Чад Оливър
Ветровете на времето (16)

16.

Огънят беше подклаждан много пъти, но сега представляваше само куп тлеещи въглени. Каменните стени на пещерата ги притискаха, заглушаваха звуците и някак си създаваха уютна атмосфера, независимо от голотата на пещерата.

Сега всички бяха будни; събрани около него, те го наблюдаваха.

Нишите в стената бяха празни.

Уестън Чейс поклати глава, намести очилата си и каза:

— Господи, Арвън, никога не съм чувал подобно нещо.

— Истина е — увери го Арвън.

— Да, знам. И точно това го прави толкова страшно.

Уес почувствува как изпада в шок; не можеше да го преодолее. Не беше лесно да оставиш чувствата, убежденията си, самата структура на своя свят да бъдат изтръгнати от местата им, обърнати с краката нагоре, извъртени така, че нищо да не изглежда вече, както е изглеждало преди.

У Уес Чейс нямаше и следа от предишния ужас.

Вместо това той едва не се разплака.

— Мисля, че разбирам — каза той на Арвън… и на другите, при все че те не говореха неговия език. — Това е… хм… това е невероятно.

Арвън се намръщи.

— Ти не ми вярваш? Мислиш, че…

— Не, не — Уес махна с ръка безпомощно. — Просто е зашеметяващо, това е всичко. Не само историята, а и вие. Вие всички се променихте.

Как би могъл да им го обясни? Как би могъл да ги накара да гледат, както гледаше той, с нови очи?

Те не бяха такива, каквито му бяха изглеждали в началото. Беше го изпитвал веднъж. Онази първа година във факултета по медицина в университета в Синсинати. Идваше от щата Охайо и почти никого не познаваше. Той се бе оглеждал около себе си на тези първи занятия и бе съзирал само непознати лица — студени, надменни, застрашителни. А после, години по-късно, когато напусна, за да изкара стажа си в Крайст Хоспитъл, едва си спомняше как е било през първите няколко дни. Ами че те всички бяха станали негови приятели или поне познати. Беше учил с тях, бяха изучавали скелети заедно, бяха се напивали заедно. Те вече не представляваха море от враждебни лица — те бяха Бил и Сам, Микаута и Холдън. Той ги познаваше, беше свързан с тях.

И сега в тази непозната пещера в планината Колорадо бе същото.

Онази фигура с бледото лице, за която си бе помислил, че е излязла от пъкъла, която бе смразила кръвта му онази нощ тъй отдавна, беше просто Арвън — човек с различен произход, но когото въпреки това разбираше. А в този смисъл той познаваше Арвън по-добре, отколкото познаваше хората, които срещаше всеки ден в Лос Анжелос — и при това го харесваше повече.

А другите, които се бяха събудили, докато Арвън говореше, които лакомо се нахвърлиха върху донесената от Арвън храна, които се взираха с любопитство в него с онова странно изражение на надежда, страх и отчаяние.

Нямаше нужда да му ги представят.

Ето, човекът, който го наблюдава с издайническо саркастично подобие на усмивка върху лицето — Нлесин, разбира се. Беше по-плешив, отколкото си го бе представял Уес, и по-слаб. Трябва да е отслабнал през годините след катастрофата, реши Уес. Господи, нима това е било преди петнадесет хиляди години? Той видя очите на Нлесин — проницателни, зелени, с едва забележима следа от скрита топлота в тях.

А този висок, мършав човек със странните черни очи — това трябва да е Хефидж, навигаторът на Сандъка. Да, сега разбираше какво имаше предвид Арвън, когато говореше за Хефидж. Някак затворен, той не принадлежеше на земята, морето или просторните сини небеса. Сърцето му принадлежеше на осеяните със звезди небесни дълбини, домът му беше в стоманата и тъмнината. По външност Уес не го хареса, но се възхищаваше от него.

Црига. Уес леко се усмихна. Той наистина беше млад; едно голямо момче. Изисканите му дрехи бяха по-ярки от тези на останалите. Беше висок, кокалест, с дълги крайници. В този момент той беше вероятно по-възбуден от Уес. Уес изпита болезнена тъга — Црига твърде много приличаше на сина, за който бе копнял, но никога не бе имал.

И Капитанът. Него не би могъл да отминеш. Без да отронва дори дума, Уийк доминираше над останалите в пещерата. Крачеше по пода с отсечени, отривисти стъпки. Напомняше на Уес за боксьор на ринга, който очаква своя противник да застане срещу него. Беше напрегнат, възбуден, опасен. Беше необикновено жизнен — той пламтеше от енергия. Не се усмихна нито веднъж. Нисък? Да, но това не се забелязваше. Най-трайното впечатление, което оставяше Уийк, беше неговата гранитна твърдост, несъкрушимост. Някаква тайнственост витаеше около този човек; той я носеше в себе си като едва доловимо дихание. Бе неспокоен, вечно търсещ, във война със самия себе си. Уес го наблюдаваше и си мислеше:

„Бъди внимателен, Уес. Този човек ще те унищожи в миг, ако сметне това за необходимо.“

Уес си взе цигара и я запали. Пет чифта очи проследиха движението му. В устата му от дима имаше дъх на спарено.

Как би могъл да им каже? Беше ги следвал в полета им към звездите, беше настръхнал в очакване на катастрофата, когато космическият кораб се разби, беше се смял на празника в землянката, беше се взирал с тях надолу от хеликоптера към обраслата с трева непозната земя…

Това бе една одисея, която надхвърляше въображението, одисея, която пресичаше пространството и времето само за да завърши тук, в една пещера в Колорадо.

Само за да завърши с провал.

Той ги погледна. Чужденци? Колко глупаво звучеше тази дума сега! Едно нещо не можеше да бъде чуждо, щом го разбираш. Едва ли не му се искаше никога да не бе ги опознавал, никога да не бе ставал съпричастен на техните приключения.

Уес не можа да скрие тъгата в очите си.

— Арвън — произнесе бавно той, — има нещо, което трябва да ти кажа веднага. Не ми е леко да ти го кажа, но трябва да повярваш, че е истината. Арвън, всичко това е било напразно.

Арвън се вторачи в него недоумяващо.

— Още не сме осъществили космически полети — каза Уес и ненавиждаше думите, които произнасяше. — Аз не знам дали ще се самоунищожим, или не, не бих заложил нито на едното, нито на другото. Но ние нямаме никакви космически кораби, това е сигурно. Измамени сте, всички вие сте измамени. Обратен път за вас няма.

Арвън бавно се изправи. Потресен, той поклати глава. Обясни нещо на останалите на техния език. Настъпи тягостно мълчание.

— Да дойдем толкова далеч — прошепна накрая Арвън. — Да поемем рисковете, да се събудим и да намерим света все още жив, да се надяваме и после…

Той млъкна.

Уес усети как ледени тръпки пробягаха по тялото му.

Уийк беше тръгнал към него и очите му вещаеха гибел.

 

 

Уес отстъпи със стиснати юмруци. Той разпозна веднага отчаянието и нямаше намерение да се остави да бъде убит, стига да можеше да го предотврати. Нещо бе прещракало в Уийк; заслепен от отчаяние, той бе готов да убие, стига да имаше възможност за това…

Нлесин пристъпи и улови ръката на Капитана. Уийк го отхвърли, но тогава Арвън му препречи пътя.

Заговориха бързо, настойчиво.

Уийк дойде на себе си и погледът му се проясни. Той тръсна глава, отвратен от себе си. Погледна към Уес и с усилие се усмихна за прошка. Уес се усмихна в отговор без всякакъв ентусиазъм.

— Той съжалява — обясни Арвън. — За него е много тежко, вероятно много по-тежко, отколкото за нас.

Замислен, Уийк каза нещо на Арвън.

— Сигурен ли си в това, което ми каза? — попита Арвън Уес. — Не мисля, че би ме излъгал, но все пак сигурен ли си?

Уес се опита да се успокои, но напрежението от затворничеството му в пещерата започваше да се отразява върху нервната му система.

— Ти слезе долу, в града в подножието на планината, ти си видял. Приличаше ли ти Лейк Сити на космическо летище?

— Това не означава нищо. На Лортас има села, които изглеждат същите — дремещи, изостанали, забравени. Нима във вашите градове не…

Уес седна, като не изпускаше от погледа си Уийк, който крачеше възбудено нагоре-надолу.

— На път сме — призна той, — но не достатъчно близо. В една война използвахме атомна бомба… о, това беше преди повече от десет години — побърза да прибави той и се изчерви, забелязал изражението на Арвън. — И с ракетите мисля, че сме постигнали нещо… направлявани снаряди и неща от този род.

Той се изчерви отново и тогава, ядосан от собствената си реакция, продължи бързо:

— Публикуваха съобщение за някаква изкуствена луна, малка луна, която ще изстрелят в Космоса. Бихте могли да го наречете космически кораб, но не мисля, че с него ще можете да си отидете у дома.

Арвън преведе на останалите думите на Уес. Последва оживен разговор. Уес забеляза скептичната усмивка на Нлесин. Ако на него и по-рано тази работа не му се е нравила, то времето действително оправда неговото мрачно предсказание.

— Тези ракети — настоя Арвън. — Имаш предвид устройства с течно гориво? Прах? Какво?

Уес сви рамене.

— Аз съм лекар, а не космически юнкер.

Арвън гледаше с неразбиране, затова Уес коригира изказването си:

— Не съм много наясно по въпроса за ракетите. Имаме реактивни самолети; мисля, че те всички се движат с течно гориво. Доколкото знам, нямаме атомно.

Арвън кимна съкрушено.

— Почакай минутка — щракна с пръсти Уес, а Уийк подскочи като тигър. — Ние имаме инженери, фабрики, конструктори. Не можете ли да им кажете какво искате, да им кажете как да го направят и да ги накарате да ви построят кораб? С вашите познания вие сигурно сте в състояние да съкратите векове от времето, което ще ни е необходимо за построяване на космически кораб при нормални условия.

Арвън се изсмя. Беше кратък, отсечен смях, съвсем непривичен за него. Той разпери ръце безпомощно.

— Ти не разбираш трудността — каза той. — Трудно ми е да ти дам примери… не, това не е думата, която ми трябва.

Той замълча и се замисли.

— Трудно ми е да използвам аналогии от твоя живот. Но мога да правя предположения за някои от етапите, през които вероятно сте преминали. Вие сигурно имате кораби, огромни кораби за океански пътувания?

— Да. Наричаме ги лайнери.

— Добре тогава. Представи си, че си капитан на такъв лайнер и внезапно се озовеш без този лайнер векове назад в миналото. Тази дата би била?

— Около 1700, предполагам — прибави Уес.

— Да, около 1700. Като капитан на лайнер ти търсиш корабостроител и му обясняваш какво искаш. Вероятно ще му нарисуваш кораба. Ще може ли той да ти направи лайнер?

Уес поклати глава, започнал да се досеща в какво се състои трудността.

— Разбира се, че не. А с космически кораб, оборудван за междузвездни полети, трудността е многократно по-голяма. Такъв кораб се строи от специалисти със съответната квалификация. В построяването на кораба ние нямаме повече участие, отколкото който и да е ваш пилот на реактивен самолет в построяването на този самолет, преди да е полетял на него. Уийк беше нашият капитан, но не може да измисли атомния реактор, който е движил Сандъка. Хефидж беше нашият навигатор, но би могъл да направи само едно общо описание на действието на полето на деформация. Ако имахме кораба сега, можехме да заведем вашите инженери при него и да им покажем някои неща; това щеше да им помогне. Но нашият кораб отдавна е прах. Нещата, които знаем, могат да спестят известно време… съвсем кратък период от време, и това е всичко. Ако си ни дал точна информация, вас ви дели повече от век от междузвездния полет. Луната ще изобретят скоро, разбира се, но тя няма да ни е от никаква полза. Ние няма да живеем още един век, Уес — не и след последиците от този сън, който се наложи да приемем.

Уес изчакваше, но Арвън, изглежда, се бе замислил дълбоко.

— Не ми харесва всичко това — промълви накрая Уес.

— Говориш като Нлесин.

Нлесин вдигна очи, щом чу името си, и мрачно се поклони.

— Но си прав. Не е хубаво всичко това за нас, а и за теб не е хубаво. Този свят, наричан от вас Земя, вероятно има изгледи да оцелее; той дори може да осъществи междузвездни полети също като нас. Но тогава ще видиш какво ще се случи.

— Ще излезем в Космоса — каза бавно Уес — и ще намерим същите неща, които вие сте намирали. Ще вложим резултатите в нашите компютри и тогава вашият проблем ще стане и наш.

— Точно така. Но шансовете някога да откриете Лортас са изумително нищожни; това, че ви намерихме ние, беше само щастлива случайност. Разбира се, аз не знам и дали Земята ще оцелее; не бих могъл да знам толкова много за нея. Какво мислиш ти, Уес?

Уес си спомни вестника, който беше прочел в нощта, преди да отиде за риба. Спомни си заглавията, спомни си разговорите, които бе чувал по приеми, в баровете, в службата си.

Спомни си Хирошима, Нагасаки.

Спомни си Хитлер и останалите.

— Не зная, Арвън — призна той. — Просто не зная.

Арвън се загледа в голите стени, в лампите, измъкнати от развалините на кораба. Той мълчеше, а Уес знаеше, че той гледа отвъд тези каменни стени, назад, в сивата мъгла на времето…

— Век! — възкликна Арвън, съкрушен от иронията, скрита в тази единствена дума. — Да спиш петнадесет хиляди години и да се провалиш заради още сто!

Той се обърна и направи знак на останалите. Заговори им бързо и им показа бележките, които бе водил. Говори дълго време и Уес долови няколко английски думи.

Арвън учеше останалите на английски език.

Уес почувствува тъпа болка в стомаха си. Той внезапно се бе озовал отново в настоящето, изпълнен с желание за мъст, а ефектът от историята, която Арвън му бе разказал, постепенно избледняваше.

По дяволите, той беше все още затворник в тази дупка!

— Арвън!

Арвън го погледна.

— Нямате право да ме държите тук по този начин. Жена ми ще се разтревожи до смърт.

Арвън се поколеба.

— Правим каквото трябва — каза той неохотно.

— Искаш да кажеш, че нямате намерение да ме пуснете да си ида?

Арвън се приближи и застана пред него.

— Ти ми харесваш, Уес, повярвай ми. Но ти си човек, в края на краищата. Ние не знаем нищо за теб, освен онова, което ти ни разказа. Рискували сме твърде много, дошли сме твърде далеч, за да поемаме още рискове. Може да доведеш някоя армия при нас, може да пуснете атомни бомби върху нас, може да ни заловите, да ни сложите в клетка като диви животни. Такива неща са се случвали на хора от Лортас в други светове, с други хора. Още не сме решили какво да правим с теб. Обещавам ти само едно: няма да те убием, освен ако не стане абсолютно наложително.

Той се обърна и започна да обяснява нещо на Уийк.

Уес се опита да овладее внезапния си гняв. Каква арогантност у този човек! Тук той, Уес, бе повярвал на неговия разказ безусловно, колкото и фантастичен да му се струваше той. А сега Арвън се съмняваше в Уес!

— По дяволите! — възкликна той гласно.

А после си помисли:

„Да кажем, че бях един от тях и водя невероятна битка на една чужда планета. Да предположим, че бях хванал някой местен жител, който слухти около скривалището ми. Щях ли да оставя този човек да си отиде, да се върне при племето си, да разкаже на останалите?“

Но разумът не можеше да му помогне.

Беше обхванат от отчаяна носталгия.

Мислеше за Джоу, спомняше си я преди да стане негова жена и след това. Косата й като нежна коприна, когато махнеше шапката си за къпане и излизаше от басейна, очите й, които блестяха, когато беше пийнала, смехът й, който не бе чувал толкова отдавна. Видя дома си на Бевърли Глен: от камъни и секвоя… здравеца в градините. И тревата, проблясваща под струите вода.

Джоу… Не можеше да откъсне мисълта си от нея, а не всички мисли бяха приятни. Господи, колко ли дълго бе стоял тук? Какво си бе помислила тя? Какво правеше сега, точно в тази минута? Обичаше ли го още истински? Беше ли Норман…

Не, не мисли за това! Не е честно.

Не е ли?

Уес не издаде звук, но скри лице в шепите си. С изненада откри, че има брада. Затвори очи, бе обхванат от неизмерима тъга.

Неговият живот беше далеч и този живот не бе такъв, какъвто някога си бе мечтал да бъде.

Това му се струваше някак си по-тежко от проблемите на всички останали край него и на тези, които щяха да дойдат след него…

Той спа и сънува и викаше насън от мрака, изпълнил душата му.