Чад Оливър
Ветровете на времето (12)

12.

Отстъпиха инстинктивно към зейналата врата на кораба. Където и да се намираше, каквото и да се говореше за него, човекът означаваше опасност. Сред всички живи същества той беше най-изобретателен убиец и заплашваше с гибел дори себеподобните си.

— Спрете! — викна рязко Уийк. — Те са само четирима. Нлесин, влез вътре и донеси няколко паралитични револвера. Другите да останат по местата си.

Лейджър се приближи още малко към вратата. Той като че ли беше готов да се противопостави на нареждането на Уийк, но съобрази, че ще се окаже сам.

— Мисля, че трябва да влезем в кораба — каза той. — Там ще бъдем на по-сигурно място.

— Но няма да можем да виждаме — подчерта Арвън. — Какво ще правим — ще тичаме и ще се крием всеки път, когато някоя тръгнала на лов група се изпречи на пътя ни?

— Зависи на какъв лов — каза Црига с усмивка. — Хората от каменния век често са канибали, нали?

— Работата е в това — подчерта Уийк, — че ние не знаем нищо за тях. А трябва да узнаем. Не виждам кой знае каква опасност — обсегът на нашите оръжия е по-надежден от всичко, с което те разполагат.

— Надявам се, че няма да откриете веднага огън — каза Колрак. — Може да не са с лоши намерения.

— Никой няма да стреля, освен в случай на нападение — заяви спокойно Уийк, като гледаше Лейджър. — Да, благодаря, Нлесин.

Нлесин раздаде малки пистолети.

Те зачакаха.

Четиримата мъже вървяха през полето, безшумни като вятъра. Но с тях имаше куче и то излая предупредително, като долови непознатата миризма.

Арвън наблюдаваше местните жители със странно чувство на благоговение. Фигурите приближиха с уверена крачка и ни най-малко намерение да се крият. Отчасти различаваше някои подробности. Като че ли поглеждаше в миналото, като че ли се взираше в огромната, непрогледна мъглявина на времето, което представляваше люлката на човека в много светове. Това бяха хора, които никога не са виждали градове, не са познавали земеделие или писменост, хора от зората, едва започнали дългото изкачване, което един ден можеше да ги отведе до звездите… или забвението…

Контрастът между техния опит и неговия придаваше на туземците своего рода невинност. Те скоро щяха да познаят страховете, егоизма, а вероятно и ужаса, но на тях все още им предстоеше да открият злото, залегнало в тях самите.

Те вървяха напред, идеха от началото, от времето. Спряха на около тридесет ярда и сега Арвън можа да ги разгледа.

Стояха в редица — мълчаливи и безстрашни. Кучето-вълк опря корем в тревата и заскимтя, а от розовия му език се стичаше слюнка.

Действителността както обикновено отблизо носеше разочарование. И все пак криеше своя собствена драма — драмата на потта, надеждите и миризмата.

Туземците не бяха високи, никой от тях не достигаше шест фута. Косите им бяха дълги, прави и черни. Имаха тесни, тъмни очи. Кожата им беше жълтеникаво-бронзова на цвят; бяха облечени в грубо ушите кожи.

Бяха горди. Стояха съвсем неподвижно; не помръдваха. Гледаха чужденците с нескривано любопитство, но с чувство на осъзнато превъзходство ги изчакваха те да направят първата крачка. Бяха въоръжени — двама от тях носеха копия с каменни върхове, другите — някакви лъкове с жалки стрели.

Арвън долови някаква неприятна миризма по вятъра и се усмихна. За привидения тези хора бяха твърде земни.

— Колрак — прошепна Уийк.

— Да?

— Върви в кораба и намери в бъркотията четири остри ножа. Ще се опитаме да се сприятелим.

Свещеникът се мушна в кораба, а туземците продължаваха да наблюдават мълчаливо. Какво ли си мислеха за кораба, как ли си го обясняваха един на друг? Арвън се опита да погледне през техните очи. Сигурно знаят, че не е природно творение, но дали го свързваха с онзи тътен, разтърсил техния свят преди няколко дни?

Колрак се върна с ножовете.

— Да вървим — каза Уийк.

Двамата тръгнаха бавно към туземците. Кучето скочи и се наежи. Туземците насочиха копията си към тях. Уийк държеше нож във всяка от ръцете си, стиснал ги за върховете, така че дръжките им бяха насочени към туземците. Колрак направи същото. Туземците вероятно отгатнаха намерението им, тъй като двамата чужденци бяха безпомощни пред техните копия.

— Нанхаадес! — извика един от туземците, като вдигна копието, готов да го метне. — Нанхаадес!

Кучето изръмжа глухо.

— Сложи ги на земята! — каза Уийк. — И се отдалечи!

Те сложиха ножовете на земята, като внимаваха да не правят резки движения. Опитаха се да се усмихнат, но вероятно не постигнаха кой знае какъв успех, което не беше съвсем изненадващо предвид обстоятелствата. После се отдалечиха и посочиха първо туземците, а след това ножовете.

Тъмнооките не бяха глупави. Онзи, който се беше обадил, пристъпи напред, събра ножовете и се вторачи в тях. Той изпробва острието на единия върху ръката си и като че ли се уплаши, когато видя кръвта. Вдигна ножа към слънцето и се загледа в блясъка от отражението. Ухили се възхитен.

Другите се приближиха до него, загледаха се и се разбъбриха, като че ли внезапно им бяха отпушили устата. Този с ножовете се отдалечи от тях, опитвайки се да крепи четирите ножа и копието в двете си ръце. Тримата туземци, останали без ножове, го последваха, като се препираха оживено. Очевидно водачът им имаше намерение да задържи ножовете за себе си и също така очевидно беше, че другите не са особено въодушевени от намерението му.

На часа избухна истинска свада, която приключи едва когато мъжът с ножовете, след напразни опити да реши кой нож беше най-добър, раздаде по един на останалите. После всички започнаха да се смеят и да отразяват с блесналите метални остриета слънчевата светлина един на друг в очите си.

Беше голям майтап и Арвън откри, че от разстояние му е извънредно забавно. Той се огледа крадешком и видя, че дори на лицето на Уийк бе изписана усмивка.

Нлесин улови погледа му и му намигна.

— На Нлесин му се нрави — каза той.

И тогава, невероятно, четиримата туземци просто обърнаха гръб на кораба и се отдалечиха, а кучето препусна пред тях. Изобщо не погледнаха назад и изглеждаха съвсем равнодушни.

Скоро те представляваха отново само силуети, а после изчезнаха от погледа.

— Ех, да ме вземат мътните! — възкликна с кисела усмивка Нлесин. — Какво си въобразяват, че е това — склад за продоволствия?

— Предполагам, че не сме толкова важни, колкото си мислехме — промълви Колрак. — Току-що имахме урок по дефлация на собственото „аз“.

Уийк поклати глава:

— Те ще се върнат.

— Откъде знаеш? — попита Колрак.

Уийк като че ли внезапно се бе състарил, като че ли частица от неговата огромна енергия за миг го беше напуснала.

— Те винаги се връщат — обясни той — по един или друг начин.

 

 

Тази нощ те спаха в кораба и все едно, че спяха в гробница. Тишината в него беше онази тишина, която ни очаква под земята, и дори сънищата им бяха мрачни.

Не поставиха никого на пост: щом люкът се затвори, вече нищо не ги грозеше. Но корабът бе променен — само за няколко дни бе остарял и принадлежеше на миналото. Нямаше нито един човек в него тази нощ, който да не мислеше за затворения люк с чувство на необясним страх: като че ли бяха затворени завинаги далеч от слънцето.

Арвън и Нлесин бяха легнали един до друг и на двамата им беше неудобно; мъчително беше самото положение на кораба. Останаха будни часове наред, макар че проговориха само веднъж.

— Какво ще кажеш за хеликоптера за разузнаване? — прошепна Арвън. — Не можем ли да се качим на него, вместо да вървим?

— Може би. Не съм сигурен само какви са му възможностите. Захранва се от акумулатори, нали така… — твърде малки за огромен атомен двигател.

— Не разбирам защо Уийк не спомена за него. Като че ли изобщо избягва въпроса, но ние всички сме виждали този хеликоптер.

Нлесин се изсмя и каза:

— Математика.

— Математика?

— Е, наречи го аритметика. Колко души ще издържи този хеликоптер?

— Нормално двама — пресметна Арвън. — Но можем да влезем и повече, ако се наложи.

— Повече, да, но съществува предел. Бутилка от една кварта^[1] съдържа само една кварта, без значение какво. Може да успеем да се натъпчем четирима в кабината… мисля, че би полетял, макар и не както трябва. Но четирима не правят седем.

— Мисля, че би издържал петима.

— Може би, но какво от това? Какво ще стане с останалите двама?

— Не можем ли да направим два курса?

— Едва ли. Знам, че няма такъв запас от енергия в акумулаторите. Възможно е да изминем само половината път с хеликоптера, но ми се струва, че няма да ни огорчи дотолкова, че да се разбие на този етап. Това няма да е като разходка в парка, запомни.

Арвън се прозя.

— Ще го обмислим.

— От оптимизма ти леко ми призлява, приятелю. Бас държа, че в действителност вярваш, че ще се завърнем някой ден у дома. Бас държа, че наистина мислиш, че това е светът, който сме търсили. Твърде хубаво е, Арвън. В живота не става така.

— Понякога става — заяви упорито Арвън.

Нлесин се изкиска.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Тишината се възцари отново, тишина, обгърнала кораба с ледена бездиханност. Докато заспиваше, Арвън си мислеше:

„Тук е по-тихо, отколкото в дълбините на Космоса.“

Мисълта не беше никак приятна.

 

 

Туземците се върнаха при изгрев слънце. В появяването им имаше нещо почти свръхестествено. В миг в равнината уж нямаше и следа от човешки живот, а в следващия хората бяха там, като че ли подобно духове се бяха материализирали от тревата, скалите и утринната влага. Не, не свръхестествено, поправи се Арвън — по-скоро бяха изключително естествени, част от самата земя.

Туземците донесоха месо и в това нямаше нищо свръхестествено. Те накладоха огън откъм подветрената страна на кораба — за това използваха нещо прилично на изсушени стърготини — и опекоха огромни късове от червеното месо в пламъците. Месото цвърчеше и капеше, стори им се превъзходно след твърде продължителното хранене със синтетични храни.

— Малко е сурово — вметна Нлесин, — но какво значение има малко кръв между приятели?

Подхвърлиха парче на кучето и то с благодарност го погълна, оригна се и се разположи удобно за продължителна дрямка на слънце.

Туземците не изглеждаха обезпокоени от факта, че не можеха да разбират езика на хората, живеещи в странната кула. Очевидно и преди бяха попадали на групи хора, които са говорели езици, различни от техния, и беше учудващо колко добре успяваха да се изразяват само с усмивки и жестове. Изглеждаха несъмнено приятелски настроени, макар че съществуваше вероятност просто да са впечатлени от ножовете и да желаят още от тях.

Като гледаше изпъкналите мускули на ръцете и краката им и острите върхове на техните копия, Арвън предпочиташе да се надява, че наистина са добронамерени… и че ще останат такива.

Когато закуската свърши, водачът се изправи, протегна се и посочи на юг. Там, през равнината, земята ставаше хълмиста, виждаше се как от пурпурната мараня израства верига от ниски хълмове. Той отново посочи към хълмовете, после към Арвън и другарите му и отново към хълмовете.

— Иска да отидем с него — обясни Уийк.

— Вероятно е подгрял казана — забеляза Нлесин. — Предлагам да предоставим Лейджър за изкупителна жертва.

— Млъкни! — извика възбудено Лейджър.

— Е, отиваме ли? — попита Хефидж. — Ще изоставим ли кораба?

Четиримата туземци се оттеглих настрани, докато те разговаряха. Вече не се усмихваха.

— Мисля, че няма да е красиво да откажем гостоприемството им. — каза Колрак. — Те нямат лоши намерения.

— Откъде знаеш? — попита Нлесин. — Или те е осенило някакво видение?

— Аз съм за това да отидем — обади се Арвън. — Съгласен съм с Колрак — колкото повече приятели имаме, толкова по-добре. Можем да затворим вратата на кораба; никой няма да успее да проникне вътре.

Уийк кимна.

— Ще отидем. Вземете оръжието си и нека посъберем някакви подаръци, но стига толкова ножове. По-скоро някои дрехи, фенерче, нещо подобно. Разбрахте ли?

Със странно чувство на тъга те се изкатерваха по кораба, за да се подготвят. Разбира се, че щяха да се върнат, а корабът беше развалина. Но все пак у всеки оставаше тягостно чувство от раздялата с последното, което го свързваше с дома му.

Туземците наблюдаваха с безизразни тъмни очи, виждаха как хората се изкачваха и слизаха от тъмния отвор в светлеещата стена, но не направиха опит да ги последват вътре.

Когато се натовариха и облякоха топли дрехи срещу студа, Уийк кимна и посочи към хълмовете.

Туземците се ухилиха, очевидно доволни, и поеха през равнината. В миг кучето скочи и препусна пред тях. Сега то не лаеше и държеше черната си муцуна провесена към земята.

Арвън откри, че земята не бе така равна, както изглеждаше. Тревата се беше натрупала на туфи, а между тях почвата беше камениста. Имаше невидими вдлъбнатини, в които глезените им хлътваха, и бодливи храсти, които драскаха ръцете им, когато минаваха покрай тях. По някои от храстите имаше ярки червени плодове и Арвън се чудеше дали ставаха за ядене или не. Имаше много цветя, проврели нежните си мокри главици между тревата. Въздухът беше свеж, чист и прохладен.

Туземците бъбреха помежду си и крачеха енергично напред. Скоро Нлесин видимо се задъха, а и на останалите им беше трудно. Мъжете от кораба не бяха свикнали да вървят и Арвън забеляза, че на лявата му пета се е появил голям мехур.

— Опитват се да ни изтощят от вървене до смърт — каза Нлесин задъхано.

— Не показвай, че си толкова изморен — предупреди го Уийк. — Не е желателно да си помислят, че сме хапльовци.

— Но ние сме — възпротиви се Нлесин.

Веднъж забелязаха стадо животни пред себе си. Те стояха в изящни пози — огромни, с прекрасна кафява козина и полюляващи се рога. Но бяха срещу вятъра и доловиха миризмата на хората дълго преди да бъдат в обсега на лъковете на туземците. Те се завъртяха в кръг, после един елен разклати решително рогата си, изпръхтя и препусна в лек тръс на запад. Стадото го последва, но като че ли не тичаше, а просто се носеше след него.

Водачът на туземците ги посочи, каза нещо, което Арвън не дочу, и извика обратно кучето, което се бе впуснало в страстна гонитба.

Вървяха часове наред и хората от кораба бързо отпадаха. Скоро нямаше да бъде шега работа; щеше да се наложи да спрат. Арвън откри, че устата му е така пресъхнала, че не може да преглъща, а в гърдите си усещаше остра болка при дишане.

— Да живеят завоевателите, герои от Космоса — промърмори той и се съсредоточи да поставя единия си крак пред другия.

Земята започна да става стръмна и неочаквано се озоваха на тясна пътечка, която извиваше между хълмовете. Те, погледнати отдолу, бяха доста застрашителни, а скалите бяха предателски гладки, като че ли нещо тежко ги беше позагладило.

Продължиха да вървят.

В небето зад тях откъм запад започнаха да се трупат черни облаци, а вятърът стенеше в равнината. Тревата се люшкаше от вятъра на вълни, а в далечината се разнесе тътен на гръмотевица.

Туземците все така бъбреха весело.

Хората от Космоса наведоха глави и продължиха да крачат след тях.

Този път дори Нлесин нямаше какво да каже.

След час заваля пороен дъжд.