Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (25)

25

И в най-дръзките си мечти Франк не се бе виждал тук. Огледа се и забеляза, че кабинетът наистина има овална форма. Масивната мебелировка беше издържана в строг стил, но цветните петна тук-там, както и скъпите маратонки, оставени грижливо под един от шкафовете, говореха за жизнеспособността на обитателя. Франк преглътна мъчително и се помъчи да диша нормално. Беше ветеран в професията си и му предстоеше най-обикновен разпит като безброй други. Следовател с неговия стаж нямаше от какво да се притеснява. Само след няколко минути щеше да е излязъл оттук.

Но ето че отново се смути от мисълта, че ще разговаря не с кого да е, а със самия президент. В този миг вратата се отвори и той нервно скочи на крака. Прикова поглед в подадената ръка, опомни се и бавно протегна своята.

— Благодаря, че си направихте труда вие да дойдете, лейтенант Франк.

— Моля ви, сър. Сигурно си имате един куп грижи на главата. Не исках да ви разкарвам до управлението. С тези задръствания… Всъщност вие едва ли попадате на задръстванията.

Ричмънд направи жест на следователя да седне и се настани зад бюрото си. Бил Бъртън се появи иззад гърба му, затвори вратата с непроницаемо изражение и кимна за поздрав.

— Маршрутът ми е предварително начертан. Вярно е че не попадам на задръствания, но пък и съм лишен от всякакви прояви на спонтанност — усмихна се широко президентът и Франк усети, че и неговата уста се разтегля автоматично.

Ричмънд се приведе напред и го погледна право в очите. Сключи ръце, сбърчи вежди и прие най-сериозно изражение.

— Дължа ви благодарности, Сет. Бил ми разказа за съдействието ви при разследването на убийство на Кристин Съливан. Много ценя помощта ви. Други на ваше място биха се възползвали от ситуацията, за да се издокарат пред журналистите. Възлагах големи надежди на вас и ето че те се оправдаха дори в по-голяма степен от очакваното. Благодаря ви още веднъж.

Франк се изчерви от удоволствие. Почувства се като първокласник, възнаграден с пчеличка за краснопис.

— Всичко това е ужасно, разбира се. Кажете ми, попаднахте ли на някаква връзка между самоубийството на Уолтър и убийството на онзи престъпник?

Франк тръсна глава и прикова поглед в изсечените черти на Ричмънд.

— Не се притеснявайте, лейтенант Франк. Цял Вашингтон хули покойника, задето е използвал услугите на наемен убиец, а после е отнел собствения си живот. Хората обичат да си чешат езиците. Чудех се дали сте попаднали на някакъв факт, който да оправдава тези подозрения.

— Съжалявам, но не мога да отговоря на въпроса ви, сър. Сигурно разбирате, че става въпрос за служебна тайна. Следствието още не е приключило.

— Нямам намерение да ви се меся, лейтенант. Исках само да подчертая, че смъртта на Съливан ужасно ме разстрои. Кой би предполагал, че ще посегне на живота си! Той беше един от най-дръзновените и талантливи умове на своята епоха, а и изобщо.

— Всички така говорят.

— Между нас казано обаче, аз го познавах доста отблизо. Никак не се учудвам на решимостта му да накаже сам… убиеца на съпругата си.

— Предполагаемият убиец, господин президент. Всеки е невинен до доказване на противното.

Ричмънд стрелна с поглед Бъртън.

— Доколкото разбрах, обвиненията са железни.

Сет Франк се почеса по ухото.

— Някои адвокати много обичат железните обвинения, сър. Излеят малко вода отгоре и желязото взело, че ръждясало.

— Такъв ли беше адвокатът на Уитни?

— И още как. Не обичам басовете, но нямаше да заложа повече от четирийсет процента на вероятността да постигнем успех с обвинението. Предстоеше ни истинска битка.

Президентът се замисли. Облегна се и отново стрелна поглед към Франк. Следователят забеляза очаквателното му изражение и отвори бележника си. При вида на собствените си криволици се поуспокои.

— Вярно ли е, че Уолтър Съливан е разговарял с вас малко преди смъртта си?

— Разговаря с мен, но не знаех, че е било точно преди самоубийството.

— Да ви кажа, малко съм изненадан, че не оповестихте този факт по-рано.

Лицето на президента помръкна.

— Разбирам. Не го направих, за да не наливам масло в слуховете за покойника. Можеше да се предположи, че полицията ще разбере за разговора ни. Съжалявам, че не го споменах по-рано.

— Искам да знам за какво си говорихте.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Няма да откажа едно кафе.

Бъртън тутакси поръча кафето по телефона в ъгъла. След минута влезе секретарката със сребърен поднос в ръце.

Отпиха от димящото кафе, президентът погледна часовника си и забеляза, че Франк го наблюдава внимателно.

— Извинявайте, Сет. Опитвам се да бъда добър домакин, но лошото е, че ме чака обяд с конгресмени. Трябва да се появя там след няколко минути. Никак не ми се ходи, но няма как. Колкото и странно да звучи, не си падам много по политиците.

— Разбирам. Няма да ви отнема повече от една-две минути. Каква беше целта на обаждането?

Президентът се отпусна в креслото, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Стори ми се, че позвъни в изблик на отчаяние. Определено не беше на себе си, доста разстроен, неспособен да се владее. Казваше по някоя дума и после дълго мълчеше. Нещо необичайно за Уолтър Съливан.

— За какво говореше?

— За всичко и нищо. Бръщолевеше каквото му падне. Говореше за смъртта на Кристи. После за онзи човек, човека, когото арестувахте. Каза, че го ненавиждал, защото опропастил живота му. Мъчително беше да го слушаш.

— Вие какво му казахте?

— През цялото време го питах къде е. Исках да го открия, да му предложа помощ. Но той не пожела да ми каже. Имам чувството, че въобще не ме слушаше. Беше страшно разстроен.

— Звучеше ли като човек, готов на самоубийство?

— Аз не съм психиатър, но от гледната точка на лаика бих отговорил утвърдително. Уолтър Съливан говореше като типичен самоубиец. За първи път, откакто съм президент, изпитах такава дълбока безнадеждност. След този разговор новината за смъртта му никак не ме изненада. — Ричмънд хвърли един поглед към безизразното лице на Бъртън и продължи: — Ето защо ви попитах дали смятате, че има нещо вярно в слуховете, че Уолтър е намесен в убийството на онзи човек. Трябва да призная, че след телефонния разговор през главата ми мина тази мисъл.

Франк също погледна към Бъртън.

— Разполагате ли със запис? Знам, че повечето разговори с Белия дом се записват.

— Съливан се обади на частния ми телефон, Сет. Там не се допускат записи.

— Ясно. Той спомена ли директно, че е замесен в убийството на Уитни?

— Не, не директно. Мислите му бяха много объркани. По-скоро усетих гнева, който го разяждаше. Не ми се иска да говоря лошо за покойния, но съм почти убеден в намесата му. Не разполагам с никакви доказателства, разбира се. Това са само подозрения.

— Доста неприятен разговор сте имали — поклати глава Франк.

— Да, наистина. Сега се налага да ви оставя, лейтенант Франк. Официалните задължения отново ме зоват.

Франк не помръдна.

— Защо според вас ви е потърсил, сър? Доста късничко се е обадил.

Президентът се облегна и отново стрелна с поглед Бъртън.

— Уолтър ми беше много близък приятел. Той не си лягаше рано, аз също. Не беше необичайно да ми звъни по това време. През последните няколко месеца не се обаждаше често. Цялата тази трагедия… Уолтър беше от мълчаливите страдалци. А сега ще ви помоля да ме извините.

— Все пак ми се струва странно, че се е обадил именно на вас. Защо е решил, че ще успее да ви намери? Всички знаем колко е натоварена програмата ви. Просто се чудя какво си е бил наумил.

Президентът сключи ръце и се втренчи в тавана. Това следователче се прави на много умно. Погледна към Франк и се засмя.

— Ако имах телепатични способности, щях да мина и без проучванията на общественото мнение.

— Мисля, че няма защо да се съмнявате в успеха си на следващите избори, сър — усмихна се Франк.

— Благодаря, лейтенант. Единственото, което мога да ви кажа, е, че Съливан наистина ме потърси по телефона през онази нощ. На кого друг да се обади, ако е решил да се самоубива? Роднините му се отдръпнаха от него след брака му с Кристин. Имаше безброй делови партньори, но малцина от тях можеше да нарече приятели. Двамата с него бяхме близки от много години. Обичах го като роден баща. Знаете, че взех присърце смъртта на съпругата му. Ето затова ми се е обадил онази вечер. Искало му се е да размени две-три думи с някого, преди да свърши със себе си. Друго не знам. Съжалявам, че не мога да ви бъда от полза с нещо повече.

Вратата се отвори. Франк не забеляза, че за целта Ричмънд е натиснал миниатюрния червен бутон под писалището си.

— Идвам, Лоис — рече президентът на секретарката си. — Лейтенант Франк, ако има още нещо, предайте го на Бъртън.

Следователят затвори бележника си.

— Благодаря ви, сър.

Стана и си тръгна. Ричмънд прикова поглед във вратата.

— Кой беше адвокатът на Уитни, Бил?

— Греъм — отвърна Бъртън, след като помисли малко. — Джак Греъм.

— Това име ми е познато.

— Работи в „Патън, Шоу и Лорд“. Съдружник е.

Президентът се вцепени.

— Какво има?

— И аз не знам. — Ричмънд отключи едно от чекмеджетата и извади тетрадката, където си водеше бележки по случая. — Не забравяй, че още не сме се добрали до онова важно веществено доказателство, за което вече заплатихме пет милиона долара.

Президентът прелисти тетрадката. Разигралата се драма бе оплела не един и двама души. Ако Уитни беше предал на адвоката си ножа за отваряне на писма, досега целият свят щеше да е научил истината. Ричмънд си припомни церемонията по награждаването на Рансъм Болдуин. Греъм изглеждаше доста нахакан. Явно, че не разполагаше с ножа. На кого го беше предал Уитни в такъв случай?

Мислите му се впуснаха в хиляди възможни варианти и догадки. Погледът му изведнъж попадна на едно от имената в бележника, пренебрегвано от всички до този момент.

 

 

Джак успя да извади ключа си, въпреки че ръцете му бяха заети с палтото и куфарчето. Вратата се отвори, преди да се е докоснал до нея.

— Не знаех, че си се върнала толкова рано — учуди се той.

— Нямаше нужда да бързаш. Все щях да приготвя нещо за вечеря.

Джак влезе, захвърли куфарчето на малката масичка и се запъти към кухнята. Огледа се и подвикна на Кейт:

— Ей, ти също работиш по цял ден. Готвенето ти идва в повече.

— Някои жени го правят всекидневно, Джак. Трябва да си го забелязал досега.

Той излезе от кухнята.

— Не ми се прави на толкова работна. Казвай какво ти се яде. Нещо китайско? Купил съм и палачинки със зеленчуков пълнеж.

— Все ми е едно. Не съм много гладна.

След малко Джак се върна с две пълни чинии.

— Ако не започнеш да ядеш, ще се разболееш. Или искаш да те тъпча насила?

Той седна на пода с кръстосани крака и опразни чинията си за минути. Кейт запобутва храната си с вилицата.

— Как мина днес? Защо не си взе няколко почивни дни? Винаги си се преуморявала.

— Гледай ти кой го казва — рече тя. Набоде една палачинка, но я остави недокосната.

Джак пусна вилицата в празната си чиния и се приведе към Кейт.

— Разправяй.

Кейт се сви на дивана и плъзна пръсти към синджирчето си. Още не се беше преоблякла. Чувстваше се съвсем отпаднала.

— През цялото време си мисля за татко.

— Кейт…

— Остави ме да се изкажа, Джак — пресече го рязко тя. След малко се поуспокои и продължи. — Струва ми се, че никога няма да преодолея травмата от смъртта му. По-добре да се примиря с фактите. Може би постъпката ми е правилна от десетки гледни точки. И все пак той ми беше баща. Това е единствената причина, поради която не биваше да го предавам. — Тя продължи да си играе с верижката. — Имам чувството, че стажът ми на прокурор ме е превърнал в някакво отвратително същество. Доста тъжно заключение, като се има предвид, че вече наближавам трийсетте.

Джак протегна ръка към нея. Видя я, че трепери. Усети пулса й. Кейт не отблъсна ръката му.

— Реших, че трябва да направя радикална промяна и в живота, и в кариерата си.

— Какви ги приказваш? — премести се той до нея. Сърцето му заби учестено. Можеше да се досети за по-нататъшния ход на разговора.

— Отказвам се от професията на прокурор. Отказвам се и от правната професия като цяло. Тази сутрин си подадох оставката. Колегите ми бяха доста изненадани. Посъветваха ме добре да помисля. Казах им, че решението ми е окончателно.

— Напуснала си работа? — не можа да повярва на ушите си Джак. — Но ти положи толкова усилия, за да се издигнеш! Как така ще се откажеш!

Кейт се изправи и застана до прозореца.

— Там е цялата работа, че аз не се отказвам от нищо, Джак. Преживяванията ми от последните четири години приличат на филм на ужасите. Не това си представях, когато започвах да уча право. Дългите дебати там нямат нищо общо с реалността.

— Не се подценявай. От твоите усилия зависи сигурността на гражданите.

— Аз не допринасям с нищо за намаляване на престъпността — обърна се тя към него. — Отдавна се отказах от подобни намерения.

— Какво смяташ да правиш? Ти си юристка. Не можеш да избягаш от съдбата си.

— Грешиш. По едно стечение на обстоятелствата прекарах известен период като юристка, но животът ми, преди да постъпя на работа, бе далеч по-приятен. — Тя замълча и го погледна, скръстила ръце на гърдите си. — Разбрах го благодарение на теб, Джак. Стана ми ясно, че съм избрала правото само за да отмъстя на баща си. Скъпичко заплатих за това — три години учене и четири години стаж — въздъхна Кейт, потрепери и отново се овладя. — Мисля, че вече му отмъстих.

— Знаеш много добре, че не си виновна за смъртта му — рече Джак.

Кейт го изгледа така, че той ококори очи. Следващите й думи го учудиха още повече.

— Решила съм да се преместя. Още не знам къде ще отида. Спестила съм малко пари. Хората казват, че си струва да потеглиш на югозапад. Не е изключено да отпраша към Колорадо. Трябва ми съвсем различна среда. Възможно е и да успея да започна всичко отначало.

— Значи се местиш — повтори Джак. — Местиш се. — Въртеше думите в устата си, сякаш се опитваше да ги проумее по някакъв по-безболезнен начин.

— Тук не ме задържа нищо — сведе поглед Кейт.

Джак не успя да се овладее и избухна:

— Дяволите да те вземат! Как можа да го кажеш!

Кейт си наложи да го погледне.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза тя дрезгаво.

 

 

Джак седеше на бюрото си, неспособен да се залови за работа. Розовите бележчици със съобщения го вбесяваха. Чудеше се може ли да има по-ужасни дни в живота му. В този момент влезе Дан Кърксен. Джак го изруга наум.

— Дан, сега нямам…

— Снощи не дойде на събранието.

— Никой не ме е уведомил за него.

— Изпратихме съобщение до всички съдружници. Вярно, че ти не се мяркаш много често напоследък — отбеляза той и погледна неодобрително неразборията върху писалищната маса на Джак. Неговото бюро винаги бе изрядно подредено, което бе най-вече свидетелство, че почти не върши същинска адвокатска работа.

— Ето че сега съм тук.

— Чух, че си ходил в апартамента на Санди.

— Като че ли нямаме тайни един от друг — втренчи се в него Джак.

Кърксен почервеня от гняв.

— Проблемите на фирмата трябва да се обсъждат от всички съдружници заедно. Не бива да допускаме създаването на разни фракции. И бездруго не сме в завидно състояние, само интриги ни липсват.

Джак едва не се изсмя. Та имаше ли по-голям интригант от Дан Кърксен!

— По-лошо от това не може да бъде.

— Наистина ли мислиш така, Джак? — подсмихна се иронично Кърксен. — Не знаех, че си толкова печен.

— Виж какво, Дан, ако толкова се притесняваш, защо не напуснеш?

Усмивката на Кърксен се стопи мигновено.

— Аз работя в тази фирма от двайсет години.

— Значи е време за промяна. Ще ти се отрази добре.

Кърксен седна и изтри някакво петънце от очилата си.

— Ще ти дам един най-приятелски съвет. Не си изигравай козовете заради Санди. Голяма грешка ще направиш. Той си е изпял песента.

— Благодаря за съвета.

— Сериозно ти говоря, Джак. Не рискувай позициите си в напразен, макар и добронамерен опит да спасиш Санди.

— Позициите си ли? Имаш предвид семейство Болдуин, предполагам.

— Те са твои клиенти. Поне засега.

— Решил си да поемеш нещата в свои ръце. Ами на добър час. Само че няма да изкараш и един ден.

Кърксен се надигна.

— Нищо на този свят не е вечно, Джак. И Санди Лорд го знае прекрасно. Ако си решил да се погребваш, не погребвай и другите.

Джак заобиколи бюрото си и застана до Кърксен. Извисяваше се с една глава над него.

— И като малък ли си бил същият, Дан, или после си се изродил?

Кърксен се изсмя и се приготви да тръгва.

— Нищо не се знае, Джак. Вярвай ми. Отношенията с клиентите са много деликатно нещо. Да вземем теб за пример: цялата ти кариера се гради върху бъдещия ти брак с Дженифър Райе Болдуин. Ако годеницата ти открие, че си прекарал няколко нощи извън апартамента си, за да правиш компания на друга млада дама, може и да се позамисли дали да ти повери правните си проблеми и най-вече ръката си.

В следващия миг Кърксен се намери притиснат до стената, а дъхът на Джак идваше от толкова близо, че запоти очилата му.

— Не постъпвай глупаво, Джак. Колкото и да си важен за фирмата, побоят на старши съдружник няма да се отрази добре на репутацията ти. В „Патън и Шоу“ си имаме установен стил на работа.

— Да не съм те чул да злословиш по мой адрес, Кърксен. Личният ми живот си е моя работа — изсъска Джак, пусна го и се върна при бюрото си.

Кърксен пооправи ризата си с усмивка на лицето. Колко му беше да изнудиш Джак! Знаеше ги той тези красавци. Със силата на бик и ума на врабче. Тъпанари от класа.

— Дай си сметка в какво си се забъркал, Джак. На какво отгоре вярваш на Санди Лорд? Той каза ли ти истината за Бари Алвис? Поговорихте ли си по този въпрос, а?

Джак бавно вдигна поглед към Кърксен.

— Сигурно ти е пробутал всички ония клишета за усърдния служител, който не умее да привлича клиенти и да прави пари. Не е изключено и да е излъгал, че Алвис е провалил някакъв важен проект.

Джак не сваляше поглед от него.

Кърксен се засмя триумфално.

— А всичко е много просто. Свежда се до едно телефонно обаждане. Дъщеричката се оплакала, че Алвис причинил неудобство и на нея, и на семейството й. Следва уволнение. Това са правилата на играта, драги. Сигурно ти се е отщяло да я играеш. Откажеш ли се, никой няма да те спре.

Кърксен отдавна беше обмислил този ход. След смъртта на Съливан сделките на Болдуин щяха да се превърнат в най-важния приоритет на фирмата. Кърксен все още разполагаше с едни от най-добрите адвокати в града. Четирите милиона долара на Болдуин в съчетание със собствената му клиентела щяха да го превърнат в съдружник от първа величина. Името му най-сетне щеше да се нареди на логото на фирмата вместо това на Санди Лорд.

Административният директор се усмихна на Джак.

— Може да не ме обичаш много, Джак, но все пак исках да ти кажа истината. Ти си Голямо момче, ще се оправиш.

Кърксен излезе и затвори вратата зад себе си.

Джак постоя няколко секунди и се свлече в креслото си. Бръсна с ръка хартиите по писалището си, а после стовари отгоре му тежкия си юмрук.