Чад Оливър
Ветровете на времето (21)

21.

Сега вече не бързаха, така че тръгнаха с кола на югозапад към Колорадо. През Аризона и Ню Мексико пътуваха нощем, а денем спираха в някоя туристическа хижа с климатична инсталация.

Лейк Сити се радваше на ежегодния си усилен сезон, тъй като рибарите пристигаха; мястото наистина беше далеч по-оживено сега, отколкото през зимата.

Оставиха колата край Пайн Мотел с бележка за Джим Уолс, който беше осребрил чека на Уес, когато той за пръв път се завърна от планината. После продължиха пеш под възхитителното слънце на Колорадо, край бистрите бързи води на Гънисън. Край тях се издигаха скали и ги примамваха с очарованието на далечината и свежата зеленина на боровете.

Отбиха се от главния път при потока и тръгнаха по тясната пътечка из храсталака. Край потока нямаше паркирани коли и това беше добре.

Продължиха нататък през долината, потънала в зеленина и златисти цветя, а водата ромолеше от дясната им страна. Когато пълзяха нагоре по планинската пътечка, Уес се улови, че поглежда към едно-две тъмни вирчета и си представя как пъстървите се спотайват там, разперили перки…

Продължиха да се изкачват сред прохладните борове и стройни трепетлики, а обувките им затъваха в джунгла от папрат и цветя. После смърчовете останаха зад гърба им и вече нямаше никакви дървета.

Докато завият за пещерата, те бяха вече доста изморени, а Уес бе разтревожен. Какво щеше да каже Уийк?

Нагоре към скалния заслон…

Вратата се отвори, за да ги пропусне.

Бяха отново в пещерата.

Нлесин победоносно вдигна тежката стъклена бутилка.

— Спасени сме! — възкликна той.

— Трябва да благодарим на Уес за това — прибави Арвън.

Црига и дори Хефидж се усмихваха странно, загадъчно.

Уес се изкашля.

— Върнах се с тях — каза той и спря.

„Това е съвсем ясно, идиот такъв!“

— Върнах се, защото аз… защото се надявах, че няма да имате нищо против, ако…

— Замълчи — спря го Уийк и гласът му не беше груб.

— Какво?

— Сляп ли си, Уес?

Уес се огледа смутено. Всичко изглеждаше като че ли същото. Безпорядъкът по пода, дървата за огъня, боклуците, нишите, издълбани в стената отсреща…

„Почакай, почакай…“

Преди нишите бяха пет: Уийк, Арвън, Нлесин, Црига, Хефидж.

Сега те бяха шест.

Уийк сграбчи ръката му и по лицето на Капитана се разля необичайна за него усмивка.

— Надявахме се, че ще дойдеш с нас, Уес — каза той. — В края на краищата сега ти си един от нас.

Уес откри, че му е трудно да заговори.

Не беше само нишата, не беше дори и великото приключение, което тя означаваше. Не, беше нещо много повече.

Той беше желан.

„Господи, помисли си той, някой ме харесва, някой иска да бъде с мен.“

Чувството беше така приятно.

„По дяволите, нима ще се разцивря като някакъв си хлапак!“

— Благодаря — промълви той. — Благодаря много.

После излезе навън, при ледниковото езерце, което проблясваше на слабото слънце, защото в такъв момент човек предпочита да остане сам с мислите си.

 

 

Нощта, преди да поемат, Уес седеше навън под звездите, потръпваше леко от силния разреден вятър и се вслушваше в пръхтенето на някакво животно в храстите под него.

Арвън се измъкна от пещерата и седна при него.

— Често сме седяли така на Лортас вън под звездите — каза той. — Тежко е да си помислиш, че всички момичета, които си познавал, са мъртви от петнадесет хиляди години.

Уес кимна, при все че още му беше трудно да свикне с мисълта.

— Смешно, но винаги съм си мислил, че всички вие ще се завърнете у дома, отново в света, който сте изоставили, но това няма да е точно така, нали?

Арвън взе едно камъче и го запрати надолу към невидимото животно, което се втурна в шеметен бяг.

— Лортас още ще бъде там, освен ако всички предположения са се оказали погрешни. Но няма да бъде нашият Лортас, не и след повече от петнадесет хиляди години. Почти същото е, като че ли си изоставил Земята в края на каменната ера и си се върнал днес, но всъщност не е чак толкова лошо. Нещата бяха позабавили своя ход на Лортас, преди да тръгнем, също както ще се позабавят и тук след няколко стотици години.

— Но все пак ще бъдете чужди.

— Всички ще бъдем в еднакво положение, Уес.

Уес продължи да говори. Той откри, че нервите му са изопнати, изпитваше нужда, огромна нужда от успокоение.

„Може никога да не се събудим, мислеше си той. А може да се събудим и да открием, че Земята е радиоактивна пустиня. Шансовете, фантастичните шансове…“.

— Мисля, че забравяш най-същественото — каза накрая Арвън. — Разбира се, че говорим за вероятности, статистики и тем подобни. Разбира се, че се страхувахме първия път — страхувахме се, че този свят ще се окаже като другите, като всички онези, които бяхме срещали в Космоса. Но, Уес, вие не бяхте хвръкнали във въздуха, а сте имали необходимата за това техника, както и провокацията. В действителност най-невероятното нещо за мен е колко много този свят прилича на нашия собствен. По дяволите, аз не се чувствувам по-чужд тук от теб — малко различен физически може би, но не дотам, че да не мога да вървя по улиците на Лос Анжелос, без някой да се заглежда в мен.

Уес се усмихна на себе си. Въпреки думите му имаше някои неща, които Арвън все още не знаеше за Земята.

— Не искам да те обидя — каза той, — но се боя, че почти всякакви неща биха могли да съществуват незабелязани в Лос Анжелос.

Арвън сви рамене.

— Окей, това е съвсем вярно. Но не е случайност, че толкова си приличаме, Уес. Всъщност този свят е Лортас такъв, какъвто е бил много отдавна. Има съществени различия, разбира се. Един ден, ако някога успеем да съберем двата свята, точно тези различия ще направят възможен техния нов живот. Но за нас сега важни са сходствата. Аз зная, че Земята няма да се самоунищожи. Зная, че ще осъществи космически полети. Зная, че сега няма да се провалим.

Уес запали цигара.

— Имаме една такава мисъл: „Правиш ми вятър“ — каза той. — Но ти благодаря, дори да е така.

Двамата мъже продължиха да седят в мълчание под величието на звездите.

Уес погледна нагоре към тях сред безбрежността на нощта.

„Някога може да бъда там, там горе при слънцата, мрака и тишината…“

Беше късно, когато се върнаха в пещерата.

Уес си спомни онзи път, когато Арвън го бе занесъл в пещерата на гръб, когато Арвън беше за него същество от някакъв кошмар. Като че ли се бе случило преди милиони години.

Той не се обърна назад, макар и да знаеше, че никога отново няма да види света, който го очакваше в подножието на планинската пътека.

Докато се опъваше на твърдия под, чу как Нлесин хърка здравата.

„Колко странно, колко странно е, че искаме да се наспим добре, преди да заспим за петстотин години…“

Заспа.

 

 

Сутринта премина в напрегнати шеги.

Те винаги внимателно бяха прикривали следите от присъствието си отвън, така че и сега се погрижиха за всичко това. Направиха хубава, обилна закуска — всеки от тях яде повече, отколкото в действителност му се искаше. В края на краищата обядът беше след петстотин години.

Затвориха вратата.

Уес извади спринцовката и я почисти със спирт.

Беше възбуден, но ръцете му бяха сигурни.

— Готово, Уес — каза Уийк. — Да започваме. Трябва да бъдеш абсолютно сигурен, че даваш на всички ни точно една и съща доза. И гледай да легнеш долу, в леглото, преди да се инжектираш — хваща бързо.

Доста смутени, те си стиснаха ръцете.

Никой не каза, но всеки си го помисли:

„Ами ако не подействува, ако в лабораторията са допуснали грешка, ами ако това е краят…?“

Уийк легна в своята ниша, намести се.

— Готово, Уес — повтори той.

Уес почисти ръката му с памуче, натопено в спирт, отвори тежката стъклена бутилка, напълни спринцовката точно с един кубик от лекарството. С увеличаване дозата на препарата се увеличаваше ефектът, трябваше да внимава…

Вкара изкусно иглата и натисна буталото.

Замислените неспокойни очи на Уийк се замъглиха, затвориха и той заспа. Уес се загледа в него. Като че ли не беше жив, не се забелязваше никакво повдигане и спускане на гръдния кош. Хвана китката му. Да, ето го пулса, но отслабва, отслабва…

— Следващият — обади се Нлесин.

Съвсем внимателно, като се стараеше да мисли единствено за работата и нищо друго, Уес обиколи всички.

Но едно потайно кътче на мисълта му отказваше да замълчи.

„Всички вие, всички вие, повтаряше то… Вие, Уийк и Нлесин, Арвън, Црига и Хефидж… Всички вие сте загубили нещо като мен. Какво се е случило във вашия живот, което ви е довело тук? Човек може да бъде задвижен само от пружините, които са вътре в него. Ти, Нлесин, бил ли си добър писател? Бил ли си достатъчно добър? Ти, Арвън, ако животът ти е бил пуст, тук ли си искал да го запълниш? Црига, ти си бил момче, когато си дошъл, но ще бъдеш мъж, когато се върнеш. Надявам се, че следващата жена ще бъде достойна за теб. Хефидж, каква самота те е накарала да дириш сред звездите свой дом? И Уийк… ти, загадъчен Уийк, ти също ли бягаш? Кое е породило черното безпокойство в твоята душа?“

Готово…

Уес загаси лампите, всички освен една — тази, която държеше в ръката си. Напълни спринцовката за последен път. После, усмихвайки се леко, внимателно запуши наново тежката стъклена бутилка.

Пропълзя в каменното си легло.

Пещерата наоколо беше тъмна и пуста, твърдата скала над него като че ли беше тежестта на вековете.

И все пак не беше сам. Хората, които спяха в тъмнината около него, разбираха. Те също се бяха простили с нещо… с всичко и те също търсеха…

Инжектира се и загаси светлината.

Тъмнина, сенки…

И безкрайна, мека забрава.

 

 

Шум.

Най-напред до него достигна шумът. Разнесе се в мозъка му като дим, синкав дим и после чу глас, който говореше, шепнеше…

Език, който не знаеше. Странно… Какъв беше той?

А! Лортански… разпозна го.

Гласът на Уийк.

Внезапно разтърсващо той отвори очи. Светлина… Причиняваше му болка. Той примига, задържа очите си отворени. Усети камъка под себе си, усети слабите удари на сърцето в гърдите си, забавеното движение на кръвта във вените…

— Буден съм — каза той високо, а гласът му прозвуча като грак. — Не съм мъртъв, буден съм.

Ръка върху рамото му. На Уийк.

— Спокойно — каза Капитанът. — Внимателно. Не бързаме. Ти си добре.

Уес лежеше неподвижно и събираше сили. Беше му студено. Опипа гръдния си кош и наоколо се посипаха парченца прогнила материя.

„Гол, помисли си той. Аз, нудист!“

Направи усилие да се усмихне.

След малко изпълзя от леглото и се изправи. Главата му беше като празна и му се струваше, че пада, но се съвзе навреме.

„Мършав. Господи, колко съм мършав!“

Уийк също беше слаб и бледен, а очите му трескаво горяха.

„Гладен съм.“

— Вън… — промълви той. — Погледна ли?

— Не. Ослушвах се, не можах да чуя нищо. Изчаквах.

Един от останалите се размърда, простена. Црига.

— Да почакаме, докато всички сме в състояние да отидем — каза Уийк.

Уес седна на пода, треперейки. Трудно му беше да мисли, трудно беше да се завърне отново от света на мъртвите. Питаше се как Арвън се е отърсил така бързо онзи път, някога отдавна… колко, ли отдавна?

Но той беше жив.

Те почакаха и когато всички бяха готови, Уийк предпазливо отвори вратата.

Светлина… светлина и тишина…

Минаха в каменното преддверие, погледнаха навън.

Нищо не беше се променило. Небето, скалите, храстите, потокът…

Уес почувствува как отчаянието го сграбчва с ледени пръсти.

„Какво, става? Всичко си е същото. Господи, не беше ли им подействувало лекарството?“

Арвън поклати глава и каза:

— Беше същото и преди. Същото място, високо в планината, защо трябва да се променя?

Напразно ли беше?

Не видяха никаква човешка фигура. Не чуха никакво животно — изобщо никакъв друг звук освен шумоленето на вятъра.

„Мъртво. Мястото е мъртво. Земята също…“

— Почакай…

Чу го. Всички го чуха.

Далечен тътен като от гръмотевица.

Приближава се…

Грохот, ураганен шум…

Видяха го.

Над тях.

Кораб, изумителен кораб, планина от метал и стъкло, която закри слънцето. Сянката му мина над тях. Представляваше нещо огромно, толкова високо в небето, толкова красиво…

И изчезна.

Остана само тътенът да се търкаля надолу по планината.

Хефидж плачеше.

— Кораб, космически кораб…

Той го повтаряше отново и отново, като че ли сам се наслаждаваше на думите, които излизаха от устата му.

— Успяхме — каза Арвън.

„Успяхме, успяхме!“

Той си спомни, всички си спомниха:

„Никоя досега известна човешка цивилизация не е успявала да открие и установи приятелски отношения с друга човешка култура на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да са разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако мислите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…

Тогава може би човекът някой ден би се оказал нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило…“

Те мълчаха, докато пиха студената бистра вода на ледниковото езеро. Смяха се, шегуваха се и плакаха, не смееха да повярват, но трябваше да повярват.

Поеха надолу по пътеката, край бързия планински поток, тичаха, тичаха…

Край смърчовете, шумолящите борове, стройните трепетлики…

Към една топла лятна долина, цялата в зеленина и златисти цветя, окъпана в цветове и огласяна от птича песен.

Към един нов свят, към една нова надежда.

С тях бяха Дериък и Сейехи, и Лейджър, и Колрак с усмивка на лице. Уес почувствува сълзи в очите си. Джоу също беше там… Джоу и животът, който винаги бе желал и никога не бе имал.

Светлината на слънцето беше за тях живот и обещание.

Уес не мислеше за света или двата свята, или вселената.

„Аз съм само на четиридесет. Съвсем не съм стар. Имам още време за себе си, време за деца, щастие и живот. Само на четиридесет, само на четиридесет, имам още време за себе си…“

Отиваха в неизвестността.

Нито един от тях нямаше дом.

Но те вече знаеха, че ветровете на времето са несмутими и вечни.

Това не беше краят.

Това беше началото.