Филип К. Дик
Човекът във високия замък (6)

6

Докато пазаруваше в ранната утрин, мисис Джулиана Фринк се наслаждаваше на ярките, но студени лъчи на слънцето. Тя пристъпваше без да бърза по тротоара, стиснала във всяка ръка по една пълна чанта и от време на време се спираше пред витрините на магазините.

„Дали да не надникна в дрогерията?“ — помисли си тя и влезе вътре. Часовете й по джудо започваха едва следобед, дотогава имаше толкова много свободно време. Джулиана седна до ниската масичка, остави чантите на пода и се зае да разглежда списанията.

Докато прелистваше новия брой на „Лайф“ се натъкна на голяма статия със заглавие — „Телевизията в Европа — поглед в бъдещето“. Отдолу имаше снимка на немско семейство, настанило се в хола пред телевизора. „Берлин вече разполага с ежедневна четиричасова телевизионна програма — се говореше в статията. — Не е далеч денят, в който телевизионни станции ще има във всички големи градове на Европа. Очаква се в началото на седемдесетте години подобна станция да бъде построена и в Ню Йорк.“ На друга снимка електронни инженери от Райха помагаха на американски специалисти в разработването на нюйоркската телепредавателна станция. Не беше проблем да се различат германците. Имаха гладко избръснати, уверени, енергични лица. Американците от своя страна, не се отличаваха с нищо особено. Най-обикновени хора.

Един от немските специалисти сочеше нещо с ръка, а американците следяха напрегнато онова, което им показваше. „Сигурно дори зрението им е по-добро от нашето — стигна до извода Джулиана, след като разгледа внимателно снимката. — И как иначе — нали са на наукосъобразна диета вече близо двадесет години. Толкова често ни повтарят, че умеят да виждат онова, което всички останали не могат. Навярно ядат много витамин А.

Интересно какво ли ще е да си седиш в хола, а пред погледа ти на мъничкия син екран да се редят картини от целия свят? Щом тези нацисти могат без проблем да отлетят за Марс и обратно, защо да не могат да ни построят и на нас такава станция? Аз например най-много бих се радвала на комедийните представления — Боб Хоуп или Дюран. Хиляди пъти по-интересно, отколкото да летиш до Марс.

Впрочем, защо им трябва на немците телевизия и комедийни програми, след като нямат никакво чувство за хумор? — Джулиана остави списанието и се изправи. — Вероятно затова премахнаха цялата развлекателна индустрия и избиха всички велики комедианти от преди войната. Защото били евреи. Чудя се как още не са сложили ръка на Боб Хоуп? Спаси го това, че навреме се измъкна в Канада. Там казват животът бил малко по-свободен. Ама и този Хоуп си го бива! Страхотен е! Каква беше последната му шега? Онази, в която Гьоринг си купува Рим, нарежда да го преместят в околностите на вилата му, а след това възражда ранното християнство за да има с какво да се хранят любимите му лъвове…“

— Желаете ли да купите списанието, мис? — обърна се към нея съсухреният продавач на магазина, като я разглеждаше неодобрително.

Джулиана наведе глава с виновен вид и се насочи към вратата.

„Може би Гьоринг ще е новият фюрер, когато Борман умре — мислеше си тя, докато крачеше покрай лъскавите витрини. — Изглежда толкова различен от останалите. Отдавна щеше да застане начело на Райха, ако не прекарваше толкова много време в прословутата си вила в Алпите. Борман успя да се промъкне на поста само благодарение на това, че беше най-близо до Хитлер, когато старецът започна да сдава багажа. Гьоринг е единственият човек, който заслужава да смени Хитлер дори само заради това, че по време на войната неговото храбро Луфтвафе унищожи английските радарни станции, а след това направи на пух и прах кралските ВВС. Ако не беше настоявал докрай тогава, Хитлер щеше да хвърли целия въздушен флот в безсмислена бомбардировка на Лондон, както постъпи преди това с Ротердам.

Но най-вероятният претендент за поста все пак си остава не друг, а Гьобелс. Така поне смятат всички. Важното е да не допуснат да попадне в ръцете на този ужасен Хайдрих. Той ще ни избие всички. Наистина е луд.

Ако питат мен — мислеше си тя, — най-много ми допада Балдур фон Ширах. Той единствен от всички изглежда нормален. Но може би затова няма никакъв шанс.“

Тя зави и се заизкачва по дървената стълба на старата къща, в която живееше.

Когато влезе в стаята си завари Джо Синандела така като го бе оставила — заспал по корем на леглото, гол, отпуснал двете си ръце встрани.

„Не е възможно — помисли си тя. — Не трябва да е тук. Камионите тръгнаха. Нима ги е изпуснал? По всичко изглежда, че да.

Едно се чудя — дали така е искал?

Какъв странен мъж… толкова активен, не ме остави да спя през цялата нощ. Но сякаш умът му през цялото време беше някъде другаде.“

Без да се замисли тя се зае по навик да прибира храната в стария разнебитен от употреба хладилник. А след това почисти масата.

„Може би защото го прави прекалено често — реши тя. Превърнало се е във втора природа, тялото му извършва движенията, както моето сега, докато подреждам масата и поставям чините в умивалника. Върши го без да се налага мозъчен контрол, като ония опити в училище, когато откъсвахме кракът на жабата и той продължаваше да помръдва.“

— Ей — повика го тя. — Събуди се.

Джо се размърда в леглото, похърквайки.

— Слуша ли предишната нощ шоуто на Боб Хоуп? — попита го Джулиана. — Разказа един ужасно смешен виц — как някакъв немски майор интервюирал марсианци. Та марсианците не можели да представят справка за своята расова принадлежност, както и родословно дърво, в което да се доказва, че родителите им са арийци. Ето защо майорът докладвал в Берлин, че Марс е населен от евреи — тя се върна в стаята и завари Джо да се излежава на леглото. — Високи не повече от метър и с по две глави… нали знаеш как ги подкарва такива вицове Боб Хоуп?

Джо отвори очи и я погледна мълчаливо с немигащи очи. Мрачното, покрито с едва покарала брада лице, черните, изпълнени с болка очи… Джулиана замълча.

— Какво има? — осмели се най-сетне да попита. — От какво се страхуваш?

„Не — помисли си тя — Франк беше този, който непрестанно се страхуваше. Но този — просто не знам какво му е.“

— Камионите заминаха — рече Джо и се надигна.

— И какво ще правиш сега? — тя приседна на единия край на леглото.

— Ще ги изчакам на връщане. Той няма да ме издаде на никого, знае, че и аз бих постъпил така.

— Значи и преди ти се е случвало?

Джо предпочете да не отговаря. „Значи наистина си искал да го направиш — помисли си тя. — Сега вече те разбирам.“

— Ами ако избере друг маршрут?

— Винаги пътува по шосе номер Петдесет. Никога по Четиридесет. Веднъж като пътувал по Четиридесет станала катастрофа — някакви коне изскочили на пътя и той се блъснал в тях. Това се случило в Скалистите планини — той вдигна дрехите си от креслото и започна да се облича.

— На колко години си, Джо?

— Трийсет и четири.

„Значи сигурно си участвал във войната.“ Не беше забелязала следи от рани, имаше доста хубаво, добре сложено тяло и дълги стройни крака. Джо видя, че го оглежда, намръщи се и се извърна.

— Не мога ли да гледам? — попита тя изненадано. Цяла нощ заедно, а сега това притеснение. — Да не сме някакви насекоми, които толкова не могат да се гледат на дневна светлина, че се завират в стената?

Той изръмжа нещо неразбрано и зашляпа бос и по гащета към банята.

„Това е моят дом — помисли си Джулиана. — Позволих ти да останеш тук, а ти не ми даваш дори да те гледам. Защо тогава ти трябваше да оставаш?“ — Тя го последва в банята. Джо тъкмо се готвеше да се избръсне.

На ръката си имаше избледняла татуировка — буквата К.

— Какво е това? — попита го тя. — Жена ти? Кони? Корин?

— Кайро — отвърна Джо докато си миеше лицето.

„Какво екзотично име“ — помисли си Джулиана със завист. И след това се изчерви.

— Колко съм глупава само — рече тя. Разбира се — италианец, трийсет и четири годишен, от нацистката част на света… при това участвал във войната. На страната на Оста. И се е бил в Кайро, всички немски и италиански ветерани сигурно имат такива за спомен от победата над британските и австралийски части под командването на генерал Гот.

Тя се върна в стаята и се зае да оправя леглото. Джо бе подредил вещите си на нощното шкафче, дрехи и малка чантичка, дребни лични предмети. Между тях забеляза мъничка, облечена в кадифе кутийка. Вдигна я и я отвори, изпълнена с любопитство.

„Наистина си се сражавал край Кайро — помисли си Джулиана, докато разглеждаше медала «Железен кръст — втора степен», който лежеше на дъното на кутийката. На гърба беше гравирана датата на връчване — 10 юни 1945. — Едва ли всички са получили такива. Чудя се какво ли си направил, за да се отличиш… тогава си бил само на седемнадесет.“

Тъкмо когато вадеше медала от кутията, Джо се появи на вратата на банята. Тя изведнъж осъзна, че я гледа и подскочи от изненада. Но Джо не изглеждаше разгневен.

— Само го разглеждам. Никога не съм виждала подобен. Самият Ромел ли ти го връчи?

— Генерал Байерлейн. Ромел вече го бяха прехвърлили в Англия — гласът му беше спокоен. Но докато говореше Джо машинално сви пръсти и ги прокара през косата си като я ровичкаше. Това изглежда се бе превърнало в нервен тик.

— Ще ми разкажеш ли? — попита го Джулиана, като видя, че се връща отново в банята за да приключи с бръсненето.

Докато се бръснеше и след това, докато взимаше горещ душ Джо Синандела накратко й разказа за войната. Нищо от чутото не отговаряше на собствените й представи. Когато двамата му по-големи братя заминали да участват в етиопската кампания, Джо — едва тринадесет годишен — постъпил в една фашистка организация в Милано, родния му град. По-късно братята били зачислени в знаменитата противотанкова артилерийска батарея, под командването на майор Рикардо Парди и когато избухнала Втората световна война, Джо най-сетне успял да се присъедини към тях. Командващ армията бил Грациани. Въоръжението, особено танковете им били в окаяно състояние. Англичаните ги гърмели като асфалтови панички. По време на битка неведнъж се налагало да подпират люковете на танковете с пясъчни чувалчета за да не се отворят. Майор Парди обаче бил човек на реда, в батареята всичко лъщяло. Именно неговата батарея спряла отчаяната танкова контраатака на генерал Уейвъл през 43-та.

— Братята ти живи ли са още? — попита го Джулиана.

И двамата братя загинали през 44-та. Удушени с тел от британски командоси от Отряда за диверсии в дълбоката пустиня, които оперирали в техния тил и станали особено фанатични в последната фаза на войната, когато вече било ясно, че съюзниците ще загубят.

— Какво е отношението ти към англичаните сега?

— Бих искал да постъпят с Англия така, както постъпиха с Африка — отвърна с равен глас Джо.

— Но от тогава са минали… осемнадесет години — отвърна Джулиана. — Знам, че англичаните са вършели ужасни неща през войната. И все пак…

— Хората често говорят за това как нацистите са постъпили с евреите — рече Джо. — Но британците са много по-лоши. При битката за Лондон… — той замълча за миг. — … тези огнехвъргачки, които англичаните използваха, с фосфор и нефт… видях как изглеждат труповете на германските войници след това. Лодките бяха изгорени до основи. Няколко нефтопровода се отваряха под водата — морето изглеждаше обхванато от пламъци. Ами масираните атаки на британски бомбардировачи срещу беззащитните градове, в края на войната, когато Чърчил все още се надяваше, че ще успее да спре победното настъпление на германците. Да беше видяла какво бе останало от Хамбург и Есен…

— Хайде да не говорим за това — прекъсна го Джулиана. Тя се върна в кухнята и се зае да приготвя бекон с яйца. — Ще ти направя закуска — рече тя докато въртеше настройката на портативното радио — подарък от Франк за един рожден ден — в търсене на някоя лека музика.

— Ела да ти покажа нещо — повика я Джо. Приседнал на леглото той бе разтворил малката чанта до себе си и държеше в ръка захабена от честа употреба книга. Усмихна й се като влезе. — Погледни. Знаеш ли какво се казва тук? Този човек… — той посочи книгата. — Много е забавно. Седни — Джо протегна ръка и я притегли до себе си. — Искам да ти прочета нещо. Да предположим за миг, че те бяха спечелили. Как ще изглежда всичко тогава? Не е необходимо да си напрягаме мозъците, този човек го е сторил вместо нас — Джо разтвори книгата и бавно запрелиства страниците. — Британската империя ще управлява цяла Европа. Средиземно море също ще е под неин контрол. Италия и Германия са само жалки провинции. От Париж, та чак до Волга — бобита, кралицата и онези смешни малки войничета с високи кожени калпаци.

— Толкова лошо ли би било това? — попита с тих глас Джулиана.

— Чела ли си тази книга?

— Не — призна тя като надзърна да види корицата. Но доста бе чувала за нея, изглежда почти всички наоколо я бяха прочели. — Но Франк и аз… това е бившият ми съпруг… често сме си говорили какво ли би станало ако съюзниците бяха спечелили войната.

Джо изглежда не я чуваше, той беше вперил замислен поглед в книгата. Името й беше „И скакалци земята покриха“.

— Знаеш ли как става така, че Англия побеждава?

Тя поклати глава, чувствайки нарастващото напрежение в мъжа до нея. Брадичката му бе започнала едва доловимо да трепери, той облиза устни и отново заби пръсти в косата си… и когато продължи, гласът му беше пресипнал.

— В книгата Италия изменя на Оста — рече Джо.

— О! — възкликна тя.

— Италия минава на страната на съюзниците. Присъединява се към англосаксонските сили и разкрива — както той казва — „слабините“ на Европа. Съвсем естествено е за него да мисли по този начин. Всички знаем за страхливите италиански войници, които си плюели на петите в мига, в който зървали насреща си британските герои. Големи любители на винцето. Веселяци, които не са създадени да се бият. А този тук… — Джо затвори книгата, обърна я и погледна корицата — … Абендсън. Не искам да го виня. Надраскал е тези фантасмагории, въобразявайки си свят, в който Оста е загубила. И как иначе, освен като Италия предаде останалите? — гласът му потрепери. — Дучето беше един клоун — това всички го знаем.

— Трябва да обърна бекона — тя изприпка към кухнята.

Джо я последва, без да изпуска книгата и продължи:

— После идват американците. След като са разгромили джапанките. А след войната американците и британците си поделят света. Точно както в действителност постъпиха Германия и Япония.

— Германия, Япония и Италия — поправи го Джулиана.

Той се втренчи в нея.

— Забрави Италия — повтори Джулиана като го гледаше спокойно. „Ето че и ти я забрави — помисли си тя. Както всички останали. Малката империя в Близкия изток — новият оперетно-комичен, велик Рим.“

Тя поднесе на масата готовия бекон с яйца, препечени филийки, мармалад и кафе. Джо се нахвърли лакомо на закуската.

— С какво ви хранеха в Северна Африка? — попита го докато сядаше.

— Умрели магарета — отвърна Джо.

— Това е ужасно.

Джо се ухили с изкривена усмивка и добави:

— На италиански — „Азино Морте“. Консервите с телешко месо носеха инициалите „АМ“. Германците ги наричаха Alter man — стар човек — той продължи да се тъпче.

„Страшно ми се иска да прочета тази книга — помисли си Джулиана и протегна ръка към книгата, която Джо бе стиснал под мишница. — Дали ще остане толкова дълго, че да мога? Книгата беше с омазнени корици, страниците бяха захабени. Четена от безброй шофьори на камиони — мислеше си тя, — по време на дългия път. В тясната койка зад седалката, късно през нощта… Обзалагам се, че четеш бавно, Джо. Бас държа, че седмици, а може би и месеци наред си заспивал над тази книга.“

Тя отвори напосоки книгата и зачете:

„… и ето че на стари години бе доживял така жадувания покой, владения, за които древните са мечтали, но не са могли да създадат, кораби от Крим до Мадрид и една цяла и неделима Империя, с един език, единен паричен знак и под един флаг. Величествено се вее «Юниън Джак» от изгрев до залез-слънце, най-сетне се сбъднаха думите от химна: «Управлявай, Британия над моретата…»“

— Аз също нося със себе си навсякъде една книга. Всъщност не е точно книга, а Оракул, казва се „И Цзин“ — Франк ме запали по него и оттогава не мога да взема нито едно решение, без да поискам неговия мъдър съвет. Тя затвори корицата на „И скакалци земята покриха“ — Искаш ли да ти я покажа? Искаш ли да я използваш?

— Не — поклати глава Джо.

Тя подпря брадичката си на скръстените на масата ръце, погледна го изпод вежди и рече:

— За постоянно ли смяташ да останеш тук? Какво възнамеряваш да правиш? „Да си затваряш очите пред презрението и обидите? — довърши мислено тя. — Страхувам се, че някой ден наистина ще ме заразиш с твоята омраза към живота. И все пак — в теб има нещо. Приличаш на някое дребно животно — беззъбо, но хитро. — Джулиана плъзна поглед по мрачното му лице. — Как можах да си въобразя, че си по-млад от мен? Всъщност, това не е чак толкова далеч от истината — ти си и винаги ще си останеш малчуганът, който боготвори своите възрастни братя, своят майор Парди и генерал Ромел и се задъхва от злостно желание да докопа и задуши някой британски «томи». Дали наистина са удушили братята ти с телена примка? След войната много се говореше за тези зверства, показваха снимки, разкази на очевидци… — тя потрепери. — Но британските командоси бяха изправени пред съда и получиха заслужено наказание преди много години.“

Музиката по радиото спря, предаваха информационния бюлетин от Европа. Гласът постепенно отслабна и накрая едва се долавяше. След известна пауза настъпи тишина. После се разнесе друг, ясен и силен глас — говорителят от Денвър. Тя протегна ръка да го изключи, но Джо я задържа.

— … новината за смъртта на канцлера Борман разтърси Германия, където доскоро всички бяха уверени…

Двамата с Джо скочиха на крака.

— … всички радиостанции преустановиха своите предварително обявени програми и слушателите чуха печалния реквием „Horst Wessel Lied“ в изпълнение на мъжкия хор „Das Reich“ при SS бригадите, в памет на любимия партейогеносе. Малко по-късно на среща в Дрезден на Партей секретарят с началници на отдели в Sicherheitsdienst, националната полицейска служба, която зае мястото на гестапо след…

Джо побърза да усили звука.

— … извършените от наскоро починалия райхсфюрер Химлер, Алберт Шпеер и други промени в правителството, беше обявен двуседмичен официален траур и в този момент вече почти всички магазини и канцеларии са затворени. Все още няма съобщение за предстоящо събиране на Райхстага, редовния парламент на Третия райх, който трябва да гласува…

— Хайдрих ще е — каза Джо.

— Бих предпочела да е онзи русокосият, Ширах — отвърна тя. — Божичко, най-сетне умря. Как мислиш, дали Ширах има шансове?

— Не — отряза Джо.

— Може би сега ще избухне гражданска война? — предположи тя. — Всички са вече толкова стари — и Гьобелс и Гьоринг — старата гвардия на Партията.

А радиото продължаваше:

— … който е на почивка във вилата си край Бренер…

— Това ще да е дебеланкото Херман — извика Джо.

— … заяви, че е потресен от тежката загуба, не само на непобедимия войник, патриот и верен водач на Партията, но и на своя любим другар, комуто, както добре си спомняме оказа поддръжка в трудните дни веднага сред края на войната, когато враждебни на Борман елементи протягаха нечисти ръце към властта…

Джулиана изключи радиото.

— Омръзна ми да слушам тези дрънканици — рече тя. — Защо използват такива изрази? Говорят за тези ужасни убийци, сякаш са хора като теб и мен.

— Те наистина са като нас — отвърна Джо. Той седна на масата и отново се зае да се храни. — Ако бяхме на тяхно място и ние щяхме да постъпим по същия начин. Те спасиха света от комунизма. Ако не беше Германия сега щяхме да сме под властта на червените. А по-лошо от това няма.

— Само си говориш — прекъсна го Джулиана. — Като ония по радиото. Дрън-дрън.

— Живял съм под нацистко управление — поклати глава Джо. — И добре знам какво е. Живял съм повече от петнадесет години — Това ли наричаш дрън-дрън? Имам работническа карта от „Организация Тод“. Работех там от началото на 1947-ма, първо ме изпратиха в Северна Африка, после в САЩ. Слушай — той забоде пръст в ребрата й — в мене има нещо от италианския пътностроителен гений, в ОТ ме ценяха високо. Не се занимавах с насипване на асфалт, или бъркане на бетон за аутобани, работех в проектантския отдел. Като инженер. Един ден при нас пристигна на инспекция самият доктор Тод. На тръгване ми каза: „Имаш златни ръце, момче“. Това беше велик момент, Джулиана. Гордостта от труда — това не са само празни думи. Преди този случай нашата работа не се ползваше с кой знае какво уважение сред нацистите, дори и аз мислех така. Аристократи. Работническият фронт сложи край на всичко това. За пръв път погледнах с други очи на своите ръце — говореше бързо и развълнувано и италианският акцент взимаше връх. С мъка разбираше какво й казва. — Живеехме в гората, в планинската част на щата Ню Йорк, бяхме като едно голямо семейство. Пеехме песни. Марширувахме до работната площадка. Завладени от боен дух, но да строим, а не да рушим. Това бяха най-хубавите дни за всички нас, издигахме наново разрушеното през войната — красиви, чисти и стройни редици от жилищни блокове, цял един нов Ню Йорк, със своя нов център, възстановявахме Балтимор. Всичко това вече е минало. На сцената се появиха големите картели от рода на „Ню Джърси Круп“ и „Зонен“. Но това не са нацистите, това си е просто дъхът на стара, могъща Европа. И чу ли най-лошото? Достопочтени нацисти като Ромел и Тод, хиляди пъти по-добри от продажни индустриалци от типа на Круп и неговите банкери, всички тези честни стари прусаци трябвало да бъдат изпратени в газовите камери. Всички тези хора на честта.

„Така е — мислеше си Джулиана — на всеки му идва редът. И на твоите идоли — Ромел и Тод, които изпълниха ролята си в историята и дори през 49-та прокараха закон за амнистия на евреите. А след това… сбогом Тод, сбогом Ромел, не сте ни нужни повече.

Да не мислиш, че не знам какво е да живееш при нацистите? — мислеше си Джулиана. — Колко пъти съм го чувала от Франк. Не е необходимо точно ти да ми разказваш за това. Мъжът ми беше евреин. Тоест той е евреин. Знам, че доктор Тод беше един от малкото благородни хора на този свят, знам, че всичко, което искаше, е да осигури работа за всеки, искаше честен, уважаван труд за милионната армия от отчаяни американски мъже и жени, които търсиха своето място сред руините на войната. Знам, че искаше да изгради здравноосигурителни мрежи и ваканционни селища и свястно жилище за всеки, независимо от расовата принадлежност. Той беше строител, а не мислител… и в повечето случаи успяваше да постигне замисленото. Но…“

От известно време нещо се въртеше в главата й.

— Джо — каза Джулиана с решителен глас, — тази книга — „Скакалците“, не е ли забранена на Източния бряг?

Той кимна.

— Как тогава си я прочел? — тук нещо я притесняваше. — По тези места не разстрелват ли все още хората, за четене на забранени…

— Зависи в коя социална група си и каква превръзка носиш на ръката.

„Значи така. Славяните, поляците, пуерториканците отново са сред тези, които са ограничени във възможността да четат, да се развиват. За англосаксонците положението е далеч по-добро — децата им ходят на училище, могат да посещават музеи, концерти и библиотеки. Но и така да е… достъпът до «Скакалецът» не просто е ограничен, тази книга сигурно е забранена и то за всички.“

— Прочетох я в тоалетната — рече Джо. — Криех я под възглавницата. Всъщност, прочетох я именно защото беше забранена.

— Ти си много смел — каза тя.

— Подиграваш ли се? — той я погледна с недоверие.

— Не.

Джо се успокои.

— Лесно ви е на вас тук, живеете си спокойно, без напрежение, без проблеми, без притеснения. Далеч от устремния поток на събитията, забравени останки от миналото. Така ли е? — очите му я гледаха присмехулно.

— Този цинизъм — отвърна тя — рано или късно ще убие всичко в теб. Един по един са отнели идолите ти и сега няма на кого да отдадеш любовта си — тя му подаде вилицата. — Яж. Иначе скоро ще забравиш как го правят хората.

Джо кимна дъвчейки, посочи към книгата и рече:

— На гърба на корицата пише, че този Абендсън живеел някъде наблизо. В Чайене. Гледа на света отвисоко, в уютната си къщичка. Прочети какво пише, прочети го на глас.

Тя обърна книгата и зачете написаното.

— Бивш военен. През Втората световна война е служил като сержант в Морската пехота на САЩ. Раняван в Англия, при двубой с немски танк „Тигър“. Пишат още, че мястото, където живее и твори приличало на крепост, натъпкана с всевъзможни оръжия — тя остави книгата и се обърна към него. — Освен това, тук не го пише, но отнякъде съм чувала, че бил параноичен — оградил се с бодлива тел, по която тече ток, мястото било някъде високо в планината. Труднодостъпно.

— Може би е прав — рече Джо — да живее по такъв начин, след като е написал тази книга. Не една или две важни клечки от партията са подскачали гневно, докато са я чели.

— И преди е живял така — преди да напише книгата. Наричат къщата му — тя погледна корицата, — „Високият замък“. Това й е прозвището.

— Е, поне няма опасност да го спипат — каза Джо. — Винаги е нащрек. Умно.

— Доста смелост е необходима за да напишеш такава книга — отбеляза Джулиана. — Ако Оста беше загубила войната можехме да си говорим и пишем каквото си поискаме, както бяхме свикнали по-рано. Страната ни щеше да е единна и неделима, с демократично правителство и всички щяхме да сме равни.

За нейна изненада Джо кимна в знак на съгласие.

— Не мога да те разбера — учуди се тя. — В какво всъщност вярваш? Какво искаш от живота? Защищаваш тези чудовища, тези негодници, които избиваха евреи, а сега… — завладяна от отчаяние тя внезапно протегна ръка, сграбчи го за ухото и се изправи, увличайки го със себе си.

Двамата стояха един срещу друг мълчаливо.

— Остави ме поне да си довърша закуската, която ми приготви — каза най-накрая Джо.

— Не искаш ли да ми кажеш? Не искаш ли да говориш с мен? Знаеш много добре какво имам предвид, но въпреки това се преструваш, че нищо не разбираш и продължаваш да се тъпчеш — тя пусна ухото му, което вече беше почервеняло.

— Празни приказки — презрително изсъска Джо. — Без никакъв смисъл. Като одеве по радиото, нали ти го каза. Знаеш ли как са наричали кафявите ризи хората, които много философстват? Eierkopf. Яйцеглави. Защото техните големи и кухи глави се пукали много лесно… при уличните схватки.

— Ако и мен ме смяташ за такава — поде Джулиана — защо не опиташ? И защо остана тук?

Тя се вцепени. За миг лицето му беше озарено от зловеща светлина.

„По-добре никога да не бях го пускала вкъщи — помисли Джулиана. — Сега вече е късно. Не мога да се отърва от него — прекалено силен е за мен.

Нещо ужасно става тук. И то идва от него. Като че ли не без моята помощ.“

— Какво ти става? — той протегна ръка, докосна я под брадичката, след това плъзна пръсти по рамото й. — Какви са тези настроения? Кажи какво те мъчи — ще ти помогна да се пребориш с него.

— Току-виж ти излязло прозвището „психоаналитика на евреите“ — тя се усмихна вяло. — Да не искаш да свършиш в газова камера?

— Страхуваш се от мъжете? Вярно ли е?

— Не знам.

— Още снощи го разбрах. Само защото аз — той замълча за миг. — Защото си направих труда да обърна внимание на желанията ти.

— Защото си спал с много момичета — рече Джулиана. — Това искаше да кажеш.

— Сигурен съм, че съм прав. Чуй ме, Джулиана, никога не ще ти причиня болка. Кълна се в майка си — давам ти честна дума. Ще бъда много внимателен — ще ти дам всичко, каквото поискаш. С мен ще се чувстваш по-спокойна, по-уверена. Досега просто не си имала късмет.

Тя кимна, поуспокоено. Но все още се чувстваше малко тъжна, макар да не знаеше защо.

* * *

Преди началото на работния си ден, мистър Нобуске Тагоми отдели няколко минути за да се усамоти. Той седна в офиса си, в сградата на „Нипон таймз“ и се отдаде на съзерцание.

Преди да излезе тази сутрин от къщи, мистър Тагоми се запозна подробно с доклада на Ито, относно Бейнс. За младия студент нямаше никакво съмнение — мистър Бейнс не беше швед. Най-вероятно мистър Бейнс беше от немска националност.

Впрочем, нито в Търговската мисия, нито в Токока — японската тайна полиция — не хранеха илюзии относно способностите на Ито по немски език. „Този глупак може и да е развалил всичко — мислеше си Тагоми. — Това ми прилича на необмислен ентусиазъм примесен с романтични помисли. Забравил е, че основното правило в шпионажа е винаги да си отваряш очите на четири.“

Както и да е, до началото на разговора с мистър Бейнс и възрастният господин от японските остави остава съвсем, независимо от каква националност е споменатият мистър Бейнс. Що се отнася до мнението на мистър Тагоми — той определено харесваше този човек. „Без съмнение — реши той, — умението да се харесваш е жизнено необходимо за всеки човек във висшите кръгове — като самия него, например. Приятният човек се познава от пръв поглед. Интуиция. Извън всякакви церемонии и натруфени обръщения. Сграбчва те право за сърцето.

Сърцето, затворено между двете ин линии на черната страст. Притиснато понякога, но въпреки това, дори тогава в средата му мъждука светлината на ян. Харесвам го — повтори мистър Тагоми. — Германец или швед — няма значение. Надявам се «Заракаинът» да е помогнал срещу главобола му. Да не забравя да го попитам още щом се срещнем.“

— Край на дискусиите — той разтърси глава. — Сега е мигът за Вътрешната истина. Мигът на Прозрението.

От миниатюрния говорител се разнесе гласът на мистър Рамзи:

— Сър, току-що получихме важни новини от прес-отдела. Райхканцлерът Мартин Борман е починал. — Мистър Рамзи млъкна. Настъпи тишина.

„Налага се да отменя днешната среща — помисли си мистър Тагоми. Той стана от бюрото и направи няколко бързи крачки из офиса. — Да видим какво следва. Бърза съболезнователна телеграма до Райхконсула. Дълбоко съм опечален и т.н. Всички японци застават редом с немския народ в този тъжен миг. След това? Трябва да съм готов за нареждания от Токио съобразно новата обстановка.“

Той натисна бутона на интеркома и каза:

— Мистър Рамзи, бъдете добър да осигурите непрекъсната връзка с Токио. Кажете на момичетата от свързочния отдел, нека бъдат нащрек. Не бива да пропускаме нито едно важно съобщение.

— Да, сър — кимна Рамзи.

— Ще бъда в офиса си. Осуетете всички належащи дела. Дайте гръб на всеки и всички клиенти, чийто бизнес не е неотложен.

— Сър?

— Ръцете ми трябва да са свободни в случай, че се наложи внезапна активност.

— Да, сър.

Половин час по-късно пристигна първото съобщение, изпратено от най-висшия чиновник на Имперското правителство по Западния бряг — почитаемият барон Л. Б. Каелемакуле, японският посланик в Тихоокеанските Съединени Щати. Външното министерство свикваше извънредна сесия в сградата на посолството на улица „Сатър“ и всяка една от Търговските мисии трябваше да изпрати свой официален представител от възможно най-висок ранг. В случая това означаваше самият мистър Тагоми.

Нямаше време дори да се преоблече. Мистър Тагоми се отправи с бърза крачка към експресния асансьор, спусна се на партера и само след миг пътуваше със своята служебна кола, черен „Кадилак“ модел 1940, управляван от униформен китайски шофьор.

Пред сградата на посолството вече бяха паркирали над десет автомобила на други важни особи. Познати, смътно познати и съвсем непознати висши сановници и местни величия бързаха към входа. Шофьорът отвори вратата и мистър Тагоми се измъкна с подобаващо достойнство, като притискаше към себе си куфарчето — празно, защото не се налагаше да носи никакви важни документи, но необходимо — за да не прилича на незначителен зрител. Той забърза нагоре по стълбите с осанката на човек, който играе жизненоважна роля в настоящите събития, макар в действителност да нямаше и най-малка представа за целта на срещата.

В приемната вече се бяха оформили първите развълнувани групички, които обсъждаха шепнешком новината. Мистър Тагоми се спря пред няколко познати лица, като кимаше и ги поглеждаше със замислено изражение.

Най-сетне на вратата се появи пратеник на посланика и ги покани да го последват в голямата зала. Вътре — стройни редици от кресла със сгъваеми седалки. Всички влязоха и насядаха в пълна тишина, ако се изключат епизодични покашляния. Разговорите бяха секнали.

Към катедрата се отправи важен господин с папка документи в ръка. Ако се съдеше по лампазите — пратеник на Външното министерство.

Из залата се разнесе тревожен шепот.

— Господа — произнесе пратеникът на Външното министерство с нетърпящ възражение глас. Всички погледи се отправиха към него. — Както вече знаете, съобщението за смъртта на Райхканцлера бе потвърдено в официално изявление на Берлин. Тази среща, която — мога да ви уверя ще е съвсем кратка и скоро ще можете да се върнете по работните си места — има за цел да ви осведоми за нашите наблюдения върху различните съперничещи си фракции в днешния германски политически живот, които в най-скоро време ще излязат на политическата сцена за да предявят претенции към овакантеното от хер Борман място.

И така — накратко първенците. Пръв сред тях е Херман Гьоринг. Да си припомним най-важните подробности за него. Дебеланкото — наричан така заради охраненото си тяло, прославен ас от въздушния флот през Първата световна война, основател на гестапо, заемал отговорни постове в Пруското правителство. Един от най-безмилостните нацисти, по време на укрепване партийната власт, макар пробудилият се в последно време жив интерес към луксозния живот да му придава измамния облик на добродушен гуляйджия. Нашето правителство съветва да не се поддаваме на тази илюзия. Този човек, за който в определени среди се смята, че е болнав, слаб и следователно безопасен, в определена степен напомня древноримските цезари, чиято мощ растяла, а не намалявала с напредване на възрастта. Една от най-разпространените снимки го представя като облечен в пищен леопардов халат субект, на фона на античен замък, богато украсен с екзотични ловни трофеи и редки произведения на изкуството. Твърди се, че през войната цели влакови композиции пътували към замъка му, натоварени със заграбени скъпоценности. Нашето заключение е, че този човек съсредоточава в себе си огромна власт, която е напълно в състояние да контролира. За разлика от покойния Химлер, който водеше аскетичен живот, Гьоринг е човек отдаден на собствените си страсти, човек, който използва политическата власт единствено и изцяло за лично облагодетелствуване. Духовно беден, дори простоват, но иначе природно интелигентен, той вероятно е най-хитрият от всички нацистки водачи. Основен мотив: извисяване на собственото величие в духа на древните императори.

Следващият — хер Й. Гьобелс. На младини преболедувал от полиомиелит. Католик. Брилянтен оратор, писател, притежава гъвкав фанатичен ум, духовит, изтънчен, с разнообразни интереси. Любител на нежния пол. Елегантен. Образован. Много способен. Невероятно издръжлив. Казват, че никога не почивал. Уважаван от всички. Умее да очарова, но сред нацистите се е прославил най-вече с бесния си фанатизъм. Идеологическа ориентация — смесица от средновековна йезуитщина и постромантичен немски нихилизъм. Някой го преценяват като единствения интелектуалец във висшите кръгове на Партията. На младини мечтаел да стане актьор. Ограничен кръг от приятели. Подчинените му не го обичат, но той се смята за висш продукт на европейската култура. Движещ мотив в живота вероятно е властта в най-чистия й вид. Възгледи за държавното устройство в стила на класическата пруска държава.

Хер Р. Хайдрих — чиновникът от Външното министерство замълча за миг и плъзна поглед по редовете. След това продължи. — На възраст много по-млад от гореизложените, участник в Революцията от 1932 г. Блестяща кариера в SS, до пост Първи заместник на Х. Химлер. Вероятно е играл важна роля в неизяснените обстоятелства около мистериозната смърт на Химлер през 1948. Известно е, че лично е елиминирал съперниците си в полицейския апарат Ейхман и Шеленберг. Говори се, че много хора в Партията се страхуват от него. Отговорен за репресиите срещу офицери от Вермахта след историческите стълкновения между полицията и армията, които доведоха до реорганизации в държавния апарат и до победа на НСДАП. Близък съратник на М. Борман. Възпитаник на елитна система за подготовка на SS кадри. Характеризират го като духовно беден. Неясни движещи мотиви. Възможно е да гледа на обществото като на арена от непрестанни борби. Има необяснима привързаност към техниката. Избягва да взема участие в идеологически диспути. В заключение: вероятно с най-модерни възгледи, от така наречения „прагматичен период“, примесени с присъщите на европейското общество илюзии като вяра в Бога и т.н. Нашите специалисти се затрудниха при анализа на неговия психологически контур, ето защо този човек донякъде си остава една загадка. Независимо от това, трябва да се отбележи известна приближеност на неговия душевен мир с патологично-нестабилните състояния при шизофрения.

Мистър Тагоми почувства, че му призлява.

— Балдур фон Ширах. Бивш водач на Хитлеровата Младежка Организация. Идеалист. Привлекателен външен вид, комбиниран с малък политически опит и известна некомпетентност. Искрено вярващ в идеите на Партията. Собственолично ръководил проекта по пресушаване на Средиземно море и разширяване на обработваемата територия. Противник на провежданата през петдесетте кампания по масово изтребване на славяните в югоизточна Европа. По негово предложение е разработен проект за разполагане на оцелелите в определени затворени региони от типа на индианските резервати. Водил неуспешна борба срещу умъртвяването на хора при медицински експерименти.

Доктор Зайс-Инкварт. По рождение австриец, от австрийското нацистко движение, понастоящем завежда колониалната политика. Вероятно най-мразеният човек на цялата територия на Райха. Основна причина — безогледно провеждани репресии срещу всички възможни съперници в кариерата. Работил в тясно сътрудничество с Розенберг по някой от най-реакционните в идеологическо отношение проекти, като например стерилизацията на руското население, оцеляло след окончателното преустановяване на масовото изтребване. Без да е потвърдено с факти, смята се, че той е инициаторът на решението да се предизвика ядрено бедствие в Африка след неуспеха на колониалната политика по отношение на негърското население в този район. Вероятно най-близък по темперамент до Първия фюрер — А. Хитлер.

Чиновникът от Външното министерство преустанови своето сухо, безчувствено четене.

„Струва ми се, че ще полудея — помисли си мистър Тагоми. — Трябва да изляза оттук, ще получа удар. Всеки миг тялото ми ще се свие в болезнен спазъм, изхвърляйки навън всичко ненужно и чуждо и след това ще се отпусне безжизнено.“

Той се изправи несигурно на крака и се запровира между столовете към изхода. Почти не виждаше къде стъпва. Единствената му мисъл бе час по-скоро да се добере до тоалетната. С последни сили се затича.

Няколко глави се обърнаха след него. Видяха го. Какво унижение. Да ти стане лошо на важно съвещание. Да изгубиш лице. Мистър Тагоми се втурна през отворената от нечия услужлива ръка врата.

И само след миг паниката изчезна. Погледът му се избистри, виждаше съвсем ясно всичко наоколо. Подът, стените — всичко си застана на своето място.

„Световъртеж — мислеше си той. — Най-вероятно имам проблеми със средното ухо. Или диенцефалона, обажда се това наследство от далечните предци. Преходно органично нарушение.“

Най-важното сега е да се успокои. Да възвърне реалната представа за света. На какво да се опре? Религия? Той затвори очи и се помъчи да си представи изпълнените с вътрешно спокойствие стъпки на танца гавот^[1]: Пристъпване, завъртане, пристъпване, чудесно се справяте. Напълно в стила на танца. Мъничко късче от познатия свят, „Гондолиерите“. Г&С, великолепна балетна школа, така както ги видя по време на първото им турне след войната. Ах този малък, малък свят…

— Сър, мога ли да ви помогна с нещо? — един чиновник от посолството бе застанал зад него.

— Вече съм по-добре — поклони се в отговор мистър Тагоми.

Лицето на другия бе спокойно, леко загрижено. Никакъв намек за подигравка. „А може би другите ми се присмиват? — помисли си Тагоми. — Дълбоко в себе си.“

Ето го злото. Солидно, като бетон. Навсякъде, където се обърнеш. Не мога да повярвам. Мироглед на едно цяло общество. — Той пое безцелно из приемната, до ушите му достигаше шумът от улицата, примесен с равния глас на говорителя от външното министерство, който продължаваше да чете сводката. — Цялата наша религия е погрешна. Но какво мога да направя аз? — питаше се той. Приближи се към входната врата на посолството, един от служителите побърза да я отвори и мистър Тагоми заслиза по стълбите. Отпред имаше паркирани коли. И неговата собствена. Шофьорите, застинали в очакване.

„То е нещо неразривно свързано с нас. Със света. То се излива ежедневно върху ни, просмуква се в телата ни, в нашите умове, сърца, в паважа под краката ни.

Защо?

Ние сме като слепи къртици. Лазим дълбоко под земята, разчитайки единствено на носовете си. Нищо не знаем. Единствен аз го чувствам… но няма къде да отида. И продължавам гонен от страха. Продължавам да бягам.

Колко жалко.

Присмивайте ми се — мислеше си той докато крачеше към колата под любопитните погледи на шофьорите. — Забравих си куфарчето — сети се изведнъж Тагоми. — Остана до креслото.“

Всички погледи бяха вперени в него, докато кимаше на шофьора. Вратата беше отворена мигновено, Тагоми се провря на седалката.

„Да ме закара в болницата — помисли си той. — Не, по-добре в офиса.“

— „Нипон таймз“ — каза на глас мистър Тагоми. — Карай бавно. — Той загледа града, колите, магазините, високите, модерни сгради. Хората. Мъже и жени, всеки бързащ по работа.

Веднага щом пристигна в офиса, Тагоми поръча на мистър Рамзи да се свърже с една от останалите Търговски мисии, отговаряща за рудодобива и да уговори среща с техния официален представител в посолството след като приключи сесията.

Телефонът иззвъня в ранния следобед.

— Предполагам видяхте, че се почувствах зле по време на срещата — обясни на своя колега мистър Тагоми. — Уверен съм, че прибързаното ми напускане не е останало незабелязано от останалите.

— Нищо не съм видял — отвърна представителят на мисията по рудодобив. — Едва когато приключи срещата забелязах, че ви няма и се зачудих какво ли е станало с вас.

— Колко сте тактичен — отвърна с хладен глас мистър Тагоми.

— Ни най-малко. Сигурен съм, че и останалите са били погълнати от лекцията на чиновника от Външното министерство, за да обърнат внимание на подобна дреболия. Що се отнася до онова, което сте пропуснали — изслушахте ли онази част, в която ставаше дума за перспективите на отделните претенденти в предстоящата борба?

— Слушах до там, където стана дума за доктор Зайс-Инкварт.

— След това говорителят се спря на икономическата ситуация в страната. По мнение на нашето правителство, опитите на Германия да пороби цялата популация на Източна Европа и Северна Азия — плюс изтребването на интелектуалците, буржоазните елементи и патриотичната младеж по места — ще доведе до икономическа катастрофа. До този момент само изключителните постижения на немската наука и индустрия спасяват страната от крах. Магията на оръжието, както се казва.

— Да — съгласи се мистър Тагоми, докато си наливаше в чашата горещ чай. — Също както в първите трудни години на войната, когато се крепяха единствено на техните вълшебни бомби ФАУ-едно и ФАУ-две и техните реактивни самолети.

— Прочутата немска техническа мисъл — съгласи се неговият събеседник. — Основното, което все още им помага да се държат, е опитът им в приложението на атомна енергия. Както и успехите им в пилотираните полети до Марс и Венера. Тук обаче, беше подчертано, че независимо от огромното значение на подобно постижение за човешкия прогрес, само по себе си до момента то няма икономически ефект.

— Но въпреки това германците не се отказват — каза мистър Тагоми.

— По този въпрос нашите прогнози са доста песимистични. Според лектора, повечето високопоставени нацисти не си дават ясна и откровена преценка за икономическото състояние на страната. С подобно поведение, те дават допълнителен тласък на тенденциите към засилване на финансовия авантюризъм, намаляване на възможността за прогнозиране и като последствие всичко това ще доведе до обща дестабилизация. В началото бе периодът на маниакален ентусиазъм, след това периода на страха, после — на отчаяните Партийни решения. С други думи, лекторът смята, че тази тенденция неминуемо ще изведе на върха най-безотговорните и безжалостни групировки.

Мистър Тагоми кимна.

— Следователно, логично е да се предположи, че от възможните избори ще бъде направен най-лошият. В предстоящата битка най-вероятно ще загубят трезвите и изпълнени с чувство за отговорност елементи.

— И кои според него са най-лошите? — попита мистър Тагоми.

— Р. Хайдрих. Доктор Зайс-Инкварт. Х. Гьоринг. Такова е мнението на Имперското правителство.

— А най-добрите?

— Вероятно Б.фон Ширах и доктор Гьобелс. По този въпрос той не беше многословен.

— Нещо друго?

— Каза ни, че в този момент повече от всякога трябва да вярваме в нашия Император и в правителството. Че трябва да гледаме уверено на взиманите от тях решения.

— Имаше ли минута мълчание?

— Да.

Мистър Тагоми поблагодари на своя събеседник и затвори.

Докато бавно отпиваше от чая интеркомът иззвъня. Разнесе се гласът на мис Ифрайкиан:

— Сър, нали искахте да изпратите послание до германския консул — пауза. — Желаете ли да ми го издиктувате сега?

„Точно така — помисли си Тагоми. — Съвсем бях забравил.“

— Заповядайте в кабинета ми — рече той.

Не след дълго секретарката влезе и му се усмихна.

— По-добре ли се чувствате вече, сър? — попита го тя.

— Да. Направих си инжекция с витамини — той се съсредоточи. — Бихте ли ми припомнили? Как се казваше немският консул?

— С удоволствие, сър. Името му е фрайхер Хюго Райс.

— Майн хер — започна диктовката мистър Тагоми. — Току-що научих потресаващата новина, за кончината на вашия многоуважаван лидер, хер Мартин Борман. Очите ми се изпълват със сълзи докато пиша тези редове. Когато си припомня смелите дела, извършени от хер Борман в името на спасението на германския народ от неговите врагове както в страната, така и навън, безпрекословно строгите мерки срещу кръшкачите и предателите, готови да застанат на пътя на човечеството към космоса, където сега синеоките и русокоси норди изпълняват вековната мечта… — той млъкна. Краят не се виждаше никакъв. Мис Ифрайкиан спря диктофона и зачака.

— Това са велики времена — рече най-сетне той.

— Да го запиша ли, сър? И това ли ще е към посланието? — тя го гледаше с неувереност.

— Говорех на вас — отвърна мистър Тагоми.

Тя се усмихна.

— Възпроизведете моите излияния отначало — каза мистър Тагоми.

Диктофонът тихичко забръмча. След това в стаята се разнесе неговият глас, изтънял, с металически оттенък: „… извършени от хер Борман в името на спасението…“ — той изслуша записа до самия край, където гласът му се изгуби в нещо като предсмъртния вик на смачкано насекомо. „Какви безсмислени дрънканици — помисли си Тагоми.“

— Готов съм със заключението — каза той, веднага щом диктофонът спря да се върти. — Твърдо решени да дадат всичко, на което са способни, и да се пожертват за да получат свое място в историята, откъдето никой не ще ги измести, независимо от онова, което предстои да се случи — той направи пауза. — Всички ние сме насекоми — рече мистър Тагоми на мис Ифрайкиан. — Пъплещи напред, към нещо ужасно или божествено. Не сте ли съгласна? — Тагоми се поклони. Мис Ифрайкиан, приседнала до диктофона се поклони на свой ред.

— Изпратете това — рече й той. — Подпис и т.н. Ако желаете, може да преработите текста за да се получи някакъв смисъл — докато секретарката се изправяше Тагоми добави. — Или да няма никакъв смисъл. Което от двете предпочитате.

На излизане тя го погледна с любопитство.

След като секретарката излезе, Тагоми се зае с обичайните проблеми за деня. Но почти веднага по интеркома се обади мистър Рамзи.

— Сър, търси ви мистър Бейнс.

„Добре — помисли си Тагоми. — Сега вече можем да започнем важния разговор.“

— Прехвърлете го — рече той и вдигна слушалката.

— Мистър Тагоми — разнесе се гласът на Бейнс.

— Добър ден. Във връзка с новината за смъртта на канцлера Борман, тази сутрин се наложи неочаквано да напусна офиса. Но сега…

— Мистър Ятабе свърза ли се с вас?

— Все още не — рече Тагоми.

— Предупредихте ли своите хора? — гласът на Бейнс звучеше развълнувано.

— Да. Ще го доведат веднага щом се появи. — Той си отбеляза наум да предупреди мистър Рамзи веднага щом приключи разговорът. Съвсем бе забравил. Значи ли това, че разговорите няма да започнат докато не се появи старият джентълмен? Тагоми беше изненадан. — Сър — заговори той. — Нетърпелив съм да започнем. Готов ли сте да ни демонстрирате вашите шприцформи? Макар днешният ден да започна с объркване…

— Има промяна — прекъсна го мистър Бейнс. — Ще трябва да почакаме мистър Ятабе. Сигурен ли сте, че още не е пристигнал? Искам да ми дадете думата си, че ще ме уведомите за неговата поява веднага щом ви се обади. Много разчитам на това — гласът на Бейнс беше напрегнат, нервен.

— Давам ви моята дума — сега и той почувства вълнение. Смъртта на Борман — сигурно това е причина за промяната. — А междувременно, бих се радвал да ми правите компания за обяд. Все още не съм имал възможността да обядвам днес. — Той си пое дъх и продължи: — Макар да отлагаме за по-късно подробностите, бихме могли да обсъдим нещата като цяло и по-специално…

— Не — отсече мистър Бейнс.

„Не?“ — учуди се Тагоми.

— Сър — заговори той. — Днес не се чувствам добре. Имах неприятен инцидент, надявах се, че ще мога да си поговоря с вас.

— Съжалявам — отвърна мистър Бейнс. — Ще ви се обадя по-късно — телефонът щракна. Връзката беше прекъсната.

„Обидил съм го с нещо — помисли си Тагоми. — Сигурно се е досетил, че пропуснах да предупредя хората си за пристигането на стария джентълмен. Но това е дребна работа.“

Той натисна бутона на интеркома и каза:

— Мистър Рамзи, моля елате в кабинета.

Веднага ще го поправя — мислеше си той. — Но тук има още нещо. Може би смъртта на Борман го е потресла. Дреболия — но въпреки това показателна за моето глупаво и безотговорно отношение. — Мистър Тагоми се почувства виновен. — Днес не е добър ден. Трябваше да се консултирам с Оракула, за да науча какъв е Моментът. Отишъл съм твърде далеч от Дао, в това няма съмнение.

Коя ли от шестдесет и четирите хексаграми ще ми се падне? — зачуди се той. Тагоми отвори чекмеджето, и извади на бюрото двата тома на „И Цзин“. — Днес вече се натрупаха прекалено много въпроси, за да ги задавам по отделно. Толкова съм объркан…

Когато мистър Рамзи влезе в кабинета, Тагоми вече бе получил хексаграмата.

— Вижте, мистър Рамзи — рече той и му показа книгата.

Хексаграмата беше номер четиридесет и седем. „Изтощение“.

— Общо взето лоша поличба — заключи мистър Рамзи. — Какъв е въпросът ви, сър? Ако не е неприлично да питам?

— Поисках съвет за Момента — обясни мистър Тагоми. — Моментът за всички нас. Не исках движещи линии. Само статична хексаграма — той затвори книгата.

* * *

В три часа същия следобед, докато все още чакаше заедно със своя партньор решението на Уиндъм-Матсън относно парите, на Франк Фринк му хрумна да се консултира с Оракула. „Как ще се подредят събитията?“ — формулира въпроса си той и се зае да хвърля монетите.

Получената хексаграма беше четиридесет и седем. Една движеща линия — девет на пета позиция.

„Носът и нозете му са отрязани.

Чакай неприятности от човека с оранжеви наколенки.

Тихо идва радостта.

Настъпва удобен момент за дарения и молитви.“

Известно време — близо час и половина — Франк внимателно изучава позицията и свързания с нея материал, мъчейки се да определи точното значение. Хексаграмата и особено движещата линия силно го тревожеха. В края на краищата той стигна до заключението, че пари няма да има.

— Прекалено много разчиташ на това нещо — каза Ед Макарти.

В четири часа на вратата позвъни куриер от „У-М“ и им подаде кафяв запечатан плик. Когато го отвориха, намериха вътре чек за две хиляди долара.

— Ето че не позна — укори го Макарти.

„В такъв случай Оракулът има предвид някакво по-далечно последствие — помисли си Франк. — Там е бедата. После, когато неминуемото се случи ще погледнем назад и ще разберем съвсем ясно какво е имал предвид мъдрецът. Но сега сме безсилни и слепи…“

— Можем да се захванем с обзавеждането на работилницата — рече Макарти.

— Днес? Още сега ли? — попита уморено Франк.

— Защо не? Готови сме вече с поръчките, трябва само да ги изпратим по пощата. Колкото по-скоро толкова по-добре. Някои неща ще купим от съседните магазини — Ед наметна сакото и отвори вратата на стаята.

Вече бяха уговорили с хазяина на Франк да им даде под наем сутерена на къщата, който в момента се използваше за склад. Изнесат ли веднъж кашоните, могат да поставят тезгяси, да прокарат кабели, осветление и след това да монтират машините. Отдавна бяха готови с чертежите на онова, което предстоеше да се направи. Оставаше само да се захванат за работа.

„Вече сме в бизнеса“ — осъзна внезапно Франк. Дори бяха измислили името на фирмата: ЕДФРАНК БИЖУТЕРИ ПО ПОРЪЧКА.

— Днес бихме могли да купим дървения материал и някой електроуреди. А сетне ще потърсим необработени скъпоценни камъни.

Двамата се отправиха към една дърводелска работилница в южните квартали на Сан Франциско. Не след дълго дървения материал бе закупен.

— Какво те тревожи? — попита го Ед докато влизаха в един железарски магазин.

— Парите. Те ме потискат. Неприятно ми е, че ги получихме по такъв начин.

— Старият У-М изглежда разбра колко струваме.

„Знам — помисли си Франк. — Точно това ме потиска. Влязохме в неговия свят. И веднага заприличахме на него. Нима това е приятна мисъл?“

— Не гледай назад — посъветва го Макарти. — Гледай напред. Към предстоящия бизнес.

„Та аз гледам именно напред — помисли си Франк. След това си спомни за хексаграмата. — Какви дарения бих могъл да направя? И на кого?“