Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (21)

21

Дан Кърксен запрелиства „Вашингтон Поуст“ с чаша портокалов сок в ръка. Не успя да отпие и глътка. Гавин бе публикувал материал за убийството на Кристин Съливан, като главната новина бе, че новият съдружник в „Патън, Шоу и Лорд“ е поел защитата на обвиняемия. Кърксен тутакси набра домашния номер на Джак. Не се обади никой. Административният директор се облече, поръча да докарат колата му и пристигна във фирмата точно в осем и половина. Мина покрай стария кабинет на Джак, в който още имаше кашони и лични вещи. Новият бе в съседство с кабинета на Лорд. Беше елегантен и просторен — около петдесет квадратни метра, с мебели в старинен стил, барче за питиета и панорамна гледка към града. Кърксен начумерено отбеляза, че собственият му кабинет не може да се мери с този.

Джак седеше на бюрото си, извъртял стола настрани, с гръб към вратата. Административният директор не сметна за нужно да почука. Нахлу вътре и тупна вестника на бюрото.

Джак бавно се извърна и погледна вестника.

— Поне не са сбъркали името на фирмата ни. Страхотна реклама. Току-виж, сме привлекли някои едри риби.

Кърксен седна, без да откъсва поглед от Джак. Заговори бавно и отмерено, сякаш приказваше на дете.

— Да не си се побъркал, Джак? Ние не поемаме защитата на криминални. Знаеш много добре, че не се занимаваме със съдебни процеси. — Изправи се рязко, зачервен и потен. Дребното му тяло се тресеше от гняв. — Да не говорим, че този скот е убил съпругата на най-важния ни клиент.

— Не си съвсем прав. Не сме се занимавали с криминални случаи, но ето, сега се занимаваме. Освен това са ме учили, че заподозреният е невинен до доказване на противното, Дан. Аз ли трябва да ти го припомням? — изгледа го немигащо Джак. Нося четири милиона на фирмата, а ти — някакви си мижави шестстотин хиляди. Я по-кротко, глупако.

Кърксен бавно заклати глава, облещил очи.

— Джак, струва ми се, че не си запознат с процедурата по поемане на нови случаи. Ще инструктирам секретарката си да ти предостави необходимата информация. Междувременно се постарай да разграничиш и себе си, и фирмата от тая гадост.

Кърксен се извърна към вратата. Едва ли очакваше отговор, но Джак се изправи войнствено.

— Слушай, Дан, поел съм делото и точка. Не ми пука за процедурите на фирмата. И затвори вратата след себе си, ако обичаш.

Кърксен прикова святкащи кафяви очи в него.

— Внимавай, Джак. Говориш с административния директор.

— Известно ми е, Дан. И пак те моля, направи си труда да затвориш тая проклета врата.

Кърксен се извъртя на пети и тръшна вратата след себе си.

Джак се наведе над бюрото си. Най-сетне туптенето в главата му поутихна. Приключваше с документите по делото. Искаше да ги заведе, преди да са му попречили. Разпечата ги на принтера, подписа ги и лично ги връчи на куриера. След това се облегна назад. Наближаваше девет часът. Време беше да тръгва — в десет му предстоеше среща с Лутър. Главата му гъмжеше от въпроси към него. Сети се отново за предишната им среща в хладния здрач на парка. Още не можеше да забрави уплахата в погледа на Лутър. Надяваше се, че старецът ще се разприказва.

Наметна палтото си и хукна към паркинга.

* * *

Според законите на щата Вирджиния и наказателния му кодекс обвинението бе длъжно да предостави на защитата всички оневиняващи доказателства. В противен случай прокурорът преспокойно можеше да се прости с кариерата си, присъдата се отхвърляше и делото заминаваше в Апелативния съд.

Именно тези правила създаваха огромни главоболия на Сет Франк.

Той седеше в кабинета си, потънал в размисли за затворника, изолиран сам в килия малко по-надолу по коридора. Спокойствието и безвредния му вид не го смущаваха. Някои от най-коравосърдечните убийци, на които беше попадал, изглеждаха като херувими. Горелик подготвяше обвинението си методично и прецизно — бе събрал един куп нишки, от които щеше да уплете примката пред съдебните заседатели, а те щяха да я стегнат здраво около врата на Лутър Уитни. Франк не се притесняваше особено и от този факт.

Тормозеше го нещо друго — онези дребни детайли, които не си пасваха. Раните. Двете оръжия. Изстъргването на куршума от стената. Безупречното заличаване на следите от местопрестъплението. Пътуването на Лутър Уитни до Барбадос и завръщането му. Той несъмнено бе професионалист. Франк бе посветил последните четири дни на всевъзможни данни за него. Лутър бе извършил съвършеното престъпление. Само чистата случайност помогна за разкриването му. И все пак — награбва плячка за милиони, а оставя такава явна диря за ченгетата, избягва зад граница, а после се прибира, копелето му с копеле. Професионалистите не постъпват така. Франк би проумял завръщането му, ако Лутър бе в добри отношения с дъщеря си, но проверката в авиолиниите показа, че заподозреният се е върнал в Щатите далеч преди залагането на капана с Кейт.

Най-голямото съмнение бе свързано с мотивите на Лутър да изследва вагината на Кристин Съливан. А отгоре на всичко някой се бе опитал да го убие. За първи път в своята кариера Франк си задаваше повече въпроси след ареста на заподозрения, отколкото преди това.

Извади цигара. Периодът на дъвките бе свършил. Догодина пак щеше да се помъчи да откаже тютюна. Вдигна поглед и видя срещу себе си Бил Бъртън.

* * *

— Нищо не мога да докажа, Сет. Просто се опитвах да те запозная с хипотезата си.

— Сигурен ли си, че президентът е предупредил Съливан?

Бъртън кимна и започна да мести по бюрото празна чаша за кафе.

— Идвам от среща с Ричмънд. Може би трябваше да го предупредя да си трае. Съжалявам, Сет.

— Че той е самият президент, Бил. Как ще му казваш какво да прави!

Бил сви рамене.

— Е, какво мислиш?

— Звучи доста смислено. Ще го имам предвид. Ако е замесен Съливан, ще го накарам да си плати за това. Хич не ме интересуват причините му. Този изстрел можеше да убие невинен човек.

— Едва ли ще попаднеш на следа. Познавам добре стила на Съливан. Предполагам, че наемният убиец е вече по островите на Тихия океан с променена физиономия и стотина свидетели подръка, които да потвърдят, че той никога не е припарвал до Щатите.

Франк си записа нещо в бележника.

— Уитни разприказва ли се?

— Не. Адвокатът му е запушил устата.

— Кой е адвокатът? — попита небрежно Бъртън.

— Джак Греъм. Някога е бил обществен защитник. Сега е голяма клечка в известна правна фирма. В момента разговаря с Уитни.

— Какво представлява тоя Греъм?

Франк пречупи една сламка във формата на триъгълник.

— Знае си занаята.

— Кога ще се чете обвинението? — изправи се Бъртън.

— Утре в десет.

— Ти ли ще водиш Уитни в съда?

— Аха. Искаш ли да ни придружиш?

— Не ми се занимава с тая история.

— Нима?

— Страх ме е, че мога да послужа като ухо на Съливан.

— Да не смяташ, че пак ще се опитат да го убият?

— Нямам представа. На твое място бих засилил мерките за сигурност.

Франк го погледна въпросително.

— Погрижи се добре за нашия човек, Сет. Предстои му среща с газовата камера в Грийнсвил — отсече Бъртън и излезе.

Франк поседя няколко минути неподвижен. Бъртън не говореше безсмислици. Не бе изключено да последва втори опит за убийство. Следователят набра някакъв номер, поговори с човека от отсрещната страна и затвори. Реши, че е направил всичко необходимо за безопасността на Лутър Уитни. Този път беше уверен, че няма да има изтичане на информация.

 

 

Джак остави Лутър в стаята за разпити и тръгна към машината за кафе. Пред него вървеше едър мъж с хубав костюм и елегантна походка. Той неочаквано се обърна и двамата се сблъскаха неволно.

— Извинете.

Джак потърка рамото си, където го бе ръгнал пистолетът на непознатия.

— Няма нищо.

— Вие трябва да сте Джак Греъм.

— Зависи кой се интересува. — Джак веднага прецени, че въоръженият мъж до него не е репортер. Приличаше му повече на ченге. Забеляза как държи ръцете си, готови за действие във всеки момент. Проницателният му поглед запечатваше и най-малките подробности.

— Бил Бъртън, агент от Тайните служби. — Ръкуваха се. — Аз съм един вид ухото на президента в това разследване.

Джак прикова поглед в непознатия.

— А, да, видях ви на пресконференцията му. Предполагам, че шефът ви цъфти от щастие тази сутрин.

— Щеше, ако светът бе малко по-приятно устроен. Колкото до вашия човек, само съдът може да постанови вината му.

— Прав сте. Май искате да ви изберем за съдебен заседател, а?

— Няма такава опасност — ухили се Бъртън. — Беше ми приятно.

 

 

Джак сложи двете чаши кафе на масата и погледна стареца. После седна насреща му и се втренчи в празния си адвокатски бележник.

— Слушай, Лутър, ако не проговориш, ще трябва да съчиня сам цялата история.

Лутър отпи от силното кафе и зарея поглед към самотния оголял дъб пред прозореца. Валеше гъст, пухкав сняг. Температурата рязко падаше, а улиците започваха да се задръстват.

— Няма какво да ти кажа, Джак. Споразумей се за по-милостива присъда. Аз ще призная вината си и това е.

— Май не разбираш какво ти говоря. Знаеш ли какво ти готвят? Искат да те завържат за един стол, да ти забучат спринцовката в ръката и да инжектират в тялото ти отрова, все едно, че си най-обикновен опитен плъх. Възможно е и да се лъжа. Напоследък осъдените на смърт в тоя щат могат да избират метода на умъртвяването си. Сигурно разполагаш с избора да седнеш на електрическия стол. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да — рече Лутър и за първи път не отклони погледа си.

— Какво се е случило в имението? Ти сигурно си се промъкнал до тайника, но нито за момент няма да повярвам, че си извършил убийството. Познавам те твърде добре, Лутър.

— Наистина ли, Джак? — усмихна се старецът. — Тогава сигурно можеш да ми обясниш кой съм.

Джак захвърли бележника си в куфарчето и щракна заключалките.

— Няма да призная вината ти. Надявам се, че ще дойдеш на себе си, преди да пробваме тактиката с вината. — Замълча и после бързо добави: — Искрено се надявам на това, драги.

Насочи се към вратата. Лутър сложи ръка на рамото му. Джак се извърна и видя, че лицето на стареца се е сгърчило в жална гримаса.

— Джак — рече Уитни и се покашля. — Ако можех, щях да ти разкажа, но от това нито ти, нито Кейт ще станете по-щастливи. Извинявай.

— Кейт ли? Защо я намесваш?

— Довиждане, Джак. — Лутър се извърна към прозореца.

Джак погледна приятеля си, тръсна глава и почука на пазача.

 

 

От едри парцали снегът обърна на ледени късчета, които затрополиха по широките прозорци като камъчета. Кърксен нехаеше за времето. Той бе приковал погледа си в Лорд. Папийонката му бе килната на една страна. Забеляза това в отражението си на прозореца и нервно я намести. Беше почервенял от гняв и възмущение. Малкият негодник щеше да си получи заслуженото. Никой не си беше позволявал да му говори така.

Санди Лорд се взираше в тъмния силует на скупчените здания. В дясната му ръка димеше цигара. Огромното му шкембе под разтвореното сако опираше в прозореца. Червените тиранти върху колосаната бяла риза с монограм бяха опънати до скъсване. Забеляза, че някакъв човек се втурна през улицата в отчаян опит да догони едно такси.

— Джак руши добрите отношения, които фирмата, чрез теб най-вече, е създала с Уолтър Съливан. Представям си какво си е помислил Уолтър тази сутрин. Собственият му адвокат да защитава онзи убиец! Боже господи!

Лорд успя да асимилира само малка част от речта на дребното човече. Не беше разговарял със Съливан от няколко дни. Никой не отговаряше на обажданията в офиса и дома му. Не се знаеше къде е изчезнал. Това не беше характерно за стария му приятел, поддържащ постоянен контакт с малкия елитен кръг, към който самият Санди отдавна принадлежеше.

— Предлагам ти веднага да предприемем нещо срещу Греъм. Не можем да оставим нещата така. Хич не ме интересува, че има Болдуин за клиент. В края на краищата Болдуин също се познава със Съливан. Сигурно не е много доволен от развоя на събитията. Защо не свикаме Управителния съвет довечера? Едва ли ще ни отнеме много време да стигнем до някакво разрешение. После…

Лорд махна с ръка, за да прекъсне тирадата на Кърксен.

— Аз ще имам грижата.

— Мислех си, че като административен директор…

Лорд му хвърли смразяващ поглед.

— Казах, че ще имам грижата — отсече той и пак се обърна към прозореца. Достойнството на Кърксен бе уязвено както никога преди. Не знаеше, че Лорд е всъщност загрижен за покушението срещу заподозрения и мистериозното изчезване на Уолтър Съливан.

 

 

Джак паркира, огледа улицата и стисна очи. Това не му помогна, тъй като номерът на колата й сякаш се вряза в мозъка му. Изскочи навън и се залюшка между автомобилите по заледената улица.

Пъхна ключа в ключалката, пое си дъх и натисна дръжката.

Дженифър седеше на табуретката пред телевизора. Беше облякла къса черна пола, черни чорапи на фигурки и черни обувки на висок ток. Бялата й блуза се разтваряше над гърдите, където проблясваше изумрудена огърлица. Дългото палто от самурена кожа бе внимателно положено върху изтърбушения диван на Джак. Когато той влезе, Дженифър го измери с поглед, но не каза нищо. Само стисна още по-плътно хубавите си рубинени устни.

— Здрасти, Джен.

— Явно си бил много зает през последното денонощие, Джак — изрече тя и се загледа в маникюра си.

— Трябва да се печели, Джен, знаеш как е!

Той свали палтото си, изхлузи вратовръзката и отиде да си вземе една бира от кухнята. Върна се и седна на дивана срещу Дженифър.

— Добра работа си свършил днес — отбеляза тя. Бръкна в чантата си и подхвърли броя на „Вашингтон Поуст“.

— Аха.

Джак погледна към вестника.

— Фирмата няма да ти го позволи.

— Жалко, вече изпратих документите.

— Не говоря празни приказки. Какво те е прихванало, по дяволите?

— Джен, познавам този човек. Добре го познавам, той е мой приятел. Сигурен съм, че не е убиец, и искам да го защитя. Адвокатите са длъжни да защитават невинните.

— Става дума за Уолтър Съливан, Джак — приведе се напред Дженифър. — Помисли си малко.

— Знам, но какво от това? Нима искаш да кажеш, че Лутър Уитни няма право на добра защита, защото някой си твърди, че той е убил жената на Съливан? Къде ги пише тези закони?

— Уолтър Съливан е твой клиент.

— А Лутър Уитни е мой приятел. Запознал съм се с него много преди да срещна Съливан.

— Джак, ти се готвиш да защитаваш един отявлен престъпник. Прекарал е зад решетките половината си живот.

— Не е бил в затвора от двайсет години.

— Но е осъждан за криминални престъпления.

— Не и за убийство — не остана длъжен Джак.

— Слушай, в този град адвокатите са повече от престъпниците. Защо не го оставиш на някой колега?

— Искаш ли бира?

— Отговори ми.

Джак стана и запрати бирената кутийка по стената.

— Защото сам ме помоли, по дяволите!

Джен вдигна поглед. По лицето й мина сянка на уплаха. Грабна палтото си и се облече.

— Правиш голяма грешка. Дано се осъзнаеш, преди да се стигне до непоправимото. Баща ми щеше да получи инфаркт, когато прочете статията.

Джак сложи ръка на рамото й, обърна лицето й към своето и каза тихо:

— Джен, трябва да го направя. Надявах се да ме разбереш.

— По-добре намали бирата и се замисли над бъдещите си планове.

Вратата се затвори след нея. Джак чукна чело о рамката й.

Отиде до прозореца и видя как колата й бавно потегля. Седна и отново грабна вестника.

Лутър го помоли да постигне споразумение. В този случай обаче за споразумение и дума не можеше да става. Процесът беше привлякъл вниманието на цялата общественост. Телевизионните репортери бяха запознали зрителите с информацията по случая. Лицето на Лутър бе познато на стотици милиони хора. Бяха започнали допитвания до общественото мнение относно вината на Лутър. Почти всички граждани отхвърляха версията за невинността му. Горелик си точеше зъбите за пост в министерството. Надяваше се, че това дело ще бъде повратна точка в кариерата му. Имаше амбиции да стигне до екипа на губернатора на щата.

Ниският, плешив и гръмогласен Горелик представляваше сериозна заплаха. Беше готов на всичко, за да забие ножа в гърба ти. Джак си даваше сметка, че му предстои дълга и тежка борба, в която нечестните ходове не са изключени.

На всичкото отгоре Лутър не желаеше да говори. Беше подплашен. Защо ли намеси името на Кейт? Цялата история беше абсурдна. Как щеше да се изправи в съда, за да защити Лутър, след като не разполагаше с нито едно доказателство? Доказателствата бяха грижа на щата. Лошото е, че щатът разполагаше с достатъчно улики, за да се стигне до присъда. Колкото и да се напъваше Джак, всеки щеше да натяква, че клиентът му е бил на три пъти в затвора. Никой не би се замислил над последните двайсет години без нито едно провинение. Защо ли да го правят? Присъдата щеше да е чудесен завършек на разигралата се трагедия. Истинско потвърждение на правилото за счупената стомна. Три присъди или краят на един човешки живот. В главната роля: Лутър Уитни.

Джак захвърли вестника и помете стъклата от строшената бутилка. Отиде в спалнята и се преоблече по фланелка.

 

 

Спортният център бе на десет минути път с кола. Джак успя да намери място за паркиране, заключи автомобила и се втурна към входа. Черната лимузина зад него нямаше късмет. Шофьорът й обиколи пресечката няколко пъти, докато намери пролука от отсрещната страна на улицата.

Той изтри стъклото на прозореца откъм мястото на пътника, слезе и изтича по стълбите на сградата. Огледа се, стрелна с поглед лъскавия лексус на Джак и бавно влезе в спортния център.

Джак изкара три игри и седна на пейката. Фланелката му бе залепнала от пот. Наоколо тичаха необуздани тийнейджъри. Едно слабовато чернокожо хлапе с широки шорти и големи гуменки подхвърли топката към него. Джак му я подаде обратно.

— Май се умори, а? — подвикна момчето.

— Не. Просто съм остарял.

Джак се изправи. Боляха го краката. Тръгна към изхода. Някой постави ръка на рамото му.

 

 

Джак подкара автомобила си и погледна крадешком към непознатия спътник.

Сет Франк изучаваше интериора на колата.

— Чувал съм големи хвалби за тази марка. Колко ви струваше, ако не е тайна?

— Четиристотин деветдесет и пет хиляди. Заредена.

— Боже господи! Че аз далеч не мога да изкарам толкова за цяла година.

— И аз не можех до скоро.

— Доколкото знам, обществените защитници не получават големи заплати.

— Така е.

Двамата замълчаха. Франк си помисли, че трябва да е нарушил доста неписани правила.

— Вижте, лейтенанте — проговори Джак най-сетне, — предполагам, че не се интересувате от това каква кола карам. Защо ме потърсихте?

— Горелик ще спечели делото.

— Може би. Възможно е обаче да удари на камък. Нямам намерение да се отказвам.

— Ще отречете ли вината на Уитни?

— Не, сам ще го закарам до затвора в Грийнсвил и ще му забия спринцовката. Други въпроси?

— Добре де — усмихна се Франк. — Мисля, че трябва да поговорим. Не знам дали ще е от полза за обвиняемия, но бих искал да ме изслушате.

— Само не се надявайте, че на свой ред ще ви предоставя информация.

— Знам едно местенце, където месото се реже като масло, а кафето е много прилично.

— Закътано ли е? Служебната ви униформа е доста отблъскваща.

— Други въпроси? — ухили се дружелюбно Франк.

Джак се насили да се усмихне в отговор и подкара към апартамента си, за да се преоблече.

 

 

Франк още отпиваше от първото си кафе, когато Джак си поръча второ. Паят с месо се бе оказал великолепен, а заведението беше разположено в толкова отдалечен район, че човек трудно би го намерил без чужда помощ. Джак предположи, че са се озовали някъде из южната, аграрна част на Мериленд. Той огледа посетителите. Те се брояха на пръсти и не обръщаха никакво внимание на околните. Извърна се към събеседника си.

— Разбрах, че преди време двамата с Кейт Уитни сте били доста близки — погледна го любопитно Франк.

— Тя ли ви каза?

— Не, разбира се. Кейт дойде до участъка няколко минути, след като си бяхте тръгнали днес. Баща й не пожела да я види. Поговорихме си малко. Извиних й се за развоя на събитията. Не биваше да постъпвам така с нея. Позволих си да я превърна в оръдие срещу собствения й баща. Ужасна работа.

— Да, но номерът проработи. Според някои хора най-важното е успехът.

— Както и да е. Стана дума и за теб. Забелязах, че Кейт не е безразлична.

Сервитьорката донесе кафето на Джак. Той отпи от него. Снегът бе престанал. Земята бе покрита с дебела бяла пелена.

— Слушай, Джак, всички доказателства по случая с Уитни са само косвени, но това е достатъчно, за да тикнеш някого в затвора.

— Съгласен съм.

— Работата е там, че те не се връзват помежду си.

Джак остави чашата и се наведе напред.

— Целият съм слух!

Франк се огледа крадешком и продължи.

— Знам, че поемам риск, но не съм избрал професията на следовател, за да пращам в затвора невинни хора. Достатъчно престъпници се разхождат на свобода.

— Та какво не се връзва?

— Ще откриеш несъответствията сам, когато ти предоставят документацията. Убеден съм, че Лутър Уитни е извършил кражбата, но не вярвам във версията, че е убил Кристин Съливан. Предполагам…

— Предполагате, че той е присъствал на убийството.

Франк се ококори изненадан.

— Кога ти хрумна тази версия?

— Не много отдавна.

— Според мен Лутър Уитни е бил сварен точно когато е бъркал в меда и е трябвало да прекара доста време в кошера.

Джак изглеждаше озадачен. Франк обясни разположението на тайния сейф, несъвпаденията в уликите и собствените си съмнения.

— С други думи, Лутър е наблюдавал от тайника всичко, което е станало в спалнята през онази нощ. Видял е и убиеца, и заличаването на следите, тъй ли? — зяпна адвокатът.

— Тъй ми се струва, Джак.

— Но не е съобщил за убийството, за да прикрие собственото си престъпление.

— Ами да. Това обяснява мълчанието му.

— Да, но не обяснява отказа да посочи убиеца сега.

— Единственият друг заподозрян би бил самият съпруг, но не ми се вярва той да го е сторил.

Джак се замисли за Уолтър Съливан.

— Не, и на мен не ми се вярва. Кой е бил в такъв случай?

— Човекът, с когото Кристи е имала уговорена среща през онази нощ.

— Доколкото разбирам, кръгът се свежда до около един милион потенциални любовници.

— Не съм казал, че ще ни е лесно.

— Имам предчувствието, че ще е някоя важна клечка.

— Защо?

Джак отпи малко кафе и забоде поглед в ябълковия пай.

— Вижте, лейтенанте…

— Наричай ме Сет.

— Добре, Сет. Ще се престраша да говоря открито. Благодаря за информацията, но…

— Но не си сигурен, че можеш да ми се довериш и нямаш желание да излагаш клиента си на опасност.

— Ами да.

— Разбирам.

Платиха сметката и се качиха в колата. Снегът заваля така обилно, че чистачките едва смогваха да изтрият стъклото.

Франк бе вперил поглед напред. Вероятно бе потънал в размисъл или очакваше Джак да проговори.

— Е, добре. Ще се престраша. И бездруго нямам голям избор.

— Изборът е доста ограничен — рече Франк, без да отмества поглед.

— Да предположим, че Лутър е бил в къщата по време на убийството.

Франк погледна с облекчение към спътника си.

— Аха.

— Лутър не излиза лесно от равновесие. Човек трябва да го познава отблизо, за да знае как би реагирал в подобен случай. Имай предвид, че той е честен и сериозен мъж независимо от трите си присъди. Ако имах деца, бих ги поверил единствено на него, защото знам, че той ще ги пази като очите си. Лутър е невероятно способен човек. Нищо не убягва от погледа му. Нещата при него са винаги под контрол.

— Само дето дъщеря му го хвана в капана.

— Признавам, че не би предвидил такава постъпка. Никога не би я заподозрял в подлост.

— Джак, мисля, че познавам този тип хора. В практиката си съм попадал на изключително свестни крадци.

— Искам да ти кажа, че Лутър щеше сто на сто да се опита да предаде убиеца в ръцете на правосъдието. Нямаше да остави нещата току-така, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако няма някаква основателна причина да не го прави. Не е изключено убиецът да е бил човек, когото Лутър познава лично или задочно — от пресата.

— Имаш предвид някоя влиятелна особа, за която Лутър не би разгласил, защото е убеден, че няма да му повярват?

— Да, Сет. Има и още нещо. — Джак зави и наближи спортния център. — Никога преди не бях виждал Лутър уплашен. С него се е случило нещо. Той не може да си каже името от страх. Решил е да поеме върху себе си цялата отговорност, но не знам защо. Имам чувството, че не е имал намерение да се връща в Щатите.

— Но го е направил.

— Точно това не мога да проумея. Знаеш ли на коя дата е пристигнал?

Франк разлисти бележника си и намери точната дата.

— Трябва да разберем какво се е случило тогава, та той е решил да се върне.

— Причините биха могли да са най-различни — поклати глава Франк.

— Не си прав. Причината е само една. Отгатнем ли я, ще разгадаем цялата тайна.

Франк прибра бележника си и разсеяно прокара ръка по вратата на автомобила.

Джак паркира и се облегна назад.

— Лутър не се страхува само за себе си. Уплашил се е и за Кейт.

— Нима някой се е опитвал да я заплашва? — учуди си Франк.

— Не. Тя щеше да ми каже, ако има такова нещо. Някой е заплашил Лутър, че ще й стори зло, ако той се разприказва.

— Мислиш ли, че са замесени същите хора, които искаха да го убият?

— Предполагам.

Франк сви ръце в юмруци и погледна през прозореца. Пое дълбоко дъх и се извърна към Джак.

— Трябва да накараш Лутър да проговори. Ако го направи, ще препоръчам да му се издейства условна присъда и общественополезен труд вместо затворническата килия. Като отплата за сътрудничеството. Съливан едва ли ще си иска обратно скъпоценностите, щом успее да се добере до истинския виновник.

— С едната препоръка ли ще останеш?

— Добре де. Ще ти го кажа по друг начин. Проговори ли, ще принудя Горелик да приеме условията. Доволен ли си? — протегна ръка Франк.

Джак бавно пое подадената ръка и изгледа внимателно следователя.

— Доволен съм.

Франк слезе от автомобила, но после подаде глава на прозореца.

— Забрави за днешната ни среща. Все едно, че не сме се виждали. Аз също ще си държа езика зад зъбите. Говоря сериозно.

— Благодаря, Сет.

Сет Франк тръгна бавно към собствената си кола. Джак потегли, зави зад ъгъла и изчезна от погледа на следователя.

Адвокатът познаваше добре Лутър Уитни. Не можеше да си представи що за човек би подплашил до смърт стария му приятел.