Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (18)

18

Кейт се обади на баща си още същата вечер. Франк не искаше да губят време. Гласът, записан на телефонния секретар, беше произвел странен ефект върху Кейт. От много години не беше чувала баща си. Спокойният, уверен и премерен тон би подхождал повече на военен. Кейт усети, че се разтреперва от гласа му. Успя с мъка да се овладее и да произнесе няколкото предварително измислени думи, които трябваше да го хванат в капана. През цялото време си повтаряше, че баща й е един измамник. Каза, че иска да го види и да си поговори с него колкото се може по-скоро. Не беше много сигурна дали старият хитрец ще се хване на лъжата. Спомни си последната им среща и реши, че Лутър Уитни никога не би заподозрял дъщеря си в нечестна игра. Той не би повярвал, че малкото момиченце, споделяло с него всичките си тайни в продължение на години, е способно на такава подлост. Но ето че дори и тя трябваше да постъпи така.

След няма и час телефонът иззвъня. Кейт посегна към слушалката. Прокле се, задето бе приела предложението на Франк. Едно е да седиш на топло в ресторанта, а съвсем друго — да участваш директно в залавянето на собствения си баща.

— Кейти?

Тя усети нотката на съмнение в гласа му.

— Здравей, татко. — Струваше й се, че способността да разсъждава я е напуснала.

Нейният апартамент не бил подходящо място за срещата им. Лутър я разбра. Явно тя не желаеше да го допуска толкова близо до себе си. От друга страна, къщата в Арлингтън също не била подходяща, макар и по различни причини. Лутър предложи да се срещнат на неутрална територия. Кейт имаше да му казва нещо, а той бе готов да я изслуша. Нямаше нищо по-важно за него от това да изслуша дъщеря си.

Уредиха си среща за четири часа следобед на следващия ден в малкото кафене до съда. По това време заведението обикновено беше празно. Щяха да имат време да поприказват. Лутър обеща да се появи на уреченото място. Кейт беше сигурна, че няма да я подведе.

Тя затвори и веднага се свърза с Франк. Предаде му подробностите от разговора. Докато диктуваше времето и мястото, изведнъж осъзна какво прави. Захвърли слушалката и избухна в сълзи. Разрида се толкова силно, че се свлече омаломощена на пода. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.

Франк не затвори веднага. Искаше му се да се престори, че не е чул плача й. Изкрещя нещо в слушалката, но никой не му отговори. Кейт постъпваше правилно. Защо се срамуваше? Какво я караше да се чувства виновна? Следователят разбра, че е безсмислено да чака повече, и затвори. Моментната еуфория, че се приближава към обекта на преследването, угасна като пламък на кибритена клечка.

Франк бе получил отговор на един важен въпрос. Кейт обичаше баща си. Мисълта беше обезпокоителна, но следователят щеше да се справи някак с нея. Бащата на три деца Сет Франк се просълзи. Стори му се, че в края на краищата професията му не е чак толкова хубава.

Бъртън постави слушалката върху вилката. Следователят бе изпълнил обещанието си да му подаде сигнал при залавянето на престъпника.

Бил реши да иде незабавно в кабинета на Ръсел.

— Не знам как ще се оправиш — рече загрижено Глория.

Бъртън тайничко се усмихна. Шефката на президентската канцелария беше доста гнуслива, щом се стигнеше до съществената част. Все й се щеше някой друг да й свърши работата, за да не си изцапа ръчичките.

— От теб се иска единствено да уведомиш президента. Накарай го да се обади на Съливан. Длъжен е да го направи.

— Защо? — учуди се Ръсел.

— Това е моя работа. Направи каквото ти казвам — отсече Бил и излезе, преди Ръсел да е успяла да се развика.

 

 

— Сигурни ли са, че става въпрос за нашия човек? — попита Ричмънд и погледна тревожно към Глория.

Ръсел крачеше из стаята. Спря се, за да отговори на въпроса му.

— Едва ли ще се решат на арест, ако не са сигурни.

— Понякога стават грешки, Глория.

— Никой не го оспорва. И ние не сме застраховани.

Президентът затвори папката с документация, над която работеше, стана и се вторачи през прозореца.

— Значи крадецът ще бъде арестуван съвсем скоро? — обърна се той към Ръсел.

— Може би.

— Какво искаш да кажеш?

— И най-добрите планове невинаги преработват.

— Бъртън знае ли?

— Всъщност може да се каже, че именно той подготви всичко.

Президентът се доближи до Ръсел и сложи ръка на рамото й.

— Какви ги приказваш?

Ръсел преразказа на шефа си случилото се през последните няколко дни.

Президентът потърка буза.

— Какво се готви да направи този Бъртън?

— Ами попитай го сам. Настоява да уведомиш Съливан.

— Съливан ли? Че за какъв дявол… — Президентът не довърши мисълта си. Нареди да повикат Бъртън, но му съобщиха, че Бил внезапно се е почувствал зле и са го откарали в болницата.

— Да не би Бъртън да се готви да стори точно това, което си мисля? — Президентът прикова погледа си в Глория Ръсел.

— Не знам какво си мислиш.

— Не ставай глупачка, Глория. Много добре знаеш какво имам предвид.

— Ако говориш за намеренията на Бъртън да не позволи да се стигне до арест, сигурно си на прав път.

Президентът си поигра с тежкия нож за отваряне на писма върху писалището. Седна зад бюрото и пак се зазяпа през прозореца. Ръсел потрепера при вида на ножа. Тя беше изхвърлила своя през прозореца.

— Алън? Какво искаш да направя? — рече тя. Един президент трябва да се слуша дори и когато ти иде да го удушиш.

Ричмънд най-сетне завъртя стола си към нея. Изгледа я студено и заповеднически.

— Нищо. Нищо не искам да правиш. По-добре да се свържа със Съливан. Кажи ми пак къде и кога ще го заловят.

Ръсел повтори информацията. Ама че загрижен приятел на Съливан беше този президент!

Ричмънд се приготви да набере номера на милиардера. Ръсел се пресегна да го спре.

— Алън, Кристин Съливан е била почти удушена. Открити са и наранявания по челюстите й.

— Тъй ли? — отвърна незаинтересовано Ричмънд.

— Какво точно се е случило между вас в спалнята?

— Ами доколкото си спомням, на нея й се палуваше малко повече, отколкото на мен. Що се отнася до душенето… — Президентът млъкна и постави обратно слушалката. — Виж какво, Кристи си падаше по перверзните. Душенето много я възбуждаше. Нали знаеш, че някои хора достигат до оргазъм, когато не могат да си поемат дъх.

— Чувала съм, но не очаквах такива забавления да са по вкуса ти — рече рязко Ръсел.

— Не забравяй, че си моя подчинена, Глория. Не съм длъжен да отговарям за действията си нито пред теб, нито пред когото и да било.

— Разбира се — отстъпи бързо тя. — Извинете, господин президент.

Ричмънд се успокои. Изправи се и махна примирено с ръце.

— Направих го заради Кристи. Жените имат странно въздействие върху нас, мъжете. Какво да се прави!

— Защо се е опитала да те убие?

— Нали ти казах вече? Много й се палуваше. Беше пияна и загуби контрол. Тъжно е, но и такива неща се случват.

Глория плъзна погледа си край него. Срещата с Кристин Съливан не бе обикновена „случка“. Подробностите бяха обмислени с прецизност, подобаваща на изборна кампания. Образите от фаталната нощ отново нахлуха в съзнанието й. Глория тръсна глава, за да ги прогони.

Президентът застана зад гърба й. Сграбчи я за раменете и я извърна към себе си.

— Беше едно ужасно преживяване и за двама ни, Глория. Не исках Кристи да умре. И през ум не ми е минавало подобно нещо. Единственото ми желание бе да прекарам кротка, романтична вечер в компанията на красива жена. В края на краищата аз не съм чудовище — усмихна се подкупващо той.

— Знам, Алън, но всичките тези авантюри все щяха да докарат някоя беля.

— И преди съм ти казвал, че в това отношение не правя изключение от предшествениците си — сви рамене той и я хвана за брадичката. — Ти познаваш добре естеството на работата ми, Глория. Да си президент е уникално занимание.

— Съзнавам, че напрежението е наистина огромно, Алън.

— Така е. Подобен пост изисква нечовешки способности. Понякога нямаш друг избор — просто ти се иска да се отпуснеш поне за минутка. Много е важно да се справиш с напрежението. От това зависи доколко полезен ще бъдеш на избирателите си, поверили бъдещето си в твои ръце — заключи Алън и се върна на бюрото си. — Преживяванията в компанията на приятни жени са един доста безболезнен начин за борба със стреса.

Глория впери яростен поглед в гърба на президента. Нима наистина очакваше, че тъкмо тя ще се поддаде на тъпия му патриотичен брътвеж?

— Кристин Съливан едва ли би се съгласила с последните ти думи.

Ричмънд отново се обърна към нея. Този път не се усмихваше.

— Не желая да разговаряме повече по този въпрос, Глория. Миналото си е минало. Мисли за бъдещето. Ясно ли е?

Ръсел кимна в знак на съгласие и напусна кабинета.

Президентът отново вдигна слушалката, за да предаде новата информация на Уолтър Съливан. Случаят се разплиташе от само себе си. Скоро всичко щеше да е приключило, Ричмънд се усмихна доволно. На Бъртън можеше да се разчита. Той щеше да направи необходимото в името на общото им благо.

 

 

Лутър погледна часовника си. Беше един часът. Уитни се изкъпа, изми си зъбите и оформи новопоникналата си брада. Дълго реса косата си, докато постигне желания ефект. Днес лицето му имаше по-ведро изражение. Телефонното обаждане на Кейт му се беше отразило великолепно. Лутър беше изслушал съобщението на дъщеря си няколко пъти. Не беше за вярване, че Кейт ще се обърне към него с думите, които той отдавна беше престанал да очаква. Лутър се зарадва толкова много, че въпреки риска отиде до магазина за мъжка мода в центъра, за да си купи нови панталони, спортно сако и чифт лачени обувки. След дълго колебание се отказа от идеята за вратовръзка.

Пробва новото си сако. Отиваше му. Панталоните бяха малко по-свободни, отколкото трябваше, тъй като беше отслабнал — знак, че е необходимо повечко да се храни. Реши, че ще започне програмата по напълняването си още тази вечер. Искаше му се да нагости дъщеря си, стига тя да му позволи да я почерпи. От друга страна, нямаше желание да насилва естествения ход на нещата.

Джак! Сигурно Джак я е накарал да се обади. Разказал е за срещата им. Споделил е, че баща й е в опасност. Това трябва да беше причината за обаждането на Кейт. Ама разбира се! Беше ясно като бял ден. Какво означаваше постъпката на Кейт тогава? Може би се е разтревожила за него? Лутър потръпна от вълнение. Нима бе възможно все още да държи на баща си след всичките тези преживявания? Уитни прокле неподходящо избрания час на срещата им. По дяволите! Все трябваше да си прави сметка на времето. Така или иначе, нищо не бе в състояние да го отклони от предстоящата среща. Време бе да се сложи край на ужасната семейна вражда.

Лутър бе убеден, че Ричмънд не знае за писмата му до Глория Ръсел, тъй като единственият й шанс бе да откупи ножа за писма, без никой друг да разбере за намеренията й. Не беше трудно да се отгатне ходът на разсъжденията й. Тя очевидно смяташе, че ще изплати исканата сума и Уитни ще изчезне безследно от хоризонта. Сумата вече беше преведена на посочената сметка. Глория Ръсел щеше тепърва да преглътне изненадата от начина, по който щяха да се използват парите.

Втората изненада щеше да засенчи първата. Най-хубавото в цялата работа беше, че Ричмънд нищо не подозира. Лутър се съмняваше, че ще тикнат президента зад решетките, макар и да ставаше въпрос за класически случай на злоупотреба с обществено положение. В сравнение със събитията през фаталната нощ скандалът „Уотъргейт“ приличаше на детинска шега.

Той извади писмото от джоба си. Беше нагласил всичко така, че Глория да го получи като последна инструкция. В него Лутър обясняваше как ще й се издължи за сумата. О, как само щеше да й се издължи! На никого нямаше да му се размине. Струваше си да поизмъчиш Глория Ръсел.

Уитни все още не можеше да забрави сексуалните игри на Глория на няколко крачки от все още топлия труп на жертвата. Как да й прости подобна гавра с покойницата! Сети се за Ричмънд. Пиян, лигав негодник! Лутър отново почервеня от гняв. Стисна зъби и юмруци, но внезапно лицето му се разведри.

Каквато и присъда да му издействаше Джак, Лутър щеше да се примири с нея. Нямаше значение дали ще го пратят в затвора за двайсет години или двайсет дни. Вече беше все едно. Лутър беше обявил война на президента и на целия скапан свят.

Искаше му се само да прекара един-два часа в компанията на дъщеря си. Нищо друго не го интересуваше вече.

Лутър се приближи до леглото. Осени го една неприятна и изненадваща мисъл. Заболя го, но се опита да проумее ситуацията. Седна на леглото и изпи чаша вода. Имаше ли право да обвинява Кейт, ако предчувствията му се окажат верни? От друга страна, един евентуален капан би му послужил доста добре. С един куршум два заека. Уитни се излегна и си повтори за пореден път, че невероятно хубавите наглед неща обикновено наистина не се случват. Нима заслужаваше по-добро отношение от страна на Кейт? Отговорът бе повече от ясен. Не.

 

 

След превеждането на парите в Дистрикт Банк сумата беше автоматично преразпределена (според предварителните инструкции) на пет части от по един милион долара, преведени на пет различни банки, след което петте лъча отново се събираха в един по доста заобиколен път.

Ръсел скоро щеше да разбере какво се е случило. Откритието й нямаше да я зарадва, а последното послание на Лутър щеше да я съсипе.

 

 

Кафене „Алонзо“ беше отворило врати преди една година. Разполагаше с обичайните маси за сервиране на открито и цветни чадъри. Произвежданите на място кифлички и сладкиши привличаха доста посетители за закуска и обяд. Кафето беше силно и се предлагаше в най-различни варианти. Следобед заведението обикновено опустяваше. Сега чадърите бяха прибрани, тъй като сезонът бе твърде хладен за седене на открито. В четири без пет масите навън имаха един-единствен посетител.

Кафенето беше разположено на партерния етаж от модерна сграда с офиси на фирми. Първите два етажа се опасваха от временно издигнато скеле, на което се бяха покатерили трима работници, за да сменят стъклото на един прозорец. Цялата сграда бе от стъклени плоскости, които отразяваха района наоколо. Подменяното стъкло бе доста тежко и тримата здравеняци едва успяваха да го помръднат.

Кейт наметна палтото си и отпи от кафето. Въпреки следобедното слънце температурите спадаха по това време. Дълги сенки играеха по масата. Кейт примижа към слънцето, увиснало над няколко запустели, залепени една до друга къщи от отсрещната страна на площада. Скоро щяха да ги събарят. Кейт така и не забеляза, че прозорецът на една от тези къщи е отворен, а съседната е с избити стъкла. Вратата на третата къща зееше отворена.

Кейт погледна часовника си. Беше прекарала около двайсет минути на това място. Беше й трудно да издържи на бавния ход на времето. Кейт не се съмняваше, че целият район е пълен с полицаи, притаили дъх в очакване на баща й. За първи път се замисли дали ще ги оставят да си поговорят. Какво ли би казала на баща си? Здрасти, татко, сега ще те арестуват. Тя потърка чело. Лутър Уитни щеше да пристигне всеки момент. Нямаше време за промени. Кейт си каза отново, че постъпва правилно въпреки чувството на вина и пристъпа на емоции след разговора с Уитни. Стисна ядно ръце. Реши, че баща й заслужава да бъде предаден на полицията. Искаше срещата им да свърши колкото се може по-бързо.

 

 

Макарти не се зарадва на новината. Обичайната му тактика бе да наблюдава жертвата си в продължение на седмици и месеци, докато се запознае добре с привичките й. Това правеше убийството далеч по-лесно. Предварителните операции даваха на Макарти и достатъчно време, за да планира най-различни варианти на бягство. В случая със Съливан обаче не можеше да си позволи подобен лукс. Милиардерът беше изпратил категорично съобщение за действие с обещанието за още два милиона долара след изпълнение на задачата. Макарти не можеше да престъпи волята му, тъй като вече бе възнаграден солидно. Този факт обаче не намаляваше притесненията му. На всичкото отгоре площадът гъмжеше от ченгета.

Повтаряше си, че всичко ще мине добре. Беше проучил района веднага след обаждането на Съливан. Запустелите къщи срещу кафенето му се сториха най-сигурното убежище. Настани се в една от тях още на зазоряване. Щеше да се измъкне през задния вход, където беше паркирал колата си. Макарти изчисли, че му трябват петнайсет секунди, за да стреля и да изтича по стълбите към задния вход. Щеше да се е отдалечил на три-четири километра още преди полицаите да са разбрали какво точно е станало. Четирийсет и пет минути по-късно на частно летище северно от Вашингтон щеше да го чака самолет, с който да стигне до Ню Йорк. След по-малко от пет часа щеше вече да лети с „Конкорд“ за Лондон.

Макарти отново провери оръжието си. Духна една прашинка от цевта. Жалко, че не разполагаше със заглушител за пушката със свръхзвукови патрони. Трябваше да разчита на суматохата след изстрела, за да осъществи бягството си. Огледа площада. Наближаваше четири часът.

Въпреки професионалните си умения Макарти нямаше как да се досети, че ще има съперник по стрелба, който не падаше по-долу от него.

 

 

Навремето Тим Колин беше всепризнат като най-добрия стрелец на Флота. Сега той стоеше нащрек, взрян във визьора. После огледа микробуса, в който, се беше настанил. Имаше отлично поле за действие. Погледна отново във визьора. Кейт Уитни седеше на масата. Колин надникна през прозореца. Микробусът бе спрял в сянката на високите сгради от едната страна на площада. Никой не би забелязал какво става в колата. Колин знаеше много добре, че Сет Франк е разположил полицаите си вдясно от кафенето и във фоайето на сградата, където се помещаваше заведението. Няколко коли бяха паркирали в най-различни отсечки от площада. Дори и да побегнеше, Уитни нямаше да стигне много далеч. И бездруго едва ли щеше да има такава възможност.

След изстрела Колин щеше да разглоби пушката и да я скрие в микробуса. После щеше да се появи с обичайния си пистолет, за да се присъедини с безкрайно учуден вид към органите на реда. Никой не би заподозрял кола на Тайните служби.

Планът на Бъртън бе съвършен. Колин нямаше нищо против Лутър Уитни, но разбираше, че провалът би довел до много по-сериозни загуби от живота на един шейсетгодишен престъпник. Мисълта за убийството не изпълваше Тим с никакъв възторг, но светът поднася какви ли не изненади. Колин се беше клел във вярност на екипа, с който работи. Плащаха му, за да си изпълнява задълженията. Дали нарушаваше закона? Формално погледнато, той се готвеше да извърши убийство. На практика обаче щеше просто да направи необходимото. Предполагаше, че президентът е уведомен. Глория Ръсел бе посветена в плана, а инструкциите за изпълнението му бяха на самия Бил Бъртън — човек, когото Колин наистина уважаваше. От друга страна, Уитни, така или иначе, се бе промъкнал в имението незаконно, за което щеше да отнесе поне двайсетина години. Едва ли щеше да доживее свободата си. Пък и какъв живот може да те чака на осемдесет години… Колин беше един вид спасител. Щеше да спести на Уитни всички предстоящи страдания.

Той стрелна с поглед работниците върху скелето. Единият от тях грабна въжето, прикрепено към стъкления панел, и започна бавно да го дърпа нагоре.

 

 

Кейт вдигна поглед от дланите си и го видя да приближава.

Лутър Уитни пристъпваше достолепно по тротоара. Широкополата шапка и шалът закриваха лицето му, но походката го издаваше. Като малка Кейт беше мечтала един ден да крачи по същия начин — да се плъзга по земята със същата увереност и грация. Приготви се да стане, за да го посрещне, но после реши, че е по-добре да изчака. Франк не я беше предупредил в кой момент ще се намеси полицията. Едва ли щеше да й се наложи да чака дълго.

Лутър спря пред кафенето и погледна към нея. Не беше заставал в такава близост до дъщеря си от около десет години. Не знаеше как да се държи по време на срещата им. Кейт усети неувереността му и се насили да се усмихне. Лутър веднага пристъпи до масата й и седна с гръб към улицата. Въпреки хладното време свали шапката си и извади слънчеви очила.

Макарти нагласи мерника си. Сребристата коса на Уитни застана на фокус. Макарти махна предпазителя и плъзна пръст към спусъка.

 

 

На по-малко от стотина метра от него Колин оглеждаше внимателно площада. Той нямаше нужда да бърза, защото за разлика от Макарти бе уведомен кога ще се намеси полицията.

 

 

Свитият пръст на Макарти се дръпна от спусъка. Беше забелязал работниците върху скелето още сутринта, но не им беше обърнал внимание. Това беше втората грешка в цялата му досегашна кариера.

Стъкленият панел внезапно се извъртя и отрази алените слънчеви лъчи право в лицето на Макарти. От острата болка в очите ръката му трепна. Прогърмя изстрел. Макарти изруга и захвърли пушката. Стигна до задната врата пет секунди по-бързо от предвиденото.

Куршумът се удари в дръжката на чадъра, рикошира и се заби в тротоара. Кейт и Лутър инстинктивно наведоха глави. Уитни прикри дъщеря си. След няколко секунди Сет Франк и дванайсетина униформени полицаи с извадени пистолети ги обградиха. Погледите им претърсваха всяко кътче на площада.

— Изолирайте района — изрева Франк на сержанта до себе си. Заповедта бе предадена по подвижната връзка. Полицаите се разпръснаха, а спрелите до този момент автомобили подкараха към кафенето.

Работниците се наслаждаваха на суматохата. Нямаха понятие каква важна роля са изиграли.

Лутър бе арестуван. Щракнаха белезници около ръцете му и го вкараха във фоайето на сградата. Развълнуваният Сет Франк го запозна с правата му на арестант. Лутър погледна към дъщеря си. Кейт нямаше сили да отвърне на погледа му, но си помисли, че баща й не заслужава толкова лошо отношение. Тогава той каза нещо толкова неочаквано, че Кейт се сви от болка:

— Добре ли си, дъще?

Тя кимна и се разплака. Не можа да удържи риданията си-. Свлече се на земята.

Бил Бъртън бе застанал до вратата. Идеше му да убие младия си колега. В този момент Колин му пошепна нещо, което видимо го успокои.

Бъртън премисли новата информация за частици от секундата. Стана му ясно, че Съливан е наел убиец. С други думи, милиардерът беше направил точно това, в което Бъртън се готвеше да го обвини по-късно.

Агентът се възхити на неподозираното коварство у Съливан.

Приближи се до Франк.

— Имаш ли обяснение за случилото се? — изгледа го следователят.

— Може би — отвърна Бъртън и погледна към Лутър Уитни. Двамата за първи път се гледаха очи в очи. Лутър си припомни събитията от фаталната нощ, но не промени спокойното изражение на лицето си.

Бъртън се възхити на артистичните му способности, макар и да се притесни, че Лутър очевидно не се тревожи особено от ареста. Бъртън бе участвал при задържането на хиляди престъпници, които рухваха в такъв момент. Стана му ясно, че Уитни е възнамерявал и бездруго да се свърже с полицията. Причините за това бяха неясни, но Бъртън не се интересуваше от тях.

Франк говореше с колегите си. Бъртън не сваляше очи от Лутър. Постепенно погледът му се плъзна към присвитото тяло на Кейт в ъгъла. Лутър беше понечил да се втурне към дъщеря си, но не му бяха позволили да го направи. Една полицайка се опитваше да успокои Кейт. Усилията й бяха напразни. Уитни не остана безучастен. Риданията на Кейт го просълзиха.

Старецът забеляза, че Бъртън е изникнал до него. Изгледа го с отвращение, но Бъртън бавно насочи с очи погледа на Лутър към дъщеря му. После двамата мъже отново се втренчиха един в друг. Бъртън повдигна вежди, а сетне пак заби многозначителен поглед в Кейт. Заплахата бе повече от ясна. Бъртън беше вледенявал кръвта на не един и двама престъпници. Личеше си обаче, че Лутър Уитни не се стряска лесно. Той не беше от плашливите, но този път бетонът, от който бяха излети нервите му, се пропука. След миг се разби на отломки, които се затъркаляха към ридаещото момиче в ъгъла.

Бъртън се запъти към вратата.