Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (2)

2

Апартаментът на Джак Греъм се намираше на три пресечки от масивното бяло здание на Капитолия. Джак отключи входната врата, захвърли палтото си на пода и се насочи право към хладилника. Грабна една бира и се тръшна на протрития диван в дневната. Докато отпиваше от шишето, погледът му се стрелкаше из тясното помещение. Доста различна обстановка в сравнение с мястото, откъдето се връщаше. Задържа глътката бира в устата си и бавно я погълна. Мускулите на квадратната му челюст се стегнаха, после се отпуснаха. Съмненията му постепенно заглъхнаха, но той добре знаеше, че спокойствието няма да продължи дълго.

Връщаше се от поредната вечеря с бъдещата си съпруга Дженифър, семейството й и техни познати от деловите кръгове. Хората с подобно положение очевидно нямаха много близки приятели. Всеки гост бе свързан с определена функция и идеята, че обединеният интерес е по-могъщ от усилията на отделния индивид. Джак имаше малко по-различно мнение по този въпрос.

Присъстваха видни представители на индустриалните и финансовите среди, чиито имена се бяха мяркали на Джак в „Уолстрийт Джърнъл“, преди да прелисти на спортните страници. Политиците бяха в разгара на битката за бъдещи гласоподаватели и финансова подкрепа за предизборната кампания. Бяха поканени и вездесъщите адвокати (самият Джак бе един от тях), някой и друг лекар (колкото да се изтъкне връзката с добрите стари времена) и един-двама общественици, за да се набие на очи близостта на властниците с обикновените хора.

Джак допи бирата и пусна телевизора. Захвърли обувките си и метна зад лампата чорапите за четирийсет долара, подарени от годеницата му. Сигурно не след дълго щеше да му подари и тиранти за две стотачки в комплект с ръчно изрисувана вратовръзка. Дявол да го вземе! Джак размърда пръстите на краката си и сериозно се замисли дали да не си отвори още една бира. Телевизионният екран направи всичко възможно да задържи интереса му, но не успя. Той отметна гъстия си тъмен перчем и за пореден път се съсредоточи върху устремния ход на промените в живота си.

Служебната лимузина на Дженифър ги бе откарала до къщата й в Северен Вашингтон, където щяха да живеят след сватбата. Дженифър не можеше да понася апартамента на Джак. Брачната церемония предстоеше само след шест месеца — нищо и никакво време според една бъдеща булка. Само че Джак се бе поддал на съмнения.

Дженифър Райе Болдуин бе такава ослепителна красавица, че и жените се обръщаха след нея. Към това достойнство се добавяха и нейната съобразителност, начетеност, заможност и решимост да се омъжи за Джак. Баща й ръководеше една от най-крупните предприемачески компании в Щатите. Строеше и магазини, и офиси, и радиостанции, и какво ли още не. Да не говорим, че го правеше по-добре от съперниците си в занаята. Прадядото на Дженифър по бащина линия бе от най-преуспяващите фабриканти на Средния запад, а семейството на майка й някога бе притежавало внушителни имоти в центъра на Бостън. Дженифър Болдуин бе галеница на съдбата. Едва ли имаше човек, който да не завижда на годеника й в този момент.

Джак се размърда и потърка схванатото си рамо. Цяла седмица не бе спортувал. На трийсет и две години тялото му си бе все така стройно както в ученическите години. По онова време изпревари всички с неоспоримия си спортен талант. В колежа имаше по-голяма конкуренция, но дори и там се наложи като първокласен борец тежка категория и участник в представителния отбор. Този успех го отведе до Юридическия факултет на Университета във Вирджиния, където издаваше „Юридически преглед“, завърши с отличие и веднага започна работа във Вашингтон като обществен защитник при наказателни дела.

Повечето му състуденти се бяха нахвърлили на примамливите възможности, които предлагаха крупните корпорации. Често му се обаждаха по телефона, за да препоръчат помощта На психоаналитик, който би го вразумил. Джак се усмихна и отиде да си вземе втората бира. Хладилникът му се опразни.

Първата година на работното място не бе никак лека. Необходими бяха доста време и усилия, докато усвоиш правилата на играта. С течение на времето започнаха да му възлагат по-тежките престъпления. Той се залавяше с тях, зареден с младежка енергия, вроден талант и здрав разум. Нищо чудно, че везните скоро се наклониха в негова полза.

Дойде ред да се занимава с големите риби.

Откри, че ролята му приляга. Кръстосаният разпит му се удаваше с лекотата на някогашните победи над далеч по-едри съперници на тепиха. Радваше се на всеобщото уважение и симпатии, колкото и невероятно да звучи това за един адвокат.

Тогава се запозна и с Дженифър — на една юридическа сбирка. Тя присъстваше в качеството си на вицепрезидент по маркетинга в „Болдуин Ентърпрайзис“. В общуването си създаваше у всеки свой събеседник чувството, че към него се отнасят с уважение. Умееше да се вслушва в чуждото мнение, дори и да е принципно несъгласна с него. Беше една истинска красавица, надарена с достатъчно таланти, за да не разчита единствено на хубостта си.

Човек бързо проумяваше, че привлекателната й външност крие далеч по-големи богатства. Поне така изглеждаше на пръв поглед. Само свръхчовек би могъл да устои на чара и Джак не беше такъв, а и Дженифър даде да се разбере отрано, че симпатиите са взаимни. Докато обсъждаше с въодушевление идеите на Джак за правата на уличените в престъпление, хубавицата успя на бърза ръка да му внуши, че е сторил каквото е могъл за онеправданите, бедните и клетниците на този свят и е дошло време да се замисли за собственото си бъдеще, а защо не и за нея като част от това бъдеще? Джак реши да напусне държавната адвокатска служба. Колегите му го изпратиха с пищно празненство. Още тогава трябваше да се сети, че броят на онеправданите, бедните и клетниците, които се нуждаят от помощта му, е значително по-голям, отколкото мислеше. Вече не очакваше да изпита вълнението, с което бе посрещал товара на предишната си работа. Знаеше, че подобни моменти не се случват два пъти в живота. Време бе да се насочи към нещо ново. Момчетата все някога порастват. Може би най-сетне бе съзрял.

Изключи телевизора, грабна пакетче чипс и се упъти към спалнята. Прескочи купищата дрехи за пране, нахвърляни до вратата. Нищо чудно, че Дженифър не одобряваше апартамента му. Кой ще ти хареса такава неразбория! Джак се притесняваше от друго — чувстваше се напълно убеден, че ако ще квартирата му да е блеснала от чистота, годеницата му пак не би склонила да живее в нея. Нямаше да й допадне кварталът. Макар и в близост до сградата на Конгреса, тази част на града не бе раят на привилегированите.

Нямаше да й хареса и теснотията. Собствената й къща се простираше на площ от пет-шестстотин квадратни метра, без да се смятат помещенията за прислугата и двойният гараж с ягуара и новичкия рейндж роувър. Сякаш задръстените булеварди на Вашингтон изискваха превозно средство за изкачване на стръмни планински склонове.

Неговият апартамент беше четиристаен, ако се брои и банята. Джак се добра до спалнята, съблече се и се просна на леглото. На отсрещната стена висеше съобщението за включването му в „Патън, Шоу и Лорд“ — най-представителната корпорация във Вашингтон, предоставяща правни услуги на стотици мощни компании, една от които беше фирмата на бъдещия му тъст. Именно нейните милиони му се приписваха като лична заслуга и щяха да му осигурят статута на съдружник, а съдружничеството в „Патън, Шоу и Лорд“ се измерваше с доход от над половин милион долара годишно. Това бяха джобни пари за семейство Болдуин, но той не принадлежеше към него. Все още не.

Джак се зави по-добре с одеялото. Имаше какво да се пожелае по отношение на топлоизолацията в апартамента. Глътна два аспирина и допи кока-колата от нощното си шкафче. Огледа тясната разхвърляна стаичка. Тя му напомняше за стаята, в която бе израсъл. Пазеше хубав спомен от детството си. Един дом трябва да създава усещането за живот, трябва да се оглася от крясъците на деца, които тичат из къщата в търсене на ново приключение или поредния предмет за чупене.

Още един проблем с Дженифър. Тя бе дала да се разбере, че топуркането на детски крачка е една твърде далечна и несигурна перспектива. Държеше преди всичко на собствената си кариера във фирмата на баща си. Повече, отколкото на Джак.

Той се завъртя на една страна и понечи да затвори очи. Вятърът заблъска по прозореца на спалнята и привлече вниманието му. За момент отклони поглед, но не издържа дълго и впери очи в кутията до прозореца.

Тя беше пълна с някои от наградите му, получени в гимназията и колежа. Ала Джак не се интересуваше от тях. Пресегна се за снимката в рамка. За миг се разколеба, но накрая реши да я извади в полумрака.

Това бе един вид ритуал. Нямаше защо да се притеснява, че годеницата му ще попадне на чуждата снимка, защото тя не припарваше до спалнята му за повече от минута. Правеха любов или в собствената й къща (където Джак зяпаше тавана, изрисуван със старинни конници и млади девици), или на вилата на родителите й (където таваните бяха още по-високи, фреските бяха копие на фреските на църква в Рим от тринайсети век, а Джак имаше чувството, че Господ наблюдава как голата красавица го люби и един ден ще го обрече на адски мъки заради няколкото мига плътска наслада).

Жената на снимката имаше кестенява, чуплива коса. Беше се усмихнала на Джак. Той помнеше добре този ден.

Пътешествие с велосипеди сред природата на окръг Албъмарл. Току-що бе започнал следването си в Юридическия факултет. Тя беше второкурсничка в колежа „Джеферсън“. Срещаха се за трети път, но имаха чувството, че са били винаги заедно.

Кейт Уитни.

Произнесе бавно името й. Ръката му инстинктивно очерта извивката на усмихнатите й устни, дълбоката трапчинка от лявата страна на лицето, изящния нос, заострената, волева брадичка. Погледът му се задържа върху големите бадемовидни очи, които винаги подтикваха към някакво палаво приключение.

Джак се изтърколи по гръб и постави портрета на гърдите си. Не можеше да си спомни за Кейт и да не се сети за баща й, стареца с ум бръснач и лукава усмивка.

Често бе ходил на гости при Лутър Уитни в малката му къщичка в Арлингтън, подобна на десетки, залепени една до друга. Обикновено пиеха бира и си говореха с часове. Лутър разказваше истории, а Джак го слушаше.

Кейт никога не посещаваше баща си, а и той не се опитваше да се свърже с нея. Джак се бе запознал с него съвсем случайно и въпреки неодобрението на Кейт пожела да се сближи със стареца. Това бе един от малкото поводи, които не предизвикваха усмивка у нея.

След завършването на Джак се преместиха да живеят във Вашингтон. Кейт записа право в Джорджтаун. Животът приличаше на приказка. Кейт присъства на първите процеси на Джак — тогава, когато той едва овладяваше вълнението си, преглъщаше трудно и все не можеше да запомни къде трябва да седне. Престъпленията, по които бе предявено обвинение срещу клиентите на Джак, постепенно станаха по-сериозни и ентусиазмът на Кейт угасна.

Разделиха се на първата година от стажа на Джак.

Причините бяха съвсем простички — Кейт не успя да проумее защо приятелят й е решил да защитава престъпниците и да се сближава с баща й.

Прекараха един от последните си мигове заедно в същата тази спалня. Тогава Джак я бе умолявал да остане при него. Въпреки горещите увещания тя го напусна. Преди четири години. Оттогава не се бяха виждали.

Разбра, че е постъпила на работа като прокурор в Александрия, щата Вирджиния. Представи си я как упорито тика зад решетките бившите му клиенти. Не знаеше нищо друго за нея.

Сега лежеше в тъмното и съзерцаваше усмивката, чрез която бе открил хилядократно повече, отколкото от преживяванията с бъдещата си съпруга. Запита се дали Кейт ще си остане все така загадъчна за него. И дали животът му ще следва неотклонно привичния си ход. Посегна към телефона и набра припряно един номер.

Четири позвънявания. После чу гласа й, който прозвуча с непозната за него припряност. Последва сигналът за оставяне на съобщение и той отвори уста да заговори на телефонния секретар. Готвеше се да изрече шеговито, неподправено и изненадващо съобщение, но загуби кураж и затвори. Ръцете му трепереха. Не можеше да си поеме дъх. О, боже! Беше се занимавал с пет особено жестоки убийства, а сега се притесняваше от едно обаждане като шестнайсетгодишен хлапак.

Сложи снимката на мястото й и се опита да си представи какво прави Кейт в момента. Сигурно е още на работа. Сигурно крои колко години да отнеме от живота на някой нещастник, комуто предстои да влезе в затвора.

Замисли се за Лутър. Дали не извършваше поредния си обир? А може би вече се прибираше с плячката?

Ама че семейство! Лутър и Кейт Уитни — толкова различни и толкова еднакви. Не бе срещал по-голямо сходство на характери, макар разбиранията им да бяха коренно противоположни. Спомни си нощта, когато Кейт го напусна и той се отби у Лутър, за да си вземат сбогом с една последна бира, изпита заедно. Двамата седяха в градината и наблюдаваха извивките на бръшляна и дивата лоза по оградата. Дъхтеше на люляк и рози.

Старецът прие новината по мъжки. Зададе няколко въпроса и пожела щастие на Джак. Не всички неща имат бъдеще — Лутър го знаеше прекрасно. И въпреки това се просълзи на раздяла, преди да заключи вратата след тази част от живота си.

Джак угаси лампата и притвори очи с ясното съзнание, че скоро ще настъпи утрешният ден. Златната мина, най-големият удар в живота му, приближаваше с още един ден. При подобна мисъл трудно можеш да заспиш.