Агата Кристи
Смърт в облаците (4)

Глава трета
Кройдън

Стюардът и доктор Брайънт вече не бяха в центъра на събитията. Мястото им бе заел доста чудноватият на външен вид дребен мъж, увит с шал. Той говореше с авторитет и самоувереност, които никой не мислеше да оспорва.

Той прошепна нещо на Митчъл, стюардът кимна и като мина между пътниците, застана до вратата, която водеше покрай тоалетните към предния салон.

Самолетът вече се плъзгаше по пистата. Когато най-накрая спря, Митчъл извиси глас:

— Дами и господа, трябва да ви помоля да останете но местата си, докато не дойде представител на официалните власти. Надявам се, че няма да ви задържат дълго.

Повечето от пътниците приеха това нареждане за нормално, но една персона запротестира ядосано.

— Глупости! — извика лейди Хорбъри с пискливия си глас. — Не знаете ли коя съм аз? Настоявам да ме пуснете да си вървя незабавно!

— Съжалявам, мадам, но не може да има никакви изключения.

— Но това е някакъв абсурд! Истински абсурд! — тропна ядосано с крак Сесили. — Ще се оплача в авиокомпанията ви! Истинско безобразие! Да ни държат тук затворени с един мъртвец!

— Мила моя — намеси се Виниша Кър със спокоен, аристократичен глас, — наистина е неприятно, но предполагам, че ще трябва да се примирим. — Тя седна и извади табакерата си. — Сега вече може ли да пуша, стюард?

Обърканият Митчъл отговори:

— Предполагам, че сега е без значение, мис.

Той погледна през рамо. Дейвис бе извел другите пътници през аварийния изход и бе отишъл да уведоми властите на летището.

Не се наложи да чакат дълго, но на пътниците им се стори, че е изминал поне половин час, докато един мъж с цивилни дрехи и военна осанка, придружен от униформен полицай, прекоси забързано асфалтовата писта и се качи в самолета през другата врата, която Митчъл отвори.

— Какво се е случило тук? — попита новодошлият със строг, официален тон.

Той изслуша Митчъл и доктор Брайънт, след това хвърли поглед към отпуснатото тяло на мъртвата жена, нареди нещо на униформения полицай и се обърна към пътниците:

— Дами и господа, моля ви да ме последвате.

След това ги изведе от самолета, но не влязоха както обикновено в митническата зона, а в една малка служебна стая.

— Надявам се да не ви карам да чакате повече, отколкото е абсолютно необходимо, дами и господа.

— Слушайте, инспекторе — каза мистър Джеймс Райдър. — Имам важна делова среща в Лондон.

— Съжалявам, сър.

— Аз съм лейди Хорбъри. Считам за възмутително да ме задържате във връзка с това!

— Искрено съжалявам, лейди Хорбъри. Но, виждате ли, става дума за много сериозно произшествие. Изглежда е извършено убийство.

— Отровната стрела на южноамериканските индианци! — мърмореше мистър Кланси като в някакъв унес с щастлива усмивка на лицето.

Инспекторът го изгледа с подозрение.

Французинът археолог заговори възбудено на френски, а инспекторът му отговори бавно и внимателно на същия език.

— Всичко това е убийствено досадно, инспекторе — намеси се Виниша Кър, — но предполагам, че сте длъжен да го направите.

— Благодаря ви, мадам — отговори той с искрена благодарност в гласа и продължи: — Дами и господа, моля ви да останете тук, докато разменя няколко думи с доктор… доктор…

— Името ми е Брайънт.

— Благодаря. Моля ви последвайте ме, докторе.

— Ще позволите ли да ви помогна?

Каза го дребният мъж с мустаците.

Инспекторът се обърна към него, готов да възрази остро. След това лицето му изведнъж се промени.

— О! Самият Еркюл Поаро! Така си се увил, че не можах да те позная. Ела, разбира се.

Той задържа вратата отворена, докато Поаро и доктор Брайънт минат, изпроводени от подозрителните погледи на останалите.

— А от къде на къде той ще има право да излезе оттук, а ние не? — извика Сесили Хорбъри.

Виниша Кър седна примирено на една пейка.

— Вероятно е от френската полиция или човек на митницата — отбеляза тя и запали цигара.

— Мисля, че… че ви видях в Ле Пине — каза Норман Гейл доста смирено на Джейн.

— Бях там, наистина.

— Много приятно място — продължи Гейл. — Харесват ми боровете.

— Да — съгласи се Джейн. — Толкова приятно миришат…

Двамата останаха мълчаливи минута-две, защото не знаеха какво повече да кажат.

— В самолета ви познах веднага — обади се най-накрая Гейл.

Джейн изрази голяма изненада:

— Така ли?

— Мислите ли, че тази жена наистина е била убита? — попита Гейл.

— Предполагам — отвърна Джейн. — В известен смисъл това е доста вълнуващо, но също така е и зловещо. — И тя потрепери едва доловимо, а Норман Гейл се приближи с още един сантиметър към нея, сякаш за да я предпази.

Дюпон баща и син разговаряха на френски. Мистър Райдър правеше някакви изчисления в малък бележник и от време на време поглеждаше часовника си. Сесили Хорбъри седеше и потропваше нетърпеливо с крак по пода. Запали цигара с трепереща ръка.

До вратата стоеше един много едър полицай с безразличен вид и синя униформа.

В една стая наблизо инспектор Джеп разговаряше с Еркюл Поаро и доктор Брайънт.

— Винаги съумяваш да се появиш там, където най-малко те очакват, драги Поаро.

— А нима летището Кройдън не е малко встрани от обичайния ви район, приятелю? — попита в отговор Поаро.

— Тук съм по чиста случайност. Дойдох заради една доста голяма контрабандистка афера. Най-изумителният случай, на който попадам от години. А сега да се залавяме за работа. Най-напред, докторе, ще ви помоля да ми дадете пълното име и адреса си.

— Роджър Джеймс Брайънт, специалист по уши нос и гърло. Адресът ми е „Харли стрийт“ номер 329.

Набитият полицай, седнал на една маса встрани, записа това.

— Разбира се, нашият патоанатом ще направи аутопсия на тялото — каза Джеп, — но ще сте ни необходим за предварителното следствие, докторе.

— Да, разбира се.

— Можете ли да кажете кога точно е настъпила смъртта?

— Беше умряла най-малко половин час преди да ме повикат. Това стана няколко минути преди да кацнем в Кройдън. По-точно не бих могъл да определя времето на смъртта, но стюардът ми каза, че е разговарял с жената около час по-рано.

— Добре, засега това е достатъчно. Предполагам, че няма полза да ви питам дали сте забелязали нещо подозрително?

Доктор Брайънт поклати глава.

— А пък аз бях заспал — вметна Поаро с дълбоко съжаление. — Когато летя, страдам също толкова, колкото и ако съм на кораб в морето. Винаги се увивам колкото мога и се опитвам да заспя.

— Имате ли представа каква е причината за смъртта, докторе?

— На този етап не бих искал да кажа нищо определено. Би трябвало да се извърши аутопсия и да се направят нужните изследвания.

Джеп кимна с разбиране.

— Е, докторе — каза той, — не мисля, че се налага да ви задържам повече. Боя се, че ще се наложи да преминете през някои формалности. Както всички останали — не можем да направим изключение.

Доктор Брайънт се усмихна.

— Бих предпочел да се уверите, че… че у себе си нямам никакви туземски тръби и други смъртоносни оръжия.

— Роджърс ще се погрижи за това. — Джеп кимна към подчинения си. — Между другото, докторе, имате ли някаква представа какво може да е имало на това… — той посочи безцветния връх на шипа, поставен в малка кутия на масата пред него.

Доктор Брайънт поклати глава.

— Невъзможно е да се каже без нужния анализ. Ако не се лъжа, индианците обикновено използват отровата кураре.

— Тази отрова би ли свършила работа?

— Да, тя е много бързодействаща и сигурна.

— Но не се намира лесно, нали?

— Наистина, за обикновен човек няма да е лесно да се снабди с нея.

— Значи ще трябва да ви претърсим много внимателно — отбеляза Джеп, който винаги се радваше на собствените си шеги. — Роджърс!

Докторът и полицаят излязоха от стаята. Джеп наклони стола си назад и погледна Поаро.

— Доста странна ми се вижда цялата тази работа — каза той. — Прекалено сензационно е всичко, за да бъде истина. Тези отровни шипове и туземски тръбички… в самолет… Е, мисля, че това е сериозно предизвикателство за интелигентността ни.

— Това, приятелю, е една много уместна забележка — каза Поаро.

— Двама от моите хора претърсват самолета — продължи Джеп. — Скоро ще дойдат фотограф и дактилоскопист. Мисля, че е най-добре първо да разпитаме стюардите.

Той отиде до вратата и даде заповед. Въведоха двамата стюарди. По-младият вече беше възстановил равновесието си. Сега изглеждаше по-скоро възбуден. Другият все още беше блед и уплашен.

— Добре, момчета — посрещна ги Джеп. — Седнете, моля ви. Носите ли паспортите? Много добре.

Инспекторът ги прегледа бързо.

— А, да. Ето я. Френски паспорт. Мари Морисо. Знаете ли нещо за нея?

— Виждал съм я и преди. Пътуваше до Англия доста често — каза Митчъл.

— Може би по някаква работа. Знаехте ли с какво се занимава?

Митчъл поклати глава. По-младият стюард каза:

— Аз също я помня. Виждал съм я да пътува със сутрешния полет. В осем часа от Париж.

— Кой от вас двамата последен я видя жива?

— Той. — По-младият стюард посочи колегата си.

— Да — потвърди Митчъл. — Видях я, когато й сервирах кафето.

— Как изглеждаше тя тогава?

— Не мога да кажа, че съм обърнал внимание. Само й подадох захарта и й предложих мляко. Тя отказа.

— В колко часа стана това?

— Не помня точно. Вече бяхме над Ламанша. Трябва да е било някъде около два.

— Там някъде беше — потвърди Дейвис, другият стюард.

— Кога я видя след това?

— Когато тръгнах да разнасям сметките.

— В колко часа?

— Около четвърт час по-късно. Стори ми се, че е заспала… Боже мили! Та тя вече е била мъртва!

Гласът му прозвуча ужасено.

— Забеляза ли следата от убождането с това нещо?

— Джеп посочи малкия, напомнящ оса шип.

— Не, сър. Не я забелязах.

— Какво ще кажеш ти, Дейвис?

— За последен път видях дамата, когато разнасях бисквитите, които се сервират със сиренето. Тогава й нямаше нищо.

— Кажете ми как сервирате — намеси се Поаро.

— Отделни колички ли имате двамата?

— Не, сър. Работим заедно. Най-напред супата, след това второто и салатите, след това десерта и така нататък. Обикновено първо обслужваме задния салон, след това зареждаме нови порции и отиваме в предния.

Поаро кимна.

— Забелязахте ли мадам Морисо да разговаря с някого в самолета? — попита инспектор Джеп. — Поздрави ли някой познат?

— Не, сър, не забелязах подобно нещо.

— А ти, Дейвис?

— Не, сър.

— Ставала ли е от мястото си по време на полета?

— Не мисля, сър.

— Идва ли ви наум нещо, което според вас би могло да хвърли светлина върху всичко това? Питам и двама ви.

Стюардите се замислиха, след това поклатиха глави.

— Е, това е всичко засега. Ще се видим по-късно.

Хенри Митчъл каза мрачно:

— Ужасно нещо, сър. И никак не ми харесва, че се случи докато аз отговарях за пътниците, така да се каже.

— Е, не виждам в какво мога да те обвиня — отговори Джеп. — Все пак, съгласен съм, че е ужасно.

Инспекторът махна с ръка да си вървят, но Поаро се наведе напред.

— Позволете да задам един въпрос.

— Разбира се, мистър Поаро.

— Някой от вас двамата забелязал ли е в салона на самолета да има оса?

Стюардите поклатиха глава.

— Не съм забелязал никаква оса — отговори Митчъл.

— Но оса имаше — отбеляза Поаро. — Видях я убита в чинийката на един от пътниците.

— Не съм забелязал, сър — отвърна Митчъл.

— Нито пък аз — добави Дейвис.

— Няма значение.

Двамата стюарди излязоха от стаята. Джеп започна бързо да оглежда паспортите.

— На борда има графиня — отбеляза той. — Тя беше тази, която фучеше преди малко. По-добре да я разпитаме веднага, преди да е обезумяла съвсем и да е хукнала в парламента да се възмущава от бруталните методи на полицията.

— Предполагам, че много внимателно ще претърсите багажа… ръчния багаж на пътниците от задния салон?

Джеп намигна шеговито.

— Е, а как смяташ, драги Поаро? Нали все някъде трябва да открием тази индианска тръба? Ако наистина има такова нещо и всички ние не сънуваме. Прилича ми на някакъв кошмар. Дано този дребен писател не е загубил ума си съвсем и не е решил да изпробва някое от въображаемите си престъпления в действителност, вместо на хартия. Този отровен шип ми напомня точно на такова писание.

Поаро поклати неуверено глава.

— Да — продължи Джеп, — всички трябва да бъдат претърсени, без значение дали се възмущават или не. И багажът им също. Това е положението.

— Може би трябва да се направи подробен списък на всичко, което носят със себе си — предложи Поаро.

Джеп го изгледа с любопитство.

— Можем, ако настояваш. Макар че не виждам какво имаш предвид. Нали знаем какво да търсим?

— Вие, може би, mon ami, но аз не съм толкова сигурен. Аз търся нещо, но не зная какво е то.

— Мосю Поаро отново в стихията си! Обичаш да усложняваш нещата, нали? А сега да повикаме нейно превъзходителство, преди да реши, че трябва да ми избоде очите.

Само че лейди Хорбъри беше значително по-спокойна отпреди. Тя седна на предложения й стол и започна да отговаря на въпросите на инспектора без никакво колебание. Обясни, че е съпруга на граф Хорбъри и каза, че живее в „Хорбъри Чейс“ Съсекс и на „Гровнър Скуеър“ номер 315, в Лондон. Връщала се от Ле Пине през Париж. Мъртвата й била напълно непозната. По време на полета не забелязала нищо подозрително. Във всеки случай, седяла с гръб към мъртвата, с лице към предната част на самолета, така че и да искала, не можела да забележи каквото и да било зад себе си. По време на полета не била ставала нито веднъж. Доколкото си спомняла, от предния салон не бил влизал никой, освен стюардите. Струвало й се, че двама от мъжете в техния салон ходили до тоалетната, но не била сигурна. Не била видяла никой да държи предмет, който да наподобява тръба. И в отговор на въпроса на Поаро — не, не била виждала оса в салона.

Лейди Хорбъри беше освободена. Последва я Виниша Кър.

Показанията на Виниша Кър не се различаваха много от тези на спътничката й. Каза, че името й е Виниша Ан Кър и че адресът й е „Литъл Падъкс“, Хорбъри, Съсекс. Връщала се от Южна Франция. Доколкото можела да си спомни, никога преди не била виждала мъртвата. Не забелязала нищо подозрително по време на полета. Да, видяла как някои от пътниците се мъчели да убият оса. Единият от тях, според нея, успял. Това било след като сервирали обяда.

Мис Кър Излезе.

— Изглежда тази оса те интересува много, мосю Поаро.

— Осата не е толкова интересна сама по себе си, но навежда на някои мисли, струва ми се.

— Ако питаш мен — смени темата Джеп, — трябва да обърнем повече внимание на двамата французи. Седели са от другата страна на пътеката, срещу мадам Морисо. Изглеждат опърпани, а по стария им очукан куфар има емблеми от къде ли не. Няма да се изненадам, ако са ходили в Южна Америка или Борнео, или където там беше. Разбира се, не бихме могли да разберем мотива, но ми се струва, че ще можем да го получим от Париж. За този случай ще трябва да поискаме съдействие от френската полиция. Той е повече тяхна работа, отколкото наша. Все пак, ако питате мен, именно тези двамата биха направили подобно нещо.

— Това, което казвате, не е изключено, разбира се — отговори Поаро, — но за някои неща не сте прав. Тези двама мъже не са убийци, както намеквате. Напротив, те са двама много известни учени археолози.

— Ами! Шегуваш се!

— Ни най-малко. Познавам ги по физиономия много добре. Това са мосю Арман Дюпон и синът му, мосю Жан Дюпон. Наскоро са се върнали от някакви много интересни разкопки в Персия, недалеч от Суса.

— Продължавай. — Джеп сграбчи един паспорт.

— Може и да си прав, драги Поаро, но трябва да признаеш, че видът им не е кой знае какъв, нали?

— Най-известните хора обикновено не изглеждат кой знае как. Мен самия, moi, qui vous parle^[1], много често са ме вземали за фризьор!

— Не думай! — възкликна Джеп с усмивка. — Е, добре, хайде тогава да поговорим с тези изтъкнати археолози.

Мосю Дюпон баща заяви, че мъртвата му е напълно непозната и че по време на полета не е забелязал нищо особено, тъй като е водил много интересен разговор със сина си. Изобщо не бил ставал от мястото си. Да, наистина имало оса и синът му я убил.

Мосю Жан Дюпон потвърди всичко това. Изобщо не бил забелязал какво става около него. Осата го подразнила и я убил. За какво са разговаряли? За древната керамика от Близкия Изток.

Мистър Кланси, който влезе след това, доста се изпоти. Той, според инспектор Джеп, знаеше прекалено много за индианските тръби и отровните шипове.

— Вие самият притежавате ли подобен инструмент?

— Да… всъщност имам такова нещо.

— Така ли?! — Инспектор Джеп едва не подскочи, когато чу това.

Дребният мистър Кланси щеше да изпищи от вълнение.

— Вие не трябва… не бива да ме разбирате погрешно! Причината е съвсем невинна… Мога да обясня…

— Да, предполагам, че ще обясните.

— Виждате ли, написах книга, в която убийството се извършваше точно по този начин…

— Така ли?

Интонацията на инспектор Джеп отново издаваше заплаха. Мистър Кланси продължи забързано.

— Всичко се свеждаше до отпечатъците от пръсти… ако разбирате какво искам да кажа… Беше нужно да имам илюстрация… искам да кажа… отпечатъците… разположението им… разположението им върху тръбата, ако ме разбирате, и понеже видях да се продава такова нещо… беше на „Чаринг Крос роуд“… преди поне две години… така че го купих и един приятел художник… беше така добър да го нарисува заедно с отпечатъците за илюстрация. Мога да ви кажа коя е книгата… „Уликата на аления лист“… и кой е приятелят ми…

— Запазихте ли тръбата, мистър Кланси?

— Но… да, наистина… Струва ми се… Да, запазих я.

— И къде е тя сега?

— Ами… предполагам… трябва да е някъде…

— Какво точно искате да кажете, мистър Кланси?

— Искам да кажа… ами някъде… не знам къде… Аз не съм много подреден човек.

— А не е ли у вас например?

— Разбира се, че не. Не съм виждал това нещо поне от шест месеца.

Инспектор Джеп го изгледа със студен, подозрителен поглед и продължи разпита:

— Ставахте ли от мястото си по време на полета?

— Не, разбира се, че не, поне… Е, да, ставах.

— А, значи да. И къде ходихте?

— Отидох да взема разписанието на влаковете от джоба на шлифера си. Той беше върху купчината куфари до вратата.

— Значи сте минали покрай мястото на мъртвата?

— Не… поне… Да, трябва да съм минал. Но това беше много преди да се е случило каквото и да било. Едва бях свършил със супата си.

На последвалите въпроси той отговори отрицателно. Не бил забелязал нищо подозрително. Бил изцяло погълнат от обмислянето на алибито, свързано с разписанието на европейските влакове.

— Алиби, а? — измърмори инспекторът мрачно.

Поаро се намеси с въпроса за осата.

Да, мистър Кланси забелязал осата. Тя го нападнала. Той се страхувал от оси. Кога станало това? Малко след като стюардът донесъл кафето. Той замахнал и тя отлетяла.

Мистър Кланси даде имената и адреса си и беше пуснат да си върви, което той направи с истинско облекчение.

— Струва ми се подозрителен — отбеляза Джеп. — Имал е такава тръба. А само как се държеше! Още малко и щеше да умре от страх.

— Това е заради строгостта на служебния ви тон, приятелю Джеп.

— Ако човек казва само истината, няма от какво да се страхува — отговори инспекторът от Скотланд Ярд непоколебимо.

Поаро го изгледа със съжаление и каза:

— Наистина, струва ми се, че сте дълбоко убеден в това.

— Разбира се, че съм. Защото е вярно. А сега нека повикаме Норман Гейл.

Норман Гейл каза, че живее на „Шепърд Авеню“, Мусъл Хил. По професия бил зъболекар. Връщал се от почивка, прекарана в Ле Пине, на френското крайбрежие. Останал един ден в Париж, за да разгледа някои новости в зъболекарската техника.

Никога не бил виждал убитата и не бил забелязал нищо подозрително по време на полета. Във всеки случай, седял с гръб към нея — с лице към предния салон. Веднъж станал от мястото си, за да отиде до тоалетната. Върнал се веднага след това и изобщо не е ходил в задната част на салона. Не бил забелязал никаква оса.

След него влезе Джеймс Райдър, малко ядосан и припрян. Връщал се от Париж, където бил по работа. Не познавал мъртвата. Да, наистина седял на седалката непосредствено пред нея, но не би могъл да я види, без да се изправи и да погледне над облегалката. Не бил чул нищо — нито вик, нито някакво възклицание. Никой не бил ходил в задната част на салона, освен стюардите. Двамата французи били на местата от другата страна на пътеката, срещу него. През целия полет буквално не престанали да говорят. По-младият от тях убил една оса към края на обяда. Не, преди това не бил забелязал осата. Нямал представа как изглежда тази индианска тръбичка, никога не бил виждал подобно нещо, така че дори и да е била в ръцете на някого, не би могъл да се досети какво представлява…

Точно в този момент на вратата се почука. Влезе един полицай с тържествуващо изражение на лицето.

— Сержантът откри това, сър — каза той. — Помислих си, че ще желаете да го видите веднага.

Той остави предмета на масата и го разгъна внимателно от носната кърпа, в която беше увит.

— Няма отпечатъци, сър, доколкото може да се види с просто око, но сержантът ми каза все пак да внимавам.

Предметът без никакво съмнение беше автентична индианска тръба.

Джеп пое рязко въздух.

— Боже мой! Значи все пак това е истина! Кълна се, че не вярвах!

Мистър Райдър се наведе напред с любопитство.

— Значи това използват южноамериканските индианци? Чел съм за тези неща, но досега не бях ги виждал. Е, вече мога да отговоря на въпроса ви. В самолета не видях някой да държи подобно нещо.

— Къде го намерихте? — попита Джеп рязко.

— Беше скрито зад една от седалките, сър.

— Коя седалка?

— Номер девет.

— Много забавно — каза Поаро.

Джеп се обърна към него.

— Кое е толкова забавно?

— Това, че място номер девет беше моето.

— Трябва да призная, че за вас изглежда малко странно — каза мистър Райдър.

Джеп се намръщи.

— Благодаря ви, мистър Райдър. Можете да вървите.

Когато Райдър излезе, той се обърна към Поаро с усмивка.

— Твоя работа ли е това, старче?

— Mon ami — отвърна Поаро с достойнство, — когато аз реша да извърша убийство, няма да е с отровата, която използват индианците.

— Наистина е малко нецивилизовано — съгласи се Джеп, — но е повече от ясно, че е свършила работа.

— И именно това ме кара да се замисля дълбоко.

— Който го е извършил, е поел невероятен риск. Ей, Богу, невероятен! Трябва да е бил безумец! Кой още остана да разпитаме? Само едно момиче. Хайде да го извикаме и да свършваме. Джейн Грей. Звучи ми като героиня от исторически роман.

— Хубаво момиче — отбеляза Поаро.

— Така ли, стари блуднико! Значи не си спал през цялото време, а?

— Стори ми се много хубава… И нервна — каза Поаро.

— Нервна, а? — Джеп наостри уши.

— Скъпи приятелю, когато едно младо момиче е нервно, това обикновено означава, че става дума за мъж, не за престъпление.

— Предполагам, че е така. Ето я, идва.

Джейн Грей отговори на поставените й въпроси съвсем ясно. Работела във фризьорския салон на мистър Антоан на „Брутън стрийт“, домашният й адрес бил „Харогейт стрийт“ номер 10. Връщала се в Англия от Ле Пине.

— Ле Пине? Хм.

Тя разказа за лотарията.

— Тези конни надбягвания трябва да се забранят със закон! — изръмжа Джеп.

— Аз мисля, че са чудесни — възрази Джейн. — Никога ли не сте залагали на някой кон?

Джеп се изчерви и доби объркан вид.

Въпросите продължиха. Показаха й тръбата, но тя отрече да я е виждала в самолета. Не познавала мъртвата, но й направила впечатление на летище Ле Бурже.

— А какво по-специално ви впечатли?

— Това, че беше така ужасно грозна — отговори Джейн искрено.

Тъй като не можеше да каже нищо по-съществено от това, й беше позволено да си върви.

Джеп се загледа в индианската тръба.

— Не мога да го проумея! — извика той след малко. — Сякаш някакъв долнопробен криминален роман се превръща в реалност! Какво трябва да търсим сега? Човек, който е бил в страната, където е изработено това нещо? А коя е тя? Може да е Африка, Южна Америка, Малайзия…

— Ако говорим за изработка, да — каза Поаро. — Но ако се вгледате по-внимателно, ще забележите, че на тръбата има малко парченце хартия. Много ми прилича на остатък от отлепен етикет с цена. Предполагам, че този предмет е дошъл от джунглите чрез посредничеството на някой антиквариат. Не е изключено този факт да улесни издирването ни. Остава един дребен въпрос.

— Слушам.

— Ще направите ли наистина списък на вещите на пътниците?

— Струва ми се, че вече не е толкова нужно, но нищо не пречи да го направим. Още ли настояваш?

— Mais oui. Озадачен съм… много озадачен. Ако можех да открия нещо, което да ми помогне…

Джеп не го слушаше. Той гледаше остатъка от етикета върху тръбата.

— Кланси призна, че е купил подобно нещо. Тези писатели на криминални романи… Винаги изкарват полицаите пълни глупаци… А методите им — погрешни. Ако кажа на моя шеф нещата, които техните книжни инспектори казват на началниците си, ще ме изхвърлят от работа още същия миг. Шайка невежи драскачи! Това убийство е точно от тези, които един такъв драскач би си помислил, че може да извърши безнаказано.