Чад Оливър
Ветровете на времето (20)

20.

След това — кафе, спорове и още кафе.

След това — неспокоен сън.

И накрая, след решителна схватка на сутринта с пържени яйца с бекон и още кафе, остана да направят само едно нещо. Трябваше да се върнат в Колорадо, и то бързо.

Същия този следобед те тръгнаха, по „Сепулведа“ към международното летище и се качиха на двумоторен самолет за Денвър. Полетът беше неспокоен и само разбърка стомасите им. В Денвър наеха кола и се отправиха за Лейк Сити, като влязоха в него през заледения проход Слъмгълиън.

Изкачването нагоре по планината покрай заледения поток беше мъчително, но те едва ли забелязваха снега, вятъра и лютия мраз. Премръзнали, със зачервени лица и развълнувани, те се изкатериха в скалния заслон и почукаха на вратата.

Отговор не последва.

— Ние сме, по дяволите! — извика Нлесин на лортански. — Пролетта е дошла, знаем си, че ще ви се прииска да излезете и да си наберете диви цветя. Хайде навън, свадливи старци!

Вратата бавно се отвори и там се показаха Уийк, Хефидж и Црига със заредени оръжия.

— Чудесно посрещане — забеляза Нлесин, като влизаше в пещерата. — Вашата радост от нашето завръщане дълбоко ни трогва.

Уийк го сграбчи за рамото.

— Не си играй с нас, човече! Какво открихте? Бързо!

— Не можем да построим кораб — каза Арвън. — Невъзможно е.

Лицето на Уийк посърна.

Црига седна на пода.

Хефидж дори не мигна.

— При все това отложете за малко самоубийствата — прибави тихо Нлесин. — Мисля, че имаме шанс и можем да благодарим на Уес, че се сети за нещо, което ние всички глупаво недогледахме.

Той се ухили.

— Да, неизвестният пришълец може да се довери на него.

Уийк се обърна към Уес.

— Но какво…

— Почакай…

Арвън отиде бързо до петте ниши, издълбани в скалата. Застана на колене и започна да рови из камъчетата, мръсотията и клонките, които се бяха натрупали.

— Не го виждам — прошепна той.

— Чудесни домакини — промърмори Нлесин и се присъедини към него.

— Трябва да е…

— Чакай. Ето го.

Нлесин го вдигна — беше точно както предполагаха, че ще бъде.

Те седяха и разговаряха, бяха изпълнени с надежда. Нахраниха се обилно с еленско месо; новодошлите ядоха с по-голямо удоволствие от тримата, които го бяха яли седмици наред.

После заспаха здрав сън от изтощение.

На следващата сутрин Уес, Арвън и Нлесин се върнаха по планинската пътека със своето съкровище, увито в кърпичка и закрепено в джоба на сакото на Нлесин.

Два дена по-късно те бяха отново в Лос Анжелос.

Именно там Уес се залови за работа.

 

 

Приготовленията не бяха лесни, но Уес Чейс се почувствува щастлив от работата. Веднъж и той да излезе с предложение, с което може да се гордее, веднъж и той да прави нещо, което действително да го интересува.

Не сам, разбира се, но неговата мисъл беше тази, която задвижи нещата.

За известно време той забрави за Джоу, забрави всичко освен настоящата си задача. Тази задача му допадаше и можеше да бъде разрешена.

Отне им почти две години.

Уес имаше приятели от дните на ендокринните си изследвания, които сега бяха настанени в огромни лаборатории. Те помогнаха в работата и всичко се оказа всъщност нещо съвсем обикновено за един обучен екип от изследователи.

На Уес му струваше пари, разбира се, но това не го безпокоеше. Той изразходи всичките си спестявания и облигации, при това с удоволствие.

Започнаха както се полагаше.

Първо — подробен качествен анализ.

Второ — точен количествен анализ.

Най-накрая — продължителен процес на пречистване, многократни тестове с лекарствени деривати, експерименти върху бели мишки и маймуни.

Беше трудна работа, но не се изискваха чудеса.

Сведоха я до следното:

„За съвременната техника беше невъзможно да създаде космически кораб от неясни описания по памет. Дори ако корабът още съществуваше, много проблеми биха били почти неразрешими, а корабът беше прах и нещо по-лошо — нямаше и следа от него след тези петнадесет хиляди години. Но най-важното за препарата, приспал хората от Лортас, беше, че той представляваше относително елементарна смес. Както бе казал Арвън на Уес, инжекцията, която водеше до забавяне на жизнените процеси, беше екстракт от лимфна тъкан на летаргични животни, като мармотите, в комбинация с абсорбент на витамин «Д», инсулин и някои обикновени лекарствени деривати. Ако лабораториите имаха образец за сравнение, без значение в какво количество, лекарството би могло да се синтезира. А Уийк не го беше използвал докрай. Той беше запечатал отново няколко капки в самоизстудяващата се дурагласова бутилка и я беше пуснал на пода. През всичките тези векове тя бе останала там, запазена при температура, близка до абсолютната нула…“

Удивителното беше, че никой от тях не се бе сетил за възможността, докато Уес не видя как Нлесин затваря отново бутилката с уиски с останалите в нея няколко капки. След това с предишния опит на Уес в ендокринните изследвания резултатът беше предопределен. Сезонните промени във функциите на хипофизите на летаргичните животни му бяха добре познати и бяха за него удобен претекст, когато отиваше в лабораториите със своя проблем.

За по-малко от две години те го получиха.

— Внимавай с това лекарство, Уес — предупреди го, когато свършиха, Гарвин Бери, комуто повериха образеца. — То мълниеносно поваля нашите опитни животни.

— Ще внимавам, Гарв — увери го Уес.

Всичко се оказа толкова просто.

 

 

Тримата бяха наели един обикновен апартамент в Санта Моника, но Уес не се върна направо при Арвън и Нлесин. Оставаше му да свърши още едно нещо.

Докато пътуваше, безценното лекарство, запечатано в бутилка от здраво стъкло, стоеше на предната седалка до него. Изглеждаше съвсем обикновена бутилка, дори и на Уес — с малко повече въображение тя можеше да мине за бутилка мляко; взел я е от някой магазин в Уестуд и сега я носи у дома на Джоу…

Но тази бутилка мляко му беше струвала хиляди долари.

И нямаше вече Джоу.

И нямаше вече дом.

Като че ли бе свикнал с това. Не остана вече болка, само дълбока празнота някъде вътре в него, където по-рано беше мястото, отредено за предишния му живот. Той не обвиняваше Джоу или Норм. Беше провалил живота си и без тяхната помощ.

Ако се беше оказал мъж на място, за да направи онова, което желаеше, вместо това, което Джоу мислеше, че желае той да направи…

Ако беше настоявал да имат деца…

Ако беше поел отговорността за собствения си живот, докато все още имаше време…

Ако, ако, ако…

По дяволите! Ръцете му се вкопчиха в кормилото. Поне в това не беше се провалил. Той беше извършил едно нещо в живота си, което имаше стойност. И още не беше приключил.

Почти несъзнателно той започна поклонението.

Пое през лятната мараня по крайбрежното шосе. Пътят гъмжеше от коли. По плажовете бяха налягали хора, които поглъщаха слънчевите лъчи. Сергиите за скара и сандвичи с кренвирши въртяха шумна търговия. А частните вили по брега на океана, вили, които през зимата изглеждаха така мрачни, влажни и изоставени, сега бяха с отворени прозорци, а в гаражите им имаше коли.

Той спря край Пойнт и влезе вътре.

— Докторе!

Един от келнерите забърза към него с усмивка на лице.

— Не съм ви виждал от години. Как е госпожа Чейс?

— Чудесно, чудесно.

Как странно е да го наричат „докторе“ отново! Бяха ли частиците от неговия живот разпилени в очакване да бъдат събрани пак?

— Бихте ли ми донесли уиски със сода на балкона?

— Веднага, докторе. Хубаво е, че се върнахте.

Той излезе на балкона и седна на сянка. Оттук чуваше грохота на водата долу под себе си, когато се разбиваше в брега и заливаше черните скали. Погледна към океана — син, искрящ под ясното небе. Видя рибарски лодки — далечни петънца на слънчевата светлина, — но най-вече го порази самотата и покоя.

Загледа се в чайките, които се рееха над плитчините и се стрелваха надолу за някоя риба. По брега някакви кучета съсредоточено изучаваха мокрия пясък и бързо се втурваха назад, за да избягнат идващите вълни.

Уес свали очилата си и затвори очи, като поглаждаше с ръка чашата си. Шумът на прибоя беше изключително успокояващ. Той и Джоу бяха идвали тук много пъти в онзи, другия живот, бяха се напивали, смели, вършили налудничави неща. Ако можеше човек да се върне назад, помисли си той, назад при извора на детството, към безгрижните сърца и безгрижни нощи, които му се струваше, че ще бъдат вечни.

Ако…

Той сложи отново очилата си и се загледа като хипнотизиран в океана.

„Ние всички сме чужденци тук, на Земята, помисли си той. Ние сме риба на сухо, която се мята върху камъните.“

— Уес, стари приятелю — каза си той на глас. — ти си едно готино копеле.

Плати питието си и остави доста по-голям бакшиш, отколкото бе необходимо.

Качи се в колата си и тръгна обратно покрай брега, нагоре по хълма към Санта Моника, после по Уилшир към Уестуд. Намери свободно място за паркиране близо до службата си, пусна две пенита в автомата, седна в колата си и се загледа. Беше освободил мис Хил, естествено, но някакъв неясен подтик го бе накарал да продължава да плаща наема за кабинета си. Вън на сградата видя златния надпис върху черната табелка: Д-р Уестън Дж. Чейс.

Бащиното му име беше Джаспър и той го мразеше. Спомни си как Джоу го беше взела на подбив: Д-р У. Джаспър Чейс. Усмихна се. Господи, това бе толкова отдавна.

Не разбра колко дълго бе стоял там, но се сепна, като забеляза, че индикаторът е светнал червено. Потегли надолу по „Олимпик“ към „Бевърли Глен“.

Границите на моя живот.

Зави по „Сънсет“, където започваше „Бел Еър“, и продължи по тихата сенчеста „Бевърли Глен“. Огледа се за надписа, който напомняше на Бил да се сети за колелото на Джими, но него, естествено, го нямаше. Сви нагоре по хълма, изви по някогашната своя пътечка.

Спря колата, излезе. Застана полускрит край живия плет. От къщата можеха да го забележат, ако някой гледаше оттам… Не се движеше — нито насочваше вниманието към присъствието си, нито го криеше.

Чудеше си дали искаше да бъде видян.

Въздухът бе хладен и ухаеше на зеленина, а тревата беше равна като игрище за голф. Джоу поддържаше двора в добро състояние. Къщата от камъни и секвоя бе притихнала в следобедната сянка.

Беше ли тя там?

Беше я виждал няколко пъти през изминалите две години, но само с техния адвокат. Тя се поддържаше и изглеждаше щастлива.

„Щастлива е, че се отърва от мен вероятно.“

Не, това беше несправедливо. Той познаваше Джоу. Тя никога не би признала, че са й причинили болка, дори и ако самият той е изпитал болка. Тя не би се издала пред него.

Представи си как отива към вратата. Тя я отваря в не съвсем цветущ вид. Отмята назад русата си коса, съжалява, че не се е сетила да си сложи червило.

— Уес…

— Джоу, премислях… много неща. Мога ли да вляза за малко?

Тя се поколебава само за миг.

— Сама ли си, Джоу?

— Разбира се, глупчо. Хайде влизай, Уес.

Той ще влезе и после… какво?

Щеше ли тя да го приеме отново? Искаше ли я той отново? О, чувствата още ги имаше, а той не е бил с нея цели две години. Просто да отиде до вратата…

Биха ли могли да започнат отново?

Уес знаеше отговора на този въпрос. Можеха да започнат отново — винаги може да се започне отново. Но как щеше да свърши?

Той знаеше отговора и на този въпрос. Той беше такъв, какъвто е, и тя беше такава, каквато е. Не се беше получило истински и никога нямаше да се получи…

Той продължи да стои неподвижно край плета.

„Ти, глупако, помисли си той. Чакаш я да излезе при теб.“

Ако тя го беше видяла, то не даваше никакви признаци за това.

Той не влезе.

Сенките се издължиха и се спусна нощ. Той видя осеяното със звезди небе над него.

— Сбогом, мое момиче — промълви той.

Качи се отново в колата и потегли.

Този път, когато пристигна в Санта Моника, той отиде в апартамента, където го очакваха Арвън и Нлесин.

— Привет! — възкликна Нлесин, като хвърли романа, който четеше. — На засада ли попадна, или нещо друго?

— Нещо друго — призна си Уес.

Арвън пое тежката стъклена бутилка и я разцелува.

— Получил си го!

— Готово е. Гарв казва, че е точно копие на онова, което му дадохме, за да го изследва. Надявам се, че е прав.

— Трябва да е прав — каза Арвън.

— Неизлечим оптимист — промърмори Нлесин, като потриваше плешивата си глава. — Вероятно не е толкова добро, колкото Нембутала.

Приготвиха си вечеря, Нлесин демонстрира своя новопридобит майсторлък със спагетите. Бяха хубави, виното — също, но те всички бяха необичайно унили.

Това беше краят на пътя.

— Отвратителна история — промълви накрая Арвън. — Събудихме се след петнадесет хиляди години в една каменна пещера в Колорадо точно когато се случи ти да се вмъкнеш там вътре в този заслон, за да се скриеш от бурята. Вероятно там вътре не се е появявало друго човешко същество, откакто сме заспали. И аз трябваше да те сграбча, да те уплаша почти до смърт и да объркам живота ти.

— Аз сам си го обърках — подчерта Уес.

— Може би. Но ние бяхме там и то след петнадесет хиляди години бяхме все още подранили. Сега съм убеден, че Земята е светът, който сме търсили — ти си така досущ като нас, Уес, че само почти идентични културни тенденции биха могли да доведат до създаване на нашите два народа. Но бяхме се провалили и изведнъж ти ни предложи своята блестяща идея. Като че ли ти си ни спасил, Уес, и при това си спасил далеч не само нас. Но…

Той замълча.

— Но сам ти нищо не получаваш — завърши Нлесин.

— Считам, че ми приписвате повече алтруизъм, отколкото ми е присъщ — каза бавно Уес. — Не съм направил това само от добро сърце. Не съм го направил нито пък заради тази прекрасна абстракция, наречена „свят“. Аз съм егоист, господа.

— А! Ти предлагаш цена — ухили се Нлесин, като че ли очакванията му най-после се бяха оправдали.

— Да.

Те мълчаха.

Уес си пое дълбоко дъх и каза:

— Идвам с вас.