„Боже мой, наистина ли съм расово близък с този човек? — помисли си ужасен Бейнс. — Толкова близо, че дори да имам същите възгледи и представи? Значи и в мен я има тази шизофренична жилка. Живеем във време, когато безумците са на власт. Но кой от нас го съзнава? Кой от нас смее да го признае? Във всеки случай не и Лотце. Защото, както казват, щом мислиш, че си луд, следователно не си. Най-малкото това е белег на оздравяване. На пробуждане от дълбокия сън. Навярно малко сме тези, които сме започнали да се пробуждаме. Изолирани, разпръснати по света. А широките маси… за какво мислят те? Ето например стотиците хиляди в града отдолу. Дали смятат, че живеят в един нормален свят? Или поне мъничко се съмняват, започнали са да прозират горчивата истина? Впрочем, какво означава това да си безумец? Какъв смисъл влагат в това понятие? Чувствам го, интуитивно. Но не мога да го изрека. Безумие… е онова, което те правят. Безумието е нещо, което им е присъщо, тяхна втора природа. Това е тяхното подсъзнание. Нежеланието им да разберат другите. Равнодушието към смъртта, безкрайната жестокост, безсмисленото разрушение… Не. Не е това. Божичко, ще мога ли някога да го открия, да го нарека с прости думи! Пренебрежението към истината? Да. Но има още. Безумието е онова, което се крие в техните замисли. Да, в замислите! В плановете за завладяването на планетите. Има нещо безсмислено и жестоко в тях, също както в покоряването на Африка, а преди това — на Европа и Азия.“

Те разсъждават в космически категории. Думи като човек или дете за тях са словосъчетания без съдържание. От устата им можеш да чуеш само абстрактни понятия — раса, земя. Volk. Land. Blut. Ehre^[4]. Няма честни хора, има само Ehre — чест. Абстрактното се превръща в реалност, а действителността губи своя смисъл. Става невидима. Die Gute, доброта, а не добри хора. Те не знаят що е „днес“, гледат напред през времето и пространството, в неясното черно отвъд, където всичко е вечно. И това означава край на света. Просто ще се върнем там, откъдето е започнал живота. Към времето, когато всичко е било разпилян из космоса прах, нагорещен водороден газ и нищо повече. Да, някой ден отново ще стане така. Настоящето е само един интервал между началото и края, ein Augenblick. Космическият процес продължава, животът се връща към гранит и метан, но колелото не спира своя ход. Всичко е временно. А тези — тези безумци — бързат час по-скоро да ни превърнат отново в камък и прах, в безжизнена материя. Искат да помогнат на майката-природа.

Зная защо — помисли си той. — Защото искат да са движещи сили, а не жертви на историята. Приравняват се с Божията мощ и вярват, че са божественоподобни. Ето я — същността на тяхното безумие. Обладани са от някакъв техен архетип^[5] и егото им се е разраснало дотолкова, че вече не са в състояние да определят откъде започват и къде завършват божествените им очертания. Това не е високомерие, нито гордост, а раздуване на собственото „аз“ до такава степен, че да изчезне разликата между прекланящия се и обекта на неговото преклонение. Не човек бе погълнат от Бога, а Бог погълна човека. Това, което не могат да осъзнаят, е собственото си нищожество. Но какво лошо има в това? За тях може би е по-добре. Боговете унищожават само онзи, когото забележат. Бъди незабележим… и ще избегнеш ревността на великите.

— Мистър Лотце — рече Бейнс, докато разкопчаваше колана си. — Искам да ви призная нещо, което не съм казвал на никого до сега. Аз съм евреин. Разбирате ли?

Лотце го погледна втрещено.

— Едва ли щяхте да се досетите — продължи Бейнс, — защото по външен вид не приличам на евреин. Носът ми е коригиран, порите ми — изкуствено намалени, кожата ми е изсветлена с химически средства, променена е дори формата на черепа. Накратко — няма физически характеристики, по които да бъда разкрит. Неведнъж съм бил канен в най-висшите нацистки кръгове. И до сега никой не е забелязвал нещо особено в мен. И… — той се наведе близо до Лотце и заговори с тих, едва доловим глас. — И освен това — има и други като мен. Чувате ли? Аз не съм единствен. Нас ни има и ще ни има. Продължаваме да живеем невидими.

На Лотце му беше необходимо известно време за да се съвземе.

— Тайната полиция… — заговори той най-накрая.

— В SD сигурно неведнъж са преглеждали досието ми — прекъсна го Бейнс. — Можете да докладвате за мен. Но аз имам много силни връзки. Някой от тях са арийци, други — евреи, на високи постове в Берлин. Докладът ви ще бъде отхвърлен, а след това на свой ред аз ще донеса за вас. И с помощта на вече споменатите връзки, не след дълго току-виж сте се озовали в затвора — той се усмихна, кимна любезно и закрачи между седалките след останалите пасажери.

Спуснаха се по стълбата на студената, ветровита площадка. На последните стъпала Бейнс отново се озова в близост до Лотце.

— Знаете ли, мистър Лотце — рече той, като закрачи редом с него, — трябва да ви призная, че хич не ми се понравихте. Затова смятам да съобщя за вас при първия удобен случай — той ускори крачка и Лотце остана назад.

Далече на другия край на полето, пред сградата на летището ги очакваше малка група посрещачи. Тук имаше близки, приятели на пътниците, някой махаха, други се взираха в далечината, усмихнати, разтревожени или безразлични лица. Малко по-напред от групата беше застанал японец на средна възраст с масивно телосложение, облечен в модно английско палто и островърхи оксфордски чепици. Друг, по-млад японец стоеше зад него. На ревера си възрастният японец носеше емблемата на тихоокеанската Търговска мисия на Имперското правителство. Бейнс веднага се досети, че човекът насреща му, не е никой друг освен мистър Тагоми, пристигнал да го посрещне собственолично.

Японецът направи няколко крачки напред и произнесе с леко доловим акцент:

— Хер Бейнс, добър вечер.

— Добър вечер, мистър Тагоми — кимна Бейнс и подаде ръка. Здрависаха се, после се поклониха. Младият японец също се поклони, разцъфнал в усмивка.

— Малко е хладно, сър, тук на откритото поле — поде мистър Тагоми. — Можем да тръгнем към града с хеликоптера на Мисията. Нали така? Или преди това искате да се възползвате да уредите някои въпроси? — той хвърли разтревожен поглед на Бейнс.

— Предпочитам да тръгнем веднага — отвърна Бейнс. — Бих искал колкото се може по-скоро да се настаня в хотела. А багажът ми…

— Мистър Котомичи ще го наглежда — прекъсна го мистър Тагоми. — Той ще ни последва. Виждате ли, сър, в този терминал ще е необходим близо час, докато получите своя багаж. Доста повече от продължителността на вашия полет.

Мистър Котомичи потвърди с усмивка.

— Добре — съгласи се Бейнс.

— Сър, подготвил съм подарък — рече мистър Тагоми.

— Простете? — изненада се Бейнс.

— Приканвам за вашето милостиво внимание — продължи Тагоми, докато вадеше от джоба на палтото си мъничка кутийка. — Избрано сред най-очарователните objects d’art^[6] които може да предложи Америка — той подаде кутийката.

— Ами… — поколеба се Бейнс, докато приемаше подаръка. — Благодаря.

— Днес следобед подбрана група от специалисти се запозна с всички възможни предложения — рече мистър Тагоми. — И това, което избрахме, е автентичен артефакт на отмиращата американска култура, носещ аромата на далечни, изпълнени със спокойствие времена.

Мистър Бейнс отвори кутийката. Върху парче черно кадифе бе положен напълно запазен ръчен часовник „Мики Маус“.

Дали мистър Тагоми не му се подиграваше? Бейнс вдигна очи към него, но на лицето на Тагоми бе изписано напрежение и загриженост. Не, това не беше шега.

— Много ви благодаря — отвърна Бейнс. — Това наистина е изключителен подарък.

— Днес в целия свят има останали не повече от десетина автентични часовници „Мики Маус“, модел 1938 г. — обясни мистър Тагоми като внимателно наблюдаваше, изпиваше с поглед реакцията му. — Лично аз не познавам колекционер, който да притежава подобна вещ, сър.

Влязоха в терминала на летището и заедно поеха нагоре по ескалатора.

Вървящият зад тях мистър Котомичи произнесе с напевен глас:

— Харусаме ни нурецуцу яне но темари кана…

— Какво беше това? — попита мистър Бейнс.

— Една стара поема — отвърна мистър Тагоми. — От епохата на Токугава.

Мистър Котомичи продължи на английски:

— „Тихо вали пролетният дъжд и подгизва, парцалената топка на покрива…“