Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (6)

6

Лутър седна до кръглата масичка в оскъдно мебелирания кабинет. И тя, и столовете бяха стари и издраскани. Килимът бе захабен и доста зацапан. Единственият материал на бюрото освен собствената му папка бе кутийката с визитни картички. Той взе една от картичките на „Правни услуги Инк.“ и я завъртя с пръсти. Знаеше, че не е попаднал нито на най-реномираното, нито на най-доброто място в града. Фирмата се ръководеше от възпитаници на малки колежи без капка опит, които се хранеха главно с надежди за по-бляскава кариера. Така или иначе, годинките се нижеха една след друга, а те си оставаха само с мечтите за просторни кабинети, заможни клиенти и купища пари. Лутър и бездруго нямаше нужда от най-доброто в тази област. Трябваха му само бланки и дипломиран адвокат.

— Всичко е наред, мистър Уитни — рече енергичният младок от отсрещната страна. Сто на сто бе убеден, че кариерата му няма да свърши дотук. Измореното, отпуснато лице на колегата му в другия край на стаята обаче вещаеше тъжен край на надеждите. — Това е адвокатът Джери Бърнс, другият свидетел по завещанието ви. Разполагаме с писмена клетвена декларация, така че няма да се наложи да ходим в съда. — В стаята влезе намръщена четирийсетгодишна жена с бележник и писалка. — Филис е нашият нотариус. Желаете ли да прочета на глас условията на завещанието ви?

Джери Бърнс седеше зад бюрото си с ужасно отегчен вид. Зяпаше тавана и си представяше къде-къде по-приятни места. Той ръководеше фирмата, но се държеше тъй, сякаш по-скоро би чистил обора на някоя ферма в Средния запад. Бърнс се поизправи и изгледа младия си колега с презрение.

— Вече ги прочетох — отговори Лутър.

— Тогава да започваме — рече Бърнс.

След петнайсет минути Лутър напусна сградата на „Правни услуги Инк.“, тикнал две оригинални копия от завещанието си в джоба на палтото.

„Човек не може носа си да обърше без тия проклети адвокати! Няма как, след като те пишат законите. Всички останали са простосмъртни, хванати в капана.“ Сети се за Джак и се засмя. Джак не беше такъв. Той бе различен от останалите. Помисли си за Кейт и усмивката му застина. Кейт също не беше лоша. Нищо, че го мразеше.

Спря пред фотографската будка, за да си купи полароид и филм. Така нямаше да се наложи снимките да се проявяват в студио. Върна се в хотела си. Само след един час беше направил десет снимки. Постави ги в папка и ги скри в дъното на раницата си.

Седна и се загледа през прозореца. Размърда се след около час, колкото да се примъкне до леглото. Макар да бе корав човек, не беше натрупал достатъчно безразличие, та да отмине мълчаливо смъртта, без да се ужаси от несправедливото отнемане на чуждия живот. На всичкото отгоре в тая бъркотия бе замесен самият президент — човек, когото Лутър бе уважавал и бе подкрепил с гласа си на изборите. Човек, заел най-високия държавен пост и причинил смъртта на една нещастница с пиянските си своеволия. Лутър нямаше да е толкова потресен дори ако видеше някой от роднините си да извършва хладнокръвно убийство. Имаше чувството, че ръцете на президента бяха посегнали на собствения му живот.

Сега бе в примката на нещо друго — нещо, с което не можеше да се пребори. Лутър извърна лице към възглавницата, затвори очи и безуспешно се опита да заспи.

 

 

— Страхотно е, Джен — рече Джак, загледан в имението от тухли и камък, разпростряло се на половин декар. Стаите му сигурно бяха по-многобройни от помещенията в студентско общежитие и той се зачуди защо изобщо е попаднал тук. Извитата алея ги отведе до гаража за четири коли откъм задната част на сградата. Ливадата бе окосена безупречно. Джак имаше чувството, че потъва в огромно езеро от кехлибар. Дворът зад къщата бе терасиран на три нива с басейн на всяко от тях. Можеха да се видят и задължителните придобивки на най-богатите — тенис кортове, конюшни и двайсет акра (истинска земна империя за стандартите на Северна Вирджиния), където да се рееш на воля.

Агентката по недвижими имоти ги изчакваше в своя мерцедес последен модел, паркиран до огромния фонтан с изсечени от гранит рози. Пресмяташе за пореден път доларите от комисионата. Нима не бе попаднала на най-очарователната млада двойка (както повтори няколко пъти пред Джак)?

Дженифър хвана годеника си за ръка и го развежда два часа. Джак се разходи до края на поляната, за да се полюбува на гъстата гора от бряст, смърч, клен, ела и дъб, където всяко дърво се бореше за надмощие. Есента бе нашарила околността с топли багри и Джак се наслаждаваше на танца на жълти, алени и оранжеви листа по тревата на имението, което възнамеряваха да купят.

— Каква е цената? — реши той да зададе задължителния според него въпрос. Даваше си сметка, че сумата ще е немислима. Немислима за собствените му възможности. А иначе признаваше, че разположението на къщата е извънредно удобно. Та тя се намираше едва на четирийсет и пет минути път с кола от работното му място при най-натоварено движение. Така или иначе, не можеха да си позволят подобен разкош. Джак погледна очаквателно годеницата си.

— Три милиона и осемстотин — отвърна тя притеснено и започна да суче косата си.

— Три милиона и осемстотин? — пребледня Джак. — В долари?

— Виж какво, скъпи, то струва три пъти повече.

— Че тогава защо го продават на подобна цена! Забрави я тая работа, Джен, не можем да си го позволим.

Годеницата му извъртя очи в знак на досада и махна окуражително на агентката, която в този момент седеше в колата си и подготвяше договора.

— Джен, аз изкарвам по сто и двайсет хиляди на година. Твоята заплата не е кой знае колко по-голяма.

— Когато станеш съдружник…

— Дори и тогава заплатата ми няма да е толкова висока, че да изплащаме ипотеката. Мислех си, че ще живеем в твоята къща.

— Тя не е подходяща.

— Че какво й е, истински палат!

Дженифър застана пред него с кръстосани ръце. На лицето й се изписа решителност. Носеше бежова шапка, изпод която се сипеха гъсти къдрици до раменете. Панталоните й прилепваха безупречно на изваяните форми. Отдолу се подаваха лъскави кожени ботуши.

— Няма да плащаме ипотека, Джак.

— Нима? — изгледа я той недоверчиво. — Да не би да ни подаряват имението, защото сме им симпатични?

Дженифър се поколеба дали да отговори, но реши да изясни нещата.

— Татко плаща в брой, а ние ще му върнем сумата по-нататък.

Джак бе предугадил накъде ще избие цялата работа.

— Ще му върнем сумата ли? Как, по дяволите, ще успеем да му я върнем?

— Той ни предлага много изгоден начин на изплащане, който е съобразен с бъдещите ни доходи. За бога, Джак, та аз ще мога да купя имението само с натрупаната лихва в една от сметките ми, но знам, че няма да одобриш такъв вариант. — Тя приседна до него. — Мислех, че ще си по-спокоен, ако не ни е подарък. Знам, че се притесняваш от богатството на семейство Болдуин, но ние наистина ще изплатим сумата на татко. Не става въпрос за подарък, а за заем с лихва. Аз ще си продам къщата. За нея ще получа около осемстотин хиляди. Ти също трябва да се включиш с някаква сума. Никой не ни дава това даром — завърши тя и го бодна с пръст в гърдите, за да наблегне на последната си реплика. — Не ти ли харесва имението, Джак? Толкова е красиво. Тук ще бъдем истински щастливи. Това място е било създадено за нас.

Джак погледна към сградата, но не видя нито един детайл. Имаше чувството, че от всеки прозорец се подава лицето на Кейт Уитни.

Дженифър се облегна на рамото му и лекичко го стисна. Главоболието на Джак стана още по-безмилостно. Умът му просто отказваше да работи. Гърлото му пресъхна, крайниците му се сковаха. Той внимателно изтегли ръката си, изправи се и безмълвно тръгна към колата.

Дженифър поседя за малко на тревата. На лицето й се изписа смесица от емоции, но най-вече недоумение. Сетне последва ядосана годеника си.

Агентката по недвижими имоти бе наблюдавала внимателно клиентите си от мерцедеса. Спря да попълва бланките на договора и разочаровано сбърчи устни.

 

 

На зазоряване Лутър се измъкна от хотелчето, сгушено в пренаселен квартал на Северозападен Вашингтон. Помаха на едно такси и поръча да го закара до спирка Метроцентър, като преди това направи една обиколка на центъра, уж да разгледа забележителностите. Шофьорът не се учуди ни най-малко на молбата му и умело подкара по маршрута, изминаван хиляди пъти, преди да свърши туристическият сезон, ако в този град той изобщо свършваше някога.

Небето се бе заоблачило и заплашваше с дъжд. Не беше обаче сигурно дали ще завали поради непредвидимия характер на тукашното време. Често се случваше приближаващата буря да заобиколи Вашингтон или пък да се изсипе отгоре му с все сила, преди да се насочи към океана. Лутър се загледа в тъмните облаци, закрили слънцето.

Дали му остават поне шест месеца живот? Може и по-малко. Сигурно ще попаднат на дирите му въпреки предпазните мерки. Ето защо реши да се наслади истински на последните си земни дни.

С метрото стигна до летище Нашънъл. Оттам с автобус до главния терминал. Бе предал предварително багажа си за полета на Америкън Еърлайнз до Далас — Форт Уърт, където щеше да се качи на самолета за Маями. Според плана щеше да прекара една нощ в Маями, след което да замине за Пуерто Рико. Последната отсечка от пътя трябваше да го отведе до Барбадос. Самолетните билети бяха предварително платени в брой. По паспорт се явяваше Артър Лейнис, шейсет и пет годишен, от Мичиган. Лутър разполагаше с цяла дузина изкусно изработени фалшиви документи за самоличност. Този паспорт изтичаше след осем години и го представяше като човек, обикалял света.

Лутър седна в чакалнята и се престори, че преглежда някакъв вестник. Наоколо бе шумно и оживено — цареше атмосферата на типичния делник за едно натоварено летище. От време на време Лутър надникваше иззад вестника, за да провери дали не привлича по-особеното внимание на някой от близкостоящите, но като че ли нямаше защо да се притеснява. Беше достатъчно опитен, та да забележи, ако има нещо нередно. Извикаха пътниците за неговия полет. Той подаде бордната си карта и пое към издължената машина, която щеше да го стовари в сърцето на Тексас само след три часа.

Обикновено полетът до Далас — Форт Уърт бе доста натоварен. Лутър се учуди, че мястото до него остава свободно. Той свали палтото си и го метна на съседната седалка, за да не реши някой да се премести до него. Настани се удобно и погледна през прозореца.

Самолетът се заплъзга по пистата. Паметникът на Джордж Вашингтон още подаваше връх сред плътната мъгла на влажната утрин. Само на около два километра от летището Кейт сигурно се стягаше за работа, докато баща й литваше в облаците, устремен към един нов, преждевременно наложен живот, който умът му трудно възприемаше.

Самолетът набираше скорост. Лутър оглеждаше земните пространства отдолу. Проследи извивките на Потомак, докато реката изчезна назад. Сети се за починалата си съпруга, после пак се замисли за дъщеря си, която бе жива, здрава и енергична.

Лутър погледна към засмяната делова стюардеса. Поръча си кафе. След около минута му сервираха скромна закуска. Той изпи парещата течност и прокара длан по издрасканата повърхност на прозореца. Изтри стъклата на очилата си. Забеляза, че очите му честичко се насълзяват. Озърна се крадешком и видя, че повечето пътници още похапват или се наместват за кратка дрямка.

Лутър вдигна подноса, разкопча предпазния колан и тръгна към тоалетната. Взря се в огледалото. Очите му се бяха подули и зачервили. Забеляза и увисналите торбички. Стори му се, че последните трийсет и шест часа са го състарили с години.

Наплиска лицето си, остави капките да се стекат и отново се наплиска. Потърка очите си, които го боляха. Облегна се на миниатюрната мивка и се опита да овладее нервното потрепване на лицевите мускули.

Въпреки усилията на волята от главата му не можеше да излезе онази стая, където видя жесток побой на жена. Президентът на Съединените щати се бе оказал пияница, прелюбодеец и побойник. А как само се усмихваше на журналистите, как целуваше бебенца и старици, провеждаше важни срещи и обикаляше света като държавен глава. Оказа се, че той е едно гадно копеле, което спи с чужди жени, после ги претрепва и накрая оставя да ги убият.

Ама че комбинация! Истината не бе по силите на простосмъртния.

Лутър се почувства безкрайно самотен. И бесен от гняв.

Най-тъжното бе, че на тоя тип щеше да му се размине.

Лутър си повтори за пореден път, че ако беше с трийсет години по-млад, щеше да се реши на открита битка. Но не беше. Нервите му все още бяха по-здрави от тези на връстниците му, ала като речните камъни ерозираха с годините. Не бяха като едно време. На неговата възраст трябваше да отстъпи битките на други, те да ги печелят или губят. Не бе способен да ги води сам. Трябваше да се примири с реалността. Налагаше се да го проумее веднъж завинаги.

Пак се взря в малкото огледало. В гърдите му се надигна ридание, което изведнъж изригна в малкото помещение.

Нищо не можеше да го извини за това, че не се осмели да излезе от тайника, за да спаси Кристи Съливан. Истината бе, че можеше да предотврати смъртта на младата жена. Ако бе изскочил навреме, тя още щеше да е жива. Ала той направи сделка за собствения си живот, заплащайки за него с чуждия — с живота на същество, прекарало на този свят само една трета от годините на Лутър. Беше постъпил като страхливец и тази мисъл го стисна за гърлото като боа, която заплашваше да го удуши.

Наведе се ниско над мивката. Краката му се подкосиха. Почувства се благодарен, задето се свлича надолу. Не можеше да понесе повторното взиране в огледалото. Самолетът се раздруса и на Лутър му се догади.

Изминаха няколко минути. Намокри една салфетка и изтри лицето и шията си. Най-сетне успя да се върне криво-ляво на мястото си. Докато самолетът летеше напред, чувството му за вина растеше с всеки изминал километър.

 

 

Телефонът звънеше. Кейт погледна часовника. Единайсет часът. Обикновено в такъв час изчакваше да чуе гласа, но този път ръката й се стрелна към слушалката, преди да се е включил телефонният секретар.

— Ало?

— Защо не си още на работа?

— Ти ли си, Джак?

— Как е глезенът?

— Имаш ли представа колко е часът!

— Обаждам се като на пациентка. Лекарите не спят.

— Твоята пациентка се чувства отлично. Благодаря за вниманието — усмихна се неволно Кейт.

— Сладолед, поръсен с карамел — лекарството, което винаги действа!

— О, значи има и други пациентки, така ли?

— Адвокатът ми ме посъветва да не отговарям на подобен въпрос.

— Добър съвет ти е дал.

Джак си я представяше седнала до телефона и заровила пръсти в косата си. Винаги правеше така, когато учеха заедно и той залягаше над търговското право, а тя — над френския.

— Косата ти се къдри по краищата и без да я сучеш на пръста.

Кейт дръпна ръката си, усмихна се, а после се намръщи. Последната реплика събуди много спомени, не всичките приятни.

— Късно е, Джак. Утре имам дело.

Джак се изправи и закрачи с безжичния телефон в ръка. Мъчеше се да измисли нещо, за да я задържи още малко. Изпита чувство на вина, сякаш нахлуваше неканен при нея. Дори неволно се озърна през рамо. Беше сам, разбира се.

— Извинявай, че звъня толкова късно.

— Няма нищо.

— Съжалявам, задето ти изкълчих глезена.

— Вече ми се извини.

— Аха. И как си иначе? Като изключим глезена.

— Виж какво, Джак, аз наистина трябва да поспя.

Той се бе надявал да чуе подобна реплика.

— Нека да обядваме заедно, тогава ще имаш време да ми кажеш.

— Обясних ти, че имам дело.

— След делото.

— Джак, не съм сигурна дали е разумно. Всъщност, сигурна съм, че не е.

Зачуди се какво намеква. Открай време имаше лошия навик да търси скрит смисъл в думите й.

— Ей богу, Кейт, става дума за един обяд. Няма да искам ръката ти я — засмя се той, осъзнавайки, че е направил гаф.

Кейт престана да играе с косата си. Изправи се и зърна отражението си в огледалото. Челото й се набразди от бръчки.

— Извинявай — побърза да каже Джак. — Нямах това предвид. Виж какво, утре аз черпя. Нали трябва да похарча всички тия пари за нещо! — Не получи отговор. Вече дори не беше сигурен дали не е затворила.

Джак бе упражнявал този разговор цели два часа. Бе обмислил всеки възможен въпрос, отговор и отклонение. Той ще бъде спокоен и любезен, Кейт ще е сговорчива. Всичко ще мине по мед и масло. Но досегашният разговор нямаше нищо общо с намеренията му. Реши да прибегне към резервния план. Удари го на молба.

— Моля те, Кейт. Трябва да поговорим. Умолявам те.

Кейт седна, подгъна крака и потърка стъпалата си. Пое си дълбоко въздух. Годините не я бяха променили колкото си мислеше. Хубаво или лошо бе това? Но сега нямаше време да разсъждава по въпроса.

— Къде и кога?

— В „Мортън“?

— На обяд ли?

Джак си представи недоумението на лицето й при мисълта за суперскъпия ресторант. Сигурно се чудеше в какъв свят живее сега той.

— Хубаво де, какво ще кажеш за онова ресторантче в Стария град, при Фаундърс Парк? Ако идем към два, тълпата ще се е разредила.

— По-добре там. Но нищо не мога да обещая. Ако не успея да дойда, ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Кейт — рече Джак и въздъхна.

Затвори телефона и се тръшна на дивана. Планът му беше проработил, но сега се чудеше какво всъщност прави. Какво ще й каже? А тя как ще се държи? Не искаше да се карат. В края на краищата той не я бе излъгал. Наистина желаеше само да я види и да поговорят. Нищо друго. Продължаваше да си го повтаря.

Отиде до банята, натопи глава в мивката със студена вода, грабна една бира и се качи при басейна на покрива. Седна в тъмната нощ и се загледа в самолетите, които прелитаха над Потомак, за да кацнат на Нашънъл. Двете червени светлинки върху паметника на Вашингтон му намигаха утешително. Улиците, от които го деляха осем етажа, бяха притихнали и само от време на време се огласяха от сирените на линейки и полицейски коли.

Джак се втренчи в спокойната повърхност на басейна. Натопи крак в хладката вода и се загледа в образувалите се вълнички. Допи бирата си, слезе до апартамента и заспа на креслото в хола пред бръмчащия телевизор. Не чу нито позвъняването на телефона, нито оставеното съобщение. На хиляди километри от него Лутър Уитни окачи слушалката и запали първата си цигара от трийсет години насам.

 

 

Камионът на „Федерал Експрес“ се плъзгаше бавно по безлюдния селски път. Шофьорът оглеждаше внимателно надписите по ръждясалите пощенски кутии. Търсеше един адрес. Никога не бе носил поща по тези краища. Камионът му едва се побираше на тесния път.

При последната къща направи завой и потегли обратно. В този миг погледът му случайно попадна на дървена табелка, където бе изписан търсеният адрес. Шофьорът поклати глава и се засмя. Чиста проба късмет!

Къщата бе малка и позанемарена. Над прозорците се спускаха олющени алуминиеви козирки, отживели модата си двайсет години, преди да се роди шофьорът; бяха се килнали надолу, изнурени и жадуващи отдих. Възрастната жена, която се показа на вратата, носеше рокля на цветя и дебел пуловер, наметнат на раменете. Подутите й зачервени глезени подсказваха, че има лошо оросяване и вероятно куп други страдания. Пратката очевидно я изненада, но тя с готовност се разписа за нея.

Шофьорът хвърли един поглед на името й върху разписката: Едуина Брум. Качи се на камиона и потегли. Тя го изчака да се отдалечи и затвори вратата след себе си.

 

 

Радиостанцията изпращя.

Фред Барне бе в този занаят от седем години. Задълженията му включваха обиколки из квартала на богаташите, наглеждане на огромните къщи, подравнените морави и гладките асфалтови алеи, по които от време на време се плъзгаха скъпи коли на собственици, облечени като манекени. Никога не бе пристъпвал прага на именията, които охраняваше, и не се надяваше да му се удаде случай.

Огледа внушителната постройка. Предположи, че струва четири-пет милиона. Толкова пари не би изкарал и за още пет живота. Светът не бе устроен съвсем справедливо.

Увери се, че радиостанцията му е в ред. Щеше да огледа имението. Нямаше представа какво се очаква от него. Знаеше единствено, че собственикът се е обадил, за да повика патрулна кола.

Повя хлад. Щеше му се да изпие чаша горещо кафе, да хапне една кифличка и да поспи седем-осем часа преди следващото си нощно дежурство в името на сигурността на богаташите. Заплащането не беше лошо, но нямаше никакви допълнителни облаги. Жена му също работеше на пълна надница и пак едва успяваха да свържат двата края с трите си деца. Както и да е, никому не бе лесно. Огледа гаража с пет врати, басейна и тенис корта. Май на някои им беше по-лесно, отколкото на другите.

Заобиколи зад ъгъла и се натъкна на провисналото въже. Мечтите му за кафета и кифлички в миг се изпариха. Грабна радиостанцията и докладва за видяното с пресипнал тревожен глас. Полицията щеше да пристигне само след няколко минути. Можеше да ги изчака или да започне огледа сам. Реши, че за осем долара на час не си струва да се престарава.

Първо пристигна шефът на Барне със снежнобелия си автомобил, на чиято врата бе изписано името на частната охранителна фирма. Трийсет секунди по-късно дойде първата от петте полицейски коли. Скоро пристигнаха и останалите. Обкръжиха къщата.

Двама полицаи се приближиха до отворения прозорец. Не се надяваха да спипат извършителите, но в техния занаят предварителните догадки бяха опасно нещо.

Други четирима полицаи застанаха на входа, а двама завардиха задната част на имението. Първите четирима се разделиха по двойки с намерение да влязат в къщата. Входната врата се оказа отключена. Алармата не се задейства. Огледаха долния етаж и се заизкачваха предпазливо по стълбите към спалнята. Напрягаха уши и очи да доловят някакъв звук или движение.

Щом стигнаха до втория етаж, старшият сержант надуши миризма, която му подсказа, че не става въпрос за обикновена кражба.

След три-четири минути стояха в кръг около неузнаваемата някогашна красавица. Румените им лица сега бяха бели като платно.

Сержантът — петдесетгодишен баща на три деца — надзърна през отворения прозорец. Мислено благодари на Бога за свежата прохлада отвън. Погледна още веднъж към трупа, бързо приближи до прозореца и на няколко пъти дълбоко си пое въздух.

Имаше дъщеря на същата възраст. За момент си я бе представил просната на пода с размазано лице. Разследването щеше да се поеме от някой друг, но му се щеше да присъства при залавянето на човека, способен на подобно зверство.