Чад Оливър
Ветровете на времето (2)

2.

Беше прекалено тъмно, за да вижда ясно, но беше сухо. Бръкна в джоба на ризата под якето си, извади клечка кибрит и щракна. Вдигна я над главата си и се опита да разбере къде се намира.

Слабата светлина не свърши много работа. Съобрази, че навярно се намира в някаква пещера; виждаше само едната й стена, макар че таванът беше твърде нисък. На около петнадесет стъпки зад него проблесна нещо метално — рудна жила може би.

Клечката угасна.

Той се заслуша, готов да изтълкува и най-слабото дращене или скърцане като шум от вълци, змии или нечия друга „обаятелна“ компания. Не чу нищо. В пещерата тегнеше само прашна тишина. Помисли си:

„Може да съм първият човек в света, който влиза тук.“

При други обстоятелства мисълта неминуемо би му доставила значително удоволствие, но в действителност беше в прекалено окаяно състояние, за да се развълнува. Беше мокър, премръзнал и изтощен. Нямаше с какво да стъкне огън. Навън, на някакви си два ярда над главата му, бурята вилнееше с ледена, нестихваща ярост.

И притъмняваше.

„Защо ли не взех фенерче?“

Сети се за веселите рекламни филмчета, в които водолазите в морските дълбини, ловците на мечки и безстрашните млади представители на закона биваха неминуемо спасявани от добрите изпитани джобни фенерчета.

„А в случай че нямаш фенерче… би ли могъл да хвърлиш батериите по врага?“

Засмя се, почувствува се малко по-добре и запали цигара. Димът поне беше топъл. Пациентите му винаги го разпитваха за рака на белия дроб и той винаги им отговаряше с подобаваща сериозност. Но все пак не се отказваше от цигарите.

Чудеше се как да промени положението си, за да избегне една остра скала отстрани. Ако се наложеше, щеше да остане цялата нощ тук; бурята не можеше да продължи вечно. После щеше да се върне при колата, да се върне вкъщи и да разкаже на Джоу какво се бе случило. После — горещ душ, закуска с горещо кафе и една серия антибиотици от лекарската му чанта. За щастие имаше предостатъчно. Дрогерията в Лейк Сити все още беше в ерата на долнокачествената меласа и киселото мляко.

Нима гърлото му вече се е възпалило, или си въобразяваше?

„Докторе, изцери себе си…“

Още две цигари и стана шест часът. Вън в бурята нощта бе паднала и около него в пещерата пропълзя гъст мрак. Във воя на бурята настъпи промяна; той долови плющене и клокочене, което би трябвало да означава, че градушката се бе обърнала на дъжд. Яростен, пороен дъжд. От опит знаеше, че водата ще залее пътеката и ще рукне надолу два-три инча дълбока. Това щеше да означава поне опасен преход. През нощта в никакъв случай не би му се разминало без някой счупен крак или нещо друго. И пикникът щеше да му излезе през носа.

Обели обвивката на един шоколад и бавно го изяде. Реши да запази останалите два за закуска, преди да се спусне надолу по планината.

Беше вече премръзнал до болка и знаеше, че една нощ на каменния под на пещерата никак не би му помогнала да се почувствува по-добре. Но беше уморен. Вероятно, ако би могъл да дремне малко, времето щеше да мине по-бързо.

Размърда се върху камъка, за да си намери по-удобно място, и откри, че удобни места няма. Сгъна носната си кърпа за възглавница и затвори очи.

Навън бурята ревеше и плющеше, но това беше монотонен звук, който му действуваше почти успокояващо.

Той заспа.

Мяташе се от време на време на твърдия под в пещерата, но и в съня си осъзнаваше, че времето тече. Упорствуваше в съня си, като че ли частица от самия него осъзнаваше, че така е по-лесно, отколкото да се събуди на студеното.

И тогава, съвсем ненадейно, той усети, че е напълно буден.

Нещо го беше събудило.

Какво?

Продължи да лежи неподвижен — ослуша се. Дъждът беше спрял, светът навън бе притихнал, чуваше се само шумът на капките. Бледа лунна светлина се процеждаше през отвора на пещерата и я озаряваше с призрачно сияние.

Погледна часовника си. Два часът.

Ето… Звук: приглушено щракване, като че ли от метална ключалка.

То, каквото и да бе, се намираше вътре в пещерата заедно с него.

Уес притаи дъх, забрави за болките и страданията си. Очите му шареха из пещерата, търсеха…

Отново звук. Изскърцване като от нокът върху черна дъска. Някъде зад него, там, където стената пробляскваше леко с метален блясък.

Животно?

Очите му напрегнато се взираха в мрака — успяваше да различава само смътни очертания. Обзе го неописуем, безумен страх. Изведнъж нямаше вече цивилизация, нямаше наука, нямаше знание. Съществуваше само той единствен и една вековна тъмнина, сподавена от ужас.

Изтърколи се колкото можа по-тихо. Изправи се на четири крака и пропълзя към входа на пещерата. Провря ръката си навън, за да се залови за някаква опора по влажната скала.

Тогава го чу.

Нещо се отваряше.

Погледна назад.

Някой… нещо… излизаше от една дупка в пещерата зад него. Беше високо — трябваше да се наведе, за да не се удари в свода на пещерата. Имаше мъртвешки бледо лице. Имаше очи…

Видя го.

Тръгна след него.

Уес Чейс не можеше да разсъждава; мисълта му бе парализирана. Но с мускулите можеше да си служи и го направи. Хвърли се навън през отвора на пещерата, изпълзя надолу по скалния заслон. Ослуша се за потока, придошъл от дъжда, и се втурна към него.

Откри го — почти черен на сребристата лунна светлина. Зърна пътеката — тъмна следа в скалите. Понесе се стремглаво надолу по нея. Подхлъзна се, едва не падна, вкопчи се в някакви жилави храсталаци.

„По-бавно, каза си той. Ще се пребиеш!“

Погледна през рамо. Видя само свят, озарен от бледата лунна светлина. Не чуваше нищо освен шума на водата и една безкрайна тишина. Насочи отново вниманието си към пътеката и продължи да се спуска предпазливо надолу.

„Поне да стигна гората… Да се скрия…“

Потръпна неудържимо. Беше видял лицето, нямаше място за съмнение. Не беше сънувал и не беше луд. Не си направи труда да се ощипе; беше достатъчно зле и без това.

Продължи да се движи бързо, доколкото се осмеляваше. Наложи се да прекоси потока, а той беше придошъл и буен. Ледената вода стигна до кръста му. Обувките му за тенис жвакаха по скалите.

„Овладей се, момче!“

Взе един остър камък в ръка. Какво беше онова нещо? Не е бил суеверен, поне досега, и беше виждал достатъчно трупове, за да е убеден, че не се шляят насам-натам. Е, добре. Онова нещо приличаше на човек, така че трябва да е било човек. Но какво правеше то — все още не можеше да мисли за него като „той“ — там? Друг рибар? Сигурно би го видял или чул. Отшелник? Глупости, той не би оцелял дълго по тези места без подслон и дърва за огъня.

Уес побесня. Там горе беше оставил кош, пълен със златна пъстърва, да не говорим за въдицата и шапката. Но нямаше ни най-малко намерение да се върне обратно. Човекът беше огромен, вероятно някой луд. По-добре беше да потърси помощ, а после да отиде там горе през деня и да види какво става…

Чу шум от дясната си страна.

Потокът?

Някое животно?

Ускори крачка и стисна здраво камъка в ръката си. Спускането беше по-леко от изкачването. Минута-две и би трябвало да навлезе в гората. Трябваше ли да продължи да върви, да потърси ли колата? Ставаше му по-топло, чувствуваше се малко по-добре, но щеше да му стане студено, ако спре, а до изгрев слънце оставаха повече от три часа.

Реши все пак да потърси колата.

Тръгна с отмерена, широка стъпка, почти се затича. Шляпаше и се подхлъзваше, но успяваше да запази равновесие. С времето шокът беше попреминал.

„Редно е да има някакво логично обяснение. Самолетна злополука? Може би трябваше да кажа нещо, да се опитам да помогна…“

Но продължи да върви.

Наоколо започнаха да се извисяват дървета и той усети сочния дъх на мокрите борове. Лунната светлина тук се процеждаше между боровете, сенки го подлъгваха по пътеката. Прегази отново потока и продължи да се спуска.

Пътеката извиваше рязко надясно.

Уес взе завоя почти на бегом и изведнъж се закова на място, като че ли бе връхлетял с всички сили в стена.

На пътеката го чакаше същият човек.

Той стоеше там, едва-едва осветен от леденото сияние на луната, не помръдваше. Лицето му беше така мъртвешки бледо, както му се бе сторило и в пещерата. Беше висок, по-висок от Уес, и слаб. Очите му бяха две трескави сенки върху бледото му лице.

— Кой сте вие? — извика Уес с глас, по-силен, отколкото възнамеряваше. — Какво искате?

Човекът не каза нищо. Потокът бълбукаше в нощта.

— Говорете! Какво, по дяволите, се опитвате да правите?

Никакъв отговор.

Уес се приготви, стисна здраво камъка в ръка. Нямаше никакво намерение да тича обратно нагоре по планината.

— Махни се от пътя ми — каза той.

Човекът — ако наистина беше човек — не се помръдна.

В университета Уес беше отличен полузащитник и се бе справял и с по-огромни мъже от този тук. Свали очилата си, сложи ги в джоба на панталона си, за да ги запази от пряк удар. После присви очи, пое дълбоко дъх и в ръка с готовия да полети камък се втурна към стоящия на пътеката човек.

Напълно спокойно човекът вдигна своята ръка. В нея имаше нещо. Това нещо издаде меко „чуг“ и Уес Чейс се намери на земята, а лицето му буквално докосваше една от обувките на мъжа. Никога преди не беше виждал обувка като тази.

Като че ли беше в пълно съзнание, но не можеше да се движи. Долови ударите на сърцето си, но не чувствуваше земята под себе си. Внезапно, противно на всякакъв разум, в душата му настъпи покой като в някакъв сън, в който всичко е без значение, след като скоро ще се събудиш и то ще изчезне…

Но не изчезна.

Човекът — трябва да беше човек — не проговори. Той вдигна Уес и го метна на рамото си — не грубо, но с учудващо безразличие.

„Като чувал с картофи“, помисли си Уес.

Човекът започна да се изкачва отново по планината.

„Тежа почти двеста фунта, невъзможно е да ме мъкне по целия път нагоре.“

Но непознатият се справяше. Задъхваше се и на всеки стотина ярда сваляше Уес на земята, докато си почиваше, но продължаваше да върви. Уес гледаше как дърветата оредяват и започват скалите, видя и луната — самотна, студена и далечна в нощта.

Бавно, непоколебимо, човекът се изкачваше към ледниковото езеро. Завиха към скалния заслон. Уес видя, че рибарското му кошче още лежеше там, където го беше оставил, и съвсем неуместно си помисли, че поради студа рибата е все така хубава. Забеляза също и калъфа с въдицата си, но къде бе паднала шапката му, не можа да види.

Човекът влезе в пещерата пръв и издърпа Уес след себе си. После го влачи някакви си петнадесет стъпки по каменния под натам, където Уес за пръв път бе забелязал отражението, което бе взел за рудна жила.

Не беше рудна жила. Врата.

Човекът отвори скритата, прилична на люк на подводница врата. В пещерата плисна бледо сияние, подобно на светлината отвън. Човекът мина през вратата и изтегли Уес след себе си.

После я затвори и Уес чу отчетливото щракване на ключалката.

Човекът го намести в полуседнало положение до една стена и след това се отдалечи. Уес се опита да се размърда, но не успя. Изобщо нямаше усещане за положението на тялото си — дали седи, или се е облегнал на стената. От врата надолу беше като мъртъв.

Но очите му виждаха. Огледа се, доколкото можа.

Намираше се в голяма пещера в скалата, вероятно четиридесет ярда широка в най-дълбоката си част. Очевидно беше някаква естествена пещера, макар че беше очистена от отломките и беше загубила характерния си облик.

И, естествено, беше изолирана от света чрез тази необикновена входна врата.

Цареше пълна тишина, чуваше се само дишането — неговото собствено и това на мъжа.

Пещерата не беше празна. Това бе най-лошото. Уес знаеше, че нормалните му реакции по някакъв начин бяха потиснати, но му се струваше, че се досеща за това, което вижда в отдалечената стена.

В скалата бяха издълбани ниши.

Пет.

Осветлението, излъчвано от някакви електронни лампи, подобни на електрически фенерчета, беше оскъдно, но той можа да види, че в четири от прорезите имаше човешки тела. Петият беше празен и не се изискваше кой знае какво усилие на мисълта, за да проумее кой е бил там преди това.

И така, самолетната катастрофа отпада.

Отпада и версията за отшелниците.

Отпада и за рибарите.

Човекът го погледна, а бялото му лице остана безизразно. Погледна фигурите в нишите, като че ли ги проверяваше.

После се приближи към Уес с блеснал поглед и протегна ръце.