Чад Оливър
Ветровете на времето (6)

6.

Колрак седеше сам, а мислите му неизказани пътуваха надолу, към онзи свят, към който се спускаше корабът. Той не обичаше да остава сам в момент като този, но Хефидж беше зает, а навигаторът бе единственият човек на борда, с когото се чувствуваше напълно спокоен.

„Изпитва нещо към звездите, често си мислеше той за Хефидж. Дълго е гледал звездите, а това е началото на мъдростта.“

Е, сега не можеше да сподели мислите си с Хефидж.

Не за пръв път Колрак се замисляше за това, че космическият кораб е странно място за свещеник. Почти всички останали, когато изобщо се сещаха за него, решаваха, че е мистик, и повече не се замисляха. Не беше укор от тяхна страна; когато му лепнеха етикета за мистицизъм, те просто доказваха за свое собствено удоволствие, че той не е част от техния свят; за тях той се превръщаше в човек, към когото се отнасяха вежливо, но не и човек, когото приемаха твърде сериозно.

Е, странно е да си свещеник в този ден и в този век. Било е време, когато на Лортас църквата е била могъща, но през последния век се беше разцепила и отслабила; едва ли в тези дни представляваше нещо повече от философия, и то в най-добрия случай, а в най-лошия…

Стига да можеше човекът никога да не бе излизал в Космоса! Стига да можеше никога да не бе откривал онова, което откри. Но не, да се разсъждава така беше подло. Сигурно един истински бог не можеше да бъде унищожен от истината, независимо къде са я открили. Трябва да съществува отговор, някакъв друг отговор, различен от този, който хората преоткриваха отново и отново, отговорът, който им се надсмиваше във всеки годен за обитаване свят в цялата тази бездна на пространството…

Ето сега и Центавър Четири!

Имаше някаква вероятност, тя неизменно съществуваше. Ако го имаше единството на всичко живо, както го бяха учили, както се бе опитвал да вярва със сърцето и душата си, то тогава трябваше да има и друг отговор, различен от този, който хората бяха намерили. Трябваше да има, непременно трябваше да има!

— О, Колрак! — нечий глас прекъсна мислите му. — Какво ново сред служителите на кристалната топка?

Лейджър, то се знае. Защо кореспондентът не го оставеше на мира в момент като този? Щеше ли този човек да се разбъбри на прага на самата вечност?

„Но това не са благи помисли, Колрак. Ако не можеш да намериш милосърдие в себе си, защо го очакваш от другите?“

— Боя се, че кристалната топка е помътняла.

Лейджър седна. Той беше немарлив човек — немарлив относно облеклото си, работата, вероятно и в мислите си. Истина е, помисли си Колрак, че пътеписите му бяха по-популярни от романите на Нлесин, но и по-скоро щяха да бъдат забравени.

„Милосърдие, милосърдие!“

Лейджър извади някакъв бележник и надраска в него:

„Центавър Четвърти, отворете вратата!“

Изкиска се. Колрак с усилие успя да се усмихне.

— Очаква ни голяма сензация, нали знаеш? Ще се помотаем над купищата развалини, а компютрите на Сейехи ще бръмчат и потракват, после ще се спуснем право надолу и ще оставим Дериък да се заеме с вечните си проблеми. Надолу полита „Добра Надежда“… буф! Всички излизаме да се поровим наоколо и какво ще получа аз от това? Още една кратка глава, досущ като останалите. Центавър Четвърти, ти си досадник!

— Има вероятност… — напомни му свещеникът.

„А имаше ли, имаше ли?“

— Естествено, естествено — Лейджър изкриви лице в чудесна имитация на възпълните черти на Нлесин. — Но на Нлесин тая работа не му се нрави.

— И Нлесин е грешил по-рано — припомни му смирено Колрак.

— Сигурен ли си, че е грешил, напълно сигурен? Е, добре, спомням си времето… преди да напуснем родния Лортас и да се отправим към изгряващото слънце… Нлесин заявяваше открито…

Колрак си наложи да не слуша; гласът до него се превърна в монотонен дразнител, нищо повече.

„Господи, господи, и ние ли сме като останалите? Трябва ли да се караме и да се заяждаме помежду си дори тук, дори сега, пред прага на неизвестността?“

Там долу, под тях, тъмният свят, който беше четвърти от Алфа Центавър, се въртеше в пространството, обикаляше по орбита около своето ярко слънце.

В командната зала на „Добра Надежда“ Дериък вдигна поглед от лентите на компютрите и поклати глава.

— Спуснете го — каза той на Капитана.

 

 

Корабът бе вече излязъл от безкрайната космическа нощ и се бе спуснал сред безбрежна прозрачна синева. Той прелетя през развълнувано море от бели облаци, ветрове, гмурна се в слънчевата светлина към нови хоризонти.

Сега той се спускаше надолу и покритите със сняг планини почти прорязваха търбуха му. С рев и тътен този огнен титан връхлиташе сред ветрове и дъждове, а въздухът с грохот се втурваше след него.

Той профучаваше над континенти и бурни океани. Хвърляше змиевидната си сянка над самотни острови и караше птиците в гората да политат уплашено във всички посоки. Стрелваше се над жълтите пясъци на пустините и оставяше нови дюни след себе си.

Дериък стоеше като прикован пред монитора и само от време на време нахвърляше кратки бележки в бележника си.

След шест часа се изправи уморено.

— Все същото — съобщи той на Уийк.

Капитанът остана спокоен. В израза на лицето му не настъпи промяна, само мускулите му се бяха напрегнали малко повече.

— Би ли посочил подходящо място за изследване на почвата?

Антропологът погледна в бележника си, кимна и даде на Хефидж координатите на най-подходящото място, което бе забелязал.

В командната зала се появи отчаянието, едно старо отчаяние — безгласно, нечуто.

„Същото, същото. Винаги бе все същото.“

Корабът се понесе с тътен обратно към мястото, което Дериък бе посочил. Застана вертикално, изхвърли огнена струя пламъци във въздуха надолу към пустинните пясъци, които го очакваха с вековна смиреност.

Спусна се, кацна, замря.

Настъпи тишина.

Взеха проби от въздуха, оказа се, че е негоден за дишане. Не си дадоха труд да сглобяват хеликоптера, а решиха да вървят до мястото — в края на краищата беше съвсем близо. Дериък, Црига, Нлесин, Лейджър и Арвън сложиха на лицата си маски. Другите останаха в кораба.

Огромният херметически люк се затвори зад тях. Външната врата изсъска и се отвори. Дериък излезе пръв и тръгна надолу по стълбата. Арвън вървеше непосредствено зад него.

Той потрепери, макар че не беше студено. Обувките му потънаха в пясъка, той спря за миг и се ослуша. Шумовете, които долавяше, му се струваха странни в сравнение с грохота на двигателите.

Воят на стенещия в пустинята вятър, който бе летял над океани и морета и щеше да полети над тях отново… Шумоленето на раздвижилия се пясък…

Този шум напомняше за дъжда, но небето над тях беше безоблачно синьо, а слънцето — топло и ясно. Сенките им се движеха пред тях, рязко очертани върху наветия пясък.

Да, и тези звуци бяха звуците на смъртта; те нашепваха за живот, който някога е съществувал, но вече го няма.

„Смърт, помисли се Арвън. Привет, стара приятелко…“

— Хайде — подкани ги Дериък и тръгна, а пясъкът заскърца под обувките му. — Хайде, не е за предпочитане нощта да ни завари навън.

Арвън го последва и един зад друг те си проправяха път през пясъка и усещаха как той прониква в обувките им и се натрупва под ризите им.

„Банята довечера ще ми се отрази добре“ — помисли си Арвън и се усмихна на споходилата го не навреме мисъл.

Сред тази опустошена земя зад тях се издигаше корабът.

Пред тях — голо, зейнало сред наветия пясък, ги очакваше онова, което някога е било град, онова, което хората някога са наричали дом.

 

 

Как бихте изобразили скръбта на вековете? Какъв надпис бихте поставили върху надгробния камък на човека?

Арвън погледна Нлесин и Лейджър. Какви ли редове щяха да впишат в своите бележници, какви ли думи можеха да намерят те, за да разкажат какво са видели тук, в един свят, който в тяхната родина не означаваше нищо повече от едно име.

Всички думи вече бяха повтаряни толкова много пъти.

Погледна също и пълната фигура на Дериък, който крачеше сред руините. Как успяваше да съзира само проблемите тук, в този град, от който дори мъртвите си бяха отишли? И да мисли само за архитектурни видове, енергийни източници, градостроителни планове и технологични нива? Какви очи бяха необходими, за да не виждаш духовете? От какви уши се нуждаеше човек, за да не долавя шепота, горестта, музиката… далечна и забравена.

И други хора бяха вървели по същата тази улица, както вървяха те сега. Тогава не е имало нито пясък, нито зейнали бетонни пукнатини, нито разложение и разруха, нито следа от огън. Вероятно е имало дървета. Зелена трева. Оживена търговия. Море от човешки лица: щастливи, тъжни, красиви, грозни. Кино: слово и картини от целия свят. Какви ли събития са вълнували тези, които са били така близо до края? За какво ли са мислили, за какво ли са говорили, с какво са се шегували?

„Утре ще преобладава разпокъсана облачност със слаби превалявания от дъжд следобед… Зелените спечелиха сребърния медал днес в изключителна игра срещу… Един човек обезумял по пътя от службата си за в къщи; намушкал с нож три кучета, преди да бъде задържан, и обяснил на полицията, че лаят му пречел да спи през нощта… Положението в Океания се оказва по-сериозно, отколкото се предполагаше в началото, но Съветът на сигурността твърди, че няма причини за безпокойство… Повтаряме, че утре ще преобладава разпокъсана облачност със слаби превалявания от дъжд следобед…“

Гласове, лица, смях…

Арвън заобиколи една срутена стена и последва Дериък към центъра на руините. О, да, въобразяваше си разни неща, представяше си духове, които се движеха редом с него, представяше си силуети, които се мяркаха зад зейналите дупки на някогашните прозорци. Но духовете бяха реални, те винаги са били реални в тези гробища на цивилизациите, така реални, като мъжете и жените, които познаваше у дома, на Лортас, и също така слепи…

„Плачете за тях, защото те вече не могат да скърбят. Плачете за тях, защото са се смели и обичали, но вече ги няма.“

— Ето я библиотеката — обади се Дериък.

— Което е останало от нея — поправи го Нлесин.

— Каква бъркотия — отбеляза Црига.

Лейджър направи снимка.

— Глава не знам коя си — промърмори той. — За справка виж глава първа.

Те се изкатериха вътре. Джобните им фенерчета изпращаха снопове бледа светлина в мрака. Стъпките им отекваха по смълчаните коридори. Пясъкът покриваше всичко и пред тях се кълбяха облачета прах.

— Тук няма никаква следа от огън — съобщи доволен Дериък. — Огледайте се за някакви периодични издания, може да са се съхранили, ако е било дълго време така сухо. Какво мислиш, Црига?

Црига сви рамене.

— Никаква следа от влага. Вероятно от експлозията досега е било все така сухо.

— Добра находка — каза Дериък. — Не си губете времето с романите… търсете някакви исторически книги; ориентирайте се по снимките. Ленти ще трябва да вземем напосоки.

— Аз ще взема романи — каза Нлесин. — Кой знае, някой бедняга сигурно си е мислил, че трудът му ще живее вечно.

За пръв път Арвън изпита топло чувство към Нлесин.

Какво би трябвало да отнесеш от една библиотека, от един град, от още един свят на мъртвите? Какви думи би подбрал, за да ги анализират лингвистите, за да затракат заради тях компютрите, а вестниците да ги превърнат в сензация? Какви редове би могъл да откриеш, за да прибавят те нещо ново към още една човешка история?

Арвън взе колкото можа от старите книги, които се съхраняваха зад херметически затворените витрини. Той имаше известни познания по лингвистика — достатъчни, за да преценява това, което гледа. Някои от предположенията му щяха да се окажат погрешни, но каквото и да отнесеше, то щеше да бъде уникално. Поезия… естествено. Романи… естествено. Исторически книги, научни трудове, политически трактати и автобиографии, най-вече автобиографии…

— Да вървим — каза Дериък и им се стори, че го каза само след няколко минути, а в действителност бяха изминали часове. — Имаме време за няколко кадъра, преди да тръгнем обратно. Видяхте ли статуята на площада? Почти невредима, само да можем да намерим главата.

— Вероятно е заровена в пясъка — каза Нлесин. — Не го виня…

Заеха се с работата си под топлото следобедно слънце. Беше хубаво слънце и то изпълняваше своята задача, както я бе изпълнявало винаги, равнодушно към факта, че лъчите му огряват един вече мъртъв свят.

От кораба бяха снимали, така че вече имаха карти на града и затова посветиха по-голямата част от времето си на руините, като увековечаваха и малкото останало чрез филмовата лента.

Когато свършиха, се върнаха тъй, както бяха дошли — пак по мръсните улици и сред жълтите пясъчни скулптури на пустинята. Вятърът виеше в лицата им, препускаше към града, стенеше из порутените сгради й тъмните дупки на някогашните прозорци.

По-бързо към люка, защото се спуска нощта. Външната врата се затвори със съскане. Сухият въздух на Центавър Четири бе изпомпен, върнат на един свят, който вече нямаше никаква нужда от него. Вътре нахлу чистият влажен въздух на кораба. Вътрешната врата се отвори и те са озоваха отново в него.

Да изтърсят пясъка от обувките си, да го измият от тялото си. Да облекат чисти дрехи, дрехи, които да не са пропити с праха на времето.

— Това е — каза Дериък. — Още един мъртъв свят.

— Какво ще кажете, представители на жалкото човечество? — попита Нлесин.

Тежко беше да се шегуваш, трудно бе да забравиш. Винаги беше тежко, когато се завръщаше някоя група. Какви изгледи имаха те в такъв случай за своето собствено оцеляване?

Милион към едно?

Милиард към едно?

„Опитай се да не мислиш за това. Заеми се с работата си. Плачи, ако трябва. Смей се, ако можеш.“

— Не искам да крия нищо от вас — каза Капитанът и погледна последователно всеки един от тях. — За това кацане имахме затруднения при излизане от полето и може отново да ги имаме.

Никой не каза нищо.

— И така, скоро ще се наложи да потеглим към дома — продължи Капитанът. — Единственият въпрос е: сега ли да се откажем, или да опитаме още веднъж?

Мълчание…

— Ти решавай, Капитане — обади се най-после Хефидж.

— Всички ли сте съгласни с това?

Съгласни или не, но никой не възрази.

— Много добре — каза Капитанът и извърна ниската си стегната фигура към командния пулт. — Ще опитаме отново. Хефидж, бъди готов за излитане. Сейехи, изчисли курса ни към най-близката звезда. Старт — след тридесет минути.

Минутите течаха бавно.

Корабът, който отново за кратко беше донесъл живот на Центавър Четири, стърчеше гордо сред пясъците на пустинята, обгърнат от топлата лятна нощ. Град, който беше изгубил своите мечти, представляваше само още един непрогледен мрак сред звездите.

Вятърът стенеше в дюните, зовеше… зовеше…

Изригна бял пламък, двигателите заработиха.

Тътен разпръсна тишината, премина в боботене, което се отдалечи към звездите.

Безкрайната тишина се възцари отново.

Корабът бе отлетял.