Чад Оливър
Ветровете на времето (5)

5.

Корабът беше останал сам.

Продължаваше да лети, но наоколо нямаше нищо, по което да се съди за скоростта му. Изглеждаше като увиснал сред еднообразна вселена от сивота, прикован сред безбрежна мъгла извън пространството, извън времето, извън представата.

Нямаше звезди, нямаше планети, нито далечни галактики, подобни на малки, бели скъпоценни камъчета на фона на тъмното кадифе на пространството.

Съществуваха корабът, сивотата и нищо друго.

Вътре в кораба един набит плешив мъж на име Нлесин посочи небрежно с палец към синята метална стена, която ги отделяше от мъртвилото вън.

— По мое скромно мнение — каза той, — това там е идеалният дом за човечеството. От самото начало започнахме не както трябва и всеки идиот би могъл да го разбере, дори ти, Црига. Човекът е боклук, инфекция за Космоса. Защо трябва да живее на зелени планети, под сини небеса? Ако някога е съществувал организъм, заслужил най-изолирана пустош сред Небитието, то това е човекът.

Силното, дразнещо боботене на ядрените реактори, захранващи полето на деформация, изпълваше кораба. Същото чувство би имал човек, ако чува как лети бомба към него, бомба, която никога не избухва.

Црига — с доста ярки дрехи, поразителни сред убития зелен цвят на стаята, болезнено осъзнаваше своята младост, но бе решен да го прикрива на всяка цена. Той разбираше, че Нлесин го предизвиква; много добре, ще му го върне тъпкано.

— Ти смекчаваш нещата — каза той. — Както обикновено си твърде оптимистично настроен. Аз мисля, че дори Небитието е прекалено хубаво място за нас. Необходимо ни е Битие, по-ужасно и от самото Небитие.

Нлесин се разсмя. Смя се значително повече, отколкото предполагаше шегата. Смя се, докато на очите му се появиха сълзи.

— Чудак си ти, Црига — каза той. — Трябва да обезпечиш непременно това безценно чувство за хумор, за да останеш завинаги един малък слънчев лъч в нашия живот.

— Върви по дяволите! — възкликна Црига и се отдалечи.

Нлесин престана да се смее и се обърна към Арвън, който седеше срещу него и четеше роман:

— Какво мислиш, уважаеми?

Арвън неохотно свали книгата.

— Мисля, че твърде много тормозиш момчето.

В отговор Нлесин издаде неприличен звук.

— Все някога трябва да порасне.

— А ние?

Нлесин изсумтя.

— Велика мисъл. Звучи като в един от собствените ми романи. Четеш твърде много книги, Арвън. Започнал си да ставаш интелектуалец. Трябва да отидеш в някоя ферма, да усетиш миризмата край обора, да се научиш да живееш.

Арвън леко се усмихна, отпуснал дългото си тяло в креслото. Книгата не трепваше в силната му ръка, а сивите му очи изразяваха по-скоро недоумение, отколкото насмешливост.

— Така и не разбрах, Нлесин, защо толкова упорито се стараеш да се представяш за Великия циник.

— Искаш да кажеш, че и без да се старая, съм достатъчно противен?

— Искам да кажа, че ти самият би трябвало отдавна да си се отегчил.

— Защо не вземеш да ми проповядваш за Златния век на човечността като Колрак? Да ми обясниш единството в живота, хармонията на световете, скритите добродетели на жалките човешки същества…

— Не, благодаря — прекъсна го Арвън и вдигна книгата пред очите си. — Предпочитам да чета.

Корабът се разтърси леко; силното боботене премина в досаден вой.

Вратата се отвори и в кабината пристъпи навигаторът Хефидж. Стоеше изправен и спокоен, странните му черни очи обгърнаха останалите по-скоро с безразличие, отколкото с презрение.

— След минута ще свърши — осведоми ги той. — По-добре затегнете коланите.

— Полето още ли действува? — попита Арвън.

— В известна степен да.

— Няма да има никакви… неприятности… нали? — Црига избърса ръцете си в извънредно луксозна кърпичка.

Навигаторът сви рамене.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — измърмори той любимата си фраза. — Май ще се наложи да спим по обратния път за вкъщи, ако изобщо някога излезем от полето на деформация. Готов ли е препаратът за критични ситуации, Хефидж?

— Готов е — каза Хефидж и не се усмихна.

— Почакай — каза Нлесин, като се поизправи в креслото си. — Искаш да кажеш, че наистина ще има…

— По-добре затегнете коланите — повтори навигаторът и се върна отново в командната зала.

Тримата мъже се вторачиха един в друг, внезапно станали по-близки, отколкото са били през тези четири години, откакто бяха заедно.

— Не му се нрави тая работа на Нлесин — повтори намръщено Нлесин.

— Дори и на Арвън не му се нрави — промърмори Арвън.

Црига — твърде млад и твърде уплашен — закопча колана си и затвори очи.

Корабът се разтърси отново. Някъде в стените се чу съскане и пращене на кабел.

Сивото мъртвило около тях като че ли бе съвсем наблизо, притискаше ги, задушаваше ги…

— Ето го небитието — произнесе Арвън.

Светлината намаля.

Хората чакаха.

 

 

Корабът излезе от полето.

Когато това се случи, то стана изведнъж. Нямаше преход. Корабът изплува от пустотата отново в нормално пространство, отново сред тъмния безкрай, където звездите приличаха на светещи островчета и където никога не духаха ветрове. Мястото беше някак си по-приветливо от онова, което бяха оставили зад себе си. Огромен беше този океан, където световете бяха прах, и все пак им беше близък, защото това беше вселената, дала живот на човека, макар и само в известна степен, тя беше разбираема за тях.

Корабът плуваше сред дълбините със скорост, близка до скоростта на светлината — движението бе недоловимо, а звездите оставаха все така студени и далечни.

На кораба все още му предстоеше да измине дълъг път.

— Май че успяхме — каза Арвън и разкопча колана си.

— Още не сме се приземили — напомни му Нлесин.

— Преходът наистина не беше лек — каза Црига, а лицето му постепенно възвръщаше обичайния си цвят. — Никой не може да ме убеди, че този път не бяхме в беда.

Воят на атомните реактори премина в постоянно, ритмично боботене — тихо, отмерено, успокояващо.

Вратата на командната зала се отвори отново и се подаде главата на Хефидж.

— Тук ли е Дериък? — попита навигаторът.

— Да — отвърна Нлесин. — Крие се под креслото ми.

— Вероятно пак е в библиотеката — каза Арвън. — Трябва ли ти?

— Ще кацнем след дванадесет часа. Сейехи иска да подготви компютрите за първото проучване и казва, че не би искал да му се наложи да го прави повторно, когато Дериък престане да си блъска главата, за да измисля възражения.

— Ще го доведа — обеща Арвън.

Стана и тръгна надолу по коридора към библиотеката. Както беше и очаквал, Дериък се намираше там — седнал на една дълга маса, следеше екрана на някакъв монитор. Навсякъде около антрополога имаше разхвърляни филми, беше успял също да събере и значителна колекция от празни чаши, в няколко от които все още имаше питие.

Вероятно, помисли си Арвън, този човек не беше забелязал резкия преход при излизане от полето на деформация. Не защото е бил пиян, естествено. Арвън никога не бе виждал Дериък пиян, въпреки количествата, които поглъщаше. Но когато се заровеше в някой от своите проблеми, останалият свят все едно не съществуваше за него. Това беше привичка, която Арвън ценеше, но не можеше да проумее.

— Дериък! — повика го той.

Антропологът махна възбудено с ръка.

— Една минута — каза той.

Арвън изчака минута и опита пак.

— Кацаме след дванадесет часа. Сейехи иска да се подготви за проучване.

Антропологът вдигна очи. Под тях имаше тъмни кръгове, а косата му не беше сресвана дълго време. Беше едър, възпълен човек, но излъчваше авторитетност. Арвън винаги го беше харесвал, но антропологът го държеше на разстояние. Дериък беше склонен да мисли, че не си заслужава да си губиш времето с човек, който не е истински умен; Арвън разбираше, че за него той е един безделник, независимо от това, че за да се квалифицира за полета, беше изучил зоологията.

— Дванадесет часа?

— Да. Отново сме в нормално пространство.

— Чудех се какво им става на тия проклети лампи.

Дериък бутна монитора настрани, изправи се и се протегна.

— Мислите ли, че този път ще намерим нещо? — попита Арвън.

Антропологът го погледна.

— Не. А ти?

Арвън поклати глава.

— Не, но се надявам да намерим.

— Надеждата е измамна. Не разчитай на нея. Знаеш колко планети изследвахме, а като се прибавят към тези на другите кораби преди нас?

— Около хиляда, предполагам.

— Хиляда двеста и една, като се смята и последното ни кацане. И така вероятността е хиляда двеста и едно към едно, че ще намерим това, което винаги намираме.

— Статистиката може да ни подведе.

— Не толкова, колкото надеждите, Арвън. Винаги се съмнявай в шанса, за да не бъдеш разочарован.

— Имате ли нещо против да дойда с вас в командната зала?

— Съвсем не — усмихна се Дериък. — Какво има… да не би Нлесин да е сринал всичките ти надежди?

— Нещо такова — призна Арвън.

Двамата мъже излязоха от библиотеката в коридора. Те тръгнаха бавно към командната зала, а в това време корабът плуваше в огромната нощ към едно ново слънце и нови светове, а вероятно и към един нов отговор на проблема, който стоеше пред тях всички, проблемът, който трябваше да бъде решен.

 

 

Вътре в командната зала атмосферата беше съвършено различна. Промяната не беше в обстановката; никакъв измервателен уред не би могъл да регистрира напрежението във въздуха. Беше в хората. Тя съществуваше и всеки откликваше, но не беше лесно да я определиш.

Отчасти се дължеше на самата стая. В морето кормчията е този, който усеща вълните, теченията и непрогледните дълбини; същото е и с корабите, които плуват в могъщия космически океан.

Отчасти се дължеше на Хефидж. Навигаторът се чувствуваше в Космоса като у дома си, както никой друг не би могъл. Слабото му тяло и черните му очи, далечни като самите звезди, принадлежаха на тази стая и бяха част от нея. Не би било истина, ако кажем, че той обичаше мрачните дълбини между световете, но беше привличан от тях така, както мъж бива привличан от жена, и той винаги се завръщаше при тях.

Отчасти се дължеше на Сейехи; незабележим, скромен, той се сливаше с обстановката. По-точно той беше придатък към компютрите, които управляваше. Останалите го наричаха „Обратна връзка“, а той винаги се усмихваше на прякора си, като че ли го смяташе за комплимент. Той познаваше машините си, живееше с тях и с право бихме могли да кажем, че бе влюбен в тях.

Но най-вече се дължеше на Уийк.

Уийк беше техният Капитан, не бе и възможно да си го представите друг. Той трябва да бе имал някакъв свой живот, преди да излети в Космоса, преди да започне изследването, което провеждаше с непоколебима твърдост, нямаща равна сред останалите. Трябва да се е родил някъде, да е бил отгледан в семейство, да е живял, да се е смял, да е обичал. Трябва да бе имал такъв живот, но никой от тях не го познаваше. Това беше неговият четвърти полет, а двадесет години в Космоса са твърде дълъг период за който и да е човек. Капитанът беше нисък, жилав и як. Той почти не се усмихваше, дори и в редките случаи, когато се напиваше. Пращеше от енергия. Даже когато стоеше неподвижен, вторачил поглед в таблата, той като че ли бе зареден с електричество, напрегнат, готов внезапно да скочи.

Командната зала беше нещо съвсем различно. Навсякъде другаде в кораба хората можеха да се шегуват с онова, което ги бе отвело на толкова светлинни години далеч от техния дом, онова, което после им се надсмиваше във всеки посетен от тях свят. Навсякъде другаде хората можеха да си починат и дори временно да забравят.

Тук не би могъл да си починеш, тук не би могъл да забравиш.

Арвън стоеше настрана. Тук той беше чужд; неговото място не беше в тази част на кораба въпреки силното му желание да бъде така.

— Залавяй се за работа, Дериък — каза Капитанът.

Тонът му беше сдържан, но енергичен.

— След единадесет часа ще се намираме в желаната от теб позиция.

Дериък погледна Сейехи.

— Обичайното спускане ли?

Мъжът при компютрите кимна.

— Ще направим една обиколка над най-подходящата планета, на пет мили височина. Подготвени сме за подробно проучване на всичко, което открием на тази височина: концентрация на населението, радиовълни, енергийно излъчване от какъвто и да е род. Първо ще направим една обиколка над екватора, после ще минем над полюсите. Компютрите са готови да направят пълен анализ на всичко, което забележим.

— Необходими са ми карти — отбеляза антропологът.

— Ще ги имаш. Нещо друго?

Антропологът сключи ръце зад гърба си.

— Е, след като вашите компютри съобщят, че планетата не е населена с така наречения разумен живот…

— Искаш да кажеш „ако“, а не „след“, Дериък — прекъсна го Капитанът.

Дериък сви рамене.

— Нека бъде „ако“ — поправи се той без всякаква вътрешна убеденост. — Ако неизбежното се случи, искам Хефидж да спусне кораба колкото е възможно по-ниско, за да мога да виждам и сам. В изчисленията винаги се допуска възможността да срещнем недостатъчно развита култура, аз ще искам да я погледна отблизо, преди да решим да й се натрапим.

— Това ли е всичко?

— Засега да — каза Дериък и се обърна към Капитана. — Екраните ще наблюдаваш ти, нали, Уийк?

— Няма да поемам никакви рискове.

— Добре. Хайде, Арвън… да пийнем, преди да се заловим за работа.

Те излязоха от командната зала и тръгнаха към бара, който представляваше неголяма ниша в стената. Дериък извади бутилка и две чаши и двамата пиха.

Арвън усети как питието го затопля и изпита задоволство. Опита се да не мисли за отчаянието, което вероятно ги очакваше, но безнадеждността се увеличаваше с годините и никак не бе трудно да се проумее черният светоглед на Нлесин, колкото и мъчителен да ставаше понякога той.

… Стига да можеше тези планети никога да не са били населявани от хора.

Нямаше да бъде чак толкова лошо.

— Впрочем защо си дошъл тук? — попита ненадейно Дериък, докато си наливаше втората чаша. — Нямаше ли какво да правиш вкъщи?

Споменът накара Арвън да се усмихне. Големият дом в родния край, гоблените, книгите, топлината. Градовете, пиесите, жените…

— Имах доста — каза той.

Дериък преполови питието на един дъх.

— Не те разбирам — призна си той направо.

— Това ни прави равни — обяви Арвън.

— Никога няма да я намерим, ти знаеш това — каза антропологът.

— Трябва да я намерим — отвърна Арвън. — Това е.

— Още ли се надяваш, Арвън?

— Би могло да бъде и по-лошо.

Корабът продължаваше да се спуска. Заобиколен от звезди, нереален, той прорязваше този мрак и се насочваше към светлината.

Към едно жълто слънце и две други слънца около него — едно близко и едно далечно.

Системата на Алфа Кентавър, отстояща на четири светлинни години от един свят, наречен Земя.