Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (28)

28

Бил Бъртън се надвеси над командното табло. Тим Колин четеше някакъв доклад, седнал на бюрото си.

— Хей, Тим.

Колин вдигна глава озадачен.

— Спипали са го близо до сградата на съда. Искам да присъствам на задържането. За всеки случай.

 

 

Колата на Сет Франк летеше из града със святкаща синя лампа. Автомобилите почтително спираха, за да й направят път.

— Къде е Кейт? — обади се Джак откъм задната седалка, където лежеше, завит с одеяло.

— Предполагам, че в този момент й четат правата на арестантите. След това ще я обвинят в съучастничество.

— Давай да се връщаме, Сет. По-добре да се предам. Тогава ще я пуснат.

— Как ли пък не!

— Говоря сериозно, Сет — надигна се Джак.

— Аз също, драги. Иди се предай. С това няма да помогнеш на Кейт, но ще пропилееш последния шанс и на двама ви.

— Но тя…

— Аз ще се погрижа за нея. Вече се обадих на един приятел във вашингтонската полиция. Той е много свястно момче.

— По дяволите! — отпусна се на седалката Джак.

Франк отвори прозореца, протегна ръка и свали буркана от покрива на колата. Захвърли го на седалката до себе си.

— Как са ме подушили?

— Нямам представа — погледна Франк към огледалото за обратно виждане. — Предполагам, че някой е проследил Кейт. Аз обикалях наоколо, защото с нея се бяхме уговорили да се срещнем до Конферентния център, след като ти предаде пакета. Чух по полицейската радиостанция, че са те забелязали. Засякох по радиовълните в кой район те търсят и, слава богу, че те видях да изскачаш от онази улица. За малко да те премажа. Как се чувстваш?

— Отлично. Трябва да си устройвам всяка година по някоя такава гоненица, колкото да поддържам форма за купата „Най-бързо бягащ престъпник“.

Франк се изкикоти.

— Добре, че отърва кожата, приятелю. Радвай се на късмета си. Получи ли очакваното подаръче?

Джак изруга на глас. Съвсем беше забравил за пакета. Извади го от джоба си.

— Имаш ли фенерче?

Франк запали лампичката на тавана. Джак заразглежда снимките.

— С какво разполагаме? — попита го следователят.

— Със снимки на ножа за писма.

— Хм. Както и се очакваше. Забелязва ли се нещо по-особено?

— Май не — присви очи Джак в полумрака. — Но с уредите във вашата лаборатория сигурно ще се забележи.

— Слушай, Джак — въздъхна Франк, — снимките едва ли ще ни свършат кой знае каква работа. Дори и да идентифицираме отпечатъците, това няма доказателствена сила. Да не говорим, че не можеш да направиш генетична проба по снимка.

— Така. Не забравяй, че имам четиригодишен стаж на адвокат.

Сет намали скоростта. Наближаваха Пенсилвания Авеню, където движението беше доста оживено.

— Какво предлагаш в такъв случай?

Джак се почеса, разтри нараненото си коляно и рече:

— Преследвачите ми бяха способни на всичко, за да се доберат до ножа. Готови бяха да претрепят и мен, и теб, и който им се изпречи на пътя. Имаме си работа с доказани параноици.

— Което потвърждава теорията ни, че истината е неудобна за някоя много важна клечка. Е, получиха си ножа обратно. А ние какво да правим, Джак?

— Лутър не е направил тези снимки само за в случай, че ножът изчезне.

— Какво искаш да кажеш?

— Той се върна в Щатите след престоя си в Барбадос. Помниш ли? Чудехме се кое го е накарало да си дойде.

Франк спря на един червен светофар и се извърна назад.

— Така е. Наистина се върна. Да не би да си разбрал защо?

Джак внимателно се надигна и седна, снишил глава.

— Струва ми се, че да. Бях ти споменал, че Лутър е от този тип хора, които няма да оставят лъжата да възтържествува.

— Да, но той първо избяга от Щатите.

— Знам. Сигурно е действал по първоначалния си план. Завръщането му показва, че нещо го е принудило да промени намеренията си. Тогава е направил и снимките. — Джак ги разпери като ветрило.

Светна зелено. Франк отново потегли.

— Нищо не разбирам. Защо не е изпратил ножа в полицията, ако е решил да изобличи престъпника?

— Може би планът му е бил именно да го изпрати. Казал е на Едуина Брум, че дори и да й съобщи истината, тя няма да му повярва. Щом един от най-близките му хора би се усъмнил, какво остава за полицията, която на всичкото отгоре ще го обвини в опит за кражба?

— Да речем, че е имал проблем с правдоподобността. Каква е ролята на снимките?

— Да речем, че е искал да размени ножа срещу пари. Кое е най-сложното при такава операция?

— Начинът на заплащане — отговори веднага Франк. — Най-сложно е да измислиш как да получиш парите, без да попаднеш в капан. Обикновено инструкциите за получаването на предмета се изпращат след прибираното на сумата, но последното никак не е лесно. Именно това обяснява защо толкова отвличания завършват с неуспех.

— Ти как би организирал получаването на сумата?

Франк помисли малко и отвърна:

— Щом клиентите ми нямат желание да уведомят полицията, бих действал светкавично. Така ще поема по-малък риск и ще имам време да избягам.

— Как би го направил?

— Чрез превеждане на сумата по банков път. Имах един случай на присвояване на суми, когато работех в Ню Йорк. Помня, че престъпникът беше присвоил всичко чрез банкови трансфери. Не можеш да си представиш какви страхотни пари се въртят ежедневно. Кой ще тръгне да проследява пътя им? Умният престъпник може да си прибере сумичките и да изчезне, преди да са го усетили. Изпращаш инструкциите на клиентите си и те ти прехвърлят парите. Цялата работа отнема няколко минути. Доста по-приятен вариант, отколкото да си ги търсиш до някоя боклукчийска кофа в парка, където ще ти пръснат черепа още щом се появиш.

— Предполагам, че можеш да проследиш хода на сумата, която прехвърляш.

— Разбира се. Нали трябва да назовеш банката, където я изпращаш, и сметката също.

— Да предположим, че изнудваният е достатъчно опитен, за да успее да проследи хода на сумата. Какво става после?

— После може да успее да се добере до някаква информация, като започне от номера на сметката, макар че никой престъпник не би използвал истинското си име или осигурителен номер в този случай. Човек с интелигентността на Уитни би заложил и някои други инструкции предварително, така че сумата да се раздроби и прехвърли по други банки в момента на получаването си. Следата постепенно изчезва и изнудвачът може спокойно да се ползва от богатството си.

— Сигурен съм, че Лутър е направил нещо подобно.

Франк внимателно се почеса около превръзката на главата. Шапката му беше нахлупена и го притесняваше.

— Само едно нещо не разбирам. Защо му е било да го прави? Не се е нуждаел от парите след обира в имението на Съливан. Имал е предостатъчно, за да изчезне безследно. След известно време щяха да решат, че е излязъл от играта.

— Прав си. Можел е да постъпи и по този начин. Нищо не му е пречело Да се покрие и да забрави за цялата работа, но той се връща. На всичкото отгоре очевидно е изнудвал убиеца на Съливан. Щом мотивът му не е бил да се обогати, защо е решил да го прави?

— За да ги поизпоти малко — отсече следователят след кратък размисъл. — Да им напомни за присъствието си и да ги унищожи чрез доказателството, което притежава.

— Но той не е бил убеден, че това доказателство е достатъчно само по себе си.

— Защото убиецът е високопоставена особа.

— Точно така. Ти как би действал?

Франк спря колата и я паркира.

— На негово място бих се опитал да се сдобия с още доказателства.

— Как? По пътя на изнудването?

— Предавам се — разпери ръце Франк.

— Ти каза, че сумата може да се проследи от изнудената страна.

— Аха.

— Възможен ли е обратният вариант — получателят да проследи откъде е изпратена сумата?

— О, господи! Ами разбира се — плесна се по челото Франк, забравил за мозъчното сътресение. — Уитни е можел да докаже кой му праща парите. Враговете му смятат, че си играят на котка и мишка и че те са котката. А той пък си мисли обратното, готвейки се да скочи отгоре им.

— Те пък едва ли подозират за клопката.

— Може да се стигне до първоизточника на парите, каквито и защитни бариери да сложиш по пътя на сумата. Всеки трансфер се извършва чрез Федералния резерв. Сдобиеш ли се с номера на трансфера, останалото е детска занимавка. Уитни е знаел, че дори и да не успее в издирването, фактът, че е получил някаква сума, е изобличаващ сам по себе си. Достатъчно е било да подаде на ченгетата тази информация заедно с името на изпращача…

— И тогава всичко става много правдоподобно — довърши мисълта му Джак. — Трансферите не лъжат. Парите са изпратени. Сигурен съм, че сумата е била огромна, което прави нещата още по-очевидни. Уитни им е залагал клопка чрез самото изпращане на откупа.

— Хрумна ми нещо друго, Джак. Ако той е замислял отмъщение, сигурно е възнамерявал накрая да докладва пред полицията. Просто е щял да влезе и да им се разкрие заедно с доказателствата си.

— Затова и потърси помощта ми — кимна Джак, — но те веднага са се сетили да му запушат устата чрез Кейт. След това са решили, че един куршум ще свърши по-добра работа.

— Лутър се е канел да се предаде.

— Точно така.

Франк разтри бузата си.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Че е предвиждал как ще се развият събитията — отвърна веднага Джак. Двамата се спогледаха.

— Лутър е подозирал, че срещата с Кейт е капан — рече тихо следователят. — Въпреки това е решил да се появи. А аз се мислех за много умен…

— Може би е смятал, че това ще е единствената възможност да я види.

— По дяволите. Уважението ми към този човек нараства с всяка изминала минута. Нищо, че е бил крадец.

— Знам как се чувстваш.

Франк включи на скорост и отново потегли.

— Та докъде стигнахме с предположенията?

— И аз не знам — каза Джак и отново легна на седалката.

— Докато не разкрием самоличността на убиеца, не можем да предприемем нищо.

— Нали разполагаме с улики? — разпалено извика Джак и отново се отпусна, сякаш енергията му се изля наведнъж. — Само дето не мога да ги проумея.

Двамата замълчаха.

— Джак, държа да ти дам един съвет. Нелепо е, че го чуваш от устата на полицай, но мисля, че не е зле да се покриеш. Поспестил ли си нещичко? Май и на теб ти е дошло времето да изчезнеш вдън земя.

— И да оставя Кейт на произвола на съдбата? Какво ще стане с нея, ако не разкрием престъпниците? Чакат я поне десет-петнайсет години за съучастничество. Никога не бих се покрил, Сет. Ако ще да ме въртят на шиш.

— Прав си. Извинявай.

Сет хвърли поглед през прозореца. Автомобилът до тях изведнъж започна да прави обратен завой. Франк натисна рязко спирачките. Колата му се извъртя със свистене и удари бордюра. Автомобилът с канзаска регистрация, който едва не се сблъска с тях, бързо изчезна в мрака.

— Смотани туристи! Некадърни копелета! — задъха се от яд Франк, стиснал здраво волана. Предпазният колан свърши добра работа, но се бе впил доста болезнено в рамото му. Отново го заболя главата. — Копеле мръсно! — изрева пак следователят, макар че нямаше кой да го чуе. Сети се за спътника си и се обърна разтревожен към задната седалка. — Как си?

Джак беше долепил лице до прозореца и напрегнато гледаше нещо.

— Джак? — Франк откопча колана си и го стисна за рамото. — Какво ти става?

Джак го погледна и отново впери очи навън. Франк се изплаши, че му е станало нещо от удара. Попипа главата му, да не би да е ранена, но Джак го хвана за ръката и после посочи през прозореца. Франк погледна навън.

Дори и неговите здрави нерви се разтресоха. Виждаше се само гърбът на Белия дом, който изведнъж се вряза в съзнанието му.

Умът на Джак работеше трескаво. Сети се как президентът се беше свил от болка по време на запознанството им, когато Дженифър го прихвана за лакътя. Беше се оплакал, че е получил травма на тенис корта. Пропуснал бе да отбележи, че някой го е намушкал с нож за писма. Припомни си необикновения интерес на Тайните служби към убийството на Кристин Съливан, както и присъствието на Алън Ричмънд пред съда в деня на делото. „Озовах се точно до него.“ Франк бе споменал, че старчето с камерата се похвалило как попаднало до Лутър, следвайки президента. Това обясняваше наглостта на извършеното убийство. Та кой би спрял един таен агент, охраняващ президента? Никой. Ето защо Лутър се е съмнявал, че ще му повярват. Ставаше дума за президента на Съединените щати!

Джак се сети и за още едно знаменателно събитие преди завръщането на Лутър в страната. Алън Ричмънд беше дал пресконференция, за да изкаже публично болката си от убийството на младата Кристин Съливан. Сигурно се е забавлявал с жената на приятеля си, когато нещо е довело до убийството й. После този подлец е решил да печели политически дивиденти чрез образа на чувствителния, загрижен приятел, върл враг на престъпността. Изиграл бе ролята си великолепно. А всъщност всичко бе един фарс, излъчван от световните медии. Как ли се бе чувствал Уитни? Човек лесно можеше да си представи. Ето защо се беше върнал старецът. Искал е да разчисти сметките си с този негодник.

Джак пак погледна през прозореца.

Тим Колин беше подал глава от автомобила точно под уличната лампа. Незначителният инцидент бе привлякъл любопитството му. До него седеше Бил Бъртън. Колин приведе рамене и вдигна затъмнения прозорец на лимузината. Бъртън постави буркана на покрива на автомобила и наду сирената. Колата на агентите профуча с бясна скорост покрай задния вход на Белия дом и се спусна към квартала, където се очакваше залавянето на Джак.

Адвокатът хвърли един поглед към Сет Франк и се усмихна горчиво на скорошното му избухване. Сети се, че Лутър бе изругал по същия начин точно преди да издъхне. Спомни си, че бе чул същата реплика в участъка, когато му показа вестника с усмихнатия президент на първа страница.

Предсмъртните думи на Лутър. Колко гняв и озлобление имаше в тях!

— Копеле мръсно! — процеди Джак.

 

 

Алън Ричмънд стоеше до прозореца и се косеше, че е заобиколен от некадърници. Глория Ръсел беше загубила ума и дума. Президентът бе прекарал с нея пет-шест нощи и интересът му се беше изчерпал. Реши да я изхвърли от екипа си, когато му дойде времето. След изборите щеше да потърси истински професионалисти. Подчинените му трябваше да го оставят на мира, за да се съсредоточи върху съдбините на страната.

— Според проучванията не съм мръднал напред с нито един процент — заяви той, вперил поглед навън.

— Толкова ли е важно дали ще спечелиш с шейсет или със седемдесет процента? Победата си е победа.

— Да — изсъска той и се извъртя на пети. — Много е важно, по дяволите!

Глория прехапа устни и се опита да го успокои.

— Ще утроя усилията ни, Алън. Може би трябва да ударим под кръста конкурентите.

— Поне това трябва да успеем да направим, Глория.

Тя сведе поглед. Каза си, че минат ли изборите, ще се отдаде на околосветски пътешествия. Щеше да обикаля из места, където не познава никого. Имаше нужда от нов старт. Това щеше да й възвърне равновесието.

— Добре, че разрешихме онзи досаден проблем — рече той с ръце, сключени зад гърба. Представляваше великолепна гледка — висок, безупречно сресан и елегантен. Сякаш всеки миг щеше да поведе след себе си непобедима армада. Но историята бе направила мита за непобедимите армади на пух и прах.

— Отърва ли се вече от онова нещо?

— Не. Пазя си го в бюрото. Може би все още желаеш да си го прибереш — изрече той тъй саркастично, че на Глория й се прииска да си тръгне веднага.

— Остана ли ни нещо друго за обсъждане?

Ричмънд поклати глава и пак застана до прозореца. Ръсел посегна към дръжката на вратата, когато Бил Бъртън влетя в кабинета.

— Имаме проблем — каза той.

 

 

— Кажи ми какво иска той в крайна сметка — избоботи президентът, докато разглеждаше снимките.

— Бележката не го съобщава — отговори бързичко Бъртън. — Предполагам, че му трябват пари, тъй като ченгетата са по петите му.

— Много ме озадачава фактът, че Джак Греъм е решил да изпрати снимките до нас. — Ричмънд погледна многозначително към Глория Ръсел.

Бъртън нямаше желание да защитава Глория, но реши, че времето е твърде оскъдно, за да се заяждат един с друг.

— Сигурно Уитни му е казал — рече той.

— Доста дълго е почакал, преди да ни се обади — парира го президентът.

— Възможно е Уитни да го е направил по заобиколен път, така че Греъм да достигне до извода сам, след като поразмисли.

Президентът захвърли снимките. Ръсел притеснено отклони поглед от него. Видът на ножа за писма я беше парализирал от ужас.

— Бъртън, не виждам с какво ни заплашват тези снимки — каза президентът.

Агентът седна и прокара ръка по лицето си.

— Аз поразсъждавах над този проблем. Предполагам, че Джак просто посяга към последната сламка. Положението му е неспасяемо, а приятелката му е зад решетките. Сто на сто е изпаднал в отчаяние. Осенило го е вдъхновението. Проумял е няколко очевидни неща и е решил да си опита късмета, като ни размаха снимките под носа.

Ричмънд се изправи и прокара пръст по чашата за кафе.

— Можем ли да го открием?

— Има начини, но не знам колко време ще отнеме.

— Какво ще стане, ако пренебрегнем предизвикателството?

— Не е изключено да си затрае и да офейка нанякъде.

— Ами ако го залови полицията…

— … и той се разприказва? — довърши изречението Бъртън. — Напълно е възможно да се случи точно така.

Президентът вдигна една снимка.

— Цялата му версия се крепи само на тези картончета. Защо да се притесняваме?

— Мен не ме тревожи изобличителната сила на снимките — отбеляза агентът.

— Разбирам. Ти се страхуваш, че те могат да бъдат добавени към разни други улики, с които полицията разполага, и да последват доста неудобни въпроси.

— Може и така да се каже. Не забравяйте, че с вас е свършено при възникване и на най-малкото подозрение. Как ще спечелите следващите избори? Сигурно на това разчита Джак. В този момент трябва да се избягват всякакви скандали.

Президентът се замисли. Не биваше да допуска нещо да попречи на преизбирането му.

— Откупът няма да свърши работа, Бъртън. Знаеш го много добре. Самият Треъм е опасен. — Ричмънд стрелна с поглед Ръсел, която по време на целия разговор седеше със сведен поглед и с ръце на скута. Как може да е такова мекотело! — каза си презрително.

Седна на писалището си и отвори някаква папка.

— Занимай се със случая, Бъртън — рече той и ги отпрати.

 

 

Франк погледна към часовника на стената, затвори вратата на кабинета си и грабна телефона. Главата още го болеше, но докторите предвиждаха скорошно възстановяване.

— Добър ден. Разговаряте с мотел „Президент“ — отвърнаха му от другата страна.

— Бихте ли ме свързали със стая 233?

— Един момент, моля.

Изминаха няколко секунди. Франк започна да се притеснява. Джак трябваше да се намира в стаята си.

— Ало?

— Аз съм.

— Как си?

— Доста по-добре от теб, предполагам.

— Как е Кейт?

— Пуснаха я под гаранция. Успях да я прехвърля при мен.

— Сигурно много се радва.

— Не подбираш думите си с необходимата точност. Слушай, нещата са много напечени. Плюй си на петите, не се колебай. Говоря сериозно.

— Но Кейт…

— Джак, те разполагат само с показанията на един-единствен журналист, който се е опитал да я изнуди за интервю. Полицията не те е видяла в посочения район. Кейт няма да има никакви проблеми. Говорих вече с прокурора. Той е склонен да оттегли обвинението.

— Дано да си прав.

— По дяволите, Джак! Кейт ще се оправи сто пъти по-добре от самия теб, ако не се замислиш за бъдещето си. Трябва да бягаш. Тя също те умолява да го направиш.

— Кейт ли?

— Днес разговарях с нея. Този път бяхме удивително единодушни.

Джак се успокои и въздъхна.

— Добре. Накъде да поема?

— Смяната ми свършва в девет часа. Ще бъда при теб точно в десет. Дотогава да си стегнал багажа си. Аз ще имам грижа за останалото.

Франк затвори и си пое дълбоко дъх. Даваше си сметка какъв риск е поел. Реши, че е по-добре да не мисли за това.

 

 

Джак погледна часовника си. Единствената чанта с багаж се мъдреше на леглото. Не беше взел много неща за из път. Телевизорът в ъгъла на стаята работеше, но не предаваха нищо интересно. Джак усети жажда и погледна дали му се намират монети. Щеше да изтича до автомата за безалкохолни напитки в дъното на коридора. Надзърна през вратата, сложи тъмните очила и бейзболната шапка и се измъкна безшумно. Вратата на стаята до стълбището също се отвори, но Джак не я чу. Той дори не заключи след себе си.

Когато се върна в стаята, осветлението беше изключено. Това го поучуди, защото не си спомняше да е загасял лампите. Протегна се към ключа на стената, но някой тръшна вратата зад гърба му и го повали на леглото. Джак бързо се извъртя на една страна и успя да различи силуетите на двама мъже. Този път нападателите му не бяха покрили лицата си с маски, което не беше добър знак.

Джак опита да се втурне към вратата, но двата пистолета препречиха пътя му. Той се отпусна на леглото и прикова поглед в лицата на мъжете.

— Гледай ти какво съвпадение. Та ние се познаваме. Ти се опита да ме очистиш — посочи той към Колин, — а ти се постара да ме измамиш — извъртя се Джак към Бъртън. — Направи го много успешно. Бъртън ти беше името, нали? Бил Бъртън. Имам страхотна памет за имена.

Колин погледна към Бъртън и реши да каже нещо:

— Агент от Тайните служби Тим Колин. При последната ни среща здравичко ме намлати, Джак. Сигурно си бил доста изявен спортист в гимназията.

— Аха. Още ме боли рамото.

Бъртън седна до Джак.

— Мислех, че добре съм си покрил следите. Как ме намерихте?

— Едно птиченце ни каза къде си, Джак — погледна Бъртън към тавана.

— Слушайте, аз изчезвам. Нямам намерение да се връщам в този град. Едва ли е необходимо да прибавите и моя труп към предишните си постижения.

Бъртън изгледа пътната чанта, стана и пъхна пистолета си в кобура. Грабна Джак за яката и го притисна към стената. След това чевръсто претършува цялата стая. Увери се, че няма монтирани подслушвателни устройства и накрая бръкна в чантата на Джак. Извади снимките и ги разгледа внимателно.

Мушна ги доволно във вътрешния си джоб и се усмихна.

— Извинявай, но параноята е нещо задължително в моя занаят — рече той и седна. — Джак, кажи ми защо изпрати такава снимка на президента.

— Ами след като се забърках в тая каша, се надявах шефът ви да допринесе с някоя и друга пара за заминаването ми. Можехте да ми прехвърлите сумата по банков път, както сте направили с Лутър.

Колин изсумтя, поклати глава и се ухили.

— Светът не е устроен по този начин, приятелче. Трябваше да намериш някакво друго разрешение на проблема си.

— Сгреших, че не последвах вашия пример — не се остави длъжен Джак. — Пречи ли ти някой, ликвидирай го.

Усмивката на Колин замръзна. Лицето му помръкна.

Бъртън се изправи и закрачи из стаята. Извади една цигара, смачка я и я пъхна в джоба си. Обърна се към Джак и рече тихо:

— Трябваше просто да се изпариш, Джак. Само така щеше да отървеш кожата.

— Как ли не! Та вие следите всяка моя стъпка!

— Знае ли човек — сви рамене Бъртън.

— Защо сте толкова сигурни, че не съм предал същата снимка на полицията?

Бъртън извади пак снимките и ги погледна.

— Правени са с полароид. Всеки стандартен филм за този тип апарати има по десет пози. Уитни беше пратил две снимки на Ръсел, ти изпрати една на президента, а тук има седем парчета. Съжалявам, Джак. Номерът няма да мине.

— Ами ако съм съобщил подозренията си на Сет Франк?

— Онова птиченце щеше да ми каже, ако го беше направил — поклати глава Бъртън. — И все пак, самият лейтенант скоро ще се присъедини към нас, така че ще изясним този въпрос.

Джак скочи и хукна към вратата. Един железен юмрук се заби в бъбреците му. Той се свлече на пода. След около секунда се озова отново на леглото.

— Вече сме квит, Джак — заяви Колин.

Джак изстена, сви се на една страна и опита да превъзмогне болката. Приседна и си пое дъх.

Когато най-сетне успя да вдигне глава, прикова очи в Бъртън. По лицето му се изписа недоумение.

— Какво има? — рече заинтригувано агентът.

— Мислех, че си от свестните — отвърна тихо Джак.

Бъртън не каза нищо. Настъпи мълчание.

Колин сведе поглед.

Най-сетне Бъртън заговори с дрезгав глас:

— И аз така си мислех, Джак. — Преглътна мъчително и продължи: — Не се забърках в тази каша по собствено желание. Ако Ричмънд не си беше разигравал коня, нямаше да се случи нито едно от всичките тези трагични събития. Работата е там, че възникна проблем и ние трябваше да го разрешим.

Агентът се изправи и погледна часовника си.

— Съжалявам, Джак, наистина съжалявам, че постъпваме по този начин. Едва ли ми вярваш, но аз ти говоря истината.

Погледна към Колин и кимна. Колин притисна Джак към леглото.

— Надявам се, че президентът ще оцени старанието ви — отбеляза с горчивина Джак.

— Да кажем, че разчита на него — усмихна се печално Бъртън.

Джак се отпусна назад. Дулото на пистолета се приближаваше към лицето му. Усети мириса на метала. Представи си дима и полета на куршума.

В този миг се разнесе страхотен трясък. Колин се извъртя светкавично. Вторият удар по вратата я изтръгна от пантите и половин дузина полицаи влетяха в стаята с извадени пистолети.

— Никой да не мърда. Хвърли оръжието. Веднага.

Колин и Бъртън побързаха да се подчинят. Джак лежеше със затворени очи. Постави ръка на разтуптяното си сърце.

— Ние сме агенти от Тайните служби на Съединените щати — заяви Бъртън пред мъжете в сини униформи. — Картите ни за самоличност са във вътрешните ни джобове. Този човек тук е отправял заплахи към президента. Готвехме се да го арестуваме.

Ченгетата извадиха картите им за самоличност и ги разгледаха без особен интерес. Двама от тях издърпаха Джак, а третият му изчете списъка с правата на арестантите. Поставиха му белезници.

Картите за самоличност бяха върнати на притежателите им.

— Агент Бъртън, ще трябва да поизчакате, докато полицията се занимае с мистър Греъм. Убийството е по-тежко престъпление от заплахите към президента. Струва ми се, че ще мине доста време, докато си получите човека, освен ако той не се окаже столетник.

Ченгето хвърли един поглед към пътната чанта.

— Трябваше да офейкаш преди няколко дни, Джак. Рано или късно все щяхме да се доберем до теб. — Направи знак на хората си да изведат арестувания.

Обърна се към недоумяващите агенти и се усмихна широко.

— Един информатор ни се обади. В повечето случаи тези сигнали са лъжливи, но сега ни провървя. Може и повишение да получа. Няма да ми се отрази зле. Всичко хубаво, господа. Много поздрави на президента.

Полицаите напуснаха сградата заедно със задържания. Бъртън погледна към Колин и извади снимките от палтото си. Джак Греъм не разполагаше с никакви доказателства. Каквото и да разправеше на полицаите, никой нямаше да му повярва. Горкото копеле. Един куршум в главата щеше да е далеч по-милостив изход за него. Двамата агенти прибраха пистолетите и излязоха.

Десет минути по-късно вратата на съседната стая се отвори и някой се вмъкна в стаята на Джак. Обърна телевизора и отвъртя задния капак. Имитацията беше великолепно изработена. Мъжът сръчно извади записващата камера отвътре и набута кабелите до стената.

В съседната стая се намираше звукозаписното устройство. Мъжът прибра кабела му в една чанта и извади касетката от гнездото.

Десет минути по-късно от мотела излезе забързан господин с раница на гръб. Тръгна наляво и стигна до автомобила със запален мотор в края на паркинга. Тар Кримзън подхвърли небрежно касетата към шофьора и се насочи към мотоциклета си — „Харли Дейвидсън“, хиляда и двеста кубика, най-голямата радост в живота му. Възседна го и потегли гръмовно в тъмната нощ. Монтирането на видеозаписното устройство се беше оказало играчка за него. Стандартната лента му свърши добра работа. Не знаеше какво е записал, но трябва да беше нещо много съществено, щом Джак му обеща безплатни правни услуги в продължение на цяла година. Докато пърпореше по булеварда, Тар се сети с усмивка за последния им разговор във фирмата, когато се беше похвалил с интереса си в технологиите за полицейски надзор.

Автомобилът от паркинга пред мотела също потегли. Сет Франк бе поставил едната си ръка на кормилото, а другата — върху касетата. Макар и да не бе почитател на седмото изкуство, очакваше с нетърпение да пусне видеото.

 

 

Бил Бъртън седеше в малката уютна спалня, където жена му бе заченала и четирите им деца. Двайсет и четири години бяха прекарали заедно. Бил Бъртън хранеше децата рано сутринта, преди да рапортува явяването си за сутрешната смяна, а съпругата му си поспиваше още малко.

Доскоро съдбата бе благосклонна към Бил Бъртън. Той така и не забогатя, но това нямаше голямо значение. Съпругата му завърши училището за медицински сестри, след като децата поотраснаха. Нейната заплата се отрази добре на семейния бюджет, но по-важното беше, че тя за първи път нравеше нещо единствено за себе си. Колко щастливи мигове бяха преживели в тази къща, разположена в китен и безопасен квартал. Престъпници е имало винаги. Те нямаше да се свършат, но и хората като Бъртън също щеше да ги има. Борбата между двата лагера нямаше да спре никога.

Бъртън погледна през прозореца на спалнята. Беше си взел почивен ден. Човек би помислил, че е някой набит дървар, ако съдеше по дънките, яркочервената фланела и грубите ботуши. Съпругата му разтоварваше багажника на колата. Току-що го бяха напълнили в супермаркета. От двайсет години пазаруваха все на този ден от седмицата. Бъртън наблюдаваше с възхищение как жена му се навежда, за да издърпа чантите. Петнайсетгодишната Крие и деветнайсетгодишната хубавица Сидни (която бе подлудила състудентите си в „Джонс Хопкинс“) помагаха на майка си. Другите им две деца вече се бяха отделили. От време на време се обаждаха за съвет при закупуването на къща или кола. Имаха дългосрочни планове за бъдещата си кариера. Колко приятни бяха тези разговори. Бъртън и съпругата му бяха истински късметлии с тези добри деца.

Бил седна на малката масичка в ъгъла, отключи чекмеджето и извади една кутия. Отвори капака й. Взе петте аудиокасети и ги сложи до писмото, което беше съчинил тази сутрин. Писмото беше адресирано до Сет Франк, на когото държеше да се издължи.

Отдолу се разнесе смях. Бъртън отиде до прозореца. Сидни и Крие бяха започнали бой със снежни топки, а съпругата му Шери се бе оказала между двете враждуващи страни. Боят завърши с групово изтъркулване на земята.

Бъртън се извърна и се разплака за първи път в живота си. По време на полицейския си стаж в ръцете му бяха издъхвали малки деца, пребити до смърт от собствените им родители. Беше видял какви ли не ужаси, но сега не се сдържа. Сълзите му имаха солен вкус. Той не ги избърса. Остави ги да се стичат по лицето му. Съпругата и децата скоро щяха да влязат в къщата. Вечерта щяха да ходят на ресторант. По ирония на съдбата Бил Бъртън навършваше четирийсет и пет.

Той се приведе над бюрото и бързо издърпа револвера. Една снежна топка се пръсна в прозореца. Децата искаха таткото да слезе и да си поиграе с тях.

Съжалявам. Обичам ви. Много ми се искаше да остана с вас. Простете ми за всичко, което съм сторил. Не се сърдете на баща си. Натика дулото дълбоко в гърлото си, преди да е загубил кураж. Усети вкуса на студения, тежък метал. Венецът му се разкървави.

Бил Бъртън бе направил всичко по силите си, за да предотврати разкриването на истината. Беше извършил престъпления, беше убил една невинна жена, но помогна и при убийствата на още пет други нещастници. Сега тревогата бе отминала, за да отстъпи място на растящото отвращение и ужас от последните месеци. Прекара предната нощ с отворени очи, легнал до жената, на която бе посветил с любов двайсет и четири години от живота си. Тогава Бил Бъртън проумя, че не може да се примири със стореното и да преживее позора.

Бил погледна към аудиокасетите — неговата истинска застраховка. Ето това беше наследството и странната му епитафия. Поне щеше да стори добро. Слава богу.

Сви устни в тънка усмивка. Тайните служби… Е, сега всички тайни ще отидат по дяволите. Сети се за Алън Ричмънд и очите му блеснаха. Дано ти лепнат доживотна без право на помилване. И да изкараш до сто години, гад мръсна!

Пръстът му се стегна около спусъка.

Още една топка тупна по прозореца. Викаха го. Сълзите отново бликнаха при мисълта кого оставя след себе си. Проклет да си! — изтръгна се задавено от устата му. Чувството за болка и вина бе наистина непоносимо.

Простете ми. Не ме намразвайте. Моля те, Господи, не ме намразвай!

Отекна гръм. Игрите на двора секнаха. Три погледа се стрелнаха към горния етаж. След минути от къщата се разнесоха пронизителни писъци и огласиха тихия квартал.