Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (5)

5

Кейт Уитни паркира пред блока си и се затича по стълбището, натоварена с папки и хранителни продукти. Трябваше да изкачи четири етажа. В наема й влизаше и услугата асансьор, но не се споменаваше, че на нея може да се разчита постоянно.

Облече набързо спортния си екип, провери съобщенията на телефонния секретар и отново хукна навън. Разгря стройните си крайници пред статуята на генерал Грант и започна редовния си крос.

Насочи се на запад. Първо мина покрай Музея на въздухоплаването. После стигна до Смитсоновия музей, чиито кули, назъбени стени и архитектурни детайли от средновековна Италия напомняха по-скоро на имение на побъркан учен. Леките й ритмични стъпки я отведоха до средата на широката алея, където направи два кръга около паметника на Джордж Вашингтон.

Дъхът й се ускори, а потта изби по тениската и памучната фланела с емблемата на Юридическия факултет в Джорджтаун. Двата края на алеята гъмжаха от хора. Ранната есен бе привлякла хора от цялата страна, които се изсипваха в столицата от самолети, автобуси и автомобили, решили да се разминат с летния наплив от туристи и прословутата вашингтонска жега.

Кейт се дръпна встрани, за да не се сблъска със затичалото се насреща й дете, но попадна на друг бегач. Краката им се заплетоха и двамата се строполиха на тревата.

— По дяволите! — Мъжът се претърколи на тревата и бързо скочи на крака. Кейт се заизправя, погледна човека, готова да се извини, но от изненада се отпусна на тревата. Проточиха се няколко дълги минути. Около тях сновяха цели фамилии туристи от Арканзас и Айова с фотоапарати и камери в ръце.

— Здрасти, Кейт — подаде ръката си Джак, за да й помогне да се премести под една от оголелите вишни, ограждащи езерото. Мемориалът на Джеферсън се извисяваше величествено над спокойните води. Високият силует на третия президент на Щатите се виждаше ясно във вътрешността на ротондата.

Глезенът на Кейт се поду. Тя свали чорапа и маратонката си, за да го разтърка.

— Мислех си, че отдавна не ти остава време за тичане, Джак.

Разгледа го: не се бяха появили нито бръчки, нито шкембенце, нито плешивини. За Джак Греъм времето бе спряло. Трябваше да признае, че изглежда великолепно. Почувства се остаряла и занемарена.

Първо се прокле наум, че още не се е подстригала, а после се ядоса, задето се притеснява от това. По носа й се стече миниатюрна капчица пот. Обърса я с рязко движение.

— Аз пък си мислех, че ти си тази, която няма време. Доколкото знам, прокурорите рядко се прибират от работа преди полунощ. Клинчиш, а?

— Да — отвърна тя и потърка пак глезена си. Много я болеше. Джак забеляза това, наведе се и взе стъпалото й в ръце. Кейт се дръпна назад.

— Не помниш ли, че за малко щях да започна да си изкарвам хляба с подобни умения? — изгледа я той въпросително. — А ти беше моята единствена и най-добра пациентка. Никога не съм виждал такива крехки глезени. А иначе изглеждаш много здрава и свежа.

Кейт се отпусна. Остави го да масажира глезена и стъпалото й. Наистина ли я намираше свежа? Сбърчи чело. В края на краищата тя бе тази, която поиска да се разделят. И с основание. Дали наистина?

— Чух, че си постъпил в „Патън, Шоу и Лорд“. Честито!

— Чудо голямо! Всеки адвокат, завъртял честен бизнес за милиони, е добре дошъл при тях — усмихна се Джак.

— Прочетох във вестниците и за годежа. Още веднъж честито!

Джак мълчаливо пъхна стъпалото й в чорапа и маратонката. Вдигна поглед към нея.

— Няма да можеш да тичаш ден-два, много е подуто. Колата ми е отсреща. Искаш ли да те закарам?

— Ще си взема такси.

— Нима имаш повече доверие на някакъв таксиметров шофьор? — престори се Джак на обиден. — Да не говорим, че фланелата ти няма джобове, където да сложи портмоне. Да не мислиш, че ще те возят безплатно! На добър час тогава.

Кейт сведе поглед. Беше пъхнала ключа от апартамента в чорапа си. Джак вече беше забелязал издутината. Разбра колебанието й и се засмя. Кейт облиза долната си устна с крайчеца на езика. Джак помнеше добре този неин навик и макар да не я бе виждал с години, имаше чувството, че не са се разделяли нито за миг.

Той се надигна.

— Бих ти дал на заем, но и аз нямам нищичко в момента.

Кейт се изправи, облегната на рамото му, за да не натоварва много глезена си.

— Частната практика не е ли по-добре заплатена?

— Не мога да се оплача, но хич ме няма да се оправям с парите. Ти го знаеш.

Джак не лъжеше. В миналото бе поверявал паричния контрол на Кейт. (Не че тогава имаха кой знае какво за контролиране.)

Двамата закуцукаха към колата — десетгодишното „Субару“.

— Още ли не си се отървал от тая таратайка? — изуми се Кейт.

— Че защо, след като има още живот в нея? Освен това е свързана с доста спомени. Виждаш ли го ей това петънце? То е от карамеловия сладолед, който изяде през осемдесет и шеста в нощта преди изпита ми по данъчно право. Не можеше да заспиш, а аз не можех да чета повече. Помниш ли? Тогава караше ти и направи един много рязък завой.

— Спомняш си само лошите неща. Ако не се лъжа, тогава ти си изля млечния шейк на гърба ми, защото се оплаках от горещината.

— Точно така беше.

Двамата се разсмяха и се настаниха в колата.

Кейт се взря в петънцето отблизо, а после огледа купето.

Миналото я заливаше на огромни, тежки вълни. Обърна се към задната седалка и повдигна вежди. Ако колите можеха да говорят… Забеляза, че Джак я наблюдава внимателно. Изчерви се от смущение.

Потеглиха на изток. Движението не бе много натоварено. Кейт се чувстваше леко притеснена, но не й беше неприятно. Все едно, че времето се бе върнало четири години назад и те бяха на една от редовните си обиколки за кафе, вестници или закуска на ъгъла на Шарлотсвил. Напомни си, че ситуацията се е променила коренно. Настоящето бе твърде различно от онова минало. Спусна бавно стъклото на прозореца.

Джак често отместваше поглед от пътя към нея. Срещата им не бе случайна. Кейт бе започнала да прави тук сутрешните си кросове още щом дойдоха във Вашингтон. Тогава живееха в мъничкото апартаментче до Истърн Маркет.

Тази сутрин Джак се събуди толкова отчаян, колкото не се бе чувствал, откакто Кейт го напусна преди четири години и седмица след раздялата им разбра, че тя няма да се върне. Сега, когато сватбата се задаваше, реши, че трябва да се видят. Все му се струваше, че между тях не всичко е свършено. Даваше си сметка, че тя едва ли разсъждава по същия начин. Не можеше да се осмели да й остави съобщение по телефона, но поне можеше да я пресрещне на широката алея — сред всички туристи и обитателите на квартала. Речено — сторено.

Бе тичал близо един час, докато попадне на познатото лице. Забеляза я пет минути преди да се сблъскат. Сърцето му бе забило тъй ускорено, че щеше да изскочи от вълнение. Вярно е, че съвсем не искаше да се стигне до изкълчване на глезена й, но иначе щеше ли да я има до себе си в колата? Нали това бе причината да я откара до дома й!

Кейт опъна косата си и я хвана на конска опашка с ластика, увит около китката й.

— Как е новата ти работа?

— Бомба. — Джак нямаше желание да обсъжда задълженията си. — Как е твоят старец?

— Би трябвало да знаеш по-добре от мен. — Кейт пък не желаеше да говори за баща си.

— Не съм го виждал от…

— Имаш късмет тогава — каза тя и млъкна.

Джак поклати глава. Не трябваше да споменава Лутър. Все се бе надявал, че бащата и дъщерята най-сетне са се сдобрили. Очевидно не бе настъпило никакво помирение.

— Чувам големи хвалби за тебе.

— Хайде де!

— Говоря сериозно!

— Откога така?

— Хората порастват, Кейт.

— Хората — да, но не и Джак Греъм.

Джак зави надясно по Конститюшън и се насочи към Юниън Стейшън. Усети, че го е сторил, преди да попита за посоката.

— Накъде да карам, Кейт?

— О, извинявай, че не ти казах. Покрай Конгреса, пусни се по Мериленд и оттам наляво по Трета.

— Харесваш ли квартала си?

— За моя джоб бива. Ти сигурно живееш в Джорджтаун, в ония огромни къщи с помещения за прислугата.

— Не съм се преместил — сви рамене Джак. — Още съм в апартамента.

Кейт го изгледа изпитателно.

— Какво правиш с огромната си заплата, Джак?

— Купувам си каквото ми харесва. На мен много не ми трябва — отвърна той на погледа й. — Хм, какво ще кажеш за по един сладолед във фунийка, поръсен с карамел?

— В тоя град го нямат, търсила съм.

Джак направи обратен завой, ухили се на ядосаните шофьори наоколо и даде газ.

— Явно, че не сте търсили достатъчно, уважаема прокурорке.

 

 

След трийсет минути паркираха пред блока й. Джак заобиколи колата, за да й помогне да слезе. Глезенът продължаваше да се подува. Дояждаха карамеловия сладолед.

— Ще те кача догоре.

— Мога и сама.

— Заради мен се изкълчи. Нека изкупя част от вината си.

— Всичко е наред, Джак — рече тя.

О, колко добре помнеше тази нейна реплика! Той се поусмихна и отстъпи назад. Кейт заизкачва бавно стълбите. Той тръгна към автомобила.

— Джак? — спря го гласът й. — Благодаря за сладоледа.

Той влезе в колата си и потегли. Така и не забеляза дребничкия старец, сврян сред дърветата до паркинга.

Лутър изскочи от скривалището си и огледа блока.

Бе променил външния си вид до неузнаваемост. Добре, че брадата му растеше бързо. Късо подстриганата му коса беше прибрана под шапчица. Слънчевите очила прикриваха очите му, а слабото му тяло бе увито в огромно палто.

Надяваше се да види дъщеря си поне веднъж, преди да замине. Изненада се от компанията на Джак, но нямаше нищо против двамата да се съберат отново. Джак му харесваше.

Сгуши се в палтото си. Вятърът се усилваше, а температурата бе спаднала под обичайната за сезона. Втренчи се в прозореца на Кейт.

Апартамент номер четиринайсет. Беше успял да се промъкне вътре няколко пъти — без знанието на дъщеря си, разбира се. Стандартната ключалка на входната врата бе истинска играчка за него. Сигурно бе по-трудно да я отключиш с ключ. Имаше навика да сяда на креслото в хола и да зарейва поглед сред десетките предмети, запазили спомена и за добри времена, и за доста разочарования.

Понякога затваряше очи, за да се наслади на различните ухания в стаята. Разпознаваше отлично ненатрапчивия аромат на парфюма й. Мебелите в дневната бяха солидни, обемисти и поизносени. Хладилникът бе почти винаги празен. Сърцето му се свиваше при вида на оскъдните, нездравословни количества храна. Иначе Кейт бе подредено момиче, но не се престараваше в чистенето.

Телефонът звънеше непрекъснато. Понякога се вслушваше в съобщенията и си казваше, че дъщеря му не е избрала подходяща професия. Като престъпник си даваше сметка за хилядите истински негодници, разхождащи се на свобода. За съжаление бе твърде късно да препоръча друго поприще на единствената си дъщеря.

Знаеше, че отношенията му с Кейт са малко странни, но се примиряваше с мисълта, че едва ли заслужава по-добро отношение. Спомни си своята жена. Нима получи някаква отплата за цялата си преданост и обич към него! Живя в страдания и беднотия. Най-сетне й дойде умът в главата да се разведе с него, но скоро след това почина. Лутър се запита за стотен път кое го накара да се върне към престъпния занаят. Сигурен бе, че не е нуждата от пари. Винаги бе живял скромно. По-голямата част от откраднатото бе раздадено, а не пропиляно. С избора си на занятие само подлуди от притеснение съпругата си и прогони дъщеря си. За стотен път не можа да намери отговор на въпроса си защо краде от добре подсигурените богаташи. Каза си, че сигурно иска просто да докаже способността си да го прави.

Вдигна отново поглед към апартамента на дъщеря си. Не се бе оказал добър баща. Какво очакваше от нея тогава? И все пак, кръвта вода не става. Бе готов да се качи горе, стига тя да го поиска, но знаеше, че няма.

Лутър тръгна забързан по улицата. Затича се, за да хване автобуса до метрото при Юниън Стейшън. Бе свикнал да разчита само на себе си. Животът на единак му се нравеше. Сега за първи път се почувства безкрайно самотен и му стана неприятно.

Заваля дъжд. Лутър гледаше как водата се стича по задното стъкло на автобуса и размазва гледката. Прииска му се да се върне, но знаеше, че няма връщане.

Обърна се, нахлупи шапка и издуха носа си. Вдигна вестника, захвърлен на седалката, и се зачете в заглавията. Чудеше се кога ще открият трупа на жертвата. Едва ли щеше да пропусне вестта. Смъртта на Кристи Съливан щеше да бъде сензация за целия град. Убийствата на богатите винаги бяха на първа страница. Бедняците можеха да се задоволят със ситните букви в криминалната хроника. Кристи Съливан щеше да заеме централното място на първа страница.

Той пусна вестника на земята и се присви на седалката. Първо ще трябва да разговаря с адвокат, а после ще изчезне завинаги. Автобусът се клатеше ритмично. Лутър притвори очи, но не се предаде на съня. Пренесе се в хола на дъщеря си, но този път двамата бяха заедно.