Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Winds of Time, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Цекова-Маринова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 27 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- tonywoolf (2003)
- Корекция
- Mandor (2003)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2022)
Издание:
Чад Оливър. Ветровете на времето
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985
Библиотека „Галактика“, №63
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от английски: Лидия Цекова-Маринова
Рецензент: Светослав Славчев
Редактор: Каталина Събева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Американска, I издание
Дадена за набор на 27.XI.1984 г. Подписана за печат на 30.I.1985 г.
Излязла от печат месец февруари 1985 г. Формат 32/70×100 Изд. №1829. Цена 1,50 лв.
Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,39. УИК 9,18
Страници: 232. ЕКП 95366 22331 5637–227–85
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч — 820/73/ — 31
© Лидия Цекова-Маринова, преводач, 1985
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985
c/o Jusautor, Sofia
Chad Oliver. The Winds of Time
Copyright © 1957 by Chad Oliver
Exuinox Books / Published by Avon, 1975
История
- — Корекция
- — Добавяне на анотация (пратена от Charly)
- — Добавяне
- — Корекция на правописни грешки
13.
В дъжда никой не обръща внимание на пейзажа.
Водата бучи и барабани наоколо, плющи по скалите и издълбава малки дупчици в мократа черна земя. Косата ти залепва по челото, а от нея се стича вода и се плъзга по мазното ти мокро лице. Дъждът влиза в очите ти, примигваш, а те се зачервяват и смъдят.
Дрехите ти висят по тялото като мокри чували, а от собствената си пот се чувствуваш лепкав и спарен. В обувките ти има вода, много вода и всеки път, когато стъпиш, усещаш как пръстите ти жвакат в твоята собствена малка река.
Земята под теб е хлъзгава и се случва да паднеш. Протягаш ръка да се уловиш за някое дърво или клон, но дървета няма. Скоро лицето ти е изподраскано и те боли от шибащия го дъжд.
Не, нямаш никакво време за пейзажа.
Арвън не знаеше къде се намира и не го интересуваше. Обвит в суровата мантия на несгодата, той продължаваше да гази и почти му се искаше да е мъртъв. Доста от романтичните си възгледи за примитивния живот той изостави зад себе си в калта.
И тогава, невероятно, всичко свърши.
Един от туземците пред него извика и някакъв женски глас се обади в отговор. Арвън напрегна очите си и съзря топла жълта светлинна сред сивата мъгла. Той примигна и видя някакви обли издатини в подножието на една височина в началото на малка долина. Те изглеждаха доста по-ниски от човешки ръст, но групата се насочваше право към тях.
Арвън се препъна, но някой хвана ръката му и го поведе към една светлинка. Въведоха го през някакъв отвор и той едва не падна, когато кракът му не улучи няколкото стъпала вътре.
„Землянка“ — помисли си той неопределено.
Но тя означаваше светлина и топлина.
Огън… Той се строполи край него, тръсна глава, за да отмести косата от очите си, и протегна ръце към пламъка. Различи някакви фигури около себе си в малката землянка и дочу смях. Зърна малко момче, което се взираше в него с нескривано любопитство.
Арвън беше пред припадък и знаеше това. Вероятно бяха изминали цели двадесет мили по трудния път, а простата истина бе, че никой от тях не бе привикнал към такова нещо. Само след миг-два край огъня той вече усещаше болката в краката си, а това означаваше, че след няколко часа ще се схванат.
Все пак човек има чувство за собствено достойнство.
Арвън се помъчи и успя да изрази на лицето си усмивка. Отправи я към черноокото кръглолико момче. Та я посрещна с подозрение, но накрая се ухили широко в отговор.
— Ура за живота отвън! — прозвуча нечий глас. — Ура за просторните пътеки и симфонията на дъжда.
— Привет, Нлесин! Виждам, че си оживял.
— По този въпрос мненията са две. Къде е болницата?
Арвън вдигна рамене.
Двамата седяха един до друг, а от тях се стичаше вода. Землянката не беше достатъчно голяма, за да побере цялата група; Арвън предположи, че Уийк и останалите са скупчени около други огньове. Мина му през ума, че от тях би станала вкусна чорба за туземците, ако се окажеше, че намеренията им са враждебни.
— Виждам, че не сме толкова умни, колкото си мислехме — каза Нлесин, обхванат от подобни размисли. — Трудно е непрекъснато да помниш, че не се намираш вече на космически кораб и правилата са се изменили.
— Нека ме накълцат, ако имат такова намерение — каза Арвън. — Единственото, за което копнея сега, е местенце, където да си полегна.
В този момент в стаята влезе туземецът, който бе довел групата от кораба. Той бе облечен със сухи кожи, макар че и те бяха опръскани от дъжда, а новия си нож носеше затъкнат в нещо като пояс около кръста му.
Туземецът се усмихна и задъвка съсредоточено с уста. После посочи Арвън и Нлесин.
— Смисълът на изявлението ти е безумно прост — съобщи Нлесин, докато туземецът го гледаше озадачено. — Радваме се, че ни считате годни за ядене, но трябва най-почтително да отхвърлим настоящата ви покана.
Арвън измъкна оръжието си.
— Никой няма да ме яде — заяви той, забравил чувствата си от преди няколко мига.
В този момент изпод платнището на входа се показа измъченото лице на Уийк. Той видя оръжието в ръката на Арвън и очите му се разшириха от почуда.
— Какво, по дяволите, правиш? — извика той рязко. — Прибери това нещо, искаш да ни избият всички ли?
— Този шегобиец иска да ни изяде — обясни Нлесин.
Странно, думите прозвучаха някак неубедително.
— Да ви изяде — Уийк се опули, а когато разбра, избухна в смях. Хвана се за корема, лицето му почервеня, чак дъх не му достигаше. По мокрото му лице се стичаха сълзи. Отчасти това беше несъмнено истерия, предизвикана от умората, но Арвън никога преди не беше виждал Капитана да се смее така.
— Не разбирам — засегна се — Нлесин. — Арвън и аз може да не сме от най-редките деликатеси, но смея да заявя, че за който и да е казан нашето присъствие ще бъде чест.
Уийк се овладя.
— Нашият приятел тук не иска да ви яде — обясни той. — Той иска вие да ядете. С други думи, той кани всички ни на пиршество.
Арвън прибра оръжието си. Почувствува се като кръгъл идиот, но бе твърде изморен, за да се обезпокои от това.
— Не — каза той. — Много съм си добре тук.
— Не — присъедини се Нлесин. — Категорично. Няма да отида. Да оставим това.
Туземецът се ухили още веднъж и задъвка.
— Трябва да отидем — подчерта Уийк. Той едва забележимо се полюшваше, докато говореше. — Не е подходящо да обиждаме нашите домакини сега.
— Пиршество — повтори Нлесин без какъвто и да е ентусиазъм. — Господи!
— Може би ще трае цяла нощ — предположи мрачно Арвън.
— Хайде — подкани ги Уийк. — Време е да се поразвеселите.
Един след друг, с туземеца начело, те излязоха от землянката в дъждовната нощ. Зашляпаха по пътя към по-голяма постройка, от която струеше силна, топла светлина.
Някой пееше и се чуваше задружен смях.
Арвън пое дълбоко дъх и реши да положи усилия за доброто си прекарване.
Удивително, съвсем не беше лошо… в началото.
Веднага щом влезе в горещата, изпълнена с изпарения постройка, със стени, покрити с кожи, той видя младо момиче, което нямаше буквално никакви дрехи по себе си. То се приближи до него, усмихна се и му подаде някакво ведро с гъста течност. Арвън, комуто главата беше замаяна от умората и задуха, почувствува, че няма какво да губи. Той отпи голяма глътка от течността. Както беше и очаквал, това не беше вода, а изгаряше.
Какво от това, почувствува се по-добре.
Макар че частица от неговото съзнание му нашепваше, че цялата тази работа е невероятна и възмутителна, той отпи втора глътка и се почувствува още по-добре.
— По-полека, момче — каза Нлесин. — Нощта ще бъде дълга.
Арвън кимна. Той се потеше обилно в мокрите си дрехи и се питаше колко от тях благоприличието му позволяваше да съблече. Почувствува със сигурност, че още една глътка щеше да разреши проблема подходящо.
Съвсем ненадейно той видя нещата с онази внезапна измамна яснота, която понякога идва с алкохола. Бяха прекарали затворени толкова дълго в кораба и всички те твърде дълго бяха оставали сериозни. Имаха нужда от почивка, отчаяно се нуждаеха от нея. Необходимо им беше да забравят поне за малко. Да, необходимо беше и да помнят… да помнят, че да си човек не означаваше непременно само дълги размисли и тъжни лица.
Арвън намигна на момичето по начин, който се надяваше, че е универсален, и му се стори, че годините се отрониха от него, подобно есенни листа. Беше така хубаво да си млад, да забравиш…
Знаеше, че ще започне да върши глупости, и се чувствуваше щастлив от това.
Празненството беше в разгара си.
Арвън преживяваше всичко като насън. Изглеждаше също тъй безконечно; следваше събитие след събитие и все пак, когато той си даваше труд да провери, откриваше, че са изминали само някакви си минути.
Имаше храна, и то много. Огромни и сочни късове месо се печаха в огъня и се сервираха набодени на пръчки. Имаше някаква паста, която подаваха един на друг в дървена паница; Арвън не беше сигурен, но по вкуса му се струваше, че основната й съставка са някакви диви корени. Имаше и някакви плодове, смесени с животинска мазнина и стрити на жилав, сух кейк. Това те караше да изпитваш жажда, а оттам и нужда от сгряващото домашно питие.
Огънят хвърляше огромни разкривени сенки върху кожените стени. Туземците раздрусваха и удряха с пръсти по малки кожени инструменти, подобни на дайрета с костни хлопки. Дивашки, възторжени песни разтърсваха покрива; имаше и танци, след които се чувствуваш развълнуван и изтощен.
Арвън беше замаян от пиенето и горещината, уморен до смърт, но се крепеше само на нервната енергия от онова предумишлено въодушевление, което като че ли те държи вечно. Той усети как в него се заражда дружелюбие, което го правеше приятел на всеки, и в действителност той адски добре се забавляваше.
Канибалите бяха наистина твърде далеч.
Той усещаше присъствието на останалите, без в действителност да ги наблюдава. Уийк пиеше от учтивост, но явно копнееше за сън. Той не преставаше да се усмихва, но празненството не предизвикваше у него ни добри, ни лоши чувства. Той в никакъв случай не се държеше високомерно; за него то не беше нищо друго, освен начин да минава времето.
Хефидж, изпил повече, отколкото можеше да носи, беше изпълзял навън да повръща в калта и сега, разположил се удобно край огъня, бе изпаднал в забвение.
На Лейджър му нямаше нищо. Кореспондентът се беше оттеглил в един ъгъл, колкото се може по-далеч от центъра на действието, и оглеждаше обстановката със зле прикривано презрение. Той пиеше, както пие човек, за да изглежда общителен, а това означава, че се набиваше като трън в очите.
Црига беше се разгорещил. Той изливаше историята на своята голяма, разбита любов пред някаква жена на средна възраст, а тя не разбираше и дума от онова, което й разказваше, а продължаваше да му подава кожения източник на веселието всеки път, когато спираше да си поеме дъх.
Колрак, странно, като че ли отлично се забавляваше по някакъв свой, сдържан начин. Той се бе сврял в ъгъла с местния шаман и, изглежда, се опитваше да научи местния език. „Странно, помисли си неопределено Арвън — защо да се тормозиш с този език, когато утре ще бъдеш отново на кораба?“
Нлесин беше в стихията си. Твърде трезвен въпреки количеството леко ферментирала течност, което беше погълнал, той не забравяше най-важното. Беше притиснал в ъгъла младичка жена с големи очи и й говореше на един импровизиран език от знаци, който беше образец на простота и яснота.
Общо взето, компанията беше чудесна. Дайретата дрънчаха, танцьорите играеха. Постепенно огънят загасна и на Арвън му се стори, че вижда сивата светлина на ранното утро да прониква в кожения дом. Но до този момент вече бе доста замаян и не можеше да бъде сигурен.
Не загуби напълно съзнание. Едно момиче му помогна да се върне в землянката, която делеше с Нлесин, и му се стори, че е престанало да вали. После земята под него се завъртя и някой подпъхна одеяло от козина под него.
Не спа сам, но когато накрая се събуди, момичето си бе отишло и той не можа да си спомни коя беше тя, нито какво се бе случило.
Всъщност, когато дойде на себе си, съвсем смътно си спомняше каквото и да било. Видя слънчевата светлина да струи през платнището на входа. Имаше страшно главоболие и се чувствуваше твърде слаб, за да се помръдне.
Той буквално агонизираше.
Чу Нлесин да стене нещо за някакъв страшен махмурлук, но му костваше огромно усилие да обърне главата си и да го погледне. Лежеше напълно неподвижен и се питаше дали ще умре. Скоро заспа отново и когато се събуди, се чувствуваше немощен, но гладен.
Изправи се, примижа с очи и реши, че е жив. Беше сам и излезе навън да види къде са останалите.
Съдейки по положението на слънцето, беше късен следобед. Дълги сенки изпълваха долината и той чу цвъртенето на птици. Селото поглъщаше слънчевите лъчи и само няколко локви, осеяли скалите, напомняха за дъжда. Той пое дълбоко от студения свеж въздух и се отправи към най-голямата постройка пред погледа му.
Вътре беше тъмно; огънят бе намалял, бяха останали само куп тлеещи въглени, а прозорци нямаше. Когато очите му привикнаха с мрака, той видя Нлесин и Црига, прострени на пода, будни, но без никакво желание да се помръднат. Две възрастни жени сновяха безшумно наоколо и една от тях му донесе голямо парче месо и кожен мях, пълен с бистра, студена вода.
— Уийк и Хефидж отидоха на лов с мъжете от селото — каза Црига. — Предполагам, че и ние трябваше да ги придружим, но не мисля, че днес бих могъл да се отбранявам дори от птиците, да не говорим за дивите животни.
— Колрак още говори с шамана — осведоми го Нлесин. — Изглежда, твърдо е решил да научи езика; не мога да проумея защо.
— Може би му харесва тук — предположи Арвън и отпи от ледената вода с благодарност.
— Може би си има някаква цел — допусна Нлесин. — Както един достопочтен мой прародител се беше изразил някога, сделката съвсем не е лоша.
— Заслужава си да се позамислиш — призна искрено Црига. — В края на краищата може да загубим всичко и да не спечелим нищо, ако последваме съвета на Дериък. А така бихме могли поне да доизживеем живота си. Ако приемем дългия сън, съществува рискът да се събудим в една от онези пустини, където дори плъховете са отровени.
— По-добре се огледай по-внимателно, приятелю — каза Нлесин, — Сигурен съм, че тук не само се танцува и пее. Вероятно през зимата гладуват до смърт. Както и да е, Уийк няма да остане — вие знаете това. Зовът на дълга и тем подобни.
— Е — установи Арвън, като гризеше парче месо, — във всеки случай днес няма да се върнем на кораба — твърде късно стана.
Не се върнаха този ден, нито пък на следващия.
Туземците бяха дружелюбни, гостоприемни и интелигентни.
Започнаха да си мислят, че никога няма да се върнат.
Арвън усещаше как напрежението го напуска, а кожата му възвърна обичайния си тен. Той дори почерня, въпреки че въздухът беше студен. Беше щастлив, отпочинал и доволен.
Засега изпитваше искрено желание да остави нещата така.