Филип К. Дик
Човекът във високия замък (7)

7

Докато се носеше по живописните улици, обградени от надвиснали плачущи върби и просторни морави, Чайлдан се любуваше на модерните сгради и се дивеше на чудната и грациозна архитектура. Балконите с красиви орнаменти, изящните подпорни колони, меките пастелни тонове, разнообразието на използваните строителни материали… всичко това беше като произведение на изкуството. Чайлдан добре помнеше, как изглеждаше тази част на града след войната.

Малките япончета, които играеха пред къщите на футбол или бейзбол го поглеждаха равнодушно и отново се връщаха към играта. Затова пък възрастните, добре облечени японски бизнесмени, които в този час се връщаха от работа с блестящите си коли, го разглеждаха с интерес. Може би се чудеха дали не живее тук. Кварталът беше аристократичен, тук се бяха настанили дори главите на Търговските мисии. Чайлдан забеляза няколко паркирани на улицата черни правителствени „Кадилака“. С приближаване към дома на Касура, търговецът на произведения на изкуството ставаше все по-нервен.

Най-сетне спряха отпред. Чайлдан плати и пое по широките мраморни стъпала.

„Ето че пристигнах — мислеше си той. — Не по работа, а поканен като гост — на вечеря.“

Преди да тръгне, Чайлдан загуби повече от час в терзания, как най-подходящо да се облече за тържествената вечеря, но поне бе сигурен, че изглежда безукорно.

„Безукорно ли? — помисли си той с горчивина. — Всъщност, какво значение има това. Нима ще измамя някого — за всички ни е повече от ясно, че мястото ми не е тук, на тази земя, която е завладяна и застроена от белия човек. Аз съм чужденец в собствената си страна“.

Той пресече покрития с дебел килим коридор, спря се пред вратата, която търсеше, и натисна звънеца. Вратата почти веднага се отвори. На прага стоеше младата мисис Касура, гостоприемно усмихната, в копринено кимоно, препасано с оби^[1], дългата й черна коса се спускаше надолу по шията. Зад нея, насред хола с чаша в ръка се бе изправил мъжът й и му кимаше приветливо.

— Мистър Чайлдан. Заповядайте.

Той се поклони и влезе.

„С каква изключителна изтънченост е подреден апартамента! — мислено се възхити Чайлдан. — И същевременно — аскетичност. Съвсем малко предмети, нищо излишно. Лампа, маса, писмен шкаф, на стената — картина. Невероятното японско чувство за уаби. Непреводимо на английски. Умението да откриеш красотата в отделния предмет, в изработката, в орнамента. Да подреждаш.“

— Едно питие? — попита мистър Касура. — Скоч със сода?

— Мистър Касура… — поде той.

— Пол — поправи го младият японец. След това посочи жена си. — Бети. А вие сте…

— Робърт — промърмори мистър Чайлдан.

Седяха на мекия килим, с напитки в ръце и слушаха запис на кото, японска тринадесетструнна цитра. Плочата бе съвсем нова и много популярна. Чайлдан забеляза, че всички части на фонографа, дори говорителят са скрити. Не можеше да определи откъде точно идва звука.

— Не познавайки вашите вкусови предпочитания — заговори Бети с мелодичен глас и леко доловим акцент, — решихме да не рискуваме. На електрическия котлон в кухнята се приготвя чудесна пържола. За гарнитура — задушени картофи с лук и сос от сметана. Първо правило: не ще сгрешиш, ако на нов гост в къщата си поднесеш пържола.

— Колко мило — поклони се Чайлдан. — Много обичам пържола — така си беше. Наистина обичаше. И без това пържолата беше рядкост по Западния бряг, откак вносът от вътрешността на страната бе секнал. Не можеше да си спомни кога за последен път е ял свястна пържола.

Време беше да поднесе своя подарък на домакините.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си малък, увит в хартия предмет и внимателно го положи на ниската масичка. И двамата веднага забелязаха жеста и се наложи да поясни:

— Скромен подарък за вас, с който искам да изразя радостта и удоволствието от това, че съм поканен във вашия дом.

Чайлдан внимателно разви хартията за да им покаже подаръка. Парче моржова кост, обработено преди стотици години от ловките ръце на китоловците от Ню Инглънд. Изящна и богата на орнаменти резба. Двамата мигновено оцениха безценния дар, дело на едновремешните моряци, които по този начин са запълвали свободното време. Нито една друга вещ не би могла да съдържа в себе си толкова много от духа на старата американска култура. Настъпи тишина.

— Благодаря ви — рече Пол.

Робърт Чайлдан се поклони.

В този миг, в душата му цареше спокойствие. Това беше дарът, за който го бе посъветвал Оракулът. Чайлдан просто бе сторил онова, което трябваше да бъде сторено. Тревогата и напрежението неусетно го бяха напуснали.

По обед бе получил от Рей Калвин вноската за фалшивите Колтове, плюс документирани уверения, че инцидентът няма да се повтори. Ала това не бе го успокоило. Едва сега, в този почти незначителен по своята същност миг, за първи път го напусна неприятното чувство, че нещата в последно време вървят наопаки. Усещането за уаби, което цареше наоколо, почти доловимото излъчване на хармонията…

„Това е — реши той. — Пропорцията. Балансът. Толкова са близо до Дао, тези двама млади японци. Ето защо ги харесах още в първия миг. Защото почувствах в тях Дао. Може би дори за миг го зърнах.

Как ли се чувства човек, който за първи път е познал Дао? Дао е онази сила, която отпърво разкрива пътя на светлината, а после на мрака. Предизвиква взаимодействието между двете първични сили и по такъв начин създава възможност за непрестанно обновление. Противопоставя се на всеобщата разруха и стареене. Вселената никога не ще бъде погълната в мрак, защото тъкмо когато изглежда, че тъмнината се е спуснала над всичко, в дълбините й вече ще са покълнали семената на новата светлина. Това е Пътят. Когато семето пада, то пада в земята, потъва в почвата. И там отдолу, далеч от погледите ни, се превръща в живот.“

— An hors d’oeuvre^[2] — прекъсна мислите му Бети. Тя коленичи и му подаде чинийка, с подредени вътре домашно приготвени солети и бисквити. Чайлдан я прие с благодарност.

— Международните новини са доста интересни през тези дни — заговори Пол. — Снощи, докато се прибирах с кола от работа, слушах директно предаване от траурната процесия в Мюнхен, на която са присъствали над петдесет хиляди души. Развети знамена и песни, най-често — „Ich hatte einen Kamerad^[3]“. Сега тялото е положено за поклонение в церемониалната зала.

— Да, много потискащо — съгласи се Робърт Чайлдан. — Тази неочаквана вест, която ни споходи в началото на седмицата.

— Тазвечерното издание на „Нипон таймз“ цитира добре осведомени източници, според които фон Ширах бил поставен под домашен арест — намеси се Бети. — По инструкция на SD.

— Лоша работа — отвърна Пол и поклати глава.

— Няма съмнение, че властите биха желали редът да бъде запазен — рече Чайлдан. — Фон Ширах е известен с прибързаните си, дори малко необмислени действия. Казват, че по това приличал на Р. Хес. Спомнете си за безумното му бягство в Англия.

— Какво друго пише в „Нипон таймз“? — обърна се Пол към жена си.

— Много случаи на безредици и подстрекателства. Армейските части са приведени в бойна готовност. Забранено е напускането на страната. Граничните пунктове са затворени. Райхстагът е в сесия. Оживени дискусии.

— Спомням си за една чудесна реч на доктор Гьобелс — намеси се Робърт Чайлдан. — Чух я по радиото, преди около година. Невероятно духовит и остроумен човек. Умее да завладява вниманието на слушателите. Да вълнува, да събужда емоционален отговор. За мен няма никакво съмнение, че след излизането на Адолф Хитлер от политическия живот, доктор Гьобелс е нацисткият оратор номер едно.

— Вярно е — съгласиха се Пол и Бети.

— Освен това доктор Гьобелс има прекрасно семейство — продължи въодушевено Чайлдан. — Възвишен човек.

— Съвършено вярно — кимнаха отново Пол и Бети.

— Човек отдаден и на семейството, за разлика от останалите висши камаради — рече Пол, — с техния съмнителен морал.

— Мисля, че не бива да обръщаме прекалено внимание на слуховете — поклати глава Чайлдан. — Предполагам, че говорите за Е. Ром. Стара история. Отдавна забравена.

— Имах предвид Х. Гьоринг — отвърна Пол, после бавно отпи от чашата си. — Разказва се за оргии като в древния Рим, с най-разнообразни активности. Да ти настръхне кожата.

— Лъжи — каза Чайлдан.

— Е, темата не си заслужава спора — обади се тактично Бети и ги погледна и двамата.

Бяха приключили с напитките си и тя отиде да им сипе още.

— Горещата кръв често кипва в политически дискусии — рече Пол. — Където и да отидеш. Важно е да си пазиш главата.

— Да — съгласи се Чайлдан. — Спокойствие и ред. Именно така нещата се връщат към първоначалната стабилност.

— Периодът след смъртта на Лидера е критичен за тоталитарното общество — продължи Пол. — Липсата на традиции и неспособността на средната класа да… — той внезапно прекъсна. — Може би ще е по-добре да изоставим политиката — Пол се усмихна. — За миг се върнах в отдавна отминалите студентски дни.

Робърт Чайлдан почувства, че се изчервява и побърза да се наведе над чашата, за да се прикрие от погледа на своя събеседник. Каква ужасна грешка бе допуснал. Как можа така глупаво да се забърка в политически спор, да прояви грубост и несъгласие с домакина. Само тактичността на неговия събеседник бе спасила вечерта от провал. „Колко време ще ми е необходимо за да се науча? — запита се той. — Те са толкова вежливи и внимателни. А аз — аз съм белият варварин. И това е самата истина“.

Чайлдан отпи мълчаливо няколко глътки и се помъчи да си придаде приветливо изражение. „Трябва да внимавам отсега нататък — рече си той. — И винаги да се съгласявам — в този миг му хрумна нещо и той почувства, че го завладява паника. — Ами ако съм прекалил с алкохола? Той притъпява сетивата. Може би се обаждат умората и напрежението. Дали ще успея да залича неприятното впечатление? Струва ми се, че вече е късно — никога повече не ще ме поканят тук.“

Робърт Чайлдан почувства отчаяние.

Бети се върна от кухнята и отново коленичи на килима. „Колко е красива — мислеше си Чайлдан. — Какви стройни форми. Колко по-съвършени са телата им от нашите — без тлъстини, без отпусната плът. Жените им нямат нужда от сутиен, нито пък от колан. Не трябва да издавам завладялото ме желание. В никакъв случай“.

И въпреки това, от време на време си позволяваше да й хвърли някой жаден поглед. Прекрасните отсенки на нейната мургава кожа, косите, очите й. „Ние сме направо недодялани в сравнение с тях — мислеше си Чайлдан. — Изкарали са ни от работилницата преди да сме били напълно готови. Този древен туземски мит — колко истина има в него!

Трябва да се постарая да мисля за друго. Да намеря някоя неутрална тема за разговор, каквото и да е.“

Очите му зашариха наоколо, сякаш търсеше спасителната сламка. В стаята цареше тягостна тишина, отново го стегнаха стоманените челюсти на напрежението. Какво по дяволите да каже? Нещо безопасно. Пред погледа му попадна някаква книга, поставена на писалището.

— Виждам, че четете „И скакалци земята покриха“ — рече той. — От много места чух за нея, но проблемите в бизнеса не ми оставят свободно време за да я прочета и аз — той се надигна и протегна ръка към книгата, като внимателно следеше израженията им. Изглежда, че приемаха добре тази покана за общуване и Чайлдан окуражен продължи: — Детективски роман? Простете безкрайното ми невежество — той прелисти няколко страници.

— Не — поклати глава Пол. — Напротив, интересна форма на проза, вероятно с елементи от жанра научна фантастика.

— О, не — изрази несъгласие Бети. — Няма никаква наука вътре. Не става дума за бъдещето. Научната фантастика се занимава с бъдещето, където науката ще е развита повече от сега. Книгата не покрива двете теми.

— В книгата — прекъсна я Пол, — става дума за едно алтернативно настояще. На тази тема са били посветени множество научнофантастични романи — той побърза да обясни на Робърт. — Простете моята настоятелност по въпроса, но както знае Бети, много отдавна съм горещ привърженик на научната фантастика. Започнах това хоби рано в моя живот, бях едва на дванайсет. Това беше през първите дни на войната.

— Разбирам — кимна вежливо Робърт Чайлдан.

— Искате ли да ви заема „Скакалците“? — попита го Пол. — Скоро ще я свършим и двамата, след ден, или два. Моят офис не е далеч от вашия високоценен магазин в центъра, бих могъл с радост да ви я оставя по обедно време — той замълча и после, може би по сигнал от Бети, добави: — Вие и аз, Робърт, можем да обядваме заедно, при този случай.

— Благодаря — рече Робърт. Това беше всичко, което можа да каже. Обяд, в някой от луксозните ресторанти за бизнесмени в центъра. Той и тази модерна, стилна високопоставена млада японка. Това беше прекалено, Чайлдан почувства, че погледа му се замъглява. Едвам намери сили да кимне, докато продължаваше да прелиства страниците. — Да — продължи най-сетне той. — Книгата изглежда интересна. С удоволствие бих я прочел. Опитвам се да не изоставам от онова, което вълнува останалите — дали беше редно да казва това? Да признава, че интересът му към книгата се дължи на факта, че е модна. Може би това е типично за хората от низшите кръгове. Не бе сигурен, но все пак му се струваше, че е точно така. — Общоизвестен факт е, че бестселърът невинаги означава добра книга. Много бестселъри всъщност са пълни боклуци. Тази, обаче… — той млъкна.

— Напълно вярно — притече му се на помощ Бети. — Средният вкус е достоен за съжаление.

— Както при музиката — добави Пол. — Никакъв интерес към американския фолклорен джаз, например. Робърт, харесват ли ви, да кажем Бънк Джонсън, или Кид Ори, или подобни? Ранен Диксиленд джаз? Имам пълна фонотека от подобни виртуозни изпълнения — оригиналните плочи.

— Страхувам се, че не знам много за негърската музика — отвърна Робърт. Двамата не изглеждаха очаровани от неговите думи. — Предпочитам класическата. Бах или Бетовен — това поне трябва да го приемат. Той почувства, че в него се надига негодувание. Нима трябваше да зачеркне всички големи имена на европейската музика, вечните шедьоври, за сметка на някакъв нюорлиънски джаз от кабаретата и бистрата на негърските квартали?

— Може би ако ви пусна подбрани изпълнения на „Ритъм кингз“ от Ню Орлиънс — поде Пол, изправяйки се, но Бети му хвърли многозначителен поглед. Той се поколеба и сви рамене.

— Вечерята е почти готова — обяви Бети.

Пол се върна и седна на мястото си.

— Джазът от Ню Орлиънс за мен е най-автентичната фолк музика — рече малко навъсено той, — възникнала на този континент. Всичко останало е дошло от Европа, като например сантименталните английски балади за лютня.

— Това е вечен спор между нас — каза Бети, усмихвайки се на Робърт. — Аз не споделям неговата любов към оригиналния джаз.

— Какъв вид алтернативно настояще се описва в тази книга? — рече Робърт и посочи „Скакалците“.

След известно мълчание Бети отговори:

— Такова, в което Германия и Япония загубват войната.

Настъпи мълчание.

— Време е да вечеряме — каза Бети и се изправи. — Моля заповядайте, двама гладни джентълмени-бизнесмени. — Тя покани Робърт и Пол да се разположат край застланата с бяла покривка маса, на която бяха подредени сребърни съдове, китайски порцелан и огромни, груби на вид кърпи, пъхнати в издялани от кост пръстени. Сребърните прибори бяха от ранния американски период. Купата и чашите, в синьо и жълто — стил „Роял Албърт“. Изключително редки, Чайлдан ги разглеждаше с искрено професионално възхищение.

Чиниите не бяха американски. По-скоро японска изработка, трудно му бе да определи, излизаха извън неговата компетенция.

— Това е имарийски порцелан — обясни Пол, забелязал интереса му. — От Арита. В Япония е ценен като първокласен продукт.

Тримата се разположиха.

— Кафе? — предложи Бети.

— Да — отвърна той. — Благодаря.

— В края на храненето — рече тя и протегна ръка към количката за сервиране.

Не след дълго вече се хранеха. Робърт веднага оцени отличните качества на поднесеното ястие. Без съмнение Бети беше изключителен готвач. Особено впечатление му направи салатата. Авокадо, райска ябълка, дресинг с непознат вид синьо сирене… слава Богу, че не бяха си направили труда да му поднесат някое японско ястие, онези смесици от зеленчуци и месо, с които ги тъпчеха след войната.

И безкрайната морска кухня. Толкова много бе изял, че му се повдигаше само при вида на перка в чинията.

— Бих искал да знам — поде отново разговора Чайлдан — как авторът си представя този свят, в който Германия и Япония са изгубили войната?

И двамата не бързаха да отговорят. Най-сетне заговори Пол:

— Много сложни различия. По-добре да се прочете книгата. Всичко ще се развали, може би, ако го чуете.

— Имам непоклатими убеждения по този въпрос — каза Робърт. — Напоследък ми се случи да се замисля за това. Светът в този случай ще е много по-лош — гласът му звучеше твърдо, дори малко сурово. — Много по-лош.

И двамата го гледаха стреснато. Може би се дължеше на тона.

— Комунизмът ще царува над целия свят — продължи Робърт.

Пол кимна.

— Авторът на книгата, мистър Х. Абендсън е на същото мнение. Той смята, че Съветска Русия ще се разпростре неконтролирано. Но също както след Първа световна война, макар да е на страната на победителите, изостаналата, предимно селска Русия накрая пада по гръб. Винаги ми става смешно, като си спомня японската военна кампания срещу Русия през Втората световна война…

— Вярно е, че се наложи да страдаме, че платихме скъпа цена — прекъсна го Робърт. — Но го направихме в името на благородна кауза — да спрем нашествието на славянската напаст.

— Лично аз — намеси се с тих глас Бети, — не вярвам на истеричните приказки за „световно нашествие“ от когото и да е. Били те славяни, китайци или японци. — Спокойните й очи се спряха на Робърт. Умееше да се владее до съвършенство, да не издава нищо от онова, което я вълнува. Просто искаше да изрази мнението си. И все пак по бузите й се появи едва забележима руменина.

Известно време се хранеха мълчаливо.

„Пак се увлякох в рискована тема — помисли си Чайлдан. — Просто не мога да се измъкна. Защото всичко наоколо — книгата, която взех, колекцията от записи, дори тези издялани от кост пръстени за кърпи, са всъщност трофеи на победителите. Заграбени от моя народ. Да погледнем истината в очите. Мъча се да си внуша, че между мен и тези японци няма разлика. Но забележете — дори, когато се разсипвам от благодарност, че те са спечелили войната — и че моята нация е загубила — дори тогава не намираме обща гледна точка. Говорим с едни и същи думи, а ги възприемаме съвсем различно. Умовете им са различни. И душите. Седим си тук заедно, пием английски чай от китайски порцеланови чаши, храним се с американски сребърни прибори и слушаме негърска музика. Но всичко това е на повърхността. Богатството и властта правят достъпни за тях тези неща, но това е само моментна прищявка. Дори този прословут «И Цзин», дето насила ни го тикат в ръцете — дори той е китайски. Заимстван неизвестно преди колко време. Кого си мислят, че ще измамят? Тях самите? С тези крадени от други обичаи за хранене, обличане, маниери на разговор, че и походка. Седят тук и се наслаждават на това старо американско ястие — задушени картофи с лук и сметанов сос, което също са откраднали от нас. Не, никого не ще могат да измамят, ето това ще ви кажа, а най-малко от всички мен. Единствено бялата раса е способна да твори. И въпреки това аз — плът от плътта на бялата раса — трябва да превивам гръб пред тези двамата. Какво ли щеше да е все пак, ако ние бяхме спечелили? Направо щяхме да ги изметем от света. Никаква Япония, САЩ щеше да е единствената велика сила на този свят.

Трябва да прочета тази книга — мислеше си той. Това за мене е въпрос на патриотичен дълг“.

— Робърт, вие не ядете — рече с тих глас Бети. — Не ви ли харесва?

Чайлдан побърза да си вземе от салатата.

— Харесва ми — кимна той. — Знаете ли, това е най-вкусната храна, която съм ял от години насам.

— Благодаря — на Бети очевидно й стана приятно. — Постарах се да се получи както трябва… затова пазарувах в мънички-мънички американски магазини по „Мишън стрийт“.

„Наистина си майстор в умението да претворяваш националната кухня — помисли си Робърт Чайлдан. — Което е вярно, вярно е — в умението да подражавате сте несравними. Ябълков пай, Кока-кола, вечер на кино, Глен Милър… в състояние сте да изрежете и слепите цяла една изкуствена Америка от тънка оризова хартия. В кухнята — мама от оризова хартия, в хола — изрязан от оризова хартия татко, чете вестник. В краката му — изрязано от оризова хартия куче. Всичко можете да направите.“

Пол го наблюдаваше мълчаливо. Внезапно забелязал вниманието на другия, Робърт Чайлдан прекъсна нишката на мисълта и побърза да опита от яденето. „Ами ако може да чете мисли? — мина му през ума. — И е прочел моите. Сигурен съм, че не съм се издал с нищо. През цялото време си придавах невъзмутим вид. Така че, едва ли е усетил нещо.“

— Робърт — обърна се към него Пол, — след като сте роден и израснал тук, ако ми позволите да употребя този американски идиом, не бихте ли ми помогнали с една книга, която ме затрудни. Става дума за американска творба от трийсетте години.

Робърт внимателно се поклони.

— Тази книга — продължи Пол, — е много рядка, аз притежавам копие. Написана е от Натаниъл Уест. Заглавието е „Мис Самотни сърца“. Четох я с удоволствие, но струва ми се, че не схващам напълно смисъла, който е вложил авторът Н. Уест — Пол не сваляше от него изпълнен с надежда поглед.

— Никога не ми е попадала тази книга — призна объркано Робърт Чайлдан. „Не съм я и чувал“ — помисли си той.

На лицето на Пол се изписа разочарование.

— Твърде неприятно. Книгата не е много дебела. Разказва се за един мъж, който работи в отдела за читателски писма в един малък вестник. Той мъчително преживява всички сърцераздирателни проблеми, за които пишат читателите, докато накрая полудява и започва да се мисли за И. Христос. Дали си спомняте? Може би сте я чели преди много години?

— Не — поклати глава Робърт.

— Авторът има много интересни възгледи върху идеята за мъченичеството — продължи Пол. — За смисъла и значението на душевните терзания, проблем разглеждан от много религии. В християнската, както и в други религии, често се застъпва становището, че грехът е необходимо условие за да има страдание. Натаниъл Уест успява да погледне по нов начин на това. Н. Уест изглежда смята, че когато човек е евреин, мъченичеството му е отредено свише.

— Ако Германия и Япония не бяха спечелили войната — каза Робърт — днес светът щеше да бъде управляван от евреите. От Москва до „Уолстрийт“.

При тези думи двамата японци сякаш се смалиха. Лицата им се изпънаха, в очите им блесна хлад. В стаята внезапно стана студено. Робърт Чайлдан се почувства самотен. Като че ли вечеряше някъде сам, а не в тяхната компания. Какво пък беше направил сега? И какво си бяха помислили? Тази тяхна тъпа неспособност да възприемат както трябва чуждия им език, западния начин на мислене. „Кажеш нещо не така — и те мигновено се надуят. Каква трагедия — мислеше си той докато продължаваше да се храни.“ И все пак — какво да направи? На всяка цена трябва да върне предишната яснота в отношенията. Робърт Чайлдан вече не се чувстваше така зле, както преди, сякаш някаква невидима пелена се бе вдигнала пред очите му. „С какви надежди само пристигнах тук — мислеше си той. — Катерех се нагоре по стълбите развълнуван като някой романтичен пубертет преди среща. Не, не бива да се обръща гръб на реалността — вече сме възрастни за това. Истината трябва да се гледа право в очите. А истината е една: Тези хора, всъщност не са хора. Облекли са се правилно, но по-скоро са като пременени за цирково представление маймуни. Умни са и могат лесно да се научат на обноски, но това е всичко.

Защо тогава се превивам пред тях? Само за това че са победили във войната?

Ако не беше тази среща никога нямаше да науча, че съм такава мижитурка. Но така е в живота. Винаги съм имал склонността да избирам по-малката от двете злини. Само и само всичко да мине добре.

Но сега най-важното е да се държа така, сякаш нищо не се е случило. В края на краищата… те са победители, те се разпореждат. Какъв смисъл има да им се изпречвам на пътя? Нима това ще ме направи щастлив? Прочели са една американска книга и всичко, което искат от мен е да им я обясня. Надяват се, че аз — белият човек, съм в състояние да задоволя любопитството им. Какво пречи да се опитам? Не, няма смисъл — не съм чел книгата. Иначе с удоволствие.“

— Наистина бих искал да прочета тази книга някой ден — обърна се той към Пол. — И след това да поговорим за смисъла й.

Пол бавно сведе глава.

— За съжаление, в момента съм претрупан с работа — продължи Робърт. — Когато се освободя… мисля, че книгата не ще ми отнеме много време.

— Разбира се, че не — промърмори Пол. — Книгата е малка.

„И двамата изглеждат натъжени — помисли си Робърт. — Дали и те не са почувствали тази непреодолима пропаст между нас. Надявам се, че да. Заслужават си го. Този срам — той само може да им помогне да разберат по-добре книгата.“

Той продължи да се храни с апетит.

Останалата част от вечерта мина без инциденти. Когато в десет часа Робърт Чайлдан излезе от апартамента на семейство Касура, той все още беше под въздействие на завладялата го по време на вечерята увереност. Чайлдан заслиза безгрижно надолу по извитата стълба без да обръща внимание на японските наематели, които отиваха или се връщаха от общата баня, разположена в сутерена. Още пред входа успя да хване велотакси и се отправи в приповдигнато настроение към къщи.

„Отдавна се питах какво ли ще е да гостувам на някои от моите по-богати клиенти. Е, не е чак толкова зле. Няма съмнение, че този опит може много да ми помогне в бизнеса. Срещата с подобни хора, хора, които се мъчат да те имитират, наистина има благотворно влияние върху психиката на човек. Аз открих какви са всъщност. Те пък от своя страна, ще могат да ми подражават с още по-голямо въодушевление.“

Унесен в подобни мисли той неусетно се озова в своя квартал и най-накрая пред собствения си дом. След като се разплати с китаеца, Робърт се изкачи по познатите стълби.

И там, в преддверието го очакваше непознат бял мъж, облечен в шлифер. Той четеше вестник седнал на дивана. Докато Робърт Чайлдан го гледаше втрещен от прага, мъжът бавно сгъна вестника, изправи се и бръкна в джоба на шлифера. Той извади отвътре портфейла си и му показа нашарено с печати удостоверение.

Кемпейтай. Робърт се разтрепери. Човекът пред него беше пинокио — служител на Щатската полиция на Сакраменто, създадена от Японските окупационни власти.

— Вие сте Робърт Чайлдан?

— Да, сър — сърцето му блъскаше лудо.

— Съвсем наскоро — продължи мъжът, като поглеждаше в един бележник, — в магазина ви е посетил бял мъж, който се е представил за офицер от Имперския флот. Проведеното разследване показа неверността на това твърдение. Такъв офицер не съществува. Нито такъв кораб — човекът разглеждаше внимателно Чайлдан.

— Съвършено вярно — каза Чайлдан.

— Получихме съобщение — продължи мъжът, — че отскоро в нашия район е започнала да действа група изнудвачи. Този човек очевидно е замесен. Ще можете ли да го опишете?

— Дребен на ръст, с мургава кожа — поде Чайлдан.

— Евреин?

— Да! — възкликна Робърт. — Като си помисля сега. Макар в първия момент да не се сетих.

— Погледнете тази снимка.

— Това е той — отвърна Чайлдан без никакво колебание. Беше направо потресен от скоростта, с която действаше Кемпейтай. — Как го открихте? Не съм съобщавал за него, но се обадих на моя снабдител, Рей Калвин…

Полицаят му махна с ръка да замълчи.

— Всичко, което искам, е да подпишете един документ. Няма да се наложи присъствието ви в съда, участието ви приключва с тази формалност — той подаде на Чайлдан документа и една писалка. — Тук заявявате, че споменатият човек е влязъл в контакт с вас и се е опитал да ви измами. Можете да прочетете написаното — полицаят се отдръпна и даде възможност на Чайлдан да разгледа документа. — Всичко е правилно, нали?

Всичко беше правилно — почти. Робърт Чайлдан не успя да прочете докрай документа, пък и беше малко объркан след всичко, което се случи през този ден. И въпреки това — нямаше никакво съмнение във фактите, човекът се бе представил за друг, направил бе опит да го измами и наистина приличаше на евреин. Робърт Чайлдан погледна към написаното под снимката име. Франк Фринк. Да, наистина е евреин. Не можеше да има грешка с подобно име. А в разговора се бе представил под друго име.

Чайлдан подписа документа.

— Благодаря — кимна полицаят. Той събра набързо нещата си, сложи си шапката и като пожела „лека нощ“ на Чайлдан, напусна апартамента. Цялата сцена бе продължила не повече от минута.

„Предполагам, че ще го сгащят — помисли си Чайлдан с облекчение. — Каквото и да е предприел. Ама как пипат само! Живеем в общество на законност и ред, където евреите не могат да прилагат евтините си трикове на всеки. Защото има кой да ни пази.

Интересно как не можах да забележа расовите характеристики, когато се срещнахме? Май не е трудно човек да ме измами.

Не, просто аз самият не съм способен на измама и това ме прави безпомощен. Ако я нямаше полицията, щях да съм изцяло в тяхна власт. Можеше да ме убеди в каквото си пожелае. Изглежда това е някакъв вид хипноза. И чрез нея може да се властва над цялото общество.

Още утре трябва да отида и да си купя тази книга за «Скакалците» — реши той. — Интересно, как авторът е описал този свят, управляван от комунисти и евреи. Райхът е унищожен, Япония сигурно се е превърнала в руска провинция, а още по-вероятно — Русия се простира от Атлантическия до Тихия океан. Не бих се учудил ако този… как му беше името… противопоставя в следващата война Русия и САЩ. Интересна книга. Странно как досега никой не се е сетил да напише подобно нещо? Но едно е вярно, че тази книга ще ни помогне да осъзнаем какви късметлии сме били всъщност. Независимо от някои неприятни подробности… можехме да сме далеч по-зле. От подобни произведения без съмнение може да се извлече немалък нравствен урок. Да, вярно е, че сега ни управляват джапанките и ние сме победена нация. Но, да отправим поглед напред, предстои ни голяма работа. Чакат ни велики дела — на първо място колонизацията на планетите.

Всеки момент ще почнат новините — сети се изведнъж той. Може би вече са избрали новия Райхканцлер — Чайлдан почувства, че го завладява вълнение и тревога. — Най-енергичният от всички е, струва ми се, Зайс-Инкварт. За него и в огъня бих влязъл. А как ми се иска сега да съм там. Може би някой ден ще печеля толкова, че да мога да си позволя едно пътуване до Европа, да зърна тези грандиозни строежи. Животът си тече, а аз съм се вкопчил в този Западен бряг и носа не мога да си покажа.“