Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (27)

27

Кейт лежеше, вперила взор в тавана. Сънят й убягваше. Пред очите й се редяха картини, коя от коя по-ужасяващи. Хвърли един поглед към малкия часовник на нощното шкафче. Беше три часът след полунощ. Навън цареше непрогледен мрак. Дъждът трополеше по перваза. При други обстоятелства този шум би й действал успокояващо. Сега й се струваше, че всяка капка се забива в болния й мозък.

Когато телефонът иззвъня, тя не помръдна. Крайниците й бяха натежали от умора. За момент дори си помисли, че трябва да е получила мозъчен удар. Успя да вдигне слушалката едва на петото позвъняване.

— Ало? — изрече с треперещ, унесен глас. Нервите й бяха съвсем изхабени.

— Кейт, имам нужда от помощта ти.

Четири часа по-късно двамата седяха в малкото бистро при Фаундърс Парк — мястото на някогашните им първи срещи. Обилният сипкав сняг правеше шофирането почти невъзможно, а ходенето по улицата — доста дръзко начинание.

Джак я оглеждаше. Беше съблякъл якето си, но скиорската шапка, неколкодневната брада и тъмните очила го правеха неузнаваем.

— Сигурна ли си, че не са те проследили? — попита той притеснено. Въпреки парата, която се вдигаше от горещото кафе и размазваше погледа й, Кейт забеляза колко е напрегнат. Беше ясно, че и неговите нерви са изопнати до крайност.

— Направих каквото ми поръча. Метрото, после две таксита и един автобус. Ако някой ме е проследил въпреки всичко в това ужасно време, трябва да е от желязо.

— Не е изключено — отвърна Джак.

Той не бе посочил мястото на срещата предварително. Страхуваше се, че подслушват всички негови познати. Беше споменал „нашето място“, като се надяваше, че Кейт ще разбере какво има предвид. Тя не го разочарова. Джак погледна през прозореца. Всеки минувач представляваше потенциална заплаха. Мушна един брой на „Вашингтон Поуст“ в ръцете на Кейт. Статията на първа страница го бе извадила от равновесие.

Сет Франк беше постъпил в университетската болница „Джордж Вашингтон“ със сътресение на мозъка. Състоянието му се подобрявало. Все още неидентифицираният бездомник не беше извадил същия късмет. Името на Джак Греъм заемаше централно място в репортажа, посветен на вълната от престъпления, извършени от един и същ човек. Кейт прочете статията и вдигна поглед към него.

— Трябва да идем някъде другаде — отсече Джак, допи кафето си и стана.

Таксито ги закара до мотела му в покрайнините на града. Той се озърна и се насочи към стаята си. Заключи вратата, сложи резето и едва тогава свали шапката и очилата си.

— О, Джак, толкова съжалявам, че те въвлякоха във всичко това — каза Кейт разтреперана.

Той я взе в обятията си и постоя така, докато не усети, че тялото й се отпуска.

— Аз сам се въвлякох. Сега просто трябва да се измъкна. — Той се опита да се усмихне, но това не уталожи страховете й. Кейт се ужасяваше, че съдбата на баща й може да последва и Джак.

— Записах се поне десетина пъти на телефонния ти секретар.

— Изобщо не ми е хрумвало да го прослушам, Кейт.

Джак й разказа какво се е случило до този момент. Очите на Кейт се изпълниха с ужас.

— О, милостиви боже!

Помълчаха малко.

— Имаш ли представа кой те преследва?

Джак поклати глава и изпъшка.

— Имам някакви бегли хипотези, но не съм стигнал до нищо по-съществено. Надявам се скоро да ми стане ясно.

Последните думи увиснаха във въздуха като тежко предупреждение. Погледът му също говореше недвусмислено, че независимо от преобличанията, смяната на транспорта и какви ли не още хитрости невидимите преследвачи могат да се доберат до него във всеки един момент. Нямаше значение дали са ченгета или някакви други. Убийството му бе въпрос единствено на време.

— Но нали са получили това, което искат? — каза Кейт умолително.

Джак се отпусна назад и протегна натежалите си крайници, които сякаш бяха чужди.

— Не мога да разчитам на това, Кейт — изправи гръб той и огледа стаята. На стената висеше евтино изображение на Исус. Как му се искаше да се излее върху него божествената благодат точно в този момент! Само чудото можеше да го спаси.

— Но ти не си убил никого, Джак. Сет Франк ще го потвърди, а вашингтонската полиция ще му повярва.

— Така ли мислиш? Франк ме познава, Кейт, и въпреки всичко в началото беше готов да повярва на скалъпеното обвинение. Усетих го по тона на гласа му. Спомена чашата, но няма как да се докаже, че следите от пръстите ми са взети именно от нея. Всички улики водят категорично към мен и към факта, че съм извършил двойно убийство. Всъщност убийството е вече тройно, ако броим снощните събития. Адвокатът ми би ме посъветвал да се призная за виновен, за да получа от двайсет години до доживотен затвор с надежда за обжалване. И аз да съм, и аз бих препоръчал подобен вариант. Нямам никакви шансове да спечеля, ако се стигне до процес. Разполагам единствено с предположения, навързани около всички тези убийства. Кой ще повярва, че става въпрос за някаква конспирация? Съдията би ми се изсмял в лицето, а съдебните заседатели дори не биха ме изслушали. То и какво ли да им кажа!

Джак се облегна на стената с ръце в джобовете. Нямаше сили да погледне към Кейт. Всичките му планове за по-близкото и по-далечното бъдеще бяха зачеркнати завинаги.

— Ако не загина предварително, ще издъхна в затвора на стари години.

Кейт седеше с ръце в скута. Постепенно осъзна как всяка надежда потъва като тежък камък в тъмни, дълбоки води.

 

 

Сет Франк отвори очи. Всичко пред погледа му се мержелееше. Стори му се, че е изправен пред огромно бяло платно, върху което са размазали кални, сиво-черни бои. След няколко тревожни минути успя да разбере, че се намира в бяла болнична стая. Понечи да се надигне, но една ръка леко натисна рамото му.

— Не така бързо, лейтенанте.

Франк вдигна глава. Лора Саймън му се усмихваше дружелюбно, макар че в погледа й се четеше загриженост. Сега тя въздъхна с облекчение.

— Къде се намирам?

— В университетската болница. Подбрал си мястото така, че да те цапардосат на няколко пресечки от нея. И това е постижение — каза тя, приведена над леглото, за да не го кара да извръща глава. Той я погледна недоумяващо.

— Сет, помниш ли какво се е случило?

Франк се замисли за снощното премеждие. Снощно ли беше всъщност?

— Кой ден сме днес?

— Четвъртък.

— Значи ме питаш за събитията от снощи?

— Да. Какво се случи около единайсет часа? Поне тогава са те намерили. Както и онзи човек.

— Какъв друг човек? — разтревожи се Франк.

— По-спокойно, Сет. — Лора оправи възглавницата под него.

— Имало е и някакъв бездомник. Още не са го идентифицирали. И него са ударили по главата. Вероятно е издъхнал моментално. Ти си имал по-голям късмет.

Франк докосна леко слепоочията си. Не се чувстваше голям късметлия.

— Кой друг са заварили?

— Какво?

— Имало ли е още някой?

— О, не. Сега да ти кажа най-странното. Помниш ли онзи адвокат, с когото гледахме видеозаписа?

— Да. Казва се Джак Греъм — замръзна Франк.

— Точно така. Та той извършил двойното убийство в „Патън, Шоу и Лорд“. На всичкото отгоре е бил забелязан да тича откъм подлеза на метрото горе-долу по същото време, когато ти и бездомникът сте били нападнати. Този тип се оказа голям престъпник. А иначе прилича на невинен колежанин.

— Успял ли е да се измъкне?

— Успял е да избяга от метрото — рече Лора, поучудена от внезапния интерес. — Залавянето му е въпрос на време. — Тя погледна към прозореца и се накани да тръгва. — Вашингтонската полиция иска да разговаря с теб, когато се почувстваш по-добре.

— Едва ли ще им бъда от полза. Не си спомням кой знае какво.

— Временна амнезия. Ще си възвърнеш паметта, няма страшно. — Тя облече якето си. — Е, аз ще тръгвам. Все някой трябва да се грижи за безопасността на богаташите от Мидълтън, докато ти се излежаваш тук. Гледай да не ти стане навик! — усмихна се Лора. — Вече се бяхме притеснили, че трябва да си търсим нов следовател.

— Че къде ще намерите такъв страхотен?

Лора се засмя.

— Жена ти пак ще дойде след няколко часа. А сега си почивай. — Тя се обърна към вратата, но се сети за още нещо. — А, Сет, не ми каза какво си правил снощи на Фарагът Уест.

Франк не отговори веднага. Не че страдаше от амнезия. Спомни си много ясно какво се бе случило.

— Сет?

— Знам ли, Лора! — притвори очи Франк. — Нищо не помня.

— Не се притеснявай, ще се сетиш. А дотогава ще са заловили Греъм и нещата ще се изяснят.

Лора излезе. Франк нямаше намерение да си почива. Зарадва се, че Джак е на свобода. Притесни се да не би да помисли, че той му е устроил засадата. Каза си, че все пак трябва да е прочел съобщението във вестниците, от което ставаше ясно, че сам е попаднал в клопката. Бяха им отнели ножа за писма. Нямаше никакво съмнение, че именно той е бил в кутията. Шансовете им да изобличат убийците се свеждаха до нула.

Франк отново се опита да стане, но главата така го заболя, че веднага се отпусна назад. Трябваше да се измъкне от болницата на всяка цена. Беше много важно да се свърже с Джак. Засега не виждаше перспектива нито за едното, нито за другото.

 

 

— Каза, че имаш нужда от помощта ми. Какво мога да направя за теб? — попита Кейт. Личеше си, че е готова да го стори на всяка цена.

Джак седна до нея на леглото. Изглеждаше много угрижен.

— Не знам дали трябва да те намесвам в тази история. Вече се чудя дали не направих грешка, като ти се обадих.

— Джак, през последните четири години съм се занимавала само с крадци, изнасилвачи и убийци.

— Известно ми е, но поне си знаела с кого си имаш работа. Лошото е, че преследвачите ми са напълно анонимни. Готови са да застрелят всеки, който се изпречи на пътя им. Нещата са много сериозни.

— Няма да си тръгна, докато не ми кажеш как да ти помогна.

Джак се поколеба и извърна поглед от нея.

— Не го ли направиш, ще те издам на полицията. По-добре да те приберат на по-сигурно място.

— Като нищо ще го направиш — въздъхна той.

— Защо не! И бездруго престъпвам закона в момента. Ако не ми се довериш, ще… — Тя млъкна и го погледна така, че Джак се почувства щастлив, задето са заедно дори и за миг.

— Добре. Искам да влезеш във връзка със Сет. С изключение на тебе той е единственият човек, на когото мога да се доверя.

— Да, но ти си изгубил пакета. Нима мислиш, че Франк е в състояние да ти помогне? — Кейт все още изпитваше омраза към следователя.

Джак се изправи и закрачи из стаята. Най-сетне се спря и я погледна.

— Помниш ли, че баща ти беше побъркан на тема сигурност. Винаги си имаше резервен план.

— Помня — отвърна сухо Кейт.

— Ами аз разчитам на същото.

— Какво говориш?

— Лутър сигурно е разработил резервен план и в този случай.

Кейт зяпна от учудване.

 

 

— Мисис Брум?

Едуина Брум си подаде носа през процепа на вратата.

— Да?

— Аз съм Кейт Уитни. Дъщерята на Лутър Уитни.

Старицата й се усмихна дружелюбно. Кейт си отдъхна.

— Виждала съм те и преди. Лутър ми е показвал твои снимки. Ама ти си още по-хубава наяве.

— Благодаря за комплимента.

Едуина отвори широко вратата.

— Влизай. Сигурно си замръзнала.

Поведе гостенката си към малката стаичка, превзета от три мързеливи котки, които се протягаха блажено по столовете.

— Тъкмо направих чая. Да ти сипя ли?

Кейт се поколеба. Не разполагаше с много време. Огледа тясната всекидневна. Забеляза старото, издраскано пиано в ъгъла, покрито с дебел слой прах. Старицата едва ли го използваше. Времето й бе отнело дори възможността да се наслади на любимия си инструмент. Дъщеря й се бе самоубила, а мъжът й отдавна не беше между живите. Сигурно рядко й се случваше да я навести някой.

— Да, разбира се. Благодаря.

Двете се разположиха на овехтелите, но доста удобни кресла. Кейт отпи от силния чай и се постопли. Отметна един кичур назад и забеляза тъжния поглед на старицата, прикован в лицето й.

— Много ми е мъчно за баща ти, Кейт. Знам, че не се разбирахте, но Лутър е най-добрият човек, когото някога съм познавала.

Кейт почувства, че пламва от притеснение.

— Благодаря за хубавите думи. Тепърва ще проумеем колко ни липсва на всички.

Едуина плъзна поглед към малката масичка до прозореца, отрупана със снимки на Уонда от най-щастливите мигове на живота й. Майката и дъщерята много си приличаха.

Кейт си спомни своеобразния олтар в нейна чест върху нощното шкафче на баща й.

— Така е — обърна се към нея Едуина.

Кейт остави чашата си на масата.

— Мисис Брум, не ми се иска да започвам още от вратата, но нямам много време.

— Ти си дошла заради смъртта на Лутър и дъщеря ми, нали? — приведе се старицата очаквателно.

— Защо мислите така? — погледна учудено Кейт.

Едуина се приведе още по-ниско и зашепна:

— Защото знам, че Лутър не е убил Кристин Съливан. Напълно съм убедена в това. Като да съм видяла убийството със собствените си очи.

— Знаете ли кой… — озадачи се Кейт.

— Не, не — поклати тъжно глава Едуина. — Нямам представа кой е убиецът.

— Тогава защо сте толкова сигурна, че не е Лутър?

Домакинята наистина се обърка. Облегна се назад и притвори очи. Кейт не помръдваше. Чакаше отговор на въпроса си.

— Ти си негова дъщеря. Предполагам, че имаш право да узнаеш истината — промълви Едуина, отпи от чая, попи влагата от устните си със салфетка и пак се облегна назад. Черната персийска котка измърка и се разположи в скута й. — Миналото на баща ти ми е известно. Двамата с Уонда се познаваха отдавна. По едно време тя имаше сериозни проблеми. Тогава Лутър й помогна да стъпи на крака и да заживее почтено. Винаги ще съм му благодарна за това. Помагал ни е във всички трудности. Работата е там, че ако не беше Уонда, баща ти никога нямаше да иде в имението през онази фатална нощ.

Едуина продължи да говори. Когато завърши разказа си, Кейт пое дълбоко дъх и изпусна тежка въздишка. Старицата не откъсваше тъжния си поглед от нея. Първо помълча, а после постави набръчканата си ръка върху коленете й.

— Лутър много те обичаше, детето ми. Повече от всичко на света.

— Доколкото разбирам…

Едуина бавно поклати глава.

— Никога не те е упреквал за чувствата ти към него. Мислеше, че са напълно основателни.

— Казал го е?…

— Да. Много се гордееше, че си станала прокурорка. Все ми викаше: „Дъщеря ми е прокурорка, и то само да знаеш каква! Тя е родена да раздава справедливост. Има право да ми се сърди.“

Кейт усети, че й се вие свят. Не беше в състояние да се справи с толкова емоции наведнъж. Потърка тила си и надзърна през прозореца. Един черен автомобил спря отсреща и бързо потегли отново. Кейт погледна тревожно към старицата.

— Мисис Брум, вие сте много мила, но посещението ми има съвсем конкретна цел. Не разполагам с достатъчно време, за да поговорим по-дълго. Имам нужда от помощта ви.

— Ще направя каквото трябва.

— Моят баща ви беше изпратил един пакет.

— Да. Аз го препратих на Джак Греъм. Така ми беше заръчал Лутър.

— Знам. Джак получи пакета, но някой… някой му го отне. Чудим се дали баща ми не ви е изпратил още нещо, което може да ни помогне.

Тъгата в очите на Едуина се стопи. Погледът й стана буден и остър. Зарея се някъде зад Кейт.

— Обърни се назад, мила. Виж столчето на пианото и книгата с псалми вляво.

Кейт повдигна възглавничката на столчето и взе книгата в ръце. Вътре намери малък пакет.

— Лутър обичаше да изпипва подробностите. Каза, че ако пакетът изчезне, трябва да изпратя това на мистър Греъм. Тъкмо се канех да го направя, когато разбрах от новините какво е станало. Сигурна съм, че мистър Греъм не е извършил нищо от това, в което го обвиняват.

— Жалко, че повечето хора не мислят като вас — кимна Кейт.

Тя започна да отваря пакета.

Едуина я възпря с рязък тон.

— Спри, Кейт. Баща ти каза, че само Джак Греъм може да види съдържанието му. Само той. По-добре да се вслушаме в заръката му.

Кейт се пребори с оправданото си любопитство и остави пакетчето.

— Споменавал ли е нещо друго, мисис Брум? Знаеше ли кой е убил Кристин Съливан?

— Да.

— А съобщи ли ви името му? — погледна въпросително Кейт.

Едуина поклати енергично глава.

— Каза ми само едно нещо.

— Какво?

— Че няма да му повярвам, ако разбера кой е.

Кейт седна и се замисли.

— Какво ли е имал предвид?

— Ами и аз се изненадах от думите му.

— Защо? Защо се изненадахте?

— Защото Лутър бе най-почтеният човек, когото познавах. Не бих се усъмнила в нито една негова дума. Все едно, че Господ говореше през устата му.

— Значи убиецът е човек, когото никой не би заподозрял.

— Точно така. И аз си помислих същото.

— Благодаря ви, мисис Брум — изправи се Кейт.

— За теб съм Едуина. Името ми е малко странно, ама си нямам друго.

— Когато всичко приключи — усмихна се Кейт, — пак ще ви дойда на гости, ако не възразявате. Тогава ще си поприказваме надълго и нашироко.

— Чудесно. Старостта си има и предимствата, и недостатъците. Най-лошата й страна е самотата.

Кейт се облече и тръгна към вратата. Пъхна пакетчето в чантата си.

— Това трябва да стесни кръга, нали, Кейт?

— Кое? — сепна се младата жена.

— Че е някой, за когото няма да повярваш. Тия хора се броят на пръсти.

 

 

Полицаят от охраната на болницата беше почервенял от притеснение.

— Не знам как е станало. Да ме е нямало най-много две-три минути.

— Не трябваше да напускаш поста си нито за секунда, Монро — упрекна го дребничкият му началник.

Провинилият се мъжага се потеше от срам.

— Ами жената ме помоли да й помогна за багажа и аз й помогнах.

— Знаех си аз, че е забъркана жена. Трябва да е била млада и хубава, някоя от занаята — извърна се с погнуса началникът. Как да се сети, че дамата е била самата Кейт Уитни и че двамата със Сет са стигнали вече на пет пресечки от болницата с нейната кола.

 

 

— Боли ли? — погледна тя следователя. Лицето й не изразяваше кой знае какво състрадание.

Франк леко докосна превръзката на главата си.

— Нищо подобно! Ти да видиш как ме удря шестгодишната ми дъщеричка! Мога ли да запаля една цигара? Откога, по дяволите, в болниците не се пуши?

Кейт затършува в чантата и му подаде пакета си.

Той запали и я огледа.

— Добре се справи с отвличането. Трябва да те вземат в киното.

— Ами и бездруго си сменям професията…

— Как е нашият приятел?

— Добре е. Поне засега. Трябва да му помогнем.

Тя зави по една улица и изгледа враждебно следователя.

— Слушай, убийството на Лутър не стана по моя вина. Да не мислиш, че съм се зарадвал на смъртта му?

— И Джак така каза.

— Защо не ми вярваш тогава?

— Няма значение дали ти вярвам, или не.

— За мен има значение, Кейт.

Тя спря на един червен светофар.

— Да речем, че постепенно свиквам с мисълта за твоите добри намерения. Доволен ли си?

— Не, но засега и това ще свърши работа.

 

 

Джак сви зад ъгъла и се постара да овладее нервите си. Бурята попремина и снегът бе спрял, но вятърът брулеше безжалостно. Джак духна премръзналите си ръце и разтърка зачервените от безсъние очи. Сребърният диск на луната висеше на черното небе. Той се озърна. Сградата от отсрещната страна беше тъмна и безлюдна. Тази, пред която беше застанал, отдавна беше затворила врати. Малцината, дръзнали да излязат в този студ, отминаваха с бърза крачка. В един момент улицата съвсем опустя. Джак се подслони под козирката на сградата и зачака.

На три пресечки от него едно раздрънкано такси спря до бордюра, задната врата се отвори и на тротоара стъпиха чифт ботуши с равни подметки. Таксито потегли мигновено и отново настана тишина. Кейт се сгуши в палтото си и забърза. Във втората пресечка бе спряла кола с изгасени фарове. Тя така и не я забеляза.

Джак я зърна, щом се появи откъм ъгъла на сградата. Той се озърна — навик, придобит през последните дни, който се надяваше да забрави. Приближи се бързо към нея. Нито Кейт, нито Джак видяха черния автомобил, който се подаде отстрани. Шофьорът извади бинокъл за нощно виждане.

— Божичко, та ти си замръзнал! Откога ме чакаш? — възкликна Кейт, щом се допря до леденостудената ръка на Джак.

— Отдавна. Стаята в мотела ме задушаваше. Просто не издържах. От мен затворник не става.

Кейт отвори чантичката си. Беше се обадила на Джак от един уличен телефон. Не можеше да му каже с какво разполага, но го уведоми, че се е сдобила с нещо от Едуина Брум. Джак реши да поеме останалия риск сам.

Той грабна пакетчето. Не беше трудно да се досети какво има вътре. Снимки.

Слава богу че не ме разочарова, Лутър!

— Как си? — взря се в нея той.

— Вече се посъвзех.

— Къде е Сет?

— Наблизо е. Той ще ме закара вкъщи.

Погледите им се срещнаха. Джак знаеше, че е най-добре Кейт да напусне страната за известно време, докато нещата се разминат или пък го осъдят за убийство. Случеше ли се второто, намеренията й да се премести другаде щяха да се окажат напълно разумни.

И все пак не му се искаше да се раздели с нея.

— Много благодаря — рече той ни в клин, ни в ръкав, сякаш тя му е доставила дрехите от пералнята или му е купила един-два сандвича.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам още. Важното е, че има надежда. Няма да се предам без бой.

— Само че не знаеш с кого се биеш. Това не е честно.

— Кой говори за честност? — усмихна се той. Вятърът завъртя вестниците по земята.

— Я по-добре тръгвай! Тук не е съвсем безопасно.

— Приготвила съм си защитен спрей.

— Само така.

Тя понечи да тръгне, но в последния момент го хвана за ръката.

— Пази се, Джак.

— Не се притеснявай за мен. Аз съм адвокат.

— Говоря сериозно.

— Знам — вдигна рамене той. — Обещавам ти да се пазя. — Пристъпи към Кейт и свали качулката си.

Бинокълът се насочи към откритото лице на Джак. Шофьорът посегна с разтреперани ръце към телефона в автомобила.

Джак и Кейт се прегърнаха. Обстоятелствата не намаляваха желанието му да я целуне, но той се постара да го потисне. Отдръпнаха се един от друг и Кейт се разплака. Джак се отдалечи с бързи крачки.

Кейт тръгна по улицата. Не забеляза черния автомобил, докато не чу воя на сирените. От всички страни изскочиха полицейски коли. Преследваха Джак. Кейт се извърна, но не успя да го види.

Черният автомобил беше спрял до бордюра. Шофьорът му се показа, размърда рунтавите си вежди и се усмихна самодоволно.

— Знаех си, че пътищата ни отново ще се пресекат, мис Уитни.

Кейт не го позна веднага.

— Аз съм Боб Гавин — засегна се той. — От „Вашингтон Поуст“.

Кейт се сети, че бе видяла същия автомобил пред къщата на Едуина.

— Вие сте ме следили.

— Точно така. Бях сигурен, че ще ме отведете до Греъм.

— А полицията? Вие ли ги повикахте?

Гавин кимна с усмивка. Очевидно беше доволен от себе си.

— Преди да са пристигнали ченгетата, искам да уточним някои подробности. Отговорете на въпросите ми и ще се постарая да излезете от тази каша не като съучастник, а като невинен наблюдател. Трябва ми нещо по-изобличаващо за Греъм.

Кейт побесня. Дълго потисканите й емоции щяха всеки момент да избухнат. Боб Гавин бе капката, която преля чашата.

Доближи ги една от полицейските коли. Следваха я още две.

— Слушай, Кейт, нямаш много време — каза той. — Аз ще те отърва от затвора, а пък ти ще ми подсигуриш наградата „Пулицър“ и краткия миг слава. Става ли?

Кейт се усмихна ехидно и отвърна съвсем спокойно:

— Ще ви подсигуря не славата, а главоболията, мистър Гавин.

Извади спрея от чантичката си и хладнокръвно го пръсна в лицето му.

 

 

Когато се разнесе воят на първата сирена, Джак хукна да бяга.

Стигна до края на улицата и се долепи до стената на една сграда. Студът щипеше лицето му. Боляха го дробовете. Съжали, задето е избрал такова пусто място. Знаеше, че продължи ли да тича, ще изглежда като мравка върху бял лист. Воят беше толкова силен, че трудно можеше да се определи откъде идва.

Всъщност колите прииждаха отвсякъде. Джак притича до следващия ъгъл, спря и се огледа. Видя полицейската блокада в края на улицата. Очевидно разполагаха с информация за местонахождението му и бяха решили да обградят района, след което постепенно да затягат обръча. Разполагаха с необходимото време и хора.

Добре, че Джак познаваше квартала. Много от някогашните му клиенти в съда бяха точно оттук. Техните мечти не се въртяха около образованието, добрата работа и любещата съпруга, а около грижите как да продадат малко дрога и да преживеят до следващия ден. Инстинкт за оцеляване. Джак се надяваше, че именно той ще му помогне.

Затича се по уличката. Нямаше представа какво ще се изпречи насреща му. Предположи, че лошото време е принудило повечето престъпници да си останат по къщите. Стана му смешно, когато си помисли, че никой от съдружниците му във фирмата не би припарил на такова място, ако ще и да го придружава цял отряд въоръжени. Това бе все едно да кацнат на друга планета.

Джак прескочи една ограда и тупна в двора на къщата. Притисна се до тухлената стена и чу стъпките на преследвачите си. Бяха го забелязали. Всеки момент щяха да се появят. Джак изхвръкна от двора и хукна към Индиана Авеню.

Пресрещна го полицейска кола. Той свърна в една пресечка, но усети, че отново са го подгонили. Каза си, че няма как да им избяга. Опипа пакетчето в джоба си. Какво да прави с него? Вече нямаше доверие на никого. Знаеше, че формалностите изискваха точен опис на вещите на задържания, разписан от самия него, но си даваше сметка, че човекът, способен да посегне на някого дори в присъствието на полицията, няма да се поколебае да открадне вещите му от полицейското управление. Това пакетче беше неговият единствен и последен шанс. Във Вашингтон не се прилагаше смъртното наказание, но и доживотната присъда не бе за предпочитане.

Той се мушна между две сгради, хлъзна се на леда и се просна върху купчина консервни кутии. Здравата се удари. Изтърколи се на една страна и разтърка лакътя си. Не чувстваше коляното си. Опита се да седне и застина от ужас.

Срещу него блеснаха фаровете на автомобил. Гумите изсвистяха на педя от главата му. Джак се сниши на асфалта. Нямаше сили дори да помръдне.

Вратата на колата се отвори и шофьорът излезе. Хвана Джак под мишниците и го дръпна здраво.

— По дяволите, Джак. Размърдай си задника — изпъшка Сет Франк.