Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolute Power, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey

Издание:

Дейвид Балдачи. Абсолютна власт

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

Издателство „Обсидиан“, София, 1997

ISBN 954-8240-45-9

История

  1. — Добавяне

22

Беше седем и половина сутринта. Джак спря на паркинга пред полицейското управление на Мидълтън. Утрото бе ясно, но студено. Черният автомобил на Сет Франк вече беше пристигнал. Следователят очевидно беше от ранобудните.

Лутър изглеждаше променен. Беше сменил оранжевите затворнически дрехи с кафяв костюм и класическа раирана вратовръзка. Можеше да мине за застрахователен агент или скъпо платен юрист. Косата му бе ниско подстригана. Още си личеше летният загар. Някои адвокати настояваха за костюм само по време на процеса, та съдебните заседатели да видят, че заподозреният не е някой отвратителен тип, а просто набеден човек. Джак щеше да настоява за официално облекло и на предварителните заседания. Беше убеден, че Лутър не заслужава да бъде показван с яркооранжевия затворнически костюм. Старецът не беше престъпник, от който да ти настръхнат косите. Оранжевото трябваше да се носи само като един вид предупреждение за околните, че са в близост със злодей, който може да ти прегризе гърлото.

Джак дори не си направи труда да извади бележника. Процедурата бе съвсем ясна. Първо ще прочетат обвинението. После съдията ще попита Лутър дали е разбрал в какво го обвиняват. Джак ще заяви, че обвиняемият не се признава за виновен. Съдията ще им разясни надълго и нашироко значението на понятията „виновен“ и „невинен“ и ще попита Лутър дали е доволен от защитата си. Джак се притесняваше единствено от възможността Уитни да заяви, че не му трябва защита, и да се признае автоматично за виновен. Практиката познаваше подобни случаи. Не беше изключено съдията да склони. И все пак, едва ли щеше да си позволи волности, тъй като всяко слабо звено на процедурата при обвинение в убийство можеше да бъде използвано като повод за обжалване, а обжалванията се проточваха с години.

При добро стечение на обстоятелствата заседанието щеше да трае пет-шест минути. Накрая щяха да насрочат дата на делото и тогава започваше истинският кошмар.

В случая предварителното изслушване не беше задължителна процедура, тъй като обвиненията срещу Лутър бяха изготвени. Джак нямаше да спечели кой знае колко от подобно изслушване, но поне щеше да се запознае по-добре с похвата на прокурора, да усети дали някой от свидетелите му не издиша, въпреки усилията на съдиите да не превръщат предварителните заседания в опознавателна експедиция за адвокатите на обвиняемите.

Имаше възможност да прескочат тази процедура, но Джак държеше да преминат през всички етапи. Искаше да чуе как Лутър ще заяви на всеослушание, че не се признава за виновен. После щеше да поиска преместване на процеса в друг окръг, така че да остави Горелик с пръст в уста. Имаше да си чака с години главното прокурорство. После Джак щеше да накара Лутър да проговори, като предварително осигуреше безопасността на Кейт. Уитни щеше да разкаже всичко и делото на столетието щеше да приключи.

— Добре изглеждаш — рече Джак на стареца.

Лутър изкриви устни в насмешлива гримаса.

— Кейт иска да поговори с теб.

— В никакъв случай — отсече Уитни.

— Лутър, ти се опитваш да се сдобриш с нея от години. Сега най-сетне дъщеря ти е решила да направи решителната стъпка за помирение, а ти не я допускаш до себе си. По дяволите! Наистина не мога да те разбера.

— Да не се мотае около мен.

— Тя съжалява, че те е подвела. Място не може да си намери. Повярвай ми.

— Да не мисли, че й се сърдя? — рязко обърна лице към него Лутър.

Джак приседна. За първи път успя да привлече вниманието на Уитни. Как не се сети да опита същия номер по-рано!

— Разбира се. Защо ще отказваш да я видиш, ако не е така?

Лутър сведе поглед към грубата дървена маса и се намръщи.

— Кажи й, че не й се сърдя. Тя постъпи правилно. Непременно да й го предадеш.

— Защо ти не й го кажеш?

Лутър се изправи и закрачи из стаята. Спря се пред Джак.

— Тук и стените имат уши. Ясно ли ти е сега? Видят ли ме с нея, ще решат, че тя е узнала нещо от мен. А това, повярвай ми, няма да е на добро.

— Кого имаш предвид?

Лутър пак седна.

— Просто й предай думите ми. Кажи й, че я обичам. Винаги съм я обичал и винаги ще я обичам. Нали ще й го кажеш, Джак? Останалото няма значение.

— Това означава ли, че тайнствените непознати ще заподозрат и мен?

— Предупредих те да стоиш настрана, но ти не ме послуша.

Джак сви рамене, отвори куфарчето и извади броя на „Вашингтон Поуст“.

— Прочети уводната статия — каза той.

Лутър хвърли един поглед на заглавната страница. Грабна вестника и го метна ядно срещу стената.

— Гадина мръсна! Гадина мръсна! — избухна старецът.

Вратата на килията се отвори. Пазачът подаде глава с ръка на кобура си. Джак му направи знак, че всичко е наред. Полицаят бавно се отдръпна, без да откъсва поглед от Лутър.

Джак вдигна вестника. На първа страница се мъдреше снимката на Лутър пред полицейския участък. Непосредствено над нея с огромни букви бе изписано: ДЕЛОТО ПО УБИЙСТВОТО НА СЪЛИВАН ЗАПОЧВА ДНЕС. Джак хвърли поглед на останалите заглавия: нови убийства в бившия Съветски съюз в резултат на етническа разправа; увеличаване на бюджета за военна отбрана. Не забеляза статията за намеренията на президента Алън Ричмънд относно социалната политика, придружена от негова снимка при посещение на детски дом в бедните югоизточни квартали на столицата.

При вида на усмихнатата президентска физиономия на Лутър му причерня. С чернокожо бедняче на ръце да умили целия свят! Скапано, гадно копеле! Как само стоварваше юмруци върху нещастната разкървавена Кристин Съливан! Стягаше ръце около врата й като студенокръвно влечуго. Той й бе отнел живота, той! Целува бебета, а убива жени.

— Лутър? Лутър?

Джак внимателно сложи ръка върху рамото му. Тялото на стареца се тресеше неудържимо. За частица от секундата Джак дори си помисли, че е възможно наистина да е убил жената, просто да е превъртял. Страховете му се стопиха веднага щом Лутър го погледна в очите. Беше успял да се съвземе. Погледът му излъчваше увереност и спокойствие.

— Просто предай на Кейт какво съм казал. Моля те, Джак. А сега да приключим и с останалото.

 

 

Съдебната палата на Мидълтън бе една от забележителностите на окръга. Построена преди сто деветдесет и пет години, тя бе оцеляла при британските набези от войната през 1812 г. Беше устояла и на напора на янките, и на армията на Конфедерацията по време на Гражданската война. Един скъп ремонт през 1947 г. бе вдъхнал нов живот на сградата. Хората от окръга вярваха, че тя ще остане во веки веков — и за внуците, и за правнуците им, и се надяваха потомците им да я посещават само за да получат шофьорска книжка или брачно удостоверение.

Уличките около Съдебната палата се бяха напълнили с магазинчета и ресторанти; имаше хотел и автосервиз, проектирани в същия старинен стил. Съвсем наблизо бяха разположени канторите на безброй частни адвокати.

Съдът бе оживен само в петък, когато се гледаха гражданските и наказателните дела, но на днешния ден суматохата бе толкова голяма, че достойните предци, издигнали го някога, биха се обърнали в гробовете си. Човек би помислил, че войната между Севера и Юга едва сега започва.

Пред сградата бяха спрели шест коли на различни телевизии. Антените им се забиваха високо в небето. Тълпите напираха въпреки усилията на мрачните полицаи, втренчили поглед в размахваните микрофони, бележници и химикалки на репортерите.

За щастие съдът имаше страничен вход, който бе добре защитен от въоръжени органи на реда. Микробусът щеше да остави Лутър именно тук. Съдът не разполагаше с вътрешен гараж, но полицаите бяха убедени, че ще успеят да овладеят положението. Лицето на Лутър щеше да се мерне пред тълпата за не повече от няколко секунди.

Отсрещната страна на улицата също бе зорко охранявана. Целият район бе под наблюдение.

Джак надзърна през малкото прозорче на съдебната зала, обърнато към улицата. Залата беше като голяма студентска аудитория, с висок подиум, на който бе разположена масивната резбована маса на съдията. От двете й страни се издигаха американското знаме и флагът на щата Вирджиния. Съдебният пристав седеше самотно на малка масичка отпред, сякаш бе буксир, порещ вълните пред океански параход.

Джак погледна часовника си. Полицаите бяха заели местата си в залата. Репортерите отдолу напираха. Те можеха да бъдат най-дружелюбното обкръжение на адвоката на защитата, но можеха да бъдат и истински кошмар за него. Всичко зависеше от настроенията им към делото и обвиняемия. Умелите журналисти изтъкваха обективността си и същевременно внушаваха на читателите своята позиция далеч преди произнасянето на присъдата. Жените например бяха доста по-снизходителни към обвинените в изнасилване, за да не бъдат упрекнати в пристрастия, дължащи се на собствения им пол. По същите причини мъжете проявяваха съчувствие към малтретираните съпруги, решили да си отмъстят. Лутър нямаше на кого да разчита. Един закоравял крадец, убил млада жена, би бил линчуван от ковачите на словото, независимо от какъв пол са.

Джак вече бе получил предложения от десетина продуценти в Лос Анджелис, които се интересуваха от историята на Уитни и бяха готови да си платят за нея още преди процесът да е започнал.

Въоръжените полицаи вдъхваха сигурност, макар че покушението срещу Лутър бе извършено при засилено полицейско присъствие. Разликата бе единствено в предварителното предупреждение за повишена бдителност. Силите на реда мислеха, че са овладели ситуацията. Не бяха се сетили само за една подробност.

Джак забеляза, че тълпата репортери се втурва към долния край на улицата. Помисли си, че трябва да са хукнали към автомобила на Уолтър Съливан. В този миг видя полицаите на мотоциклети, микробусите на Тайните служби и… лимузината с американски флагчета от двете страни.

Президентската армия бе по-внушителна от посрещачите на Лутър Уитни.

Ричмънд слезе от автомобила. Зад него вървеше Бъртън. Биваше си го този мъжага. Очите му пробягваха по тълпата като радарен лъч. Движеше се на няколко сантиметра от президента, готов във всеки един миг да го прикрие с тялото си. Микробусите на Тайните служби паркираха от отсрещната страна на улицата. Единият спря на страничната алея. Джак пак обърна поглед към президента.

Стъкмиха набързо импровизиран подиум. Ричмънд каза няколко думи за пред журналистите, които се блъскаха да си осигурят предна позиция. Няколко по-разсъдливи граждани се отдръпнаха назад. Двама от тях извадиха видеокамери да заснемат един паметен момент от живота си.

Джак се обърна към съдебния пристав — чернокож мъж канара.

— От двайсет и седем години съм в тая сграда. Преди кракът му не беше стъпвал тук, а тия дни идва вече втори път. Гледай ти!

— Ако някой твой приятел беше отпуснал десет милиона за предизборната ти кампания, и ти щеше да постъпиш така — усмихна се Джак.

— Големи клечки са се изправили срещу теб.

— Не се бой. Приготвил съм си една бухалка за всеки случай.

— Аз съм Самюъл. Самюъл Лонг.

— Приятно ми е. Джак Греъм.

— Една бухалка няма да ти е излишна, Джак.

— Май не ти се вярва да спечелим делото.

— Виж какво, преди някоя и друга година щях да ти кажа, че няма страшно. Ама в тия времена човек вече нищо не знае. Пет пари не давам в кой съд работиш. Дали бил Върховният, дали бил Областният — все тая. Времената се менят. Не само съдилищата. Целият свят е тръгнал на проклетия. Вече нищо не ми е ясно.

Двамата погледнаха през прозореца.

Вратата се отвори и в залата влезе Кейт. Джак инстинктивно се обърна и я видя. Беше облякла черна плисирана пола, пристегната с тънък колан, и семпла блуза, закопчана до врата. Косата й бе сресана назад и падаше свободно до раменете. Бузите й бяха поруменели от студа. Държеше палтото си в ръка.

Двамата седнаха на адвокатската скамейка. Самюъл тактично се изниза от залата.

— Всеки момент ще го докарат, Кейт.

— Знам.

— Слушай, Лутър иска да те види, но го е страх да не ти се случи нещо. Ти си му най-скъпото на този свят.

— Джак, знаеш много добре, че с него е свършено, ако не проговори.

— Мисля, че съм хванал няколко нишки в ръцете си. Обвинението не е толкова непоклатимо, колкото си мислят.

— Откъде знаеш?

— Приеми, че ти казвам истината. Видя ли президента?

— Че може ли човек да го пропусне! Край него всички бледнеят. Дали е пристигнал баща ми?

— Скоро ще дойде.

Кейт отвори чантичката си и взе да тършува за пакетче дъвка. Джак се усмихна, бутна треперещата й ръка настрани и извади пакетчето.

— Не мога ли да поговоря с него поне по телефона?

— Ще гледам да уредя нещо.

Двамата седяха и чакаха. Джак хвана Кейт за ръката. Погледите им се впериха в масивната съдийска скамейка, откъдето само след няколко минути щеше да бъде обявено началото на процеса. Засега двамата бяха в очакване. Заедно.

 

 

Белият микробус зави в страничната алея, мина покрай полицаите, застанали в полукръг, и спря на около метър от страничния вход. Сет Франк закова автомобила си точно зад него и слезе с радиостанция в ръка. Двама полицаи, дошли с микробуса, наблюдаваха алеята. Цялата тълпа бе вперила очи в президента. Шефът на охраната даде знак на охраняващия арестанта. След няколко секунди Лутър Уитни слезе от колата, окован в белезници и наметнат с тъмна мушама. Пред него и зад гърба му застана по един полицай. Поеха към страничния вход на съда.

В този миг тълпата се люшна към ъгъла. Президентът беше тръгнал нарочно към лимузината си, паркирана в близост до страничния вход. За секунда срещна погледа на Лутър. Старецът не успя да се овладее.

— Копеле мръсно! — изсъска той. Полицаите чуха ругатнята и погледнаха изумени към Ричмънд. Изведнъж усетиха някаква съпротива у арестанта.

Лутър беше подвил крака. В първия миг си помислиха, че отказва да върви напред, но после съзряха рукналата от слепоочието му кръв. Единият изкрещя и сграбчи ръката на Лутър, а другият извади пистолета си и го размаха натам, откъдето реши, че е долетял куршумът. Настана суматоха. Изстрелът бе заглушен от шума на тълпата, но агентите от Тайните служби го бяха чули. Бъртън се хвърли върху Ричмънд и го притисна към земята. Двайсетина мъже с автомати ги закриха с телата си.

Един микробус на Тайните служби препречи пътя на истеричната тълпа, която напираше към президента. Агент с насочен автомат заграчи тревожно по радиовръзката.

Франк нареди на хората си да претърсят площада сантиметър по сантиметър. Всички пресечки бяха отцепени. Започваше издирване по всички близки сгради. Очакваха подкрепления, но Франк усещаше, че е прекалено късно.

Застана до Лутър. Не можеше да повярва на очите си.

Кръвта на стареца кротко се стичаше по белия сняг. Повикаха линейка. Лутър побеля и изцъкли очи. Два куршума бяха улучили главата му. Трети бе пробил дупка в микробуса. Убиецът явно бе решил да не рискува повече.

Франк склопи очите на мъртвия и се огледа. Президентът се беше изправил. В този момент влизаше в лимузината. След няколко секунди от него и свитата му нямаше и следа. Репортерите се скупчиха около убития. Франк направи знак на хората си да ги отстранят. Полицаите размахаха палки и образуваха непробиваема стена.

Сет Франк сведе поглед към Лутър. Въпреки студа съблече палтото си и покри лицето и безжизненото тяло.

Джак хукна към прозореца още при първите писъци. Почувства, че се облива в пот. Сърцето му щеше да изскочи.

— Не мърдай, Кейт — изкомандва той. Кейт замръзна на място. Разбра, че се е случило онова, в което Джак и сега не желаеше да повярва.

Самюъл дотича откъм малката стаичка.

— Какво става бе, хора?

— Самюъл, пази я.

Самюъл кимна, а Джак се втурна навън.

Не беше виждал толкова въоръжени мъже на едно място дори и в холивудските екшъни. Хукна към страничния вход. Един полицай щеше да го цапардоса с палката си, ако не беше предупредителният вик на Франк.

Джак се приближи с бавни стъпки. Имаше чувството, че едва движи крака по заснежения тротоар. Всички погледи бяха приковани в него. Видя дребната фигурка, завита с палто, и алените петна по белия сняг. Видя сгърченото от мъка и гняв лице на следователя. Никога нямаше да забрави тази сцена.

Коленичи до приятеля си и понечи да отметне палтото, но преди това се извърна към страничния вход. Репортерите се бяха разделили на две редици. Дори и полицаите отстъпиха, за да й направят път.

Кейт стоя дълго до тялото на баща си. Трепереше от студ, защото не бе взела палтото си. Не сваляше очи от стареца. Джак се изправи. Тръгна към нея, но краката му се подгъваха. Само преди няколко минути бе готов да се пребори с целия свят въпреки странното мълчание на клиента си. Сега нямаше сили дори да се движи.

Франк му помогна да запази равновесие и той стигна до Кейт. Репортерите проявиха достатъчно такт да не задават въпроси в този момент. Фотографите сякаш бяха забравили за снимките си. Кейт коленичи до баща си и нежно постави ръка на рамото му. Чуваха се само вятърът и воят на наближаващата линейка. За няколко минути времето спря своя ход пред Съдебната палата в Мидълтън.

 

 

Лимузината се носеше към центъра на града. Алън Ричмънд приглади вратовръзката си и си наля малко газирана вода. Замисли се за заглавията, които щяха да наводнят вестниците. Телевизионните журналисти щяха да го налетят като пчели на мед. Щеше да се възползва от ситуацията. Реши да продължи с обичайните си занимания за деня. Президентът скала! И куршуми да свирят край ушите му, той пак ще управлява страната, ще предвожда народа си. Резултатите от допитванията до общественото мнение бяха лесно предвидими. Днешният случай щеше да му осигури поне още десет пункта преднина. Цялата работа се оказа прекалено лесна. Кога ли ще се появи някое истинско предизвикателство?

Бил Бъртън погледна крадешком към президента. Лутър Уитни бе издъхнал току-що, пронизан от смъртоносните куршуми на Колин, а държавният глава най-невъзмутимо отпиваше от содата си. Бъртън почувства, че му се гади. Знаеше, че битката не е приключила. Не си правеше илюзии, че ще забрави фаталния инцидент, но се надяваше да прекара по-спокойно остатъка от живота си. Децата му все още го уважаваха, въпреки че той самият се презираше.

Бъртън проумя, че президентът се гордее със себе си. Беше забелязал същото спокойно изражение по лицата на хладнокръвните убийци. Ричмънд не изпитваше никакви угризения; задето е отнел още един човешки живот. Беше го обзело някакво еуфорично чувство. Президентът ликуваше. Бъртън се сети отново за петната по шията на Кристин Съливан и за счупената й челюст. Спомни си зловещите звуци, които се бяха разнесли от спалнята. Предводителят на нацията!

Бил прехвърли наум последния им разговор, когато двамата с Ръсел изложиха всички подробности. Беше доста неприятно преживяване, ако се изключи задоволството от агонията на Ръсел.

Тогава Ричмънд ги беше изгледал продължително. Бъртън и Ръсел седяха един до друг, а Колин трепереше до вратата. Разговорът се проведе в покоите на президента, където не се допускаха представители на обществеността. Останалите членове на семейството бяха заминали на гости при роднини, тъй като бащата не беше в настроение.

Президентът най-сетне научи всички факти. Споменаха и ножа за отваряне на писма, който можеше да послужи като веществено доказателство, уличаващо първия гражданин на Щатите в престъпление. Казаха, че ножът е попаднал в предателските ръце на очевидеца. Президентът загуби ума и дума. Не откъсваше поглед от Глория Ръсел.

Когато Колин предаде инструкциите на Ръсел ножът да не се почиства, президентът се надвеси застрашително над нея. Глория се залепи на облегалката на стола си. Приличаше на размазано петно. Ричмънд я изгледа тъй яростно, че тя не издържа и закри лицето си в шепи. Блузата й бе залепнала от пот. От пресъхналото й гърло не се отронваше нито звук.

Ричмънд седна зад писалището си, схруска бавно едно парче лед от коктейла пред себе си и се зазяпа през прозореца. Още носеше официалния костюм, с който се бе върнал от последната си изява. Само връзката му беше поразхлабена. Най-сетне проговори, без да отделя поглед от прозореца:

— Колко време ще трае тази агония, Бъртън?

— Знам ли? — вдигна поглед агентът. — Може би цяла вечност.

— Искам да ми дадеш точен отговор. Направи по-професионална преценка.

— Вече си е наел адвокат. Рано или късно ще проговори. Все някога ще ни издаде.

— Имате ли представа къде го е скрил?

Бъртън притеснено потри длани.

— Не, сър. Полицията претърси къщата и колата му. Ако бяха попаднали на ножа, щяха да ни уведомят.

— Те знаят ли, че ножът е изчезнал от имението?

— Да — кимна Бъртън. — Освен това им е ясно, че ножът е важно доказателство. Сигурен съм, че няма да оставят нещата току-така, ако се доберат до него.

Президентът стана и прокара пръсти по някакви грозни кристални фигури в готически стил, избрани от съпругата му. Те бяха наредени до снимките на семейството. Ричмънд никога не бе изпадал в сантименталности: Той възприемаше семейството си като административна формалност. Застана пред умилителните портретчета и лицето му почервеня от гняв. Съдбините на нацията можеха да се променят заради една нищо и никаква проститутка и заради прекалено амбициозната глупачка, която бе назначил за шефка на канцеларията си.

— Имате ли представа кой е бил наемният убиец на Съливан?

Ръсел вече нямаше право да говори. Колин бе способен само да изпълнява заповеди. Бъртън реши да отговори и на този въпрос:

— Трябва да е един от трийсетината известни стрелци, които предлагат услугите си срещу солидни суми. Така или иначе, той отдавна е покрил дирите си.

— Ти нали подхвърли на следователя версията за Съливан?

— Споменах, че вие сте уведомили приятеля си за задържането по чисто етични съображения. Сет Франк е достатъчно умен, за да разбере какво имам предвид.

Президентът грабна едната кристална топка и я запрати с все сила срещу стената. Лицето му се изкриви от гняв и омраза. Бъртън настръхна ужасен.

— По дяволите! Ако беше стрелял като хората, нямаше да си блъскаме главите сега!

Ръсел сведе поглед към кристалните късчета, разпилени по пода. Цялата й кариера бе пропаднала. Годините на учение и усилен труд се оказаха чиста загуба на време. Ето каква бе наградата й за сточасовата работна седмица.

— Полицията ще проучи Съливан. Направих така, че да събудя подозренията на следователя към него — продължи Бъртън. — Съливан, разбира се, ще отрече вината си. Ченгетата няма да успеят да докажат абсолютно нищо. Не знам дали това е добре за нас.

— Ами ако направи втори опит и сполучи?

— Как да контролираме неговите решения? — попита озадачен Бъртън.

— Като действаме вместо него.

Настъпи гробно мълчание. Ръсел погледна шефа си изумена. Не стига, че кариерата й се беше сгромолясала, ами сега трябваше да участва и в заговор за убийство. Вече нямаше сили да се съпротивлява. Каза си, че по-лошо от това не може да бъде, но не беше права.

Най-сетне Бъртън се осмели да направи анализ на ситуацията.

— Полицията едва ли ще повярва, че Съливан е готов на подобна крайност. Той трябва да е луд, за да не се сети, че ще го надушат. Струва ми се, че ако очистим Уитни, подозренията няма да се насочат към Съливан.

Президентът застана пред Бъртън.

— Да оставим на полицията сама да прави изводите си.

Всъщност Ричмънд вече не се нуждаеше от помощта на Съливан, за да спечели отново място в Белия дом. Стори му се, че този план предлага чудесна възможност да се отърве от обещанието, дадено на Съливан във връзка със сделката в Украйна. Вече не му се щеше да пренебрегва интересите на Русия. Ако се разчуеше, че между убийството на арестанта и Уолтър Съливан има някаква (макар и далечна) връзка, с глобалните сделки беше свършено. Ричмънд щеше да оттегли подкрепата си по възможно най-дискретния начин, а влиятелните фигури щяха да се сетят за какво става дума.

— Алън, нима си готов да натопиш Съливан за убийството? — промълви Ръсел за първи път. На лицето й се бе изписало искрено недоумение.

Ричмънд я изгледа с нескрито презрение.

— Помисли какво ще кажат хората — продължи тя. — Та това е Уолтър Съливан, а не някой долнопробен престъпник, за когото на никого не му пука.

Президентът се усмихна. Глупостта й го забавляваше. А преди време му се струваше талантлива умница… Оказа се, че се е лъгал във възможностите й.

Замисля се за бъдещите си ходове. Вероятността да припишат убийството на Съливан бе не по-голяма от двайсет процента. Ричмънд бе готов да поеме този риск. Съливан знаеше как да си пази интереса, така че все някак щеше да се оправи. А ако го загази? Че нали затова са затворите, дявол да го вземе!

— Бъртън, проумя ли какъв е планът? — погледна той към тайния агент.

Бил мълчеше.

— Ти си имал готовност да очистиш онзи никаквец — разгневи се Ричмънд. — Какво се е променило оттогава? Знаеш, че всички ще загубим, ако бездействаме. Разбираш ли какво ти говоря? — Ричмънд замълча и после пак повтори въпроса си.

Бъртън вдигна поглед и кимна безмълвно.

Прекараха следващите два часа в доуточняване на плана.

Накрая двамата агенти и Ръсел тръгнаха към вратата. Президентът прикова поглед в Ръсел.

— Глория, ти не ми каза къде е сумата.

Ръсел го погледна право в очите.

— Използвана е за анонимно дарение на Американския червен кръст. Такова нещо не им се било случвало досега.

Вратата се затвори след тях. Президентът се усмихна. Ама че жест на раздяла. Наслаждавай му се, Лутър Уитни. Наслаждавай му се, докато можеш, нищожно лайно такова.