Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (1)

1

Плавно спря с изгасени фарове и отпусна ръце върху волана. Няколко последни камъчета от чакълената настилка отхвръкнаха изпод гумите и сетне настана тишина. Изчака две-три минути и извади стар, но добър бинокъл за нощно виждане. Къщата постепенно се открои на фокус. Той се намести уверено на седалката. Погледна раницата, захвърлена на съседната седалка. Макар и поизносено, купето беше чисто.

Самият автомобил бе краден — от най-невероятното място на света.

Огледалото за обратно виждане бе окичено с две миниатюрни палмички. Видът им го изпълни с мрачно задоволство. Скоро и той можеше да се озове в страната на палмите. Тишина, синева, кристална вода, седефени залези и излежаване до късно… Но сега трябваше да слезе от автомобила. Време бе. Не му се случваше за първи път, ала никога преди не се беше чувствал толкова уверен.

Шейсет и шест годишният Лутър Уитни отговаряше на условията за социална издръжка и притежаваше пенсионна карта. Повечето му връстници се бяха отдали на втората си кариера — дядовци, които бавеха внучета или отмаряха на меките кресла, далеч от житейската врява.

Лутър бе посветил целия си живот на една-единствена кариера — кражби с взлом. Нахълтваше в чужди домове и кантори по тъмно, както сега, и отмъкваше толкова вещи, колкото можеше да носи, без да се пресилва.

Макар и да не бе чист пред закона, Лутър никога не бе вадил оръжие в пристъп на гняв или страх. Единственото изключение бе участието му в онази безкрайно объркваща война на границата между Южна и Северна Корея. Що се отнася до юмруците, беше пораздал някой и друг, но само из кръчмите, и то с цел самозащита от пийналите куражлии.

Лутър следваше един основен принцип при подбора на мястото за кражба — обираше имуществото на онези, за които загубата би била като ухапване от бълха. Той самият не виждаше никаква разлика между своя занаят и препитанието на армиите изнудвачи, които подмамваха богаташите да пилеят пари за безполезни неща.

Бе прекарал немалка част от живота си по затворите на Източното крайбрежие. Три обвинения в углавни престъпления, предявени към него в три различни щата, висяха като камък на шията му. Не една и две години бяха откъснати принудително от живота му. Извънредно важни години. Както и да е, тепърва нищо не можеше да промени.

Уменията му даваха сериозно основание да се надява, че не би последвала четвърта присъда. Не бе трудно да предвиди последствията от един възможен провал — още двайсет години зад решетките. А на неговата възраст двайсет години затвор бяха равносилни на смъртно наказание. По-добре да седне на електрическия стол, където пращаха най-върлите престъпници на Вирджиния. Повечето граждани на този исторически щат имаха страх от Бога. Техните религиозни убеждения почиваха на принципа, че справедливото наказание изисква абсолютно възмездие. Нареждаха се на едно от първите места по броя на смъртни наказания. Палмата на първенството принадлежеше на Тексас и Флорида, където се вихреха същите морализаторски страсти. Но за една нищо и никаква кражба с взлом не пращаха на електрическия стол. Дори и добродетелните вирджинци имаха предел на гнева си.

Въпреки огромния риск не можеше да откъсне поглед от къщата. Та тя бе истински палат! Очарова го още преди няколко месеца. Тази вечер трябваше да осъществи своята идея фикс.

Мидълтън, Вирджиния. На четирийсет и пет минути западно от Вашингтон. Огромни къщи, задължителни ягуари и породисти коне, чиято цена би могла да изхранва в продължение на година обитателите на цял един жилищен блок в някой беден квартал. Именията по тези места предлагаха достатъчно простор и разкош, за да оправдаят причудливите си названия. Той си бе набелязал „Медният грош“. Каква ирония!

Възбудата, която съпътстваше всяко едно от начинанията му, бе невероятно усещане. Може би играчът на бейзбол, втурнал се към базата, изпитва подобно чувство. Публиката е на крака, петдесет хиляди чифта очи са приковани в него, всичко се е концентрирало в едно кожено кълбо. Следва победният замах с бухалката.

Напрегнал взор, Лутър внимателно разгледа околността. Някоя и друга светулка му намигна в тъмнината. Беше съвършено сам. Заслуша се в извивките на цикадите. Скоро престана да ги чува. Нестройният им хор бе нещо обичайно по тези места.

Подкара колата и сви по късия черен път, който отвеждаше до гъстата гора. Бе покрил прошарената си коса с черна плетена шапка. Лицето му бе намазано с тъмен маскировъчен крем. Открояваха се само спокойните му зелени очи. Тялото му бе стегнато и гъвкаво както на младини. Все още приличаше на някогашния щурмовак. Слезе от колата.

Клекна зад едно дърво и огледа целта си. Подобно на много други имения в провинцията, които не бяха действащи ферми или конюшни, и това имаше само една огромна порта с орнаменти от ковано желязо, придържана от две тухлени колони, но нямаше ограда. Имението бе достъпно и откъм пътя, и откъм гората. Лутър приближи откъм гората.

Трябваха му две-три минути, за да стигне царевичната нива край къщата. Собственикът очевидно нямаше нужда да обработва земя, но бе решил да се вживее някак в ролята на земеделец. За Лутър нивата бе добре дошла, тъй като му осигуряваше прикритие почти до входната врата.

Поизчака малко и се шмугна в гъстия царевичак.

Земята бе очистена от камъни и съчки, тъй че маратонките му не издаваха никакъв шум — това бе много важно, защото тук и най-тихото изпращяване отекваше силно. Бе приковал поглед напред. Подбираше пътя си умело. Справяше се ловко с грапавините. Нощният въздух бе приятно хладен след душния летен ден. Въпреки това бе достатъчно топъл, за да не се вижда дъхът. Знае ли човек дали някой страдащ от безсъние нервак не би забелязал миниатюрните кълбета, които биха се откроили при студ!

През последния месец Лутър бе засякъл на няколко пъти колко време ще му е необходимо. При предишните си тренировъчни опити бе спирал в края на царевичната нива, до пътеката покрай къщата. Бе премислил всичко до най-малката подробност. Планът му за действие се състоеше от точно премерени крачки, изчакване и следващо придвижване напред.

Сви се близо до входа. Огледа се. Не биваше да избързва. Слава богу, че не се усещаше присъствието на куче. Колкото и да си пъргав, не можеш надбяга куче. Лутър се плашеше повече от лая, отколкото от бързината на животното. Нямаше и следа от система за външен обзор. Този факт сигурно се дължеше на вероятността за безброй фалшиви тревоги, които можеха да предизвикат катеричките, елените и миещите мечки наоколо. Лутър знаеше, че скоро му предстои по-тежката задача да се справи за трийсет и три секунди с алармената система на дома, изработена по последна дума на техниката. Предвиденото време включваше и десетте секунди за прекъсване на контролното табло.

Частният патрул бе минал на обичайната си обиколка преди трийсет минути. Охранителите трябваше да прекосяват сектора си на всеки час, като избягват да се придържат към точно установени времеви интервали. Въпреки това Лутър бе наблюдавал имението достатъчно дълго, за да изучи навиците им. Можеше да разчита поне на четирийсет и пет минути до следващата им обиколка, но би се справил далеч по-скоро.

Къщата бе обградена от гъсти, разклонени храсти — мечтата на крадеца! Лутър огледа прозорците един по един. Пълен мрак и тишина. Преди два дни караваната с господарите и персонала бе потеглила триумфално на юг. Лутър познаваше визуално всички обитатели на имението. Бяха заминали до един. Най-близката къща се намираше на близо три километра разстояние.

Пое си дълбоко въздух. Бе изготвил много подробен план за действие, но лошото в неговия занаят бе, че никога не можеш да предвидиш всичко.

Разхлаби ремъците на раницата си, излезе от царевичака, прекоси моравата с дълги, отмерени крачки и се озова пред входната врата от масивно дърво. Рамката бе стоманена, а заключващият механизъм — от най-надеждните. Това обаче не притесняваше Лутър ни най-малко.

Той извади дубликат на ключа и го пъхна в ключалката, но не го превъртя.

Ослушва се няколко секунди. Изхлузи раницата от гърба си и се преобу, за да не остави кални следи. Приготви отвертката, която работеше с батерия, десетократно по-бързо от механичните.

Следващото приспособление, което измъкна от раницата си, тежеше не повече от стотина грама. Имаше размерите на джобен калкулатор и бе най-добрата инвестиция, която Лутър бе правил, като се изключи собствената му дъщеря. Миниатюрният уред, наречен от притежателя си „умното“, му бе послужил превъзходно при последните три операции от подобен характер.

Петте бутона, с които се набираше предпазният код на имението, бяха предварително известни на Лутър и заложени в миниатюрното компютърче. Точната им подредба бе все още загадка, но металното уредче с микрочипове трябваше да премахне опасността от задействането на четирите пронизителни сирени, инсталирани в ъглите на атакуваната крепост. Те бяха свързани с устройство за сигнализиране на полицията, с което също трябваше да се справи. На прозорците и вратите бяха прикрепени шокови датчици. Всички тези предпазни мерки не биха означавали нищо, ако „умното“ успееше да се добере до истинския код на системата.

Лутър изгледа ключалката и закачи „умното“ на колана си, да му е подръка. Ключът се превъртя съвсем гладко. Лутър се подготви да блокира следващото препятствие — тихите сигнали на алармената система, предвещаваща море от беди за посетителя, който не подаде правилната информация в точно уреченото време и нито частица от секундата по-късно.

Той смени черните кожени ръкавици с найлонови, подплатени по-добре при връхчетата на пръстите и дланта. Нямаше навика да оставя каквито и да било следи. Пак си пое дълбоко въздух и отвори вратата. Посрещнаха го писукащите сигнали на алармената система. Лутър бързо прекрачи във фоайето и се насочи към контролното охранително табло.

Отвертката му затанцува безшумно и развинти шестте болтчета на капака. Лутър ги пусна в чантичката на колана си. Тъничките жички на „умното“ проблясваха на сребристата лунна светлина, която се процеждаше през прозореца до вратата: Лутър опипа таблото както опитен хирург опипва гръдния кош на пациента, намери точното място и включи уреда.

В другия край на фоайето просветна алена светлина. Инфрачервеният датчик вече беше засякъл промяната в температурата, причинена от Лутър. Секундите отмерваха времето до момента, когато датчикът щеше да получи сигнал от охранителното табло, за да реши дали посетителят е вътрешен човек или натрапник.

„Умното“ прехвърляше цифрите с невероятна скорост. Ограничението за време проблясваше в горния десен ъгъл на екранчето му.

Изтекоха пет секунди. „Умното“ замръзна на числата 5, 13, 9, 3 и 11.

Писукането секна. Алармата бе изключена. Алената светлина угасна и на нейно място светна дружелюбна зелена лампичка. Лутър си знаеше работата. Той завинти капака на таблото, прибра инструментите си и внимателно заключи входната врата.

Спалнята на собствениците се намираше на третия етаж. Лутър реши да се изкачи по стълбите, вместо да използва асансьора в десния край на първия етаж. Всякаква зависимост трябваше да се ограничи до минимум. Не му се щеше да прекара следващите няколко седмици заседнал в асансьора.

Хвърли поглед към датчика в единия край на тавана, който временно бе излязъл от строя и му се усмихваше с правоъгълна уста. Заизкачва се по стълбите.

Вратата на спалнята не беше заключена. Лутър запали фенерче с матово сияние и се огледа. Тъмнината се прорязваше единствено от зелената светлинка на второто контролно охранително табло, монтирано до вратата.

Тази къща бе построена едва преди пет години. Лутър бе проверил документите в градския архив. Бе успял да се домогне дори до чертежите, предадени за одобрение на властите. Сякаш богатите имат нужда от формални разрешения!

Самите чертежи не му разкриха нищо ново. Къщата бе голяма и солидна. Струваше си цената от няколко милиона долара, изплатени от собственика в брой.

Преди известно време Лутър бе посетил имението посред бял ден, когато наоколо гъмжеше от народ. Бе успял да се качи до същата стая и да огледа обстановката. Именно затова се озова направо тук тази вечер.

Клекна до огромното легло с балдахин и широки инкрустирани табли. Погледна към нощното шкафче. На него се мъдреше малък сребърен будилник, любовно романче и старинен посребрен нож за писма с кожена дръжка.

Това бе царството на лукса и простора. Всеки от трите дрешника можеше да си съперничи с хола на Лутър. Два от тях бяха натъпкани с дамски дрехи, обувки, чанти и всевъзможни джунджурии, по които разумно или неразумно можеха да се пилеят пари. Лутър разгледа с иронична усмивка снимките на полицата: женичка на двайсет и няколко години до съпруг, прехвърлил седемдесетте.

Този свят изобилства от лотарии, голяма част от които не са държавни.

Някои снимки подчертаваха недвусмислено прелестите на господарката на дома, която, ако се съди по подбора на дрехите й, бе склонна към вулгарна предизвикателност.

Лутър се загледа в огромното огледало. Изучи овалната рамка с дърворезба. Солидна работа! Масивната, красива вещ сякаш бе вградена в стената. И все пак Лутър знаеше много добре, че на гърба на огледалото има панти, поставени в добре прикритите процепи на педя от горния и долния край.

Отново се взря в огледалото. Преди няколко години бе попадал на подобен предмет, макар че тогава не бе мислил за кражба. Човек не бива да изпуска златното яйце повторно. Да не говорим, че зад огледалото, струващо петдесет хилядарки, сигурно се криеше десеторно по-голяма сума.

Не бе невъзможно да се справи с прикрепващите устройства, вградени в дърворезбата, посредством грубата сила, но този подход би отнел доста време. Вторият му недостатък бе, че щеше да остави следи от покушението. Макар и да се очакваше, че къщата ще пустее поне още няколко седмици, не бяха изключени изненади. Трябваше да остави „Медният грош“ видимо непокътнат. Собствениците не биха се втурнали да проверят нишата при самото си завръщане, ако не забележат нищо подозрително. Не си струваше да използва сила.

Насочи се към огромния телевизионен екран, прилепен за другата стена на просторното помещение. Огледа креслата и малката масичка. Забеляза три уреда за дистанционно управление. Единият трябваше да служи за телевизора, другият — за видеото, а третият би намалил работата му тази вечер с около деветдесет процента. И трите уреда изглеждаха почти еднакви, но една бърза проверка доказа, че само два от тях управляват апаратите, с които са свързани.

Върна се в другия край на спалнята и насочи дистанционното управление към огледалото. Натисна червеното копче на последния ред. При други обстоятелства същият бутон се използваше за видеозапис, но тази вечер той щеше да отвори банката за единствения появил се клиент.

Огледалото се извъртя безшумно и откри пътя към висока ниша. Лутър остави по навик уреда за дистанционно управление на мястото му, извади една торба от раницата си и се шмугна в нишата.

Озова се в миниатюрно помещение — два на два. Изненада се, като видя тапицирано кресло в средата. На едната странична облегалка бе оставен същият уред за дистанционно управление, така че човек да не се окаже неволно заключен вътре. Погледът му попадна на рафтовете по стените.

Първо прибра пачките банкноти и малките кутийки с дамски бижута, които със сигурност не бяха панаирджийска имитация. Ценните книжа възлизаха на около двеста хиляди долара. Античните монети и колекцията от марки направо смаяха Лутър. Той не обърна внимание на празните чекове и кутиите с документи, защото те не му вършеха работа. Пресметна набързо богатствата и реши, че става дума поне за около два милиона долара.

Огледа се отново, за да се увери, че не е пропуснал нещо. Стените бяха дебели. Предположи, че са огнеупорни. Помещението обаче не бе изолирано херметически. Въздухът бе свеж и прохладен. Човек би могъл да престои в него дни наред.

 

 

Лимузината се движеше бързо по шосето. Следваше я микробус. Шофьорите имаха опит. Можеха да се ориентират и без помощта на фарове.

Просторната задна част на лимузината бе заета от мъж и две жени. Едната от тях бе доста подпийнала. Упорито се опитваше да разсъблече и себе си, и мъжа в колата въпреки усилията му да се възпротиви.

Другата жена бе седнала срещу тях, пренебрежително свила устни. Уж се опитваше да не обръща внимание на волния кикот и похотливите въздишки, но всъщност наблюдаваше извънредно внимателно движенията на двойката. Бе се навела над черен бележник, гъсто изписан с дати за делови срещи и бележки от всякакъв характер. Мъжът срещу нея се възползва от желанието на компаньонката си да си събуе обувките и се пресегна за още едно питие. Издържаше на алкохол. Можеше да изпие двойно повече от погълнатото тази вечер и едва ли щеше да му проличи. Нямаше нито да забави движенията си, нито да заваля думите — все непростими неща за човек с неговото положение.

Тя не можеше да не му се възхищава — при всичките му увлечения и несъвършенства пред външния свят той успяваше да излъчва непоквареност и сила, непосредственост и в същото време достолепие. Нямаше американка, която да не е влюбена в него и да не въздиша по класическата му хубост. Всички бяха пленени от непоклатимата му увереност и институцията, която представляваше. Той откликваше на всеобщата влюбеност със страст, която обаче се насочваше към неуместни обекти.

За съжаление тази страст никога не се бе насочвала към нея въпреки деликатните й намеци. Ръката й се задържаше върху неговата един миг повече от нормалното, сутрин все намираше повод да се видят рано, когато е най-свежа, използваше сексуални алюзии, докато двамата се съвещаваха. Трябваше да изчака търпеливо времето, когато той ще я забележи.

Погледна през прозореца. Боричканията на отсрещната седалка бяха продължили твърде дълго. Устните й се свиха в погнуса.

 

 

Лутър чу шума на колите. Спусна се към прозореца и ги проследи с поглед. Видя как завиват зад къщата. От лимузината слязоха четирима души, а от микробуса — един. Лутър прехвърли наум беглите си познания за обитателите на къщата, които бяха повече на брой. От друга страна, групата бе твърде голяма, за да се предположи, че това са случайни посетители. Не можеше да огледа добре лицата. Мина му през ума, че не е изключено къщата да е привлякла още една шайка крадци през същата нощ. Не, това би било огромно съвпадение! Теорията на вероятностите важеше дори и в обирджийския занаят. Да не говорим, че истинските крадци не се спускат към плячката си с небрежна походка и вечерно облекло.

Нямаше много време. Откъм задния двор се разнесоха гласове. Пътят за навън бе отрязан. Трябваше да измисли нов план за действие.

Лутър грабна раницата си, изтича до второто контролно табло до вратата на спалнята и задейства алармената система. Добре, че запомни кода! Отвори отново нишата и се мушна вътре. Внимателно затвори вратата-огледало и се свря в ъгъла. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Прокле късмета си. А уж всичко бе тръгнало по вода… Тръсна глава и пое няколко дълбоки глътки въздух. Този занаят приличаше на висш пилотаж — колкото си по-дълго в него, толкова по-голяма е вероятността да не ти провърви следващия път. Искрено се надяваше новодошлите да не се втурнат към депозитите си в тайната банка, която сега му служеше като убежище.

Отвън се разнесе гръмък смях. Алармената система пропищя пронизително. Май не можеха да се оправят лесно с охранителния код. Лутър плувна в пот. Представи си как сигналът стига до полицията и копоите нахлуват, за да претърсят къщата сантиметър по сантиметър. Първото място, откъдето биха започнали, бе именно скривалището му.

Замисли се как ли би реагирал, ако вратата изведнъж се отвори и го заслепи светлината на полицейските фенери, след като няма никаква възможност да се укрие. Представи си втренчените, непознати лица, извадените револвери и задължителното изчитане на правата му. Почти го напуши смях. Добре се хвана в капана! Прииска му се да запали една цигара, макар и да не бе пушил от трийсет години. Постави тихо раницата до себе си и изпъна крака, за да не се схване.

Тежки стъпки отекнаха по дървеното стълбище. Личеше си, че новодошлите се чувстват като у дома си. Лутър преброи стъпките на четири-пет човека. Чу ги да завиват наляво и да доближават спалнята.

Вратата се отвори с леко изскърцване. Лутър отново се опита да си спомни дали е оставил всяка вещ на обичайното й място. Сигурен бе, че дистанционното управление си е пак на масичката. Чуха се гласовете на две жени и мъж. Едната жена бърбореше завалено, а другата бе строга и делова. Мис Деловитост напусна стаята и затвори вратата след себе си. Не се чу изщракване на ключалка. Мис Фльорца остана насаме с мъжа. Къде ли бяха другите? Къде ли отиде мис Деловитост? Кикотът продължи. Стъпките доближиха огледалото. Лутър се сви съвсем в ъгъла с тайната надежда, че креслото в средата на нишата ще го прикрие поне отчасти.

Изведнъж го заслепи ярка светлина. Примигна набързо, за да привикне към неочакваната промяна. Зениците му се превърнаха в миниатюрни точици. Не последваха крясъци, не съзря непознати лица, нито револвери.

Измина около минута. Лутър надникна иззад креслото и отново се вцепени. Вратата на помещението сякаш бе изчезнала. Той виждаше всичко, което става в спалнята. Щеше да политне от изумление. Изведнъж разбра за какво служи креслото.

Успя да разпознае и двете лица. Жената бе именно съпругата от снимките — малката сладурана с пошъл вкус.

Що се отнасяше до мъжа, не можеше да го сбъркаш. Със сигурност не беше собственикът на къщата. Лутър поклати глава. Да вярва ли на очите си! Разтрепера се и му се догади. Опита да се овладее и отново погледна към спалнята.

Вратата-огледало бе прозрачна отвътре. Все едно, че гледаше гигантски телевизионен екран.

Изведнъж погледът му попадна на диамантената огърлица, украсила шията на господарката. Идеше му да извика. Такова бижу не струваше по-малко от двеста хиляди долара. Сто на сто щяха да го приберат в скривалището, преди да си легнат. За щастие дамата свали огърлицата си съвсем небрежно и я пусна на пода.

Лутър се посъвзе. Позволи си дори да се отпусне на креслото. Ето откъде старецът наблюдава как малката му женичка се забавлява с мъжете. По външността й Лутър прецени, че те включват и разни младоци, които едва свързват двата края или са се вкопчили със зъби и нокти в свободата, осигурена от зелената карта. Настоящият гост обаче бе от съвсем друга категория.

Огледа се и се ослуша за останалите посетители на къщата. Как да се измъкне? През трийсетгодишния си стаж на изпечен крадец не бе имал подобен случай. Реши да направи единственото възможно нещо. Отпусна се в коженото кресло и зачака зад тънкото стъкло — само то го делеше от пълното унищожение.