Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (13)

13

В Белия дом годишно се получават милиони неофициални писма. Всяко от тях се преглежда и завежда от специални чиновници под надзора на Тайните служби.

Двата плика бяха адресирани до Глория Ръсел, което само по себе си беше необичайно, тъй като този вид писма се изпращаха най-вече до „Г-н президента“, „до Първата дама“ или „до Първото куче“ — един златист ловджийски пес на име Барни.

И двата плика (бели, най-обикновени и евтини) бяха надписани с печатни букви. Ръсел ги получи по обяд в ден, когато работата й спореше. В единия плик намери само едно листче, а в другия снимка, в която се взира дълго. Върху листчето, също с печатни букви, пишеше:

Въпрос: Какво представляват закононарушенията и тежките престъпления?

Отговор: Едва ли ти се ще да узнаеш. Разполагам с ценен предмет. Ще последват и други писма, шефке.

Подпис: твой таен необожател

Макар и да бе очаквала с нетърпение този момент, Глория усети, че й прилошава. Сърцето й щеше да изскочи, устата й пресъхна и се наложи да изгълта няколко чаши вода, за да успокои треперенето на ръцете си. Пак се вгледа в снимката. Нож за писма. Събитията от фаталната нощ отново нахлуха в съзнанието й. Хвана се за облегалката на стола. Най-сетне й попремина.

— Поне е готов на сделка — рече Колин, постави снимката и бележката на масата и седна на стола си. Забеляза, че Глория е съвсем пребледняла. За първи път си зададе въпроса дали тя ще издържи на всичко това.

— Ами ако е било нещо нагласено?

— Едва ли — поклати глава той.

Ръсел се облегна назад, разтри слепоочията си и изпи още един тиленол.

— Защо си толкова сигурен?

— Че кой би го нагласил по този начин? Всъщност кому е необходимо да прави подобно нещо? Крадецът разполага с нещо изключително и иска пари. Това е.

— Трябва да е отмъкнал милиони от Съливан.

— Да, но не знаем каква част от плячката може да се реализира лесно. Не е изключено да е прибрал всичко в някакво скривалище, до което няма достъп в момента. А е съвсем възможно и да става дума за най-обикновена алчност.

— Трябва да пийна нещо. Можеш ли да се отбиеш у нас довечера?

— Президентът е канен на вечеря в Канадското посолство.

— По дяволите! Няма ли кой да те замести?

— Все ще се намери някой, особено ако поупражниш влиянието си.

— Дадено. Кога очакваш да получим следващото съобщение?

— Май не се е разбързал много. Или пък просто действа предпазливо. И аз да съм на негово място, не бих си позволил да рискувам.

— Чудесно. Чакайки, ще изпушвам по две кутии ментолови цигари на ден. Така може да умра от рак на белия дроб, докато той реши да се обади пак.

— Какво ще направиш, ако ти поиска пари?

— Зависи от сумата. Обикновено не е много трудно да се уреди и по-солидно заплащане — поуспокои се тя.

— Ти командваш парада — отсече Колин и стана да си ходи.

— Тим? — приближи се до него Ръсел. — Прегърни ме само за минутка.

Той я взе в обятията си и почувства тялото й да се отърква в пистолета му.

— Какво ще правим, ако не се задоволи само с парите, Тим?

— Тогава аз самият ще се погрижа за него — погледна я нежно Колин, докосна с пръст устните й, обърна се и излезе.

 

 

Бъртън чакаше в коридора.

Изгледа младия си колега от главата до петите.

— Как е шефката? — попита той.

— Добре е — отвърна Колин и отмина. Бъртън го настигна, сграбчи го за рамото и го извъртя с лице към себе си.

— Какво става тук, по дяволите? Ще ми кажеш ли, Тим? — Поотпусна хватката си.

— Нито му е мястото, нито времето, Бил.

— Посочи мястото и времето тогава. Ще дойда с удоволствие, защото мисля, че трябва да си поговорим.

— За какво?

— Ти за глупак ли ме вземаш? — изкрещя Бъртън и притисна колегата си в ъгъла. — Искам добре да си помислиш за тая жена. Тя не дава пет пари нито за теб, нито за мен, нито за когото и да било. Единственото, което я интересува, е как да спаси собствената си кожа. Не знам какви ти ги разправя. Нямам представа от тайните ви планове, но искам да те предупредя, че не си струва да се хабиш заради нея.

— Благодаря за загрижеността, Бил, но мога и сам да се оправя.

— Сигурен ли си, Тим? Тогава ми се ще да те попитам дали чукането със завеждащ канцеларията на президента влиза в задълженията на един таен агент. Защо не ми покажеш правилника? Май отдавна не съм го чел. Искам да знам и нещо друго. За какъв дявол се върна в имението, след като вече се бяхме настанили в колата? Мога да се обзаложа, че Ръсел знае много добре за какво става дума. Не забравяй, че и аз съм забъркан в цялата каша. Ако ще си го отнасям, поне искам да знам защо.

Един служител мина по коридора и изгледа учудено двамата мъже. Бъртън се усмихна, кимна и пак се обърна към Колин.

— Не се сърди, Тим. И ти би постъпил така на мое място.

Младият мъж изгледа колегата си и лицето му се поразведри. Как ли би постъпил на мястото на Бъртън? Щеше да пусне някоя муха, за да се разприказват хората. Бъртън бе доказал неведнъж, че му е истински приятел. Може би това за Ръсел не беше далеч от истината. Здравият му разум не се беше изпарил напълно при вида на коприненото бельо.

— Имаш ли време за едно кафе, Бил?

 

 

Франк се спусна по стълбите, зави надясно и отвори вратата на лабораторията по криминалистика. Въпреки малките си размери и олющената боя помещението бе учудващо добре подредено. Може би трябваше да се имат предвид най-вече заслугите на неуморимата Лора Саймън. Франк си помисли, че домът й сигурно е също тъй изрядно почистен въпреки двете й малки пакостничета. В единия ъгъл бяха подредени грижливо надписани кашони. Другият ъгъл бе зает от миниатюрен сейф, побрал малкото предмети с по-специална стойност; До него беше хладилникът. Някои от веществените доказателства изискваха съхранение при добре регулирана температура.

Франк наблюдаваше дребничката фигура на Лора, надвесена над микроскопа в другия край на стаята.

— Ти ли си ме търсила? — наведе си той до нея. Видя някакви нишки върху стъклото на микроскопа. Франк не можеше да си представи как би прекарал цял ден, взрян в разни миниатюрни власинки и прашинки, макар и да оценяваше високо приноса на Лора Саймън към оформяне на обвинителния акт.

— Виж — побутна го Саймън. Франк свали слънчевите си очила. Погледна през микроскопа и вдигна глава.

— Лора, да си призная, не ми е ясно какво виждам.

— Това е проба, взета от килима в спалнята на Съливан.

— Е, и? — Франк се бе научил да я изслушва внимателно.

— Килимът в спалнята е от скъпите модели, които струват две-три хилядарки за квадратен метър. Сигурно е бил закупен за около четвърт милион.

— О, боже! — възкликна Франк и лапна нова дъвка. Опитваше се да откаже цигарите, в резултат на което си похабяваше зъбите и пълнееше. — Да хвърлиш двеста и петдесет хиляди за нещо, което тъпчеш всеки ден!

— Материята е невероятно издръжлива. И с танк да минеш по килима, пак ще възстанови първоначалния си вид. Бил е закупен преди две години, когато семейството е подновявало мебелировката.

— Подновявало мебелировката на къща, построена едва преди няколко години?

— Тогава са се оженили.

— Аха.

— Жените обичат да налагат своето виждане за интериора, Сет. Всъщност Кристин Съливан е проявила добър вкус при подбора на килимите.

— Добре. Каква полза имаме от този неин вкус?

— Погледни пак тия нишки.

Франк се подчини неохотно на подканата.

— Виждаш ли връхчетата? Погледни напречния разрез.

Килимът е бил подрязан. Предполагам, че ножицата не е била твърде остра, тъй като следите са назъбени въпреки издръжливостта на материала.

— Подрязан ли? Че защо? Къде ги намери тия нишки?

— Край леглото. Този, който ги е отрязал, не е забелязал, че няколко от тях са полепнали по ръката му. Докоснал се е до леглото и без да иска, ги е оставил там.

— Установи ли откъде са били отрязани?

— Ами да — под лявата страна на леглото, на около десет сантиметра от ръба. Разполагаме със сигурни данни, че са отрязани оттам.

Франк седна на едно от столчетата в близост до Саймън.

— Не съм ти казала всичко, Сет. Намерих и следи от разтворител. Прилича на препарат за изличаване на петна.

— Не е изключено да е останал от последното почистване на килима или пък прислужниците да са разлели нещо на пода.

— Не е така — поклати глава Саймън. — Фирмата, която почиства, използва пара и специален органичен разтворител за по-упоритите петна. Това съм го проверила. Тук става въпрос за разтворител от типа на бензина. Прислужниците използват препарата, препоръчан от производителя. Той също е на органична основа. Къщата е пълна с такива шишета. Килимът е бил третиран с него, за да се предотврати образуването на лекета. После обаче е нанесен разтворител, подобен на бензина, който, изглежда, е предизвикал нежелана химическа реакция. Ето защо са решили да подрежат килима.

— Предполагаш, че власинките са запазили информация за нещо важно, така ли?

— Не открих нищо по тези, които изследвам в момента, но не е изключено да сме попаднали на нишки от периферията, които са били отрязани просто за по-сигурно.

— Какво ще се е пропило в килима, та да се наложи подрязване с около сантиметър? Това е изисквало сериозни усилия.

Сет и Саймън стигнаха до извода в един и същ момент.

— Кръв — изрече Лора.

— Нямаме предвид кръвта на покойната, нали? Доколкото си спомням, нейната кръв не бе пръснала в тази посока. Май ще трябва да направиш още един тест, Лора.

— Тъкмо се готвех да го започна — рече тя и откачи комплекта с инструменти от стената. — Все пак ми се искаше първо да го обсъдя с теб.

— Умно момиче си ти.

 

 

Пътуването продължи около трийсет минути. Франк отвори прозореца на колата и остави вятъра да побрули лицето му. Течението поразпръсна цигарения дим. Саймън не обичаше миризмата на тютюн.

Спалнята в имението на Съливан бе още запечатана по нареждане на Франк.

Сега Саймън внимателно смеси донесените химикали и изля течността в бутилка с помпичка. Франк й помогна да натикат хавлиени кърпи под вратата и да облепят прозорците с амбалажна хартия. Спуснаха пердетата, за да изолират напълно естествената светлина.

Франк отново огледа стаята — огледалото, леглото, прозорците, шкафовете и нощната масичка. Погледът му се спря върху миниатюрната резка върху стената. После върху семейните снимки. Установи за пореден път, че Кристин Съливан е била хубава жена. Жалко, че бе видял само останките й. На едната снимка Кристин седеше в креслото до леглото. Нощното шкафче се падаше откъм лявата й страна. Единият край на леглото се подаваше отдясно. В това имаше нещо иронично от гледна точка на земните страсти на Кристин. Пружините на леглото сигурно доста се бяха разхлабили. Франк си спомни изражението на Уолтър Съливан. Клетият старец.

Откъсна вниманието си от снимката и отново се загледа в манипулациите на Саймън. Имаше чувството, че снимката крие някаква загадка, но почти веднага забрави за нея.

— Как се наричаше препаратът, Лора?

— Луминол. Продават го под стотици наименования, но става въпрос за един и същ реактив. Готова съм.

— Добре, че не трябва да плащаме за повредата на килима — усмихна се той.

— Все ми е тая — извърна се към него Саймън. — Ще обявя неплатежоспособност. Най-много да ми наложат запор върху заплатата за вечни времена. На бедния какво друго да му вземеш?

Франк загаси осветлението. Стаята потъна в тъмнина. Чу се съскането на спрея. Почти мигновено върху килима се появи бледосинкаво петънце, което веднага се стопи. Франк включи нощната лампа и погледна въпросително Саймън.

— Петното е от кръвта на друг човек. Страхотна находка, Лора. Можеш ли да остържеш достатъчно материал, за да установиш кръвната група и да направиш ДНК проба?

Саймън се замисли.

— Ще вдигнем килима, за да видим дали нещо е проникнало до пода под него, макар че поддържаните килими рядко пропускат. Не разчитай много на откритието ни.

— Окей — заразсъждава гласно Франк. — Единият престъпник е бил ранен. Не е кървял обилно, но със сигурност е получил някаква рана. — Саймън кимна утвърдително. — Въпросът е с какво са го наранили. Кристин не държеше нищо в ръката си, когато я намерихме.

— При мигновено настъпващата смърт се получава спазъм на мускулите. За да измъкнат нещо от ръката й, е трябвало да й потрошат пръстите едва ли не.

— При аутопсията не са установени следи от насилствено разтваряне на пръстите.

— Освен да е пуснала предмета в момента на изстрела.

— Има ли подобни случаи?

— И един е достатъчен.

— Добре. Да предположим, че Кристин е била въоръжена. Какъв тип оръжие може да е притежавала?

— Едва ли е имала пистолет. Не ми се вярва да е умеела да си служи с огнестрелно оръжие. Пък и не открихме следи от барут по ръцете й. Подобни следи не се изчистват лесно.

— Така е. Не открихме оръжие, регистрирано на нейно име. Знаем със сигурност, че по принцип в имението не се държи оръжие.

— Ако не е било пистолет, вероятно е било нож. Нещо, което е предизвикало повърхностна рана. Одраскване. Отрязаните нишки бяха толкова нищожно количество, че едва ли става въпрос за смъртоносна рана.

— В такъв случай можем да предположим, че Кристин е пробола един от нападателите си в крака или ръката. Но кога са я застреляли? Дали е било, след като ги е нападнала, или пък тя е пробола врага си, когато е издъхвала? Хм. Ама че глупост казах. Та тя е починала за секунда. Трябва да е размахала ножа в другата стая, да е дотичала дотук и да са я застреляли. Престъпникът е застанал ей тук, а от раната му е капнала малко кръв.

— Да, но тайникът е до леглото. По-вероятно е Кристин да се е появила изненадващо.

— Не забравяй, че изстрелите са били насочени от вратата към вътрешността на стаята. И надолу. Кой кого е изненадал? Ето това не мога да проумея.

— Но защо са взели ножа, ако изобщо е бил нож?

— Защото чрез него някой може да бъде идентифициран.

— По отпечатъците? — Ноздрите на Саймън трепнаха от възбуда.

— Така ми се струва — кимна Франк.

— Дали покойната мисис Съливан е имала навика да носи нож със себе си?

Франк се плесна по челото така силно, че Саймън подскочи. Той се втурна към нощното шкафче и грабна снимката.

— Ето ти го ножа — поклати глава той.

Саймън погледна към снимката. Забеляза, че на нея се вижда дългият нож за писма с кожена дръжка.

— Кожената дръжка обяснява мазните петна по дланта й.

На излизане Франк се спря до входната врата. Погледна към контролното табло на алармената система. Техниците го бяха поправили. Хрумна му една мисъл и той се усмихна.

— Лора, сложи ли флуоресцентната лампа в багажника?

— Да. Защо питаш?

— Би ли я донесла?

Макар и озадачена, Саймън изпълни молбата. Върна се във фоайето и включи лампата.

— Насочи я върху бутоните с цифрите.

Франк огледа осветеното място и се усмихна доволно.

— Страхотно!

— Какво имаш предвид? — свъси вежди Саймън.

— Две неща. Първо: замесен е вътрешен човек. Второ: тия типове са адски изобретателни.

 

 

Франк седна в малката стая за разпити, отказа се от идеята да запали цигара и лапна един бонбон с вкус на череша. Огледа пепелявите стени, евтината метална маса и износените столове. Помисли си, че разпитът в тази стая трябва да е ужасно потискащо изживяване. Това не беше толкова лошо. Потиснатите хора са уязвими, а уязвимите лесно се разприказват, ако се намери правилният подход към тях. Франк обичаше да изслушва. Бе готов да посвети цял ден на един разпит.

Случаят с Кристи Съливан бе ужасно заплетен, но някои детайли бяха започнали да се изясняват.

Будижински още живееше в Арлингтън. Сега работеше на автомивка във Фолс Чърч. Призна си, че е посещавал къщата на Съливан. Научил за убийството от вестниците, но не знаел нищо повече по случая. Франк бе склонен да му повярва. Разбра, че не блести с ум, няма полицейско досие и е прекарал целия си досегашен живот като черноработник, тъй като бе напуснал училище на дванайсет-тринайсет години. Живееше в твърде скромно обзаведен апартамент. С други думи, той не беше ключът към загадката.

Виж, Роджърс се бе оказал истинско съкровище. Посоченият от него номер на социалната осигуровка беше напълно редовен, но всъщност принадлежеше на служителка от Министерството на външните работи, изпратена преди две години на работа в Тайланд. Роджърс трябва да е бил сигурен, че компанията за почистване на килими няма да направи проверка. Какво им пука на тях? Оставеният домашен адрес се оказа адрес на мотел в Белтсвил, Мериленд, където Роджърс не само че не беше нощувал през последната година, но и никога преди не бе посещавал. Щатът Канзас не разполагаше с каквато и да било информация за него. На всичкото отгоре се разбра, че Роджърс не е осребрил нито един чек, издаден от компанията за парно чистене, което бе твърде показателен факт.

Изработиха скица на Роджърс по описанието, направено от Петис. Готвеха се да го разпространят из околността.

Франк бе почти убеден, че Роджърс е в дъното на цялата работа. Знаеше се, че е бил в къщата, после бе изчезнал безследно, оставяйки след себе си купища фалшива информация. Саймън изследваше микробуса на Петис с надежда да открие по него отпечатъците на Роджърс. Не бяха попаднали на никакви отпечатъци в спалнята, но успееха ли да идентифицират Роджърс (Франк бе убеден, че ще намери тлъсто полицейско досие), загадката щеше да се разплете. Ако човекът, когото Франк чакаше в момента, проявеше желание за сътрудничество, разследването щеше да отбележи огромен напредък.

Уолтър Съливан потвърди, че старинният нож за отваряне на писма наистина липсва. Франк се бе надявал да се добере до безценния предмет. Той изложи пред Съливан версията за Кристин, пробола нападателя си. Старецът като че ли не обърна никакво внимание на тази информация. Май не си даваше сметка за важността на разкритието.

Следователят прегледа още веднъж списъка на лицата, работили в имението на милиардера, макар и вече да го знаеше наизуст. Оставаше му само един човек, когото желаеше да разпита.

Не можеше да забрави думите на специалиста от компанията за алармени устройства. Петнайсетцифровият код произвеждаше безброй комбинации, които не можеха да се сведат до последователност от пет цифри с помощта на обикновено компютърно устройство в рамките на невероятно краткия интервал от време, особено ако самата система не отговори бързо на подадената информация. Повечето комбинации е трябвало да бъдат отстранени предварително. Как е станало това?

Огледът на контролното табло показа, че върху бутоните с цифрите е бил напръскан химикал — Саймън го назова веднага, но Франк тъй и не успя да го запомни.

Следователят си представи как Уолтър Съливан или някой от прислужниците му, упълномощени да включват алармената система, натискат петте избрани бутона. След това заминават нанякъде, без да им хрумне дори, че по пръстите им е останало невидимо количество химикал. По-важното е, че никога не биха се досетили за възможността те самите да са издали кода на имението. С помощта на флуоресцентна лампа извършителите са могли да отгатнат кои бутони са били натискани по размазаните петна от химикал по тях. Тази информация би била предостатъчна, за да се уцели верният код за краткото време, преди да се включи сирената. Деветдесет и девет цяло и девет процента от комбинациите вече са били предварително елиминирани.

Въпросът бе кой е използвал химикала. Отначало Франк насочи подозренията си към Роджърс, но фактите оборваха подобно предположение. Знаеше се, че имението е било пълно с хора почти по всяко време. Дори и най-ненаблюдателният слуга би се усъмнил в интереса на новодошлия към контролното табло. Самото фоайе бе огромно, оголено помещение — най-откритото пространство в цялата къща. Не на последно място трябваше да се вземе под внимание и фактът, че операцията по напръскването на химикала би отнела известно време и усилия. Роджърс не е бил в състояние да стори това. Дори и най-слабото подозрение би сложило край на амбициите му да проникне в имението. Франк се беше убедил, че мозъкът на цялата операция е обмислил внимателно детайлите. Роджърс не би могъл да напръска бутоните с химикала, но Франк бе почти сигурен, че знае кой го е направил.

 

 

На пръв поглед жената изглеждаше измършавяла, сякаш бе болна от рак, но по-внимателното око забелязваше здравия тен, фините черти на лицето и плавните движения на тялото й. Тя наистина бе много слаба, но не и болнава.

— Заповядайте, мис Брум. Благодаря, че се отзовахте на поканата ми.

Жената кимна и се разположи на едно от креслата. Носеше пола на цветя, дълга до средата на прасеца, а на шията й висеше огърлица от едри изкуствени перли. Косата й бе прибрана на кок. Някои от кичурите над челото й вече сребрееха. Франк реши, че ако се съди по гладката кожа и липсата на бръчки, събеседницата му трябва да е на трийсет и осем-девет години. Всъщност тя бе малко по-възрастна.

— Мислех, че вече съм задоволила любопитството ви, мистър Франк.

— Наричайте ме Сет, моля ви. Пушите ли?

Тя поклати глава.

— Искам да ви задам няколко рутинни въпроса. Не сте единствената, повикана на разпит. Казаха ми, че напускате работата си при мистър Съливан.

Жената преглътна тежко и сведе глава, но се овладя.

— Бях близка с мисис Съливан. Сега хич не ми е лесно… нали разбирате? — Гласът й пресекна.

— Да, да. Сигурно се чувствате ужасно. От колко време работите за семейство Съливан?

— Малко повече от година.

— Вие се занимавате с чистенето и…

— Да, с чистенето, но не само аз. Сали и Ребека също. Четири сме. Карън Тейлър се занимава с готвенето. Аз обслужвах мисис Съливан. Грижех се за дрехите й и всичко, от което има нужда. Бях й лична прислужница, тъй да се каже. Той и мистър Съливан си има личен прислужник. Казва се Ричард.

— Ще пиете ли кафе? — попита Франк, но не изчака отговора. Стана и поръча на сътрудничката си да донесе кафе.

— Със сметана ли? — обърна се той към мисис Брум.

— Не — отвърна тя.

— Донеси ни кафе без сметана, Моли. Благодаря ти.

Франк затвори вратата и седна на мястото си.

— Доста е студеничко. Стаята не задържа топлина — рече той и почука по грубо измазаната стена. — Уплътненията не помагат много. Та какво казвахте за мисис Съливан?

— Ами тя се държеше много мило с мен. Говорехме си за много неща. Не беше от ония… как да кажа… от голямото добрутро. Оказа се, че двете сме учили в една и съща гимназия в Мидълтън.

— Нямате голяма разлика, доколкото ми се струва.

Уонда Брум се засмя и несъзнателно поглади назад косата си.

— По-голяма, отколкото ми се ще да призная.

Вратата се отвори. Поднесоха им две димящи чаши. В стаята наистина бе доста хладно, така че уханното горещо кафе бе добре дошло.

— Не бих казала, че мястото й беше точно в това обкръжение, но тя умееше да си държи на своето. Не се оставяше да я командват.

Франк имаше основания да вярва на казаното. Всички описваха Кристи като голяма палавница.

— Как бихте определили отношенията й с мистър Съливан — добри, лоши, поносими?

— Много добри — не се поколеба тя. — Знам какво говорят злите езици. Имали голяма разлика и какво ли не още… Мога да кажа едно — и тя се отнасяше добре с него, и той беше много мил. Мистър Съливан я обичаше истински. Повярвайте ми. Възможно е да е било някакво бащинско чувство, но, така или иначе, я обичаше.

— А тя обичаше ли го?

Брум се поколеба, преди да отговори.

— Вижте, Кристин Съливан беше много млада. А и по-незряла от другите жени на нейната възраст. Мистър Съливан я беше въвел в цял един нов свят и… — Жената млъкна. Очевидно не знаеше как да продължи.

— В спалнята има един тайник — промени темата Франк. — Кой знаеше за неговото съществуване?

— Не мога да ви кажа. Аз със сигурност не съм знаела. Предполагам, че само господинът и госпожата. Най-много Ричард, прислужникът на мистър Съливан.

— Значи нито мисис Съливан, нито мистър Съливан са ви показвали тайника?

— Не, разбира се. Аз бях близка с госпожата, но това не ме правеше член на семейството. Пък и бях постъпила на работа едва преди година. Мистър Съливан въобще не ме заговаряше. Че такива неща не се разправят на хора като мен я!

— Сигурно сте права.

Франк бе убеден, че Брум лъже, но не разполагаше с никакви доказателства. Кристин Съливан му се струваше от типа хора, които изтъкват богатството си пред онези, с които се идентифицират. Дори само за да им покажат колко далеч са стигнали.

— И тъй, вие не знаехте, че огледалото е всъщност прозорец от тайника към спалнята.

Брум го погледна изненадано. Франк забеляза, че се е изчервила.

— Уонда… нали мога да ви наричам така? Уонда, сигурно знаете, че алармената система е била обезвредена от престъпника, който се е вмъкнал в имението. Той е използвал верния код. Кой включваше системата нощно време?

— Ричард — отвърна тя бързичко. — Понякога и самият мистър Съливан.

— Значи всички в къщата са знаели кода?

— О, не. Само Ричард го знаеше. Той работи при мистър Съливан от четирийсет години. Мисля, че е единственият от нас, който знаеше кода.

— Виждали ли сте го да пуска алармата?

— Обикновено си лягах, преди да я включат.

Франк я погледна внимателно. Съмняваше се във всяка нейна дума.

— Нали не подозирате Ричард? — възкликна Брум.

— Виж, Уонда, някой е обезвредил алармата. Подозрението пада върху всеки, който е знаел кода.

Уонда Брум изглеждаше много разстроена, но успя да се окопити.

— Та Ричард наближава седемдесетте — рече тя.

— Може би спестява за уютен пристан, където да се оттегли. Нали разбирате, че разговорът ни е абсолютно поверителен?

Уонда кимна и избърса носа си. Отпи набързо от недокоснатото до този момент кафе.

— Докато не получа обяснение как е разгадан кодът, ще проверявам всяка евентуална следа.

Не сваляше поглед от нея. Бе посветил предния ден на набавяне на информация за Уонда Брум. Животът й бе доста обикновен, ако не се смяташе една странна подробност.

Уонда бе четирийсет и четири годишна майка на две деца, развеждана на два пъти. Заедно с другите наети работници обитаваше крилото за прислугата. На около шест километра бе домът на възрастната й майка, която преживяваше прилично от пенсията на съпруга си и социалните помощи. Брум бе постъпила на работа при Съливан някъде преди година. Именно този факт привлече вниманието на Франк. Уонда бе назначена най-отскоро в имението. Говореше се, че Съливан се отнася с прислугата много добре, което се доказваше от предаността и дългия стаж на персонала в къщата. Уонда Брум създаваше впечатлението на човек, който може да бъде предан. Въпросът бе на кого е посветила лоялността й.

Странната подробност от биографията на Уонда бе свързана с пребиваването й в затвора преди повече от двайсет години за злоупотреба със служебно положение като счетоводителка на един лекар от Питсбърг. Всички останали от персонала бяха с чисти криминални досиета. Оказваше се, че Уонда е способна да престъпи закона и вече си е платила за това поне веднъж. По онова време се бе казвала Уонда Джаксън. Щом излязла от затвора, се развела с мистър Джаксън. Не бе изключено и той да я е изоставил. Друг арест не беше отразен в полицейското й досие. Смяната на фамилията и изминалото време след затвора може да бяха възпрепятствали семейство Съливан да попадне на необходимата информация. Така или иначе, всички свидетелства за Уонда Брум от последните двайсет години я представяха като честна и трудолюбива гражданка. Франк се чудеше какво е предизвикало промяната.

— Има ли нещо, за което да не се сещам, Уонда? — попита Франк, решил да се прави на наивник. Разтвори бележника си и се престори, че си записва нещо. Ако Уонда бе човекът, действал отвътре, никак не му се щеше тя да се втурне да предупреждава Роджърс, който щеше да се скрие още по-надълбоко. От друга страна, ако почувстваше, че губи почва, можеше да мине на страната на Франк.

Представи си я как бърше праха във фоайето. Би било толкова лесно да натопи парцала във въпросния химикал и после уж случайно да го прокара по бутоните. Всичко би изглеждало напълно нормално. Никой не би заподозрял нещо нередно в старателното изпълнение на домашните задължения. Колко му е да се промъкне посред нощ и да открие петте бутона с едно щракване на лампата.

Технически погледнато, Уонда би могла да бъде осъдена като съучастничка в убийство, тъй като убийството е доста вероятен резултат при кражбата с взлом. Така или иначе, Франк не се интересуваше толкова от ареста на Уонда Брум, колкото от проследяването на човека, натиснал спусъка. Бе убеден, че жената в кабинета му не е автор на престъпническия план, макар и да е изиграла доста важна роля в него. Франк реши да изпипа нещата. Щеше да потърси съдействието на служебния адвокат, който да убеди Уонда, че си струва да проговори.

— Уонда? — приведе се Франк и пое сърдечно едната й ръка в шепите си. — Помисли добре. Сещаш ли се за нещо, което ще ми помогне да заловя убиеца на господарката ти?

Тя постоя неподвижно и накрая поклати глава. Франк се облегна назад. И бездруго не беше очаквал кой знае колко от разговора. Важното бе, че решимостта на Уонда се разколебаваше. Убеден бе, че тя няма да предупреди престъпника за разговора им. Постепенно Франк щеше да стигне до целта.

Той не си даваше сметка, че вече е отишъл прекалено далеч.