Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (8)

8

Джак пристигна по-рано. Часовникът му показваше един и трийсет и пет. Беше си взел свободен ден, голяма част от който прекара в подбиране на дрехите си. Никога не беше обръщал голямо внимание на облеклото си, но сега това му се струваше жизненоважно.

Подръпна краищата на сивкавото си вълнено сако, опипа копчето на бялата си риза и нагласи за десети път възела на вратовръзката си.

Тръгна към пристанището. Загледа се в работниците, които почистваха един туристически кораб, построен по подобие на някогашните параходи по Мисисипи. Двамата с Кейт веднъж се бяха качвали на него през първата им година тук, в един от редките следобеди, когато не бяха на работа. Искаха да разгледат всички туристически атракции. Беше се случил топъл ден, като днешния, но по-ясен. Сега от запад се задаваха тъмни облаци. Гръмотевичните бури бяха нещо обичайно за сезона.

Джак седна на олющената пейка до малката постройка на пристанищната администрация. Реши да се полюбува на ленивия полет на чайките над развълнуваните води. От това място се виждаше зданието на Конгреса. Наскоро почистена, Статуята на свободата се издигаше величествено на купола му. Доброволците бяха остъргали от нея мръсотията, натрупана за сто и трийсет години. Човек не можеше да се задържи дълго в този град, без да затъне в нечистотия, помисли си Джак. Такъв бе духът на мястото.

Мислите на Джак се насочиха към Санди Лорд — най-успешния и самолюбив адвокат на фирмата. Санди бе известна фигура в столичните правни и политически кръгове. Останалите съдружници често изпускаха името му при назоваването на фирмата. Човек би помислил, че Санди току-що е слязъл от Синайската планина със собствената си версия на Десетте божи заповеди, първата от която гласи: Прави повече пари за „Патън, Шоу и Лорд“!

Колкото и да е странно, тъкмо името на Санди Лорд бе привлякло вниманието на Джак, когато Рансъм Болдуин спомена фирмата за първи път. Та той бе един от най-ярките, ако не и абсолютният пример за влиятелен адвокат в този град, пълен с добри правни специалисти. Джак си даде сметка, че възможностите му в тази фирма са неограничени. Друг въпрос бе дали те включват и перспективата за щастие в личния живот.

Джак не бе съвсем наясно какво очаква от предстоящия обяд. Не се съмняваше единствено в желанието си да види Кейт. Много му се искаше да се срещнат отново. Като че ли с наближаването на сватбата се бе появила нуждата от емоционален пристан. А какъв по-добър пристан от жената, на която бе предложил брак само преди четири години! Потрепери при спомена за случилото се. Перспективата да се ожени за Дженифър Болдуин го плашеше. Изпитваше ужас от мисълта, че животът му скоро ще придобие съвсем друга насока.

Инстинктивно се обърна назад. Видя Кейт. Тя стоеше на края на кея. Наблюдаваше го. Вятърът развяваше дългата й пола, а слънцето се опитваше да се провре през тъмните облаци. Няколко лъча попаднаха на кичурите, които Кейт се опитваше да приглади назад. Прасците и глезените й имаха приятен, летен загар. Блузката й разголваше раменете. Виждаха се луничките и мъничкото рождено петно с форма на полумесец. Джак си спомняше миговете, след като се бяха любили и Кейт заспиваше, а той продължаваше да милва с очи петънцето и тялото й.

Усмихна й се, докато приближаваше към него. Сигурно се бе отбила вкъщи, за да се преоблече. Едва ли ходеше в съда с тези дрехи — те разкриваха една много по-женствена Кейт Уитни, отколкото правните й опоненти биха имали възможност да видят.

Двамата тръгнаха към ресторантчето. Настаниха се, поръчаха си обяд и прекараха няколко неловки минути, през които всеки се опитваше да се извърне или към прозореца и задаващата се буря, или да оглежда крадешком другия. И двамата се чувстваха така, сякаш това е първата им среща. Притесняваха се дори да се погледнат в очите.

— Благодаря, че отдели от времето си, Кейт.

— Това място ми харесва — сви рамене тя. — Отдавна не съм идвала тук. Обикновено обядвам на бюрото си. От време на време човек трябва да си позволява по малко разнообразие.

— Какво обядваш? Бисквити и кафе? — засмя се той и прикова поглед в усмивката й. Откри пак любимото си зъбче, което бе леко обърнато навътре тъй, сякаш се опитва да прегърне съседното. Това зъбче бе единственият недостатък, който бе забелязал някога у Кейт Уитни.

— Бисквити и кафе — рече тя засмяна. — И по две цигари на ден.

— Браво на теб.

Дъждът заваля в момента, когато им донесоха поръчката.

Кейт вдигна глава. Погледна към прозореца, а после и към Джак. Забеляза, че той я наблюдава. Джак се усмихна сконфузено и отпи набързо от чашата си.

Тя постави салфетката на масата.

— Паркът е доста голям и е трудно да попаднеш на някого случайно.

— Напоследък ми върви — отвърна Джак с наведена глава.

После се осмели да погледне към нея. Тя го изчака да продължи, но той реши да се предаде.

— Добре де. Признавам, че не беше чиста случайност. Важното е, че резултатът е налице.

— Какъв е този резултат? Това, че обядваме заедно?

— Не си правя кой знае какви планове. Всяко нещо с времето си. Промяната е винаги на добро.

— Е, поне вече не работиш в защита на изнасилвачите и убийците — процеди тя с презрение.

— И на крадците — довърши бързо мисълта й той, но съжали за думите си почти мигновено.

Кейт пребледня.

— Извинявай, Кейт. Нямах предвид баща ти.

Кейт извади цигара, запали я и духна дима в лицето му.

Джак махна с ръка, за да разпръсне облака.

— Чудя се дали палиш първата или втората цигара за деня.

— Третата. Ти винаги си успявал да ме предизвикаш. — Кейт погледна през прозореца и кръстоса крака. Стъпалото й докосна коляното на Джак, но тя го дръпна като опарена. Загаси цигарата, стана и грабна чантата си.

— Трябва да се връщам на работа. Колко ти дължа?

— Поканата беше моя — погледна я настойчиво Джак. — Ти дори не хапна.

Кейт извади една десетачка, хвърли я на масата и тръгна към изхода.

Джак също хвърли десетачка и се втурна след нея.

— Кейт!

Настигна я пред входа. Дъждът се усили. Сакото му, вдигнато над главите им, не ги предпази за дълго. Кейт не обърна никакво внимание на плющящите струи. Качи се на колата си. Джак скочи чевръсто на другата седалка.

— Наистина трябва да се връщам на работа — погледна го предупредително Кейт.

Той си пое дъх и избърса капките по лицето си. Дъждът барабанеше по покрива на колата. Стори му се, че всичко пропада. Нямаше представа как да се справи с тази ситуация. Трябваше да каже нещо.

— Виж какво, Кейт, и двамата сме мокри до кости. Наближава три часът. Нека се пооправим и да отидем на едно кино. А може и да се забием някъде извън града, а? Помниш ли мотел „Уиндзор“?

Кейт се обърна към него изумена.

— Джак, искам да знам дали си обсъдил тези планове с жената, за която си сгоден?

Джак сведе поглед. Какво да й отвърне? Че не обича Дженифър Болдуин, макар и да е поискал ръката й? В този момент дори не можеше да си спомни дали е поискал ръката й.

— Ще ми се да прекараме някой и друг час заедно, Кейт. Това е. Какво му е лошото?

— Всичко, Джак, абсолютно всичко! — тросна се тя и понечи да запали мотора, но Джак задържа ръката й.

— Не искам да се караме.

— Джак, ти вече си взел решението си. Срещата ни е позакъсняла.

— Какво? Решението ми ли? — не можа да повярва на ушите си Джак. — Преди четири години бях решил да се оженя за теб. Това беше истинското ми решение. Твоето решение беше да се разделим.

— Вярно е — отметна тя един мокър кичур от лицето си. — И какво от това?

Джак се извърна към нея и я раздруса за раменете.

— Слушай, снощи ме осени една мисъл. Снощи ли! Всяка вечер, откакто ме напусна! Знаех си, че правим голяма грешка. По дяволите! Вече не съм адвокат на държавна практика. Права си. Вече не защитавам престъпниците. Занятието ми е доходоносно и престижно. Аз, ние… — Погледна изумените й очи и не можа да продължи. Ръцете му се разтрепериха. Пусна я и се тръшна на седалката.

Свали вратовръзката. Набута я в джоба си и погледна към малкия часовник на таблото. Кейт го стрелна с очи. Гласът й прозвуча нежно въпреки стаената болка:

— Джак, обядът беше прекрасен. Радвам се, че се видяхме. Мисля, че не бива да си позволяваме повече. — Тя прехапа устни, но Джак не го видя, защото в този момент излизаше от колата.

— Бъди щастлива, Кейт — подаде той главата си на довиждане. — Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.

Тя го гледаше как се отдалечава в проливния дъжд, влиза в колата си и потегля. Поседя няколко минути неподвижна. По бузата й се стече сълза. Избърса я с припрян жест, запали и потегли в обратната посока.

* * *

На другата сутрин Джак вдигна телефонната слушалка, но после бавно я остави на мястото й. Нима си струваше? Беше отишъл на работа още в шест часа. Успя да свърши неотложните задачи и придърпа папките, изоставени от няколко седмици. Погледна през прозореца. Слънчевите лъчи се удряха в бетонните здания и рикошираха. Потърка очи и спусна щорите.

Трябваше да свикне с мисълта, че Кейт няма отново да стане част от живота му. Бе прекарал предишната нощ в размисъл. Прехвърли наум всички възможни варианти — дори и най-абсурдните. Сви рамене. Такива неща се случваха непрестанно на мъжете и жените по цял свят. Понякога просто не ти върви, независимо колко ти се иска едно нещо. Не можеш да принудиш някого да се влюби отново в теб. Човек трябва да преглътне болката и да се залови за работа. Поне работа имаше колкото иска. Може би беше време да се наслади на бъдещето, което бе способен да си подсигури.

Седна на писалището си и прехвърли методично два договора. Единият бе за смесено дружество и не изискваше кой знае какво умствено усилие, а другият бе разработен за единствения му друг клиент освен Болдуин — Тар Кримзън.

Кримзън притежаваше малка компания за аудио-визуална техника. Бе гений на компютърната графика и припечелваше доста добре от подсигуряване на техниката за бизнес конференции в хотелите. Караше мотоциклет, носеше къси разръфани дънки, пушеше каквото му падне (дори и тютюн от време на време) и имаше вид на наркоман.

Двамата се бяха запознали, когато един приятел на Джак се бе опитал безуспешно да осъди Тар за пиянство и хулиганско поведение. Тогава Тар се бе появил в съда с изискан костюм и грижливо вчесана коса и брада. Аргументите му срещу обвинението бяха, че полицейските показания са пристрастни, защото го арестували след концерт на „Грейтфул Дед“ (а всички знаят отношението на полицията към подобни състави!), проверката за употреба на алкохол била неправомерна, защото полицаят не му отправил никакви предупреждения, а самата апаратура за анализ била неизправна.

Съдията, затрупан с над сто подобни обвинения след концерта, бе прекратил делото, препоръчвайки на полицая по-стриктно спазване на служебните правила. Джак бе наблюдавал с възхищение развоя на събитията. Когато делото приключи, той излезе от съдебната зала заедно с Тар, пиха по една бира и завързаха приятелство.

Независимо от честичките пререкания със закона Кримзън бе добър, макар и нежелан клиент на „Патън, Шоу и Лорд“. Едно от условията, поставени от Джак при назначаването му, беше да обслужва Тар, който се бе отказал от своя адвокат. (Сякаш фирмата би казала „не“ на новия си служител, от когото падаха луди пари!)

Джак остави писалката и отново застана до прозореца. Пак се замисли за Кейт Уитни. В съзнанието му започна да се оформя някаква неясна идея. Спомни си посещението у Лутър, когато Кейт го заряза за първи път. Старецът не бе успял да му предложи мъдри съвети. Всъщност Лутър Уитни бе последният човек на света, който би намерил начина да стигне до сърцето на дъщеря си. Ала умееше да изслушва. Не бе от хората, които изчакват да кажеш каквото ще кажеш, за да насочат веднага разговора към собствените си проблеми. Джак не знаеше какво би обяснил на стареца, ако го видеше сега. Бе сигурен само в готовността на Лутър да го изслуша. И това не беше малко.

След около час компютъризираният календар на писалището звънна предупредително. Джак погледна колко е часът и облече сакото си.

Тръгна бързо по коридора. Обедът му със Санди Лорд бе насрочен за след двайсет минути. Мисълта да седне насаме с такъв човек бе доста смущаваща. Какво ли не бе чул да се говори за него! Обедът бе по настояване на самия Санди Лорд. Джак бе уведомен за него тази сутрин от секретарката си. Стана му малко неприятно от пошепнатото набързо предупреждение, че Санди винаги се сдобива с това, което иска.

Преди обяда трябваше да се отбие при Алвис във връзка с документацията на Бишъп. Спомни си с усмивка за изумлението на Алвис, когато бе успял да му представи всички папки трийсет минути преди крайния срок.

— Добра работа си свършил — бе казал Алвис след един бърз преглед. — Знам, че ти дадох много кратък срок. Обикновено избягвам да го правя. Оценявам усилията ти, Джак. Съжалявам, ако съм провалил личните ти планове.

— Не се притеснявай, Бари. Нали за това ми плащат! — бе се извърнал Джак към вратата. Бари бе станал на крака.

— Виж, Джак, ние не сме се видели като хората още. Тази компания е дяволски голяма. Трябва да си поприказваме. Може и да обядваме заедно някой ден, а?

— Чудесна идея, Бари. Кажи на секретарката ти да уговори деня с моята секретарка.

Тогава Джак бе разбрал, че Бари Алвис не е лош човек. Беше се направил на важен, но какво толкова? Съдружниците например се отнасяха далеч по-зле с подчинените си. Освен това Бари бе първокласен адвокат и от него имаше какво да се научи.

Сега Джак се отби при Шийла, секретарката на Бари, но не я свари на бюрото й.

Тогава забеляза кашоните, подредени до стената. Вратата на Бари бе затворена. Джак почука, но не получи отговор. Огледа се и натисна дръжката. Не можеше да повярва на очите си. Рафтовете бяха опразнени, а на мястото на окачените дипломи и грамоти бяха останали бели петна.

По дяволите! Затвори вратата, извърна се и се сблъска с Шийла.

От нейната деловитост и безупречна външност нямаше и следа. Бе работила като секретарка на Бари в продължение на десет години. Джак я помнеше с гладко причесана коса и очила. Сега тя се взря в него и за миг в бледосините й очи проблесна гняв, после изчезна. Обърна се, отиде при бюрото си и се зае да пълни кашоните. Джак я гледаше недоумяващо.

— Какво става тук, Шийла? Къде е Бари? — Не получи отговор. Ръцете на секретарката се движеха все по-бързо, докато накрая буквално запокитваше нещата в кашоните. Джак се приближи към нея.

— Отговори ми, Шийла. Какво става, по дяволите? — сграбчи ръката й той. Тя го шляпна през пръстите, от което сама се шокира и седна отмаляла. Наведе бавно глава и се разрида.

Джак се огледа смутен. Да не би пък Бари да е починал? Възможно ли е да се е случило някакво нещастие, за което не са го предупредили? Нима фирмата бе толкова бездушна? Дали ще прочете за случилото се в следващото циркулярно писмо? Погледна ръцете си. Беше се разтреперил.

Седна на края на писалището и докосна лекичко Шийла по рамото. Опита се да я разговори, но не постигна успех.

Риданията ставаха все по-силни и сърцераздирателни. Най-сетне отнякъде дойдоха други две секретарки и я изведоха мълчаливо. И двете изгледаха Джак доста недружелюбно.

Какво бе сторил, за бога? Погледна часовника си. Оставаха му десет минути до срещата с Лорд. Изведнъж изпита истинска радост от предстоящия обяд. Лорд знаеше всичко за бъдещето на фирмата. Ненадейно му хрумна ужасяваща мисъл. Джак застина на място. Вечерята в Белия дом! Раздразнената му годеница… Тогава си бе позволил да спомене името на Бари Алвис. Нима тя бе способна на… Джак се втурна по коридора със скоростта на вихрушка.

 

 

Ресторант „Филмор“ бе сред забележителностите на Вашингтон, макар да съществуваше сравнително отскоро. Вратите му бяха от дебело махагоново дърво, с дръжки от месинг. Ръчно тъканите килими и завеси бяха изключително скъпи. Всяка маса представляваше малък остров, снабден с всичко необходимо за бизнеса, продължаващ по време на хранене. Предоставените телефони, факсове и копирни машини се използваха интензивно от клиентите. Изящната дърворезба на самите маси се допълваше от пищната тапицерия на столовете, заемани от истинския елит на политическите и деловите среди в столицата. Цените на заведението бяха достатъчна гаранция, че клиентелата няма да се промени.

Макар и оживен, ресторантът създаваше впечатлението за лежерност. Посетителите му не бяха хора, които позволяват да бъдат пришпорвани. Те установяваха собствено темпо на обслужването. Понякога самото им присъствие на дадена маса, многозначителното повдигане на вежда, тихото покашляне или съучастническият поглед съставляваха най-важната част от работата им за деня, която щеше да пожъне добри резултати за самите тях или този, когото представляваха. Салоните на ресторанта бяха истинска арена на властта и богатството.

Келнери с колосани ризи и папийонки се показваха и скриваха на дискретно премерени интервали. Редовните клиенти биваха ухажвани, изслушвани или оставяни насаме (според случая). Бакшишите доказваха, че усилията не остават незабелязани.

„Филмор“ бе любимото заведение за обяд на Санди Лорд. Той разгледа набързо менюто и плъзна проницателния си поглед наоколо. Намести пълното си тяло с отработена елегантност и внимателно приглади няколко сребристи кичура. Притесняваше го фактът, че познатите лица намаляват с течение на времето, отвлечени или от смъртта, или от пенсионерските южни курорти. Санди отмахна една прашинка от ръкавела си с избродиран монограм и въздъхна. Поне не можеше да се отрече, че е подбрал чисто заведение, а пък и чист град за живеене.

Натисна бутона на мобифона си, за да провери има ли оставени съобщения. Уолтър Съливан не го беше търсил. Успееше ли да грабне сделката със Съливан, би могъл да прибави към клиентите си цяла една държава от Източния блок.

Цяла една държава! Какво би заплатила една държава срещу съответните правни услуги? Обикновено сумите бяха доста тлъсти. За съжаление бившите комунисти не разполагаха с никакви пари, ако не се броят разните му там рубли и купони, които едва ли ставаха и за тоалетна хартия.

Действителността не плашеше Лорд. Той знаеше, че бившите комунисти разполагат с нещо друго — с изобилие от суровини, за които Съливан си точеше зъбите. Това бе примамката, накарала Лорд да прекара цели три месеца в една от тези страни. Нямаше да е зле да поговори и със самия Съливан.

Лорд бе свикнал да се съмнява във всичко, но си даваше сметка, че Уолтър Съливан е единственият човек, способен да извърти такава грандиозна сделка. Всичко, до което се докоснеше, се умножаваше и преумножаваше, а възнагражденията за кохортата му будеха страхопочитание. Макар и осемдесетгодишен, Съливан бе все така енергичен. Работеше по петнайсет часа на ден, бе женен за млада красавица, същинска филмова звезда. Сега се намираше на Барбадос, за да навести тримата най-влиятелни местни политици, да се позабавлява по западен маниер и да уреди някоя и друга сделка. Съливан ще му се обади. Така списъкът на клиентите му — малко, но подбрани — щеше да нарасне с още един, и то какъв!

Лорд забеляза младата жена с извънредно къса пола и обувки на тънки токчета, която прекосяваше салона.

Тя му се усмихна, а той отвърна на поздрава й с леко вдигнати вежди — един от любимите му, двусмислени жестове. Знаеше, че дамата е свръзката на една от крупните асоциации по Шестнайсета улица с Конгреса, но това всъщност не го интересуваше. По-важното за него бе, че си я биваше в леглото.

Лицето й предизвика вълна от приятни спомени. Трябваше да й се обади някой ден. Отбеляза си това в електронния бележник. После вниманието му (както и погледите на повечето присъстващи жени) се насочи към високата широкоплещеста фигура на Джак Греъм, който се приближаваше към него.

Лорд се изправи и протегна ръка за поздрав. Джак не я пое.

— Искам да знам какво се е случило с Бари Алвис — рече той.

Лорд го удостои с един от безизразните си погледи и седна. Сервитьорът бе отпратен с леко махване. Джак остана прав.

— Май не даваш време на човека отсреща да се опомни. Почваш го от вратата. Стратегията ти не е лоша. Има си и предимствата, и недостатъците.

— Не се шегувам, Санди. Искам да знам какво става. Кабинетът на Бари е опразнен, а секретарката му ме гледа така, сякаш аз съм го уволнил. Необходимо ми е да получа ясен отговор. — Джак бе повишил тон. Съседните маси започнаха да проявяват любопитство.

— Сигурен съм, че каквото и да ти се е насъбрало, може да бъде обсъдено с малко повече достойнство. Защо не седнеш и не започнеш да се държиш като съдружник на една от най-добрите фирми за правни услуги в тази страна?

Приковаха погледи един в друг. Джак бавно седна на масата.

— Какво ще пиеш?

— Бира.

Сервитьорът се появи, за да вземе поръчката за бирата и любимото питие на Санди — джин с тоник. Санди запали цигара, погледна небрежно през прозореца и се извърна към Джак.

— Значи си разбрал за Бари?

— Знам само, че е напуснал, но се надявам да разбера причините от теб.

— Няма много за разправяне. Освободихме го от длъжност. Заповедта влиза в сила от днес.

— Защо?

— Какво ти пука?

— Аз и Бари работехме заедно.

— Но не бяхте приятели.

— Твърде отскоро се познаваме.

— Че за какво ти е да се сприятеляваш с Бари Алвис? Не ставаше за нищо повече от сътрудник. Такива съм ги виждал със стотици.

— Той беше страхотен адвокат.

— Технически погледнато, може да се каже, че беше висококомпетентен юрист, запознат отблизо с трансакциите, данъците и корпоративното право. Имаше познания и в областта на здравните осигуровки. Но не е спечелил един цент за фирмата. Следователно не е бил „страхотен адвокат“.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Бари беше ценен служител. Някой трябва да върши и скучната работа.

— Разполагаме с около двеста адвокати, които се справят прекрасно с подобна задача. От друга страна, само десетина от съдружниците ни привличат наистина влиятелни клиенти. Подобно съотношение на силите не е твърде изгодно. Много редници, малко офицери. За теб Бари Алвис е актив, а за мен — скъпоструващ пасив без изгледи за промяна. Трудеше се достатъчно усърдно, за да заслужи високо заплащане, но това не е начинът, по който правим парите си. Ето защо решихме да прекратим отношенията си с него.

— Нима искаш да кажеш, че Болдуин не ти е подшушнал нищо?

По лицето на Лорд се изписа искрено учудване. Трийсет и петте години стаж като адвокат го бяха превърнали в съвършен лъжец.

— Какво общо има семейство Болдуин с Бари Алвис?

Джак се взря внимателно в пълното лице на Санди Лорд и бавно изпусна въздуха от дробовете си. Огледа се гузно. Нима бе разиграл цялата тази сцена за едното нищо? Ами ако Лорд лъжеше? Погледна крадешком непроницаемото изражение на събеседника си. Че защо би излъгал? Можеше да се измислят куп причини, но нито една от тях не бе достатъчно убедителна. Дали пък не сгреши? Дали не се държа като глупак пред най-могъщия съдружник на фирмата?

Лорд придоби по-сговорчив вид.

— Уволнението на Бари Алвис е брънка в поредицата действия, които набелязахме отдавна за разчистване на „мъртвите души“ при нас. Трябват ни адвокати, които да се справят и с ежедневните си задължения, и с приходоносната част на работата ни. Хора като теб. Това е. Бари не е нито първият, нито последният служител, уволнен по подобни съображения. Отдавна работим по тази система, Джак. Това правило беше въведено далеч преди назначаването ти. — Лорд замълча и изгледа внимателно младия мъж насреща си. — Да не би да криеш нещо от мен? Скоро ще бъдем съдружници. Не бива да укриваш истината от своите съдружници.

Лорд мислено се изкикоти при мисълта за всички сделки, които бе сключил тайно от фирмата.

— Още не съм станал съдружник, Санди — опита се да обуздае гнева си Джак.

— Въпрос на формалност.

— Докато не стане…

Лорд се размърда нервно и махна с ръка, да прогони цигарения дим. Помисли си, че слуховете за Джак може би са верни. Говореше се, че младокът се кани да напуска кораба. Именно затова го бе поканил на обяд. Двамата мъже се спогледаха. Джак спотаи усмивката си. Знаеше, че примамката от четири милиона долара му гарантира предимство. Санди Лорд не би пропуснал подобна сделка, дори и да нямаше нужда от нея. Знаеше се, че е свикнал да харчи на едро. Пък и адвокатите никога не се предаваха. Работеха до последния си дъх. Колкото и огромни суми да получаваха, доходите им бяха сравнително по-ниски от хонорарите на рок звездите и президентите на големите корпорации.

— Мислех, че фирмата ти харесва.

— Харесва ми.

— Тогава?

— Тогава какво?

Погледът на Санди отново се плъзна из салона. Забеляза още една позната дама, пристегната в елегантно скъпо костюмче. Санди предположи, че отдолу не носи никакво бельо. Той допи джина си и погледна към Джак. Раздразнението му нарастваше с всяка изминала минута. Не можеше да понася префърцунения господинчо на масата си.

— Идвал ли си в този ресторант?

Джак поклати глава и се зачете в менюто. Не успя да намери комбинацията хамбургер с пържени картофи. Изведнъж Лорд дръпна менюто от ръцете му, хлопна го на масата и се приведе напред. Джак усети лошия му дъх.

— Ами защо не се огледаш тогава?

Повика сервитьора, за да си поръча уиски с газирана вода. Питието се появи след около минута. Джак се облегна на стола си, но Лорд продължи да се приближава — сякаш всеки момент щеше да възседне красиво резбованата маса.

— Колкото и да не ти се вярва, Санди, и аз съм влизал в ресторант.

— Но не и тук, нали? Виждаш ли я онази госпожичка? — посочи с изненадващо тънкия си пръст Санди. Погледът на Джак попадна на свръзката с Конгреса. — За последните няколко месеца съм я чукал пет пъти.

Джак бе толкова поразен, че Лорд не можа да сдържи усмивката си.

— Сигурно се чудиш как се е съгласила да легне с такъв отвратителен дебелак като мен, а?

— Може да й е жал за теб — усмихна се Джак.

Лорд не отвърна на усмивката му.

— Ако наистина мислиш така, наивността ти граничи с неграмотност. Нима смяташ, че жените в този град са по-добра стока от мъжете? Това, че имат цици и носят поли, не значи, че няма да се възползват от всичко, до което успеят да се докопат. Онази дамичка ме желае, защото мога да й дам каквото поиска — нямам предвид в леглото. И тя го знае, и аз го знам. Санди Лорд е от малцината, пред които се отварят всички врати на този град. В замяна на това тя ми дава да я чукам. Става въпрос за най-обикновена, почтена сделка между разумни и изискани партньори. Какво ще кажеш сега?

— Какво да кажа?

Лорд се отпусна на стола си, запали поредната цигара и издуха дима към тавана. Прехапа устни и се изсмя.

— Нещо смешно ли се сети, Санди?

— Представих си те как си се отвращавал от такива като мен, докато си бил в колежа. Сигурно си се заричал, че никога няма да заприличаш на човек като мен. Мечтите ти са витаели около защитата на нелегални имигранти, кандидатстващи за политическо убежище, или на дузина главорези, които се оправдават с факта, че като малки са яли пердах от майка си. На прав път ли съм?

Джак разхлаби възела на вратовръзката си и отпи една глътка. Не се срещаше с Лорд за първи път, та да не подуши нещо нагласено в разговора им.

— Ти си един от най-добрите адвокати, Санди. Всички го признават.

— Глупости! Че аз съм зарязал практиката от години.

— Така или иначе, нещата работят в твоя полза.

— Какво би проработило в твоя полза, Джак?

Джак почувства леко присвиване на стомаха, когато Лорд изрече името му. Непринудеността на обръщението го сепна, макар и да не бе съвсем неочаквана. Нима ставаше въпрос за съдружничество? Джак пое дълбоко въздух и сви рамене.

— Знае ли човек какъв иска да стане, когато порасне…

— Ти вече си пораснал, Джак. Време е да си дадеш сметка. И тъй, какво решаваш?

— Нещо не те разбирам.

Лорд пак се приведе напред, стиснал юмруци. Приличаше на загряващ борец тежка категория. Джак имаше чувството, че като нищо ще го цапардоса.

— Мислиш ме за глупак, нали?

Джак се зачете отново в менюто.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Нали така, момче? Според теб аз съм един алчен, егоцентричен и деспотичен тъпанар, който не би си мръднал пръста за когото и да било, ако няма лична изгода. Прав ли съм, Джак?! — извиси се гласът на Лорд. Тлъстото му тяло почти се бе изсулило от стола. Отново грабна менюто и го постави на масата.

Джак се озърна притеснено. Останалите посетители изглеждаха тъй, сякаш не са чули нито думичка, което показваше, че разговорът е внимателно проследен и анализиран. Лорд прикова кръвясалия си поглед в Джак.

— Защото аз съм точно такъв, какъвто си ме представяш, ясно ли ти е? — избоботи той и се отпусна с триумфална усмивка на стола си. Джак също изпита желание да се усмихне въпреки нарастващото си отвращение.

Лорд забеляза, че събеседникът му се е поуспокоил, и приближи стола си плътно до неговия. На Джак му се прииска да сложи край на цирка с едно замахване, но се въздържа.

— Такъв съм си аз, Джак. Само че знаеш ли какво, момчето ми? Аз съм си аз. Не се опитвам нито да се преструвам, нито да търся причини за поведението си. Всеки копелдак, с когото съм си имал работа, е разбрал много добре какво представлявам. Имам си собствени убеждения по въпроса. И не се правя на вода ненапита — заключи Лорд, пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна. Джак поклати глава. — Разкажи нещо за себе си, Джак.

— Какво по-точно?

— Кажи ми кой си и в какво вярваш.

— След като съм прекарал дванайсет години в католическо училище, сигурно все вярвам в нещичко.

— Разочароваш ме — рече провлачено Лорд. — А казват, че си умно момче. Или сведенията ми са погрешни, или ти самият се страхуваш от думите си и предпочиташ да се хилиш глуповато.

Джак стисна здраво Лорд за китката.

— Какво искаш от мен, по дяволите?

Лорд се усмихна и лекичко потупа ръката на Джак, за да освободи китката си.

— Обичаш ли подобни ресторанти? С клиент като Болдуин ще можеш да се храниш по такива места, докато съвсем сдадеш багажа. След четирийсетина години ще се гътнеш до някоя дюна на някой Карибски остров и ще оставиш млада, внезапно забогатяла вдовица — трета поред съпруга. Така или иначе, ще умреш щастлив, повярвай ми.

— Всички ресторанти си приличат малко или много.

Лорд стовари юмрук по масата. Този път привлече няколко любопитни погледа. Оберкелнерът се опита да прикрие притеснението си зад дебелия мустак и привидно невъзмутимия си израз.

— Ето, за това става въпрос, мойто момче! За твоята проклета двойственост! — Понижи глас, но продължи да се привежда към Джак. — Ресторантите определено не си приличат. А ти разполагаш с ключа за това великолепие тук. Ключът се нарича Болдуин и неговата красива дъщеря. Остава въпросът дали ще пристъпиш към тази врата, или не, който от своя страна ни връща по един доста интересен начин към най-важния ми въпрос. Кажи ми в какво вярваш?

Джак. Какви са твоите идеали? Ако те са различни от това тук — разпери широко ръце той, — ако ти не искаш да се превърнеш в следващия Санди Лорд, ако се будиш с кикот или псувня по адрес на малките ми странности, ако наистина вярваш, че ти самият си над подобни низости, ако не искаш да се умилкваш около мис Болдуин и не си в състояние да си харесаш поне едно ястие от това меню, за кой дявол си дошъл? Можеш да станеш и да си тръгнеш с гордо вдигната глава и ненакърнени убеждения. Нашата игра е прекалено важна, за да я поверяваме на бездушните.

Лорд се облегна назад. Плътта му едва се побираше между стола и масата.

Навън бе красив, слънчев ден. По синьото небе нямаше и следа от облаче. Лекият вятър шумолеше сред захвърлените вестници. Забързаният ритъм на града като че ли се бе поуспокоил за миг. Паркът Лафайет бе пълен с хора, налягали из тревата, за да се насладят на последните слънчеви лъчи, преди да нахлуе студът. Куриерите бяха захвърлили своите велосипеди и обикаляха наоколо в обедната си почивка, като тайничко надзъртаха в поразтворени деколтета и под заметнати поли.

Джак Греъм и Санди Лорд седяха в ресторанта. Не сваляха поглед един от друг.

— Не си падаш по заобикалките.

— Нямам време за тях, Джак. Последните двайсет години бяха твърде напрегнати. Ако не бях уверен, че с теб може да се говори направо, щях да ти хвърля малко прах в очите и да не се занимавам повече.

— Какво очакваш да ти отговоря?

— Искам само да знам дали си в играта, или не си. С клиент като Болдуин можеш да си намериш място във всяка фирма. Предположих, че си избрал нас, защото си ни харесал.

— Всъщност Болдуин ви препоръча.

— Той е умен човек. Доста хора се вслушват в съветите му. Ти си при нас от една година. Ако решиш да останеш, ще те направим съдружник. Честно казано, пробният период от дванайсет месеца беше чиста формалност, за да видим дали си пасваме. Гарантирам, че оттук нататък няма да имаш никаква грижа за пари — дори и да не броим огромното състояние на жена ти. Единствената ти задача ще бъде да се грижиш за, нуждите на Болдуин и да разшириш бизнеса, доколкото можеш, посредством привличането на други подобни клиенти. Истината е, че ценните книжа на един адвокат са неговите клиенти. Това е най-важният урок на професията, макар и да не го преподават в колежите. Никога не го забравяй. Дори количеството извършвана работа е от второстепенно значение в този случай. Работата винаги има кой да я свърши. На теб ще ти бъде дадена възможност за размах в бизнеса. Няма да те контролира никой друг освен самият Болдуин. Не е необходимо да следиш самите формалности по правното обслужване на Болдуин. Ние ще го правим вместо теб. Нека да ти е зле!

Джак погледна ръцете си. Стори му се, че в тях изплува красивото лице на Дженифър. Бе самото съвършенство. Стана му криво, че я е подозирал във връзка с уволнението на Бари Алвис. Сети се за затъпяващата си работа като държавен адвокат. После мислите му се насочиха към Кейт и стигнаха до задънена улица. Какво става? Вдигна бързо поглед.

— Имам един глупав въпрос. Ще продължа ли да практикувам адвокатската професия?

— Щом искаш… — Лорд присви очи. — Това означава ли, че приемаш?

Джак хвърли един поглед към менюто.

— Предполагам, че желираните раци са вкусни.

Санди издуха дима от цигарата си към тавана и се усмихна широко.

— Божествени са, Джак. Божествени!

 

 

Два часа по-късно Санди Лорд стоеше до прозореца на огромния си кабинет, приковал поглед в оживената улица отдолу, докато слушаше провежданата по интеркома дискусия.

Влезе Дан Кърксен, чиято стройна фигура се губеше донякъде под колосаната риза и строгата папийонка. Кърксен беше административният директор на фирмата. Властта му се разпростираше над всички с изключение на Санди Лорд (а може би вече и на Джак Греъм).

Лорд го погледна с отегчение. Кърксен седна и търпеливо изчака участниците в дискусията да се сбогуват. Лорд изключи връзката и се настани зад писалището си. Облегна се назад, позяпа тавана и запали цигара. Кърксен, който бе фанатик на тема здраве, се поотдръпна.

— Трябва ли ти нещо? — погледна най-сетне Лорд към слабоватото гладко лице на колегата си. Кърксен им носеше близо шестстотин хиляди долара годишно, които му гарантираха дълго и сигурно пребиваване във фирмата. За Лорд обаче подобна сума бе съвсем незначителна. Ето защо той не криеше презрението си към административния директор.

— Чудехме се как е преминал обядът.

— Говори по същество. Нямам време за празни приказки.

— Плъзнаха някои обезпокоителни слухове, после уволнението на Бари Алвис в резултат на обаждането на мис Болдуин.

Лорд махнах ръка.

— Всичко е наред. Джак ни обича и остава при нас. Загубих цели два часа, докато го убедя.

— Като се има предвид огромната сума, Санди, ние си помислихме, че най-силният коз би бил…

— Аха. Кърксен, знаеш, че боравя доста умело с цифрите. Окей? Джаки остава при нас. Това е. Ако е късметлия, ще удвои сумата в рамките на десет години и тогава ще можем да се пенсионираме преждевременно. — Лорд прикова погледа си в Кърксен, който сякаш се смаляваше с всяка изминала минута. — Момчето си го бива. Куражлия е. В това отношение превъзхожда всичките ми останали съдружници.

Кърксен трепна.

— Всъщност хлапето започна да ми допада — изправи се Лорд и застана до прозореца. Десет етажа по-долу група дечица пресичаха улицата, хванати за престилките си.

— Да докладвам ли положителния отговор на съдружниците?

— Докладвай каквото щеш, но запомни едно нещо: да не сте посмели да ме притеснявате за щяло и нещяло. С мен ще контактувате само когато става въпрос за нещо наистина важно.

Хвърли един унищожителен поглед към Кърксен и се извърна отново към прозореца. Съливан още не се беше обадил. Лош знак. Страната от Източния блок му се изплъзваше — точно както малчуганите се скриваха зад ъгъла.

— Благодаря ти, Санди.

— Моля.