Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (24)

24

Очевидното самоубийство на Уолтър Съливан потресе не само финансовите среди. Погребението събра хора от най-влиятелните кръгове по цял свят. На подобаващо тържествената и внушителна церемония в катедралата „Свети Матей“ се заредиха прощални слова от знаменитости. Най-видната особа произнесе двайсетминутна реч за великата личност Уолтър Съливан и за огромния стрес, на който е бил подложен, и как такъв стрес нерядко води до подобни изненадващи обрати. Когато Алън Ричмънд завърши речта си, в залата не бяха останали сухи очи, а сълзите, които той пророни, изглеждаха искрени. Президентът винаги се удивляваше на изключителния си ораторски талант.

Дългото траурно шествие напусна катедралата. След около три часа и половина всички се озоваха пред къщичката, където милиардерът бе дошъл на бял свят и си бе отишъл от него. Лимузините задръстиха заснежения тесен път и тленните останки на Уолтър Съливан бяха положени до гробовете на родителите му — на могилата, откъдето се разкриваше прелестна гледка към долината.

Пръстта затрупа ковчега и приятелите на Съливан се запътиха към царството на живите. Сет Франк наблюдаваше внимателно всяко лице. Проследи с поглед президента, който се качваше на лимузината си. Бил Бъртън улови погледа му, направи се на изненадан и кимна за поздрав. Франк се поклони леко.

Когато всички заминаха, Франк се отправи към къщичката. Опасалите я жълти полицейски ленти още не бяха свалени. Двама цивилни служители пазеха входа.

Франк показа значката си и влезе.

По ирония на съдбата един от най-богатите мъже на света бе избрал да завърши земния си път именно в тази къщурка. Животът на Уолтър Съливан приличаше на разказ от Хорейшо Алджър, чиито герои въплъщаваха американската мечта. Франк изпитваше истинско възхищение пред човека, успял да се наложи със собствения си талант, храброст и решимост. Кой ли не би се възхитил!

Той погледна отново към креслото, където бяха намерили трупа с пистолет в ръка. Куршумът бе пронизал лявото слепоочие на Съливан, оставяйки дълбока, назъбена рана и предизвиквайки фрактура, причинила смъртта. Пистолетът бе паднал от лявата страна на креслото. Обгарянията от барута по дланта бяха довели местните полицаи до заключението за самоубийство. Съкрушеният Съливан бе отмъстил на убиеца на съпругата си, след което бе отнел собствения си живот. Приближените му потвърдиха, че не им се е обаждал от няколко дни, нещо необичайно за него. Рядко посещавал родния си дом, като винаги уведомявал къде да го търсят. Вестникът до креслото съдържаше съобщението за убийството на Лутър Уитни. Всички улики отвеждаха към версията за самоубийство.

Франк се притесняваше от една-единствена подробност, която засега пазеше несподелена. Той се беше запознал с Уолтър Съливан при посещението му в моргата. По време на срещата им Съливан бе разписал няколко формуляра, свързани с разпознаването и аутопсията.

Съливан бе разписал всички формуляри с дясната си ръка.

Този факт не бе достатъчен за заключения, тъй като самоубийството е могло да бъде извършено с лявата ръка по не една и две причини. Отпечатъците от пръстите му върху оръжието си личаха ясно. Може би прекалено ясно, помисли си Франк.

От самия пистолет не можеше да се извади никакво заключение. Серийният номер бе така изкусно изтрит, че дори микроскопското изследване не даде резултат. Напълно стерилно оръжие. Подобно на тези, с които се извършват убийства. Но защо му е било нужно да заличава произхода на оръжието, ако е възнамерявал да се самоубие? Въпросът увисваше без отговор. Това наблюдение също не беше кой знае колко важно, ако се предположеше, че милиардерът е получил пистолета по незаконен път, макар че във Вирджиния — за зла участ на полицията — закупуването на лично оръжие не бе никакъв проблем.

Франк завърши огледа на помещението и излезе навън. Снегът бе натрупал. Аутопсията показа, че Съливан е издъхнал, преди да завали. Добре, че приятелите му знаеха къде се намира къщичката. Дошли да го търсят и намерили тялото му дванайсет часа след настъпването на смъртта.

Не, снегът не би бил от полза на следователя. Мястото беше толкова пусто, че нямаше да се намери нито един съсед, за да го попитат забелязал ли е нещо подозрително.

Колегата на Франк от местното управление на полицията излезе от колата си и се завтече към къщата. Носеше една папка под мишница. Двамата размениха няколко думи. Франк благодари, качи се на автомобила си и потегли.

Аутопсията показа, че Уолтър Съливан бе починал в интервала между единайсет и един часа след полунощ. Но в дванайсет часа и десет минути той бе позвънил на някого.

Коридорите на „Патън, Шоу и Лорд“ бяха смущаващо тихи. Капилярите на процъфтяващата адвокатска практика са звънящите телефони, пиукащите факсове, мърдащите устни и тракащите клавиатури. Макар че кабинетите имаха директни линии, Лусинда, операторката на централата, обикновено прехвърляше на вътрешните телефони по осем обаждания на минута. Днес тя разлистваше лениво страниците на „Вог“. Вратите на повечето кабинети бяха затворени, за да се осуети достъпът до разгорещените дискусии, които се водеха вътре.

Санди Лорд бе заключил вратата си отвътре. Малцината съдружници, които се бяха осмелили да почукат, бяха отпратени с гневни викове от усамотилия се сърдит обитател на кабинета.

Събул обувките си, Лорд седеше с подпрени на полираното бюро крака. Беше без вратовръзка, с разкопчана яка и небръснато лице, а до него се мъдреше почти празна бутилка от най-силното уиски в барчето му. Очите на Санди бяха зачервени и подпухнали. Дълго се бяха взирали в обкования с месинг ковчег на Уолтър Съливан. В него всъщност бяха положени тленните останки и на двама им.

Лорд отдавна се готвеше за смъртта на Съливан. Беше използвал половин дузина правни специалисти, за да осигури необходимото присъствие на „Патън, Шоу и Лорд“ в управителния съвет на „Съливан Ентърпрайзис“, така че услугите на фирмата, и най-вече на самия Санди, да бъдат търсени и в бъдеще. Животът щеше да продължи постарому. Фирмата щеше все така да процъфтява въпреки смъртта на главния й клиент. За нещастие обаче се бе случило нещо непредвидено.

Кончината на Съливан бе неизбежна, разбира се. Финансовите магнати не биха се учудили на нещо подобно. Това, което потресе деловите среди, бе фактът, че Съливан е загинал от собствената си ръка, както и слуховете, че той сам е наел убиеца на заподозрения Уитни. Финансовият пазар не бе подготвен за такава драма. Един изненадан пазар, предсказваха някои икономисти, може да реагира бурно и прибързано. И се оказаха прави. Акциите на „Съливан Ентърпрайзис“ се обезцениха с шейсет и един процента на нюйоркската борса веднага щом откриха трупа. През последните десет години никога не бяха падали толкова ниско.

При цена на акциите с шест долара под номинала лешоядите тутакси закръжиха наоколо.

Следвайки съвета на Лорд, бордът на директорите в „Съливан Ентърпрайзис“ отхвърли предпазливото предложение на „Сентръс Корпорейшън“. Оказа се обаче, че акционерите го приемат безрезервно, тъй като бяха изнервени от загубите, сполетели ги за една нощ. Най-вероятно битката щеше да завърши в полза на „Сентръс“, която до два месеца щеше да погълне „Съливан“. Лорд знаеше, че те ползват услугите на „Роудз, Дайректър и Майнър“ — една от най-големите адвокатски фирми в страната, която разполагаше с експерти във всички области.

Изводът се налагаше от само себе си. Услугите на „Патън, Шоу и Лорд“ нямаше да бъдат необходими. Най-крупният клиент на фирмата, носещ около двайсет милиона годишно, клиентът, на когото се крепеше близо една трета от дейността им, щеше да изчезне. Някои от адвокатите вече си подаваха документите за работа в „Роудз, Дайректър и Майнър“, като изтъкваха предимството си, че са запознати с делата на Съливан. Двайсет процента от служителите на „Патън, Шоу и Лорд“ вече си бяха подали оставките. Доста техни колеги щяха да ги последват.

Лорд напипа уискито и допи каквото беше останало в бутилката. После се завъртя на стола си, погледна към мрачното зимно утро и се усмихна тъжно.

За него нямаше да се намери място в „Роудз, Дайректър и Майнър“. Бе настъпил часът на падение. Лорд беше виждал как някои от клиентите му се сгромолясват за секунди. През ръцете му бяха минали не един и двама милиардери на книга, които след време биваха осъждани заради дългове. Въпреки всичко никога не беше очаквал, че един ден ще настъпи собственият му край, стремглаво и необратимо.

Именно тук бе рискът с крупните клиенти, плащащи осемцифрени суми. Те поглъщаха всички усилия на една фирма. Предишните клиенти се отдръпваха или измираха, а нямаше време да се създават нови. Чувството на самодоволство покрай Съливан се бе оказало измамен капан.

Санди обмисляше ситуацията. През последните двайсет години си бе осигурил чист приход от трийсет милиона долара. За нещастие бе успял да похарчи доста по-голяма сума от спечелената. Бе сменил няколко луксозни къщи, бе притежавал вила на остров Хилтън Хед, тайно гнезденце в Ню Йорк, където бе водил омъжените си любовници. Скъпи автомобили, ценни предмети, каквито един човек с вкус и възможности трябваше да колекционира, изби с отбрани вина, както и частен хеликоптер — да, бе имал всичко това, но трите развода, всичките ужасни, го бяха разорили.

Сегашният му дом бе сякаш излязъл от страниците на лъскаво архитектурно списание, но и ипотеката му отговаряше на смайващия разкош. А пари в брой той нямаше. Хонорарите в „Патън, Шоу и Лорд“ отиваха при тези, които ги осигуряваха — ядеш каквото убиеш. А съдружниците във фирмата нямаха навика да търсят плячка на глутници. Това, с което разполагаше, щеше едва да покрие изхарченото чрез кредитни карти, а досега само „Американ Експрес“ поглъщаше петцифрени суми на месец.

Насочи своите пораздвижени сиви клетки към останалите си клиенти. Сметна, че в най-добрия случай може да разчита на половин милион, и то ако се напъне здравата. А той нямаше желание да го прави. Това беше под достойнството му. Или по-скоро щеше да бъде, ако Съливан не бе решил, че животът не си струва да се живее въпреки няколкото милиарда. И то заради една никаквица!

Петстотин хиляди! Та това беше по-малко и от заплатата на смотания Кърксен.

Лорд се втренчи в картината на отсрещната стена. Произведението на неизвестния художник от деветнайсети век отново го развесели. Каза си, че все пак има избор. Макар и най-крупният клиент да го бе зарязал с царствено спокойствие, можеше да проучи още една възможност. Врътна се и грабна телефона.

Фред Мартин буташе количката с пакети по коридорите на фирмата. Това му беше едва третият работен ден, откакто го бяха назначили. За първи път му се наложи да разнася пощата на адвокатите. Мартин искаше да изпълни задачата си бързо и точно. Той беше един от десетте куриери на „Патън, Шоу и Лорд“. След четирите месеца, прекарани в безплодни усилия да си намери работа с дипломата по история от университета в Джорджтаун, Мартин си даде сметка, че единственото правилно решение е да се заеме с юридическите науки. Едва ли имаше друго по-подходящо място да проучи възможностите на правната кариера. Дългата поредица от интервюта при кандидатстване за най-различни служби го беше убедила, че е крайно време да се закачи някъде.

Мартин хвърли един поглед на картата с разположението на кабинетите по етажа. Не забеляза, че е взел старо копие. Новият вариант бе затиснат под един огромен куп с документацията на крупна международна сделка. След като разнесеше писмата, трябваше да се заеме с описа и подвързването на петте хиляди страници от този куп.

Мартин заобиколи ъгъла и застана пред затворената врата. Извади пакета на „Федерал Експрес“, свери името на получателя с отбелязаното на картата и вдигна поглед към табелката над вратата. На нея не пишеше нищо и той учудено повдигна вежди.

Почука, изчака малко, почука отново и се реши да влезе.

Завари пълен хаос. Подът беше отрупан с кашони, мебелите бяха оставени в безпорядък. По писалището се въргаляха хартии. Мартин реши да се обади на началника си. Очевидно беше станала грешка. Погледна часовника си. Времето летеше, а той бе изостанал е цели десет минути от първоначалния си план. Грабна телефона и набра номера на началника. Никой не му отговори. В този миг Мартин забеляза върху бюрото снимката на висока кестенява красавица в прескъпо облекло. Досети се, че кабинетът сигурно принадлежи на някой мъж. Възможно бе сега да се нанася. Иначе кой би оставил за боклука такава красива снимка? Фред сложи пакета на бюрото, убеден че получателят му ще си го вземе. Излезе и затвори вратата зад себе си.

— Приеми най-искрените ми съболезнования за Уолтър, Санди — каза Джак, зареял поглед през прозореца. Мезонетът на Санди Лорд беше в Северозападен Вашингтон. Трябва да бе закупен скъпо и прескъпо. Обзавеждането му също бе погълнало баснословна сума. Джак забеляза оригиналните картини, кожената мека мебел и статуетките. Каза си, че хората като Санди Лорд се броят на пръсти и те все пак трябва да живеят някъде.

Лорд се бе разположил до запалената камина по пухкав халат, загърнал масивното му тяло, и кожени чехли на бос крак. По стъклата на огромните прозорци, същински витрини, се лееше студен дъжд. Джак се приближи до камината. Мислите му пукаха и пращяха като горящите съчки. Едно въгленче се изтърколи на мраморния перваз, припламна и бързо угасна. Джак разклати леда в чашата си и погледна към домакина.

Обаждането на Санди не го бе изненадало.

— Трябва да поговорим, Джак. Колкото по-скоро, толкова по-добре за мен. Но не в кантората.

Когато пристигна в апартамента, възрастният прислужник взе палтото и ръкавиците му и дискретно се оттегли в някаква отдалечена стая.

Намираха се в махагоновия кабинет на Лорд, чиято внушителност изпълни Джак с тайна завист. Той се сети за масивното каменно имение, което разполагаше с библиотека, напомняща на този кабинет. Опита се да се съсредоточи върху предстоящия разговор.

— Прецакаха ме, Джак. — Първите думи, излезли от устата на Санди, накараха Джак да се усмихне. Не можеше да не оцени прямотата на този човек. Овладя се да не се засмее, защото тонът на Лорд изискваше малко респект.

— Фирмата ще се оправи, Санди. Няма да загубим кой знае колко клиенти още. Защо да не преотдадем под наем част от помещенията? И без това се ширим.

Лорд стана и се упъти право към бара в ъгъла. Напълни чашата си догоре и я изгълта наведнъж.

— Май не ме разбра. Фирмата ще пострада, но ще се задържи на крака. Патън и Шоу ще преживеят и тази промяна. Имах предвид съдбата на Патън, Шоу и Лорд.

Санди се заклатушка из стаята. Стигна до червения кожен диван и се отпусна уморено на възглавниците му. Джак проследи извивката на месинговите орнаменти, които обточваха дървената конструкция. Отпи една глътка и се втренчи в широкото лице. Очите бяха тесни, като процепи за монети.

— Ти си душата на фирмата, Санди. Няма значение, че основният ти клиент си отиде.

Лорд изсумтя презрително.

— Душата ли? Хубава душа! Имам чувството, че седя върху атомна бомба. Броя всяка секунда. Лешоядите вече кръжат. Лорд се превръща в основното ястие — печено прасе с резенче лимон в зурлата.

— Кърксен ли имаш предвид?

— И Кърксен, и Пакард, и Мълинз, и кой ли не щеш. Знаеш имената на съдружниците не по-зле от мен самия. Трябва да призная, че те са готови жив да ме изгорят.

— Но не и Джак Греъм, Санди.

Лорд бавно се размърда и подпря глава на една страна.

Джак не можеше да си обясни какво точно го привлича в човека отсреща. Отговорът като че ли бе свързан с първия им обяд в ресторант „Филмор“. Тогава се беше възхитил на неподправения грубиянски стил на Санди. Сети се как се видя принуден да изрече неща, които никога не бе предполагал, че ще каже. Сега човекът го беше закъсал. Джак имаше възможност да му окаже съдействие. Макар че всъщност не беше много сигурен дали все още може да разчита на подкрепата на Болдуинови.

— Санди, решат ли да те подгонят, ще трябва да се допитат до мен — заяви той въпреки притесненията си. Неотдавна Лорд му бе дал възможността да блесне наравно с другите. Не се бе поколебал да го пусне право в играта, воден от мисълта за успех на всяка цена. Струваше си да получиш такъв урок.

— Мисля, че и на двамата ще ни дойде нанагорно, Джак.

— Аз умея да се задържам на повърхността, Санди. Не мисли, че искам да ти помогна от единия алтруизъм. Ти си важна инвестиция във фирмата, където съм съдружник. Тебе те бива по най-големите удари. Загубата ти е нещо мимолетно. Фондът от петстотин хиляди зад гърба ти ще се преумножи за не повече от година. Нямам намерение да се разделям с такъв ценен кадър.

— Ще запомня добрината ти, Джак.

— Аз сам ще ти я напомня, когато трябва.

Джак си тръгна. Лорд понечи да си налее още едно питие, но се отказа. Погледна треперещите си ръце и бавно остави бутилката на плота. Успя да стигне до дивана, преди да се е строполил. Огромното огледало над камината отрази образа му. По бузата му се стече сълза. Не бе плакал цели двайсет години. От погребението на майка си. Но напоследък му се случваше. Как само бе плакал на погребението на Уолтър Съливан. Винаги се беше залъгвал, че милиардерът не означава за него нищо повече от удобен източник на ежемесечни тлъсти чекове. Разбра, че се е самозаблуждавал по време на погребалната церемония, когато се разрида тъй неудържимо, че се наложи да изчака в автомобила си, докато дойде моментът да хвърли пръст върху ковчега на приятеля си.

Сега отново изтри подпухналите си бузи. Гледай го ти този младок! Лорд беше обмислил предварително всяка подробност от разговора им. Беше си подготвил поантата. Беше предвидил всеки възможен отговор с изключение на този, който всъщност получи. Не беше оценил достатъчно младежа. Опасенията, че Джак ще изкрънка колкото се може повече облаги в замяна за огромната услуга, се оказаха напразни. Нищо подобно.

Сега чувстваше не само вина, но и срам. Разбра го в мига, когато се приведе над дебелия мек килим, за да повърне. Срам. Още едно отдавна забравено чувство. Когато се посвести, Санди погледна жалкия си образ в огледалото. Даде си тържествено обещание, че няма да разочарова Джак. Той наистина щеше пак да се изкачи на върха. И нямаше да забрави жеста.