Чад Оливър
Ветровете на времето (18)

18.

Преведе ги някак си.

Първа бе срещата с Джим Уолс, управителя на Пайн Мотел. Никога нямаше да забрави изключителното удивление, изписано на лицето на Джим при вида на доктор Чейс: брадясал, мършав, една изпоцапана човешка развалина. Джим се вторачи в него, като че ли той беше Рип Ван Уинкъл, после настоя да го нахрани и да му даде да пийне, от което Уес с радост се възползува.

Уес се бе отбивал при Джим години наред и го познаваше достатъчно добре, за да съумее да парира въпросите му. Джим прие чека му за петстотин долара и очевидно помисли, че Уес е избягал с някое момиче и й беше докарал онова, което в областта наричаха „неприятност на мотела“. Той обеща да не телефонира на Джоу и Уес повярва на обещанието му.

Чувствуваше осезателно втренчения поглед на Нлесин през прозореца.

На другия ден купи обикновени дрехи за Арвън и Нлесин и намери някакъв притежател на форд, модел 1938, който искаше да го продаде за триста долара в брой.

И така на 16 ноември, под студеното слънце, което надничаше от покритото с облаци небе, те поеха по лъкатушещия път през прохода Слъмгълиън в един стар форд. Арвън и Нлесин се натъпкаха до Уес на предната седалка с разтревожени и измъчени лица.

„Като че ли е сън за мен, помисли си Уес, но колко ли странно трябва да е за тях. Един непознат свят, една непозната епоха, непознат град, който ги очаква на края на пътя. А Лортас, от който не се вижда дори светлинка върху небето, който се върти към края си в очакване на посещение, което никога няма да се състои.“

Но за него…

Джоу и домът му.

Опита се да подкара колата с по-голяма скорост — безуспешно. Трябваше да я държи на втора дълго време и Лейк Сити се скри от погледа им, а от двете страни се простираха осеяни с борове каньони от хрупкав сняг.

Беше удивително прозаично пътуване.

Уес се отдаде на шофирането и дори с тревога откри, че колата изразходва доста бензин. Беше натоварен с огромна задача и знаеше това. Един ден историците можеше да кажат, че съдбата на човешкия род е пътувала с тях в тази стара кола, и щяха да се окажат прави. Ако някога заснемеха филм от това, Уес бе сигурен, че той, Нлесин и Арвън щяха да произнасят величествени фрази за Човека, Цивилизацията и Звездите. Всяка полицейска кола, която видеха, би представлявала заплаха, очи биха ги проследявали с подозрение по пътя им.

В действителност техният главен проблем беше къде да намерят свястно ядене. Поеха по 66-то шосе край Галъп и при все че в Ню Мексико и Аризона имаше много привлекателни неща, хубавата храна съвсем не бе между тях. Изядоха стоически серия от потънали в мазнина кюфтета, изпиха няколко галона кафе, вкусът на което не се различаваше от този на киселината в акумулатора на колата, и поглеждаха с безразличие гъбовидните фактории, осеяли пустинята, предлагащи истински индиански тамтами само за долар парчето.

Нлесин си позволи изказването, че вероятно това е една изостанала част от планетата, а Уес — дивак, който просто не е чувал за космически кораби и какво ли не от другата страна на планетата.

В своите сиво-кафяви ризи, джинсите и якетата Нлесин и Арвън не изглеждаха така странни, както преди. Те също като Уес сякаш живееха с мисълта за душа, който ги очакваше в края на деня.

Трудно бе да се мисли за действуващите във вселената около тях сили, които ще докоснат Земята, както и Лортас, ако дотогава Земята не се самовзриви. В непосредствена близост — светът на настоящето — на престоял шоколад, филтрови цигари и безалкохолни напитки в станциите за газ.

Уес се тревожеше за парите. Той не беше богат човек и петстотин долара изчерпваха значителна част от чековата му сметка. Биха ли могли тези мъже някога да му се издължат?

Той се изсмя гласно.

Петстотин долара? Би ли дал толкова, за да спаси своя свят? Би ли ги дал доброволно?

Е, петстотин долара са много пари.

По-лесно беше да оставиш някой друг да си направи труда. Какво означаваше бъдещето за него?

„Може би… — мислеше си той. — Може би затова човешкият род е на изчезване.“

Минаха през Нидълс.

— И така, това е Калифорния — обади се с безразличие Нлесин. — Досущ прилича на Аризона.

— Ще започне да се различава — увери го Уес.

Продължиха нататък.

Лос Анжелос се е разпрострял като октопод, проточил пипала с пищни сергии и потоци от димящи автомобили цели мили на север, на юг и на изток. На запад лежи океанът и всеки човек изпитва несъмненото чувство, че след време той също ще бъде окупиран от плаващи жилищни домове и универсални магазини, построени пирамидално.

Между пустинята и града няма рязка граница. Просто градчетата се приближават все по-близо едно до друго — „Добре дошли в Уест Ориндж Очърд“; „Приятно прекарване“ — и стават един голям град, и това е Лос Анжелос.

На едно място пътят извива нагоре по едно възвишение и бихте могли да погледнете надолу към долината, където е разположен Лос Анжелос. В действителност, разбира се, не можете да видите града — всичко, което виждате, е сиво покривало от мъгла, дим и това специфично градско изпарение, наречено „смог“.

— Нима хората живеят там без маски? — попита Нлесин с искрено удивление.

— Страхувам се, че е така. Когато си там долу, не е така очебийно, трябва да излезеш над него, за да получиш пълна визуална представа.

— Невероятно — промълви Арвън, извади носната си кърпа и я сложи пред устата си с надеждата, че го е направил небрежно.

Уес продължи да кара колата, без да се замисля много. Движението беше натоварено, но беше нищо в сравнение с онова, което представляваше в неделя. Той усещаше удивлението на двамата си спътници, които явно очакваха всеки момент да умрат, и откликваше на това, като шофираше с преднамерена небрежност.

Той ги въведе откъм Юниън Стейшън, където поеха по Холивуд Фриуей. Движеше се встрани от потока коли и се придържаше близо до банкета от дясната страна на шосето, защото старият автомобил не можеше да се състезава с безкрайните скорости и издръжливост в централното платно. Те профучаха през търговската част на Лос Анжелос — тази сива джунгла, изоставена да се разлага — градът внезапно експлодира в множество разклонения: към Вали, към Санта Моника и към неизброими други местоназначения — и продължиха в хаоса към Холивуд.

За учудващо кратко време достигна булевард „Сънсет“ и продължиха надолу по просторната лъкатушеща улица в посока към Уестуд. Обликът на града се промени коренно. И най-вече понамирисваше на повече пари.

Беше типичен за Лос Анжелос ден: хладен, но не студен; влажен, но не и кишав. Слънцето едва-едва се показваше през мъглата, а навсякъде, където погледът стигаше, се простираха огромни дворове, отрупани с блестяща зеленина и тук-там разпръснати ярки червени цветя. Къщите се намираха на различно разстояние от пътя в зависимост от това, с колко пари разполагаше собственикът, и представляваха предимно испански замъци и дълги, ниски ранчови постройки.

Възрастни дами седяха при сергиите край пътя, продаваха карти, които биха упътили младите духом и инфантилни по разум към автентичните домове, които принадлежаха на истински живи филмови звезди или им бяха принадлежали миналата седмица, когато сегашната карта е била напечатана.

Имаше повече коли, отколкото бяха видели по главното шосе от Колорадо за Аризона. Всякакви коли: невъзмутими стари, черни лимузини, управлявани от пенсионирани двойки, таратайки, пилотирани предизвикателно от най-младите или най-бедните, нови-новенички автомобили с нови-новенички преуспели господа на кормилото, подобни на бръмбари чуждестранни спортни коли се вливаха и изливаха от потока, а техните опулени шофьори поглеждаха обикновените фургони за добитък с чувство на огромно превъзходство.

Ето.

Ръцете на Уес се вкопчиха в кормилото.

Той спря при светофара на Бевърли Глен. Ако завиеше надясно към Вали, само след пет минути щеше да си бъде у дома.

Джоу…

— Продължавай напред, Уес — обади се тихо Арвън.

Светофарът светна зелено. Уес мрачно изчакваше на „Сънсет“.

— Накъде, господа? — попита той напрегнато.

— Туристическата улица — отвърна Нлесин. — Спокойно, Уес, веднага, щом узнаем това, което ни е необходимо, можеш да си отидеш у дома и да забравиш всичко за нас. Обещавам ти.

Арвън изгледа проницателно Нлесин и леко се усмихна.

— Знае ли Уийк за това? — попита Уес.

Нлесин сви рамене.

— Избягал си…

Уес усети как го обля вълна от топли чувства. Умът му отново загъмжа от противоречия. Тези хора го бяха държали затворник и все пак, по дяволите, той беше на тяхна страна.

Внезапно той откри, че бедата се състоеше в това, че стоеше между два свята. Той не участвуваше в мисията, довела хората от Лортас на Земята. Но странно, той не принадлежеше изцяло и към света наоколо, при все че бе прекарал дълги години от своя живот тук.

Беше станал някак чужд, а чувството не бе никак приятно.

Минаха край черно-белия знак, който сочеше към Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Ако свиеше наляво, той щеше да пристигне в Уестуд Вилидж, където се намираше кабинетът му. Господи, вероятно вече не му е останал нито един пациент. Ако се покажеше на вратата, щеше ли мис Хил да е там както винаги?

Той продължи по Сънсет, спря отново на сфетофара при Сепулведа. Огледа се наоколо към колите, къщите, дърветата, навалицата. На ъгъла върху една оранжева сергия на самообслужване видя вестник — „Мирър Нюз“, не „Таймс“. Успя да прочете заглавието с големи черни букви: Съветският съюз отговаря „Може би“. Може би какво? Той дори успя да види снимката на някаква блондинка в левия ъгъл. Омъжена? Разведена? Убита?

Светофарът светна зелено.

Продължи нагоре по хълма.

И внезапно градът около него като че ли се промени. Зелените ливади и дървета бяха заместени от пясък, сградите се срутиха и към небето останаха да стърчат само стоманените им скелети. Пясък покри всичко, огромни бурени израснаха от тротоарите, уличният паваж се напука и парчета бетон стърчаха разхвърляни като блокчета от домино.

Тишина, пустота…

Вятър и пясък…

Смърт…

О, той знаеше какво вижда. Това бе светът на Центавър Четири, видян през погледа на Арвън. Да… и стотици други светове, за които никога не бе чувал. Светове на хора, които някога са живели, смели са се и са вдигали врява, както и този град сега гърми нехайно около него.

Уес потрепера и се върна от действителността. Не „към“, а „от“ действителността.

Той погледна към Арвън и Нлесин и разбра, че те също виждаха Лос Анжелос такъв, какъвто един ден щеше да бъде. Те също знаеха, че настоящето бе само една ранна сцена от първото действие на човешката трагедия.

Защо, защо бяха дошли толкова рано?

Собствените проблеми на Уес избледняха — нищожна капка в океана. И все пак беше някак уверен, че този свят, тази Земя щеше да оцелее и да овладее пространството. И тогава Земята щеше да открие само смърт във вселената около себе си, тогава щеше да сметне себе си за неповторима и след време Земята щеше да премине в застой и да загине — един изолиран остров, неспособна да открие своята сестра в Лортас, която можеше да й осигури живот завинаги…

— Завий насам — промълви тихо Арвън.

Уес трепна, посегна към лоста, за да включи задния ляв мигач, и тогава си спомни къде се намира. Даде знак с ръка, че завива, и зави по алеята пред долнопробен мотел малко встрани от „Сънсет“ и приблизително на половин миля от Пасифик.

Колата спря.

 

 

Прекараха две седмици в мотела, но Уес никога не оставаше сам.

Арвън и Нлесин се редуваха да излизат навън; понякога взимаха и Уес с тях, но не често, защото неизменно съществуваше вероятността да бъде разпознат.

Отнякъде Нлесин намери пари. Той не каза как ги е получил, а и Уес изобщо не го попита. Нлесин се докара с елегантен черен костюм и Арвън като че ли се чувствуваше неловко в различните разцветки на спортното сако и панталона си.

Стаите в мотела досущ си приличат. Те са чудесни за през нощта и някога с Джоу на Уес му бяха харесвали. Но две седмици са много време. Той разглеждаше трите банални картини — роза, момче с превръзка, безцветен залез — и запомни мотива на покривката за легло. След това включваше телевизора с монети от двадесет и пет цента, но никак не му беше забавно.

Предположи, че жителите на Центавър Четири може да са гледали такива програми точно преди техният свят да полети във въздуха.

В това, което Арвън и Нлесин правеха, нямаше нищо загадъчно. Те отиваха в различни библиотеки и проучваха нещата. Купуваха списания, най-вече с технически новости. По един или друг начин си уреждаха срещи с различни инженери и разговаряха с тях предпазливо. Водеха си записки.

Нлесин откри заемна библиотека в една дрогерия. Той вземаше романи и ги прелистваше набързо. Не беше убеден в истинността на безкрайната поредица истории за садисти, супермени и мошеническа изпълнителна власт.

— Вашият свят наистина ли е такъв? — попита той.

Уес сви рамене.

— Част от него. Не целият, надявам се.

Не преживяха нищо изключително. Ядяха три пъти на ден, спяха достатъчно и работеха постоянно. Натрупаха купища бележки.

Но постепенно неизбежното стана безспорен факт.

Арвън получи тъмни кръгове под очите си.

Нлесин ставаше все по-саркастичен.

На втори декември Арвън запрати една книга към стената и каза:

— Предавам се.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин.

Уес седеше на леглото с втренчен в ръцете си поглед.

— Опитах се да ви го кажа.

Арвън закрачи възбудено по пода.

— Не съществуват никакви магически изходи. Този свят няма космически кораби с екипаж и няма да има още стотина години. Може да минат и два века, преди тук да се осъществят междузвездни полети. Претърпяхме провал.

Нлесин се обърна към Уес.

— Мисля, че си на наша страна, Уес. Не мисля, че ще ни дадеш под съд за похищение или каквото там решиш да го наречеш. Обещах ти, че ще те пуснем, ако не открием нищо. Не открихме нищо и с най-големи усилия. Единственото, което рискуваме сега, е нашият живот.

Той направи кисела гримаса.

— По дяволите, човече, защо не отидеш да видиш семейството си?

Уес трепна, но се овладя.

— А вие?

Нлесин сви рамене.

— Ние сме изиграни, приятелю. Както и да е, остави това, няма да се върнем на Лортас… Не вярвам някой да пожелае да ни изслуша, но предполагам, че Уийк ще се опита да разкаже на хората за нашия свят и какво ни е довело дотук. Те ще се смеят; ще бъде страшен материал за комиците. Но ако ни се даде достатъчно гласност, може би някой ще си спомни… някой ден, когато открият какво ги очаква горе, в Космоса…

Той замълча.

— Колкото до мен, предполагам, че ще си намеря някое хубаво момиче и ще се опитам да напиша роман за бъдещето. Ще бъде отвратителен, естествено — човек трябва да има корени, а моите не са тук. Глупаво е да се тревожа за това сега, нали?

Внезапно на Уес му стана безразлично. Джоу изпълни мисълта му, Джоу, домът и познатите му до болка неща. Той копнееше за тях и искаше да забрави всичко за пространството, съдбата и останалото.

Дори не беше сигурен дали се е сбогувал.

Той просто излезе, влезе в колата и се отправи обратно по булевард „Сънсет“.

Оказа се толкова просто.

Уес не мислеше, а само караше.

И целият град около него се превърна в песен: Джоу, Джоу, Джоу…