Агата Кристи
Смърт в облаците (17)

Глава шестнадесета
План за действие

От къщата на мистър Кланси до „Монсеньор“ отидоха с такси. Там ги очакваше Норман Гейл.

Поаро поръча бульон и печено пиле.

— Е? — попита Норман. — Как мина?

— Мис Грей се оказа първокласна секретарка — отговори Поаро.

— Не мисля, че се справих чак толкова добре — намеси се Джейн. — Той забеляза драсканиците ми, когато мина зад мен. Струва ми се, че е много наблюдателен.

— Значи сте забелязали това? Добрият стар мосю Кланси не е толкова разсеян, колкото изглежда.

— Наистина ли ви трябваха тези адреси? — попита Джейн.

— Може да се окажат полезни. Да.

— Но ако полицията…

— Ах, да, полицията. Но аз няма да задам същите въпроси, които е задала полицията. Макар че, честно казано, съмнявам се изобщо дали са задавали въпроси. Виждате ли, те знаят, че туземската тръба, намерена в самолета, е купена от американец в Париж.

— В Париж? От американец? Но сред пътниците нямаше никакъв американец!

Поаро й се усмихна мило.

— Точно така. Сега вече имаме и американец, за да се усложнят нещата още повече. Ето това е!

— И е бил мъж? — попита Норман.

Поаро го изгледа озадачено.

— Да — отговори той. — Тръбата е купил мъж.

Сега пък Норман придоби озадачен вид.

— Както и да е — каза Джейн, — не е бил мистър Кланси. Той вече има една такава тръба, защо ще му да купува още една.

Поаро кимна.

— Точно така трябва да действаме. Ще подозираме всички и след това ще заличаваме невинните от списъка.

— А колко са заличени досега? — попита Джейн.

— Не толкова много, колкото може би си мислите, мадмоазел — отговори Поаро и премигна. — Виждате ли… Всичко зависи от мотива.

— Имало ли е… — Норман Гейл замълча и след това добави притеснено: — Не искам да си пъхам носа в някакви тайни, но няма ли документи за дейността на тази жена?

Поаро поклати глава.

— Цялата й документация е изгорена.

— Жалко.

— Да, наистина. Но изглежда, че мадам Жизел наред с даването на заеми е събирала и злепоставяща информация за клиентите си, за да си гарантира връщането им, а това вече разширява възможностите. Ако предположим, че мадам Жизел е научила за някое криминално престъпление… например опит за убийство…

— А има ли основания да се предполага подобно нещо?

— О, да — отговори Поаро бавно. — Има. Единственият писмен документ, с който разполагаме по този случай.

Той погледна заинтригуваните лица на двамата и въздъхна.

— Е, добре — изрече Поаро след малко. — Това е положението. Хайде да поговорим за нещо друго. Например как се отрази тази трагедия на личния ви живот.

— Ужасно е да го кажа, но на мен ми се отрази добре — отговори Джейн и разказа как са й повишили заплатата.

— Да наистина. Това не е лошо, но вероятно няма да продължи дълго. Всяко чудо за три дни, както казват.

— Така е — съгласи се тя и се засмя.

— Но в моя случай чудото изглежда ще продължи повече от три дни — намеси се Норман.

Той обясни какво се е случило. Поаро го изслуша със съчувствие.

— Както казахте — отбеляза той замислено накрая, — при вас това положение няма да трае три дни или три седмици, или три месеца. Сензациите умират бързо… Но страхът — не.

— Смятате ли, че трябва да изтърпя всичко това?

— А имате ли някаква друга идея?

— Да. Мога да зарежа всичко, да замина за Канада или някъде другаде и да започна всичко отначало.

— Това би било много жалко — каза Джейн.

Норман я погледна.

Поаро тактично се зае с пилето си.

— Не искам да заминавам никъде — добави Норман.

— Ако открия кой е убиецът на мадам Жизел, няма да има нужда да ходите никъде — каза Поаро весело.

— Мислите ли наистина, че ще се справите? — попита го Джейн.

Поаро я погледна с упрек.

— Ако човек подходи към някакъв проблем систематично и методично, не би трябвало да има проблем при решаването му… никакъв — отсече Поаро.

— Разбирам — отвърна Джейн, без да разбира.

— Но бих се справил по-бързо, ако имах помощ.

— Каква помощ?

Поаро остана мълчалив за момент. След това каза:

— Помощта на мистър Гейл. А може би по-късно и вашата помощ, мадмоазел.

— Какво мога да направя? — попита Норман.

Поаро го изгледа с присвити очи.

— Боя се, че няма да ви хареса — предупреди той.

— Какво е то? — настоя младият човек.

Много деликатно, за да не накърни чувствата на домакините си, Поаро пусна в действие клечката за зъби. След това каза:

— Да си призная, трябва ми изнудвач.

— Изнудвач? — възкликна Норман и погледна Поаро, сякаш не вярваше на ушите си.

Поаро кимна.

— Точно така. Изнудвач.

— Но за какво?

— Ами за да изнудва.

— Да, но кого, защо?

— Защо си е моя работа — отговори Поаро. — А кого… — Той замълча за момент и след това продължи със спокоен делови глас: — Чуйте плана ми. Ще напишете една бележка до графиня Хорбъри, тоест аз ще ви я продиктувам, а вие само ще пишете. Ще я означите с „Лично“. В нея ще поискате среща с графинята. Ще се представите като човек, летял заедно с нея за Англия в определен случай. Освен това ще споменем, че някои от делата на мадам Жизел са попаднали в ръцете ви.

— И какво после?

— После ще ви поканят на среща. Ще отидете и ще кажете някои неща… Аз, разбира се, ще ви инструктирам подробно. Ще поискате, да речем, десет хиляди лири.

— Вие сте полудял!

— Ни най-малко — отговори Поаро. — Може да се каже, че съм ексцентричен, но не и луд.

— Ами ако лейди Хорбъри се обади в полицията? Ще ме вкарат в затвора!

— Няма да се обади в полицията.

— Не можете да знаете това.

— Mon cher, на практика аз знам всичко.

— И освен това тази идея не ми харесва.

— Няма да вземете десетте хиляди лири… ако това може да успокои съвестта ви — каза Поаро весело.

— Да, но слушайте, мосю Поаро… Това, което предлагате, може да ме опозори за цял живот!

— Дрън-дрън. Тази дама няма да отиде в полицията… Мога да ви уверя в това.

— Може да каже на съпруга си.

— Няма да каже на съпруга си.

— Не ми харесва идеята.

— А харесва ли ви да изгубите пациентите си и да погубите кариерата си?

— Не, но…

Поаро му се усмихна мило.

— Предполагам, че се отвращавате от подобни неща… Много естествено. Освен това имате рицарски дух. Но мога да ви уверя, че лейди Хорбъри не заслужава подобно благородно отношение… Тя, както се казва, не е цвете за мирисане.

— Както и да е, тя не може да е извършила убийството.

— Защо?

— Защо? Защото щяхме да я видим. Аз и Джейн седяхме срещу нея.

— Вие сте предубеден. Аз пък искам да съм наясно с нещата… Искам да съм сигурен.

— Не ми допада идеята да шантажирам една жена.

— A, mon Dieu! Какво ли няма на този свят! Няма да има шантаж. Просто трябва да произведете нужния ефект. След това, когато почвата е подготвена, ще се намеся аз.

— Ако вляза в затвора… — каза Норман.

— Не, не, не! В Скотланд Ярд ме познават много добре. Ако се случи нещо непредвидено, аз ще поема цялата отговорност. Но, уверявам ви, няма да се случи нищо, освен това, което предвиждам.

Норман въздъхна и се предаде.

— Добре, ще го направя. Но никак не ми харесва цялата работа.

— Добре. Вземете молив. Ето какво ще напишете.

И Поаро започна да диктува бавно.

— Това е — завърши той. — По-късно ще ви кажа какво да говорите пред графинята. Кажете ми, мадмоазел, ходите ли на театър?

— Да, доста често — отговори Джейн.

— Това е добре. Гледали ли сте, например пиесата „Там долу“?

— Да, преди около месец. Хареса ми.

— Американска пиеса, нали?

— Да.

— Помните ли ролята на Хари, изпълнявана от мистър Реймънд Бараклъф?

— Да, беше много добър.

— Смятате ли, че е привлекателен?

— Да, много.

— И сексапилен?

— Определено — отговори Джейн и се засмя.

— А само това или мислите, че е и добър актьор?

— О, игра много добре.

— Трябва да отида да го гледам — каза Поаро.

Джейн се вгледа в него озадачена.

Какъв странен дребен човек! Скача от тема на тема като птичка от клон на клон!

Сякаш Поаро прочете мислите й и се усмихна:

— Не одобрявате ли методите ми, мадмоазел?

— Струват ми се доста хаотични.

— Ни най-малко. Преследвам целта си съвсем логично, въоръжен със система и метод. Не бива да се правят прибързани заключения. Трябва да се елиминират възможностите.

— Да се елиминират? Това ли правите в момента? — Джейн се замисли. — Разбирам. Елиминирахте мистър Кланси…

— Може би — каза Поаро.

— И елиминирахте нас. Сега смятате да елиминирате лейди Хорбъри… О!

Тя изведнъж се сети нещо и млъкна.

— Какво има, мадмоазел?

— Това за опита за убийство… Нима беше нещо като тест?

— Бързо схващате, мадмоазел. Да, това е част от пътя, който трябва да извървя. Споменавам опита за убийство и наблюдавам кой как реагира… мистър Кланси, вас, мистър Гейл… Но не забелязах никакъв знак… дори трепване на клепач… Мога да ви уверя, че не мога да се заблудя в това нещо. Всеки убиец е готов да посрещне атака, която предвижда и очаква. Никой от вас тримата обаче не можеше да знае, че съм виждал какво пише в един малък черен бележник. Така че, виждате ли, аз съм удовлетворен.

— Какъв ужасен, потаен човек сте вие, мосю Поаро! — каза Джейн. — Никога не мога да съм сигурна защо казвате дадено нещо.

— Съвсем ясно е защо. Защото искам да науча друго нещо.

— И сигурно знаете множество хитри начини да го постигнете?

— Всъщност има само един много прост начин.

— Какъв е той?

— Да оставиш хората да ти кажат каквото те интересува.

Джейн се засмя.

— Ами ако не искат?

— Всички обичат да говорят за себе си.

— Така е — съгласи се тя.

— Благодарение на тази човешка черта много шарлатани натрупват състояния. Те подтикват хората да отиват при тях и да им разказват за себе си. Как са паднали от детската количка, когато са били на две годинки, как майка им яла круша и сокът накапал оранжевата й рокля, как са дърпали брадата на баща си, когато са били на годинка и половина… След това лечителят им казва, че повече няма да страдат от безсъние и им взема две лири. Те си отиват доволни, защото им е било приятно… След това може би дори започват да спят.

— Каква нелепост — възкликна Джейн.

— Не чак такава, каквато мислите. Това се базира на една основна нужда на човека… Нуждата да говори, да разкрие себе си. Вие, мадмоазел, нима не обичате да си спомняте детството си? Майка си и баща си?

— В моя случай това не важи. Отраснах в сиропиталище.

— Да, това е малко по-различно. И никак не е весело.

— Не, ние не бяхме в благотворително заведение като онези, в които децата носят униформени шапки и престилки. Всъщност беше доста весело.

— В Англия?

— Не. В Ирландия. Близо до Дъблин.

— Значи сте ирландка. Затова косата ви е черна и очите ви са сиво-сини, сякаш…

— Сякаш някой ги е поставил на местата им с изцапани пръсти! — завърши шеговито Норман.

— Моля? Какво казахте?

— Това е шега за очите на ирландците. Че някой ги е сложил на местата им с изцапани пръсти.

— Така ли? Не е много деликатно… Но въпреки това ми се струва, че е точно. — Той се поклони на Джейн. — Резултатът е превъзходен, мадмоазел.

Джейн се засмя и стана.

— Ще се главозамая, мосю Поаро. Лека нощ и благодаря за печеното пиле. Ще трябва да ме каните пак, ако Норман влезе в затвора за изнудване.

При това напомняне Норман се намръщи.

Поаро пожела на двамата лека нощ.

Когато се прибра в апартамента си, той извади от едно чекмедже списък с единадесет имена. Срещу четири от тях драсна по една дебела черта, след това кимна замислено.

„Мисля, че вече знам — каза си той. — Но трябва да съм напълно сигурен. Търсенето продължава.“