Чад Оливър
Ветровете на времето (9)

9.

Корабът се спускаше и разпиляваше тишината. Под него блатистата хълмиста равнина от жилава трева, бодливи шубраци и удивително ярки цветя изчезна в унищожителния облак от дим и пара.

Корабът се спускаше бързо, изключително бързо. Спирачните горелки пламтяха яростно, но не както се полага. Огненият език на пламъка под кораба се скъсяваше подобно на сгъваем телескоп. Шумът беше невероятен — взрив от убийствен, смазващ грохот, който се втурваше и изплющяваше в равнините като гранитен юмрук.

Само за миг корабът се уравновеси на няколко мизерни фута над земята. После падна с внезапен тласък, удари опашката си в рохката влажна земя и потрепера. Като че ли остана така за секунда-две, после се изкриви и се срути на едната си страна. Разнесе се глуха експлозия, появи се огромен бял пламък. После струи бликнаха отстрани на кораба, струи течност, които изхвърляха глина и пясък в кръг от сто ярда около кораба.

Огънят изгасна със съскане.

Корабът замря — счупен, изкривен, умиращ, далеч от звездите, които беше познавал.

В равнината се възцари отново тишина. Топла, жълта, слънчева светлина изтичаше от синьото утринно небе и докосваше червените, сини и златни цветя, пръснати сред тревата. Над земята се върна ужасеният покой — тишина, ненарушаване от птича песен или от пръхтенето на някое животно.

Корабът беше кацнал, а вътре в него бе много тъмно. След пронизителния вой на реакторите тишината бе станала осезаема, една бездънна празнота, ледена и зловеща.

В командната зала… шум. Драскане, затруднено дишане и кашлица, докато някой се изправяше на крака. Монотонно стенание, вик на болка — слаб и проточен. Звук от капки, които се удрят в изкривената метална стена.

Светлина… Тънък сноп светлина, който играе в залата и леко потреперва в нечия несигурна ръка.

Глас, тих и задавен.

— Къде сте? Кой е ранен?

Гласът на Капитана.

Нечия призрачна сянка се изправи с мъка, като трепереше.

— Хефидж е тук — обади се навигаторът. — Мисля, че съм добре.

Лъчът светлина попадна върху тъмен силует, проснат в един ъгъл. Тялото не се движеше и не издаваше никакъв звук. Като отстраняваше отломки по пътя си, Капитанът се добра до него и внимателно го обърна. Светна с фенерчето в лицето на мъжа, но бързо отмести светлината.

— Сейехи — промълви той. — Не го преживя.

Стенанието още се чуваше — безпомощни звуци, издавани от човек в безсъзнание. Лъчът светлина проследи звука и откри нечие тяло, простряно до вратата, която извеждаше от командната зала. Хефидж тласна Капитана нататък.

— Колко кръв! — промълви той.

Капитанът разгледа Дериък, доколкото му позволявате бледата светлина. Огромното тяло на антрополога изглеждаше смазано, а от отворените му уста се стичаше струйка кръв. Немощните му викове напомняха животински стенания от непоносима болка.

— Дериък… Аз съм Уийк… Чуваш ли ме?

Дериък не помръдна, а очите му останаха затворени.

— Хефидж, вземи фенерчето и виж дали можеш да намериш нещо успокоително в медицинския пункт. Не трябва да позволим да изпадне в истерия, когато се свести.

— Той трябва да живее — прошепна Хефидж. — Иначе…

— Ето. Вземи фенерчето. Доведи Колрак тук, ако изобщо е останал някой освен нас. По-добре задръж останалите вън, докато измислим къде можем да сложим Дериък.

— Трябва ли да им кажа… истината?

Без да се замислят за това, Уийк и Хефидж се почувствуваха като съзаклятници, а останалите представляваха отделна група. Сега, когато Сейехи бе мъртъв, оставаха единствените от ядрото в командната зала, което действително управляваше кораба. Те се считаха за екипаж и бяха склонни да причислят останалите към категорията на пасажерите. В миналото другите изобщо не биха се озовали на борда на космически кораб.

— По-добре им кажи — каза Капитанът. — Рано или късно ще трябва да научат. Кажи на Арвън да се погрижи за Лейджър в случай, че изпадне в истерия. Мисля, че с момчето всичко ще е наред; това може да се окаже моментът на неговото съзряване.

— Ако е още жив…

— Разбира се.

Стига двамата от командния състав да не бяха…

— Дериък е още жив, Хефидж. Донеси лекарството. Можеш ли да разбереш от пултовете дали реакторът е охладен, както се полага.

— Освободих лостовете, преди да се разбием. Мисля, че няма да експлодираме.

— Кажи на останалите, че си сигурен в това. Засега трябва да минем без паника.

— Добре.

Хефидж взе фенерчето и пипнешком излезе от командната зала. Не беше лесно, тъй като корабът лежеше на едната си страна, а вратата, изглежда, беше заяла. Той успя да я отвори с ритник и пропълзя през нея по корем. Уийк чуваше как отмества нещо от пътя си и му се стори, че дочува далечни гласове.

Значи някой беше все още жив.

Той приклекна в тъмнината с ръка върху мокрото рамо на Дериък и се почувствува смазан сред развалините. Някъде там вън, отвъд тези изкривени метални стени, се намираше един свят и те бяха приковани към него. Той дори не знаеше дали въздухът е годен за дишане, нито пък хранеше надежда планетата да им бъде от някаква полза сега; шансовете бяха неумолимо против тях.

Но това беше негово решение. Той се взря в заобикалящата го тъмнина и разбра, че изобщо не е трябвало да търси още една планета, още едно слънце. Беше поел добре пресметнат риск и беше загубил. Предварително знаеше, че пътуването е рисковано, но въпреки това не беше се отказал.

Защо?

Капитанът знаеше защо го е направил. Знаеше, че решението му не е било разумно. Да би могъл да забрави какво го бе тласнало към Космоса в началото…

— По дяволите — измърмори той.

Беше твърде късно да съжалява.

Той дочу говор зад вратата. Хефидж се връщаше и с него имаше някой.

— Е?

— Добри новини — съобщи Хефидж. — Ние тук май сме претърпели най-тежкия трус. Там, в залата, всички са живи. Леки контузии, всъщност нищо сериозно. Нлесин е ударил лявата си ръка, но не е счупена.

Капитанът се усмихна.

— И още нещо — продължи Хефидж. — В Сандъка има пробив, там нахлува свеж въздух — явно годен.

— Трябва да е годен. Нямаме никаква енергия и въздух не би могъл за дълго да остане без пречистване. Хефидж, късметът май се обръща в наша полза.

Колрак пристъпи в бледия кръг светлина.

— Приготвил съм инжекция — каза той. — Ако сте приключили с взаимните приветствия, може би ще се опитаме да помогнем на Дериък.

— Извинявай — каза Капитанът и се отмести от пътя. — Насочи лампата към него, Хефидж, аз ще се опитам да изровя още някоя от стаята за продоволствия.

Свещеникът опипа Дериък с късите си, удивително чувствителни пръсти. Оголи ръката на антрополога, почисти я и инжектира успокоителното подкожно. Дериък все така не помръдваше. Колрак избърса кръвта от устата му и се изправи.

Уийк се промъкна отново в командната зала с още две лампи, една от които подаде на Колрак.

— Какво мислиш?

— По-добре да не се опитваме да го местим. Има вътрешен кръвоизлив и съвсем не бихме му помогнали, ако го влачим насам-натам. В успокоителното има съставка, която ще попречи на инфекцията да се разпространи, и това е почти всичко, което можем да направим.

Дериък продължаваше да стене през зъби.

— Ще живее ли?

Колрак сви рамене.

— Това никой не знае.

Уийк се наведе съсредоточено напред.

— Дали изобщо ще дойде в съзнание? — попита той напрегнато.

— Може би. Трудно е да се каже.

— Як е — каза Хефидж. — Ще се справи, Капитане. И по-рано съм виждал хора в такова състояние.

Уийк кимна.

— Хайде. Трябва да проучим подробно всички данни, постъпили в компютрите, преди да се разбием. Водил ли е Дериък някакви записки?

— Мисля, че да. Той имаше бележник.

— Намерете го. Подредете всичко. Колрак, разполагаме ли със средство, което да му спести болката, когато се свести, но така, че да не замъгли съзнанието му?

— Можем да опитаме — предложи свещеникът. — Но той трябва да почива. Не можете да го занимавате с работа сега. Нечовешко е.

— Необходим ни е неговият ум — обясни простичко Уийк. — Той единствен би могъл да ни каже онова, което трябва да знаем за тази планета. Ако работим слепешката, никога няма да се измъкнем оттук — нито един от нас, включително и Дериък. Това е всичко.

Колрак се поколеба, после се промъкна навън през вратата на командната зала, за да види какво би могъл да намери.

Уийк и Хефидж седнаха в очакване. Нито един не заговори, но всеки бе благодарен за присъствието на другия.

Беше странна гледка и Уийк го осъзнаваше. Двете лампи хвърляха сребристи лъчи сред безпорядъка в командната зала и осветяваха изпочупените машини, издигащи се в тъмното край тях. Онова, което някога беше подът, сега представляваше една стена и това придаваше на цялата зала гротескна нелепост, която никаква логика не би могла да коригира. Дериък престана да стене, но не даваше признаци, че идва в съзнание.

„Това беше моят кораб, мислеше си Уийк. Предприехме заедно много пътувания и ето го края на пътя ни — един свят без име.“

Но мракът навън около мъртвия кораб бе по-непроницаем — мракът на неизвестността. Една земя далеч от дома, изпълнена с тайнствата и угрозата на неведомото. Ако излезеш, ще се озовеш на една чужда планета. Вдишвай от въздуха, ако това е възможно, и се огледай. Навярно ще видиш сини небеса и зелени поля. Недалеч — река, която се спуска бистра надолу по чакълестото си легло към морето. А от това море, в случай че този свят приличаше на останалите от този тип, е произлязъл животът. Мънички едноклетъчни организми, риби, земноводни, влечуги, бозайници и вероятно човекът.

Какъв тип човек?

Уийк чувствуваше как мракът го смазва. Той беше виждал всякакви хора и никак не беше лесно да извлече надежда от участта на многобройните мъртви светове, които бе открил.

Ако хората оцеляваха достатъчно дълго, мислеше си Уийк, те построяваха кораби, с които се отправяха към звездите. Това беше факт. Но кое подтикваше отделния човек да се качи на такъв кораб? Какъв беше пътят, който е поел, за да го изведе той сред звездния океан?

И колко от хората на борда на този кораб могат да се досетят за тайната, която той, Уийк, носеше в себе си?

Изминаха много часове, а Дериък все така не помръдваше. Дишаше равномерно, но на лицето му не бе останала дори капчица кръв. Ами… ако изобщо не се събуди?

Накрая се наложи да се поразмърдат. Арвън и Црига приготвиха някакво студено и безвкусно ястие от синтетичната храна, а Колрак преля кръв на Дериък.

Паника нямаше. Те се движеха сред непрогледния мрак в кораба с онази свръхизостреност на чувствата, която бедата води след себе си. Разговаряха за Сейехи и си спомниха, че винаги го бяха наричали „Обратна връзка“. Не намираха на какво да се смеят, но Нлесин сипеше непрекъснат поток от мрачни предсказания и за всеобща изненада това ги караше да се чувствуват някак по-добре. Нищо не може да се окаже чак толкова зле, щом казва Нлесин, че е, което беше един вид оптимизъм.

Никой не напусна кораба. Без захранване те не можеха да виждат земята наоколо. Но вероятно имаше слънчева светлина, топла слънчева светлина, а после се спускаше нощта. Бяха видели някакъв спътник, така че там горе, сред морето от звезди, плуваше и луна.

Но вътре в кораба се виждаха само сенки и бледи снопове светлина горяха сред развалините.

Бяха минали много часове и тогава Дериък се размърда, пребледнял, и отвори очи.

Арвън седеше до него и чакаше.

— Не се опитвай да се движиш, Дериък — каза той, като го докосна по рамото. — Стой спокойно.

Антропологът притвори очи и отново ги отвори. Беше стиснал здраво устни. Дишаше учестено и задавено, като че ли в гърлото му бе заседнало нещо.

— Кацнахме — обясни Арвън. — Всичко свърши. Ранен си в главата, но ще се оправиш. Само не се движи. Разбра ли ме?

Дериък немощно кимна.

Уийк изпълзя в командната зала, а след него и Колрак.

Дериък забеляза свещеника и направи усилие да се усмихне.

— Готов ли съм за вас? — попита той.

Колрак се поколеба.

— Аз съм тук в качеството си на лекар — каза накрая той.

Дериък направи неопределена гримаса.

— Не се чувствувам съвсем добре, Докторе — каза той. — Стомахът ми е зле… като че ли ще ми прилошее или нещо подобно.

Той млъкна и очите му се замъглиха.

— Дериък — обади се Капитанът. — Опитай се да се държиш поне за минутка. Имаме огромна нужда от теб.

Погледът на антрополога отново се проясни.

— Лошо ми е… Трудно ми е да мисля… Може ли да отложим?

— Не зная — отвърна Уийк.

Дериък погледна свещеника.

— Много ли съм зле, Докторе? Но честно.

— Имаш шанс — промълви Колрак. — Зависи.

Дериък затвори очи.

— Какво ти е необходимо, Уийк?

— Корабът претърпя тежка катастрофа. Няма да потегли отново, освен ако не получим отнякъде помощ. Намираме се на планета, за която не знаем нищо. Не знаем какво ни очаква тук и няма да узнаем, ако ти не можеш да ни кажеш. Можеш ли?

— Трудна работа — прошепна Дериък. — Спи ми се.

Колрак дръпна Капитана настрани.

— Не може да говори, поне засега. Какво искаш да направиш… да го убиеш ли?

Уийк погледна Колрак в очите. Лицето му страшно пребледня, а дишането му се учести.

— Така ли мислиш, Колрак?

— Разбира се, че не. Имах предвид…

Капитанът се обърна към Дериък.

— Поспи, Дериък — произнесе ласкаво той. — Ще опитаме пак, когато се почувствуваш малко по-добре.

Антропологът с нищо не показа, че е чул, но изглеждаше по-спокоен.

— Ще остана с него — пожела Колрак. — Ще те повикам, Уийк.

— Не. Ще останем заедно. Съгласен ли си?

Свещеникът кимна.

— Всички други да се опитат да си починат малко — каза Уийк. — Ще ви бъде от полза.

Тримата останаха сами сред развалините в командната зала. Угасиха светлината и останаха в тъмното.

Тежкото дишане на Дериък изпълваше тишината.

— Надявам се, че ще се събуди — прошепна накрая Колрак. — Надявам се, че съм направил необходимото.

— По-добре се моли по-усърдно — каза Капитанът.