Дейвид Балдачи
Абсолютна власт (16)

16

Лора Саймън бе изгубила всякаква надежда, че ще открие нещо.

Целият микробус на компанията за почистване на килими беше покрит с тънък слой прах за откриване на дактилоскопни следи. Решиха да използват дори специалното лазерно устройство от полицейското управление в Ричмънд. За съжаление попадаха все на следи, които ги отвеждаха към познати лица. Лора вече разпознаваше безпогрешно следите от пръстите на Петис. Те имаха едни от най-редките криви, а белегът върху палеца на Петис бе довел до арестуването му във връзка с голямата автомобилна кражба преди години. Престъпниците с белези по ръцете бяха лесна плячка за полицията.

Дактилоскопните следи от Будижински също излязоха наяве. Очевидно той бе натопил пръста си в някакъв разтворител, преди да се докосне до дървената рамка в задната част на автомобила. Следата бе толкова ясна, че всякаква грешка бе изключена.

Лора бе успяла да различи петдесет и три следи, но те не й вършеха работа. Тя седна в средата на микробуса и се огледа съкрушена. Беше изследвала всяко местенце, където би се задържал отпечатък. Нямаше ниша или цепнатина, която да не бе изучила с помощта на лазерното устройство.

Опита се да си представи за двайсети път движенията на товарачите и шофьора — местенето на оборудването, повдигането на бутилките с почистващи препарати, издърпването на маркучите, отварянето и затварянето на вратите. Огледалото за обратно виждане бе идеалното място за оставяне на следи. Задачата на Лора се затрудняваше от факта, че следите избледняват с течение на времето, а трайността им зависи от повърхността и климата. Съчетанието на влага и топлина бе най-добрата комбинация за запазването им.

Лора отвори жабката и отново прегледа съдържанието й. Всеки предмет бе грижливо описан и изследван. Разлисти страниците на дневника за поддръжка на микробуса. Виолетовите петна по хартията й напомниха, че нинхидринът в лабораторията е на привършване. Дневникът бе доста поомачкан, макар че не се беше налагала честа нужда от ремонт на колата. Компанията очевидно се придържаше строго към мерките за безопасност. Всички проблеми по движението на автомобила бяха подробно описани и заведени. Компанията разполагаше със собствен сервиз.

Погледът на Лора попадна върху една бележка, която привлече вниманието й. Забеляза, че за разлика от останалите, които бяха подписани все от Дж. Хенри или Х. Томас (двамата механици на „Метро“), данните завършваха с инициалите Дж. П. Джероум Петис. Дж. П. беше отбелязал, че маслото е било на привършване и той е добавил няколко литра. В тази новина не би имало нищо интересно, ако датата й не съвпадаше с посещението в имението на Съливан.

Саймън се прекръсти и излезе от микробуса. Отвори капака. Втренчи се в двигателя. Освети мястото по-добре и попадна на отпечатъците само след минута. Омаслена следа от палец върху резервоарчето с вода за чистачките, където човек би се подпрял, докато борави с капачето за маслото. Лора разбра веднага, че отпечатъкът не е от Петис. Грабна картата с отпечатъците на Будижински. Беше почти стопроцентово сигурна, че следите няма да съвпаднат. Оказа се права. Подготви внимателно картата с новите отпечатъци и се втурна към кабинета на Франк. Завари го на прага с шапка и палто в ръка.

— Страхотна си, Лора!

— Защо не попитаме Петис дали Роджърс не се е включил в доливането на масло?

Обадиха се в компанията, но Петис вече си беше тръгнал. Никой не отговори на домашния му телефон.

Лора разглеждаше снетата следа тъй, сякаш в ръцете й е попаднало безценно съкровище.

— Не се занимавай с тази работа. Аз ще направя сверка с отпечатъците в картотеката. Нямам нищо против да работя цяла нощ, ако се наложи. Трябва да използваме връзката на Феърфакс с базата данни. Нашият терминал още не е свързан. — Саймън имаше предвид автоматизираната система за разпознаване на отпечатъци в Ричмънд, която осигуряваше достъп до компютъризираната база данни на щата.

— Имам по-добра идея — рече Франк.

— Каква е тя?

Франк извади визитка от джоба си и набра един телефонен номер.

— Бихте ли ме свързали с агент Бил Бъртън, ако обичате?

 

 

Бъртън и Франк потеглиха към сградата на ФБР, разположена на Пенсилвания Авеню. Повечето туристи намираха тази сграда, носеща името на Хувър, за доста ъгловата и грозна, но все пак не пропускаха да я посетят. В нея се помещаваше Националният център по криминалистика с компютъризирана информационна система, побрала в себе си четиринайсет централизирани бази данни, и две подсистеми с най-голямата в света колекция на престъпници. Всеки полицай би изпаднал във възторг от достъпа до нея. Десетките милиони картончета с отпечатъци увеличаваха значително шансовете на Франк да открие каквото търси.

След като предадоха картончето с отпечатъците на техниците от ФБР (инструктирани да се заемат веднага със задачата), Бъртън и Франк застанаха в коридора с чаша кафе в ръка. Изчакваха нервно резултатите.

— Ще им трябва малко време, Сет. Компютърът подава изобилие от възможни варианти. Техниците ще извършат окончателното разпознаване ръчно. Аз ще се навъртам наоколо. Привършат ли, веднага ще ти се обадя.

Франк погледна часовника си. Най-малката му дъщеря щеше да участва в някакво представление, насрочено за след четирийсет минути. Тя много държеше татко й да я види в ролята на зеленчук.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Остави ми само телефонен номер, за да знам къде да те търся.

Франк остави номера си и побърза да излезе. Следата можеше да се окаже буря в чаша вода, но предчувствията му подсказваха, че от откритието на Саймън ще излезе нещо по-сериозно. Беше изминало доста време от извършването на убийството. Обикновено в такива случаи не можеше да се разчита на никаква гореща следа. Въпреки всичко се оказа, че попаднаха на нея там, където най-малко очакваха. Франк се радваше на непредвидения обрат. Усмихна се ведро. Сети се и за шестгодишната си дъщеричка, която щеше да тича по сцената, костюмирана като краставичка.

Бъртън го наблюдаваше как се отдалечава. Той също се усмихна, но по съвършено различни причини. При обработката на дактилоскопни следи ФБР използваше фактор на чувствителност и надеждност, свеждащ вероятностите до минимум. Това означаваше, че системата щеше да подаде данните на един човек. Бъртън не сподели с Франк и факта, че е получил далеч по-големи пълномощия за работа по случая, а това му даваше значителна преднина от гледна точка на необходимото време.

По-късно същата вечер Бъртън прикова поглед в едно име, което не му говореше нищо.

ЛУТЪР АЛБЪРТ УИТНИ

Рождена дата: 5 август 1929 г. Първите три цифри на номера на социалната осигуровка бяха 179, което показваше, че Уитни е регистриран в Пенсилвания. Ръст: 173 см. Петсантиметров белег на лявата ръка, под лакътя. Данните съвпадаха с описанието на Роджърс, дадено от Петис.

Бъртън се добра до информация за миналото на Уитни посредством индекса за идентификация. Оказа се, че търсеното лице има три присъди за кражби с взлом в три различни щата. Уитни бе прекарал доста дълги интервали от време в затвора. Последното му освобождаване датираше от средата на седемдесетте години. Оттогава не се беше замесвал в престъпления, разкрити от властите. Бъртън познаваше този тип престъпници. Знаеше, че те стават все по-добри в занаята си и залавянето им често е невъзможно.

Последният регистриран адрес на Уитни бе нюйоркски. Подаден преди около двайсет години.

Бъртън реши да започне от най-лесното. Влезе в първата телефонна кабина и се зарови в указателите. Най-напред провери вашингтонския. Не откри нищо. Насочи вниманието си към Северна Вирджиния. Намери няколко абонати с името Лутър Уитни. Свърза се с полицията на Вирджиния, където имаше лични познати. Данните за собственици на превозни средства разкриха, че единият Лутър Уитни е на двайсет и три, а другият — на осемдесет и пет години. Важното бе, че този Лутър Уитни, който живееше на Уошингтън Авеню 1645 в Арлингтън и бе роден на пети август 1929 г., имаше същия номер за социално осигуряване като крадеца, регистриран във ФБР. Оставаше да се изясни името Роджърс.

Бъртън извади бележника си. Франк бе проявил любезността да го запознае с документацията по разследването. Бъртън набра номера на Джероум Петис и се представи като колега на следователя. Зададе въпроса, който го интересуваше. Наложи се да изчака с опънати нерви пет безкрайни секунди, преди да получи отговор. Оказа се, че си е струвало да се понапрегне.

— Ами да! Точно така! Щяхме да го закъсаме насред пътя. Някой беше оставил капачката на маслото развъртяна. Помолих Роджърс да ми помогне, защото беше седнал върху кашона с масло, който винаги държим отзад в колата.

Бъртън благодари и затвори. Оставаше му още малко време, преди да предаде информацията на Франк. Въпреки изобилието от доказателства Бъртън все още не беше сигурен, че крадецът от тайника е именно Лутър Уитни, макар и да имаше предчувствието, че е на прав път. Не му се вярваше Уитни да се прибере у дома си след убийството на Кристин Съливан, но реши, че си струва да разбере с какъв човек си има работа. Най-добрият начин за това бе да се вмъкне в жилището му преди ченгетата. Тръгна забързан към колата си.

 

 

Времето отново застудя. Започнаха проливните дъждове. Кейт се бе загледала в яростния танц на чистачките върху предното стъкло на автомобила й. Не знаеше защо се бе озовала пак на това място. През всичките изминали години го беше посетила само веднъж. Тогава бе останала в колата, а Джак бе излязъл, за да поговори с баща й и да му съобщи за предстоящата им женитба. Джак бе настоял да го направи въпреки мнението, й, че на стареца не му пука за тях. Очевидно беше сбъркала. Лутър Уитни беше излязъл пред къщата си, за да я погледне отдалеч. Спомни си усмивката му и тромавото пристъпване от крак на крак, сякаш се страхува да приближи дъщеря си. Сигурно е искал да й честити, но не е знаел как да го направи. Вместо това стисна ръката на Джак, потупа го по гърба и я погледна крадешком, сякаш чакаше одобрение.

Тогава Кейт бе извърнала глава. Бе решила да дочака завръщането на Джак с войнствено скръстени ръце и да потегли обратно. На тръгване забеляза дребничката фигура на баща си, отразена в огледалото за обратно виждане. Стори й се, че се е смалил. В съзнанието й той бе някаква монолитна фигура, символ на всичко най-долно и заплашително на този свят. Отказваше да си признае, че той никога не е бил такъв. Въпреки нежеланието си не можеше да откъсне поглед от дребния човек, отразен в огледалото — от мъжа, който я бе дарил с живот, а после беше постъпил съвършено жестоко и с нея, и с майка й.

Спомни си, че изражението на лицето му я беше изненадало. Смесицата от скръб и примирение й се беше сторила някаква хитрина за спечелване на състраданието й. Никое от действията му не можеше да бъде безкористно, след като бе един най-обикновен крадец. Искреността едва ли бе на първо място в ценностната му система. След няколко минути колата беше свърнала зад ъгъла и образът на баща й бе изчезнал тъй бързо, сякаш никога не се е появявал в огледалото.

Кейт паркира пред къщата, потънала в тъмнина. Поседя на запалени фарове. Очите й се измориха и реши да загаси светлините. Пое си дълбоко въздух и излезе на студа.

Тънкият скреж по земята тихо скърцаше под стъпките й. Очакваше се заледяване през нощта. Кейт вървеше към входната врата. Въпреки че не се надяваше много да намери баща си у дома, се беше погрижила за прическата, грима и облеклото си. Искаше да му покаже, че е успяла да се справи с живота великолепно, независимо от всичко, което е изстрадала заради него.

Ключът бе още там, където Джак й бе казал преди много години. Фактът, че един изпечен крадец е оставил дома си тъй леснодостъпен, бе доста забавен сам по себе си. Кейт отключи и влезе в къщата. Така и не забеляза нито колата, спряла на отсрещната страна на улицата, нито шофьора, който я наблюдаваше внимателно, докато записваше номера на автомобила й.

Застоялият въздух показваше, че къщата отдавна пустее. От време на време Кейт се беше опитвала да си представи жилището на баща си. Редът и чистотата наоколо не я учудиха ни най-малко.

Кейт седна на един стол посред тъмната стая. Нямаше представа, че е избрала любимото място на баща си. По подобен начин Лутър бе налучкал нейното любимо кътче, когато тайно се вмъкна в апартамента й.

Снимката на семейството им стоеше върху камината. Беше направена преди близо трийсет години. Майка й бе сложила в скута си малкото бебе с гъста черна коса, а баща й го държеше за ръчичката. Лицето му под нахлупената козирка бе ведро.

Майка й бе пазила тази снимка на нощното си шкафче до последния си дъх. Кейт я бе изхвърлила в деня на погребението й. Тогава проклинаше кръвната си връзка с Лутър Уитни. Имаха дори сходни черти на лицето. Снимката го показваше съвсем ясно. Баща й бе дошъл, за да се прости с покойницата, а Кейт се бе разкрещяла с неистова ярост. Той стоеше и я слушаше, а тя побесняваше още повече от липсата на съпротива. Накрая се нахвърли срещу него и му зашлеви плесници с двете си ръце. Роднините я дръпнаха настрани и се опитаха да я успокоят. Тогава баща й си нахлупи шапката, остави донесения букет на масата и си тръгна със зачервено от плесниците лице. Очите му бяха налети със сълзи, когато затвори тихо вратата след себе си.

Кейт се замисли за първи път, че баща й също е скърбял в деня на погребението. Скърбял е по жената, която вероятно дълго е обичал тъй, както тя го бе обичала. Кейт усети, че в гърлото й засяда буца.

Изправи се и тръгна из къщата. Ставаше все по-неспокойна. Вратата на спалнята беше открехната. Реши да надникне вътре. Запали лампата. Примижа, докато свикне със светлината, приближи се до нощната масичка и седна на леглото.

Снимките на масичката приличаха на олтар в нейна памет. Те разказваха за живота й от най-ранна възраст. Значи всяка нощ преди лягане баща й е поглеждал към нея. Най-изненадващ бе подборът на снимки от по-късните й години. Видя се като абитуриентка и като абсолвентка. Баща й със сигурност не бе присъствал на тези събития, но бе успял да ги съхрани. На никоя от снимките не беше позирала специално. На тях или вървеше нанякъде, или махаше някому. Очевидно фотоапаратът я бе заснел без нейно знание. На последната снимка Кейт слизаше по стълбите на съдилището на окръг Александрия. Първият й ден в съда. Колко се беше вълнувала тогава… Ставаше въпрос за някакво дребно закононарушение, но грейналата усмивка на лицето й показваше недвусмислено цената на извоюваната победа.

Кейт не можеше да проумее как никога не е забелязала баща си, докато я снима. После си помисли, че не е изключено да го е забелязала, но да е помислила, че се припознава.

Първата й реакция бе изблик на гняв, задето я е шпионирал през всичките тези години, и то по време на най-радостните мигове в живота й. Неканеното му присъствие сякаш ги беше осквернило по някакъв начин.

Постепенно чувствата й се промениха. Втурна се навън, за да не се поддаде на непознато досега разнежване.

Тогава се блъсна в огромния мъж, препречил изхода.

 

 

— Извинявайте, не исках да ви стряскам.

— Да ме стреснете ли? Та вие ми изкарахте акъла. — Кейт седна на леглото. Опита се да овладее нервите си, но се разтрепери още по-силно. В къщата бе доста студено.

— Бихте ли ми обяснили защо Тайните служби се интересуват от баща ми?

Погледна Бил Бъртън почти изплашена. Поне на него така му се стори. Беше я наблюдавал как разглежда спалнята. Стана му ясно, че дъщерята не поддържа близки отношения с баща си. Сигурно бе дошла да го потърси за първи път. Бъртън бе сигурен, че ще успее да се възползва от тази ситуация.

— Ние не се интересуваме особено от него. Но полицаите от Мидълтън сто на сто се интересуват.

— От Мидълтън ли?

— Аха. Не може да не сте узнали за убийството на Кристин Съливан.

Бъртън замълча, за да види какъв ефект ще произведат думите му. По лицето на Кейт се изписа недоумение.

— Едва ли предполагате в случая да е замесен баща ми — рече тя. В тона й нямаше и следа от настъпателност. Бъртън си каза, че е замислил правилно плана си. Беше го разработил веднага щом я видя.

— Следователят, натоварен със случая, го предполага. Знаем, че баща ви е проникнал в имението няколко дни преди убийството като работник в компанията за почистване на килими.

Кейт затаи дъх. Баща й да почиства килими? Трябва да е проучвал обстановката. Все същият характер. Но нима бе способен на убийство?

— Баща ми не е убиец.

— Но е крадец, нали, мис Уитни? Едва ли му е било за пръв път.

Кейт огледа дланите си. Най-сетне поклати глава.

— Хората се променят. Не знам в какви отношения сте били с него, но… — Бъртън забеляза, че тя трепна. — Имаме достатъчно доказателства да смятаме, че Лутър Уитни е свързан с това убийство по някакъв начин. Вие самата сте прокурорка. Сигурно сте изготвяли обвинения и при далеч по-оскъден материал.

— Откъде знаете каква е професията ми? — изгледа го подозрително Кейт.

— Когато видя някой да се промъква в чужда къща, проверявам що за човек е по номера на автомобила му. Имате доста висока репутация. Полицията на щата ви боготвори.

— Него го няма — огледа се Кейт. — Имам чувството, че отдавна не се е прибирал.

— Да, зная. Опитвал ли се е да влезе във връзка с вас? Имате ли представа къде може да се намира в момента?

Кейт се сети за нощната среща на Джак с баща й.

— Не — отвърна тя доста припряно.

— По-добре ще е сам да се предаде, мис Уитни. Току-виж, го застреляли някъде по невнимание — вдигна вежди Бъртън.

— Не знам къде се намира баща ми. Ние… отдавна… не контактуваме.

— Да, но въпреки това дойдохте да го видите. Знаехте къде държи резервния ключ.

— Идвам за първи път в тази къща — повиши тон Кейт.

Бъртън я изгледа внимателно. Реши, че не лъже. Беше го разбрал още докато я наблюдаваше как се лута из стаите — В състояние ли сте да го откриете?

— Не искам да имам нищо общо със случая, мистър Бъртън.

— Мисля, че вече имате, мис Уитни. По-добре ще е да ни сътрудничите.

Кейт преметна чантата си през рамо и се изправи.

— Слушайте, агент Бъртън, не се опитвайте да ме баламосвате. Имам опит в правната професия. Ако полицията реши да ме разпита, ще намери телефонния ми номер в указателя на прокуратурата. Всичко най-хубаво.

Тръгна към вратата.

— Мис Уитни?

Кейт се извърна, готова да се впусне в битка. Нямаше да се остави на някакъв си таен агент.

— Ако баща ви е извършил престъпление, трябва да се изправи пред съда. Окаже ли се невинен, никой няма да го закачи с пръст. Едва ли е необходимо да ви обяснявам как действа системата.

Кейт се готвеше да му отговори, но погледът й попадна върху снимките. Нейният първи ден в съда. Имаше чувството, че оттогава е изминала цяла вечност, макар и да не й се щеше да го признае. Всички започват с усмивки и победоносни, блеснали погледи. Ще преследват висшата цел. Кейт отдавна се беше приземила.

Думите й застинаха на устните. Извърна се и излезе. Бил Бъртън погледна първо към снимките, а после към хлопнатата врата.