Агата Кристи
Смърт в облаците (24)

Глава двадесет и трета
Ан Морисо

В десет и половина на следващата сутрин меланхоличният мосю Фурние влезе във всекидневната на Поаро и се здрависа сърдечно с белгиеца.

Този път Фурние изглеждаше много по-оживен от друг път.

— Мосю Поаро — започна той, — има нещо, което трябва да ви кажа. Струва ми се, че сега разбрах какво означават думите ви по повод намирането на туземската тръба.

— Аха! — Лицето на Поаро просветна.

— Да — продължи Фурние и седна на близкия стол, — мислих много над думите ви и си казвах отново и отново: „Не е възможно престъплението да е извършено така, както си мислим“. И най-накрая, най-накрая, видях връзката между това и намирането на тръбата.

Поаро слушаше внимателно, без да каже нищо.

— Тогава в Лондон вие казахте: „Защо намерихме тръбата, след като тя лесно би могла да се изхвърли през вентилационния отвор?“ Сега си мисля, че знам отговора. Намерихме тръбата, защото убиецът е искал да я намерим.

— Браво! — каза Поаро.

— Значи това имахте предвид тогава? Така си и помислих. И направих още една крачка. Зададох си въпроса: „Защо убиецът е искал да намерим тръбата?“ И ето моят отговор: „Защото убийството не е извършено с нея.“

— Браво! Браво! Това са точно моите разсъждения.

— Казах си: „Отровният шип, да, но не и тръбата.“ Значи нещо друго е използвано, за да бъде изпратен той на разстояние… Нещо, което човек лесно би могъл да опре до устата си, без да направи впечатление. След това си спомних колко настоявахте да се изготви пълен списък на вещите на пътниците в багажа и в джобовете им. Две неща особено привлякоха вниманието ми… Лейди Хорбъри е имала две цигарета, а пред двамата Дюпон е имало кюрдски лули.

Мосю Фурние замълча.

— И двете неща биха могли да се опрат до устните, без никой да обърне внимание… Прав съм, нали?

Поаро се поколеба и след миг каза:

— На прав път сте, да. Но трябва да продължите още малко… И не бива да забравяте осата.

— Осата? — Фурние се втренчи в него. — Не, тук не ви разбирам. Не виждам какво общо има тази оса.

— Не виждате? Но именно тя…

Той млъкна, защото иззвъня телефонът.

Вдигна слушалката.

— Ало? Ало? А, добро утро. Да аз съм, Еркюл Поаро. — Той се обърна към Фурние и каза: — Мосю Тибо…

— Да, да, наистина: Много добре, а вие? Мосю Фурние? Точно така… Да, пристигна… В момента е тук.

Поаро свали слушалката надолу каза на Фурние:

— Опитал се да ви намери в службата и са му казали, че сте тръгнали насам. По-добре говорете с него. Струва ми се възбуден.

Фурние пое слушалката.

— Ало? Да? Фурние на телефона… Какво?… Какво?… Но наистина ли?… Да, разбира се, сигурен съм, че ще дойде. Тръгваме веднага!

Той затвори телефона и погледна Поаро.

— Дъщерята. Дъщерята на мадам Жизел.

— Какво?

— Да, дошла е, за да потърси наследството си.

— Откъде е дошла?

— От Америка, доколкото разбрах. Тибо я е помолил да отиде при него в единадесет и половина. Предлага да отидем и ние, за да да поговорим.

— Естествено! Тръгваме веднага… Ще оставя бележка за мадмоазел Грей.

Той написа:

Случиха се някои неща, поради което съм принуден да изляза. Ако дойде или се обади мосю Жан Дюпон, моля бъдете мила с него. Говорете му за скъсани копчета и чорапи, но не и за древно грънчарство. Рано е. Той ви се възхищава, но е много интелигентен!

Еркюл Поаро

— А сега да тръгваме, приятелю — каза Поаро и стана. — Точно това чаках от много време. Появата на тъмната фигура, чието присъствие чувствам отдавна. Сега, съвсем скоро, ще разбера всичко.

 

 

Мосю Тибо посрещна Поаро и Фурние много радушно. След обичайната размяна на любезности и учтиви въпроси, адвокатът заговори за наследницата на мадам Жизел.

— Вчера получих писмо — каза той, — а тази сутрин се появи и самата млада дама.

— На каква възраст е мадмоазел Морисо?

— Мадмоазел Морисо, или по-скоро мисис Ричардс, защото е омъжена, е точно на двадесет и четири години.

— Представи ли документи, които доказват самоличността й? — попита Фурние.

— Разбира се, разбира се.

Адвокатът отвори папката, намираща се до лакътя му.

— Най-напред ето това.

Беше копие на брачно свидетелство, удостоверяващо брака между Джордж Леман и Мари Морисо, и двамата от Квебек. Датата беше от 1910 година. Там беше и кръщелното свидетелство на Ан Морисо Леман. Имаше и някои други документи.

— Това хвърля известна светлина върху ранните години на мадам Жизел — каза Фурние.

Мосю Тибо кимна.

— Доколкото успях да разбера — каза той, — Мари Морисо е била гувернантка или прислужничка, когато срещнала този Леман. Той не бил добър човек и я изоставил скоро след сватбата, а тя отново върнала моминското си име. Детето било прието в „Институт дьо Мари“ в Квебек и било отгледано там. Мари Морисо или Леман, напуснала Квебек скоро след това, предполагам с някой мъж, и дошла във Франция. От време на време изпращала пари, а най-накрая изпратила голяма сума, която трябвало да бъде дадена на детето, когато то навърши пълнолетие. По това време вече Мари Морисо или Леман изглежда е водела нередовен живот, защото е предпочела да стои настрана и да няма никакви лични контакти.

— А как момичето е разбрало, че е получило наследство?

— Пуснахме дискретни обяви в някои вестници. Изглежда директорката на „Институт дьо Мари“ е попаднала на някоя от тях и е писала или телеграфирала на мисис Ричардс, която по това време е била в Европа и се канела да се връща в Щатите.

— А кой е Ричардс?

— Доколкото разбрах, американец или канадец от Детройт. По професия е производител на хирургически инструменти.

— И не е придружавал жена си?

— Не, той все още е в Америка.

— Мисис Ричардс в състояние ли е да хвърли повече светлина върху възможните причини за убийството на майка си?

Адвокатът поклати глава.

— Тя не знае нищо за майка си. Всъщност, макар че директорката веднъж го споменала, не можела дори да си спомни моминското име на майка си.

— Изглежда — отбеляза Фурние — появата й на сцената няма да е от голяма полза за разрешаването на загадката. И трябва да си призная, че никога не съм смятал иначе. В момента ме занимава нещо друго. Разсъжденията ме доведоха до трима заподозрени.

— Четирима — каза Поаро.

— Така ли мислите?

— Не, аз не казвам това. Но според теорията, която развихте пред мен, не е възможно да са само трима. — Той рязко вдигна ръка. — Двете цигарета, кюрдските лули и флейтата. Не забравяйте флейтата, приятелю.

Фурние направи някакво възклицание, но в този момент вратата се отвори и един застаряващ чиновник промърмори:

— Дамата се върна.

— Ето — каза Тибо. — Сега ще можете сами да видите наследницата. Влезте, мадам. Позволете ми да ви представя мосю Фурние от френската полиция, който е натоварен с разследването на смъртта на майка ви от френска страна… А това е мосю Еркюл Поаро, чието име може би ви е познато… Той любезно ни предостави помощта си. Това е мадам Ричардс.

Дъщерята на мадам Жизел беше чернокоса, млада жена. Беше елегантна, макар и семпло облечена.

Тя подаде ръка на всеки от мъжете, като промърмори някакви любезности.

— Макар че, господа, боя се, че в случая аз едва ли се чувствам дъщеря. През целия си живот, независимо от всичко, аз съм била сирак.

В отговор на въпроса на Фурние тя се изказа топло и с благодарност за майка Анжелик, директорката на „Институт дьо Мари“.

— С мен тя винаги е била самата доброта.

— Кога напуснахте нейния институт, мадам?

— Когато бях на осемнадесет, мосю. Започнах сама да изкарвам хляба си. Известно време работех като маникюристка, после като шивачка. Срещнах съпруга си в Нида. Тогава той тъкмо се канеше да се връща в Щатите. След това дойде още веднъж в Холандия по работа и преди месец се оженихме в Ротердам. За жалост, наложи се да се върне в Канада. Аз трябваше да остана, но не след дълго ще отида при него.

Ан Ричардсън говореше френски съвсем свободно — беше ясно, че е повече французойка, отколкото англичанка.

— Научили сте за трагедията… как?

— Естествено прочетох за това във вестниците, но не знаех, не си давах сметка, че жертвата е майка ми. След това получих телеграма тук в Париж от майка Анжелик. Тя ми даде адреса на мосю Тибо и ми припомни моминското име на майка ми.

Фурние кимна замислено.

Те поговориха още малко, но стана ясно, че мисис Ан Ричардс не може да им помогне много в издирването на убиеца. Оказа се, че тя не знае нищо за живота на майка си и за деловите й взаимоотношения.

Поаро я попита за името на хотела, в който е отседнала, и заедно с Фурние си тръгна.

— Разочарован сте, предполагам? — каза Фурние. — Нима се надявахте да научите нещо от това момиче? Да не би да подозирахте, че е самозванка? Или все още смятате, че е такава?

Поаро поклати глава обезкуражено.

— Не, не мисля, че е самозванка. Документите й ми се сториха съвсем истински… Странното е, че ми се струва, че вече съм я виждал някъде… Напомня ми за някого…

— Прилича ви на убитата? — попита Фурние, изпълнен със съмнение. — Разбира се, че не.

— Не, не е това… Ще ми се да можех да си спомня… Сигурен съм, че съм виждал лицето й…

Фурние го изгледа с любопитство.

— Според мен вие винаги сте проявявали интерес към липсващата дъщеря.

— Естествено — отговори Поаро и леко вдигна вежди. — Ако някой печели нещо от смъртта на мадам Жизел, това е именно тази млада дама… При това много осезателно… в брой.

— Така е, но с какво ни помага този факт?

Поаро остана известно време мълчалив. Той следваше хода на собствените си мисли.

— Приятелю — каза той накрая. — Тази дама получава в наследство много пари. Нима е чудно, че още от самото начало се питах дали не е свързана с убийството? В този самолет имаше три жени. Едната от тях, мис Виниша Кър, е от добре известно аристократично семейство. А другите две? Още откакто Елиз Грандие каза, че може би бащата на Ан Морисо е англичанин, аз не изключвах възможността една от останалите две да е тази дъщеря. Възрастта и на двете е горе-долу същата. Лейди Хорбъри е била кабаретна актриса с донякъде неясен произход и се е подвизавала под псевдоним. Мис Джейн Грей, както самата тя ми каза, е била отгледана в сиропиталище.

— Аха! — възкликна французинът. — Значи за това мислите през цялото време! Нашият приятел Джеп би казал, че сте прекалено изобретателен.

— Да, вярно е, че често ме обвинява в усложняване на нещата.

— Виждате ли?

— Но в интерес на истината това не е вярно! Аз винаги подхождам по най-простия възможен начин! И никога не отказвам да приема фактите такива, каквито са.

— Но сега сте разочарован? Очаквахте нещо повече от тази Ан Морисо, нали?

Вече влизаха в хотела на Поаро. Един предмет, оставен върху бюрото на рецепцията, припомни на Фурние нещо, което Поаро бе казал по-рано тази сутрин.

— Трябва да ви благодаря за това, че посочихте грешката, която бях допуснал. Обърнах внимание на двете цигарета на лейди Хорбъри и на кюрдските лули на двамата Дюпон. Непростимо бе да не обърна внимание на флейтата на доктор Брайънт, макар и да не го подозирам сериозно.

— Така ли?

— Не ми прилича на човек, който…

Той замълча. Мъжът, застанал пред рецепцията, престана да говори с администратора и се обърна с ръка върху калъфа на флейтата. Погледът му се спря върху Поаро и на лицето му се появи мрачна усмивка.

Поаро пристъпи напред, а Фурние дискретно се оттегли.

— Доктор Брайънт — каза Поаро и се поклони.

— Мосю Поаро.

Здрависаха се. Жената, която стоеше до доктора, тръгна към асансьора. Поаро едва успя да я зърне бегло с ъгълчето на окото си.

— Е, доктор Брайънт — попита той, — пациентите ви ще могат ли да минат без вас известно време?

Доктор Брайънт се усмихна — привлекателната меланхолична усмивка, която Поаро помнеше много добре. Изглеждаше уморен, но странно спокоен.

— Вече нямам пациенти — отговори той.

След това тръгна към една от масите и попита:

— Чаша шери, мистър Поаро? Или някакъв друг аперитив?

— Да, благодаря ви.

Те седнаха и докторът поръча. След това каза бавно:

— Не, вече нямам пациенти. Оттеглям се.

— Толкова внезапно решение?

— Не, никак не е внезапно.

Докторът остана мълчалив, докато сервираха напитките им. След това вдигна чаша и каза:

— Това е едно необходимо решение. Оттеглям се доброволно, преди да са ме задраскали от регистъра. — Продължи да говори с тих, далечен глас. — В живота на всеки идва момент, когато настъпва обрат, мосю Поаро. Човек застава на кръстопът и трябва да реши по кой път да поеме. Обичам професията си много… Жалко е… много жалко е, че я изоставям. Но на този свят има и други неща… Например човешкото щастие…

Поаро не каза нищо. Чакаше.

— Има една жена… моя пациентка, която много обичам. Тя има съпруг, който й причинява безкрайни страдания. Той взема наркотици. Ако бяхте лекар, щяхте да знаете какво означава това. Тя няма собствени пари и затова не може да го напусне… Известно време не можех да се реша, но това време вече отмина. Двамата с нея заминаваме за Кения, където ще започнем нов живот. Надявам се най-накрая да й осигуря малко щастие… Страдала е толкова много…

Той отново замълча, след което каза оживено:

— Мосю Поаро, казвам ви всичко това, защото съвсем скоро ще стане обществено достояние… Колкото по-бързо научите, толкова по-добре.

— Разбирам — отвърна Поаро и след малко добави: — Както виждам, взел сте и флейтата си.

Доктор Брайънт се усмихна.

— Флейтата ми, мосю Поаро, е най-старият ми приятел… Когато всичко останало се провали, остава музиката…

Ръката му се плъзна с обич по калъфа на инструмента и той стана.

Поаро също стана.

— Желая ви всичко най-хубаво, докторе… А също и на мадам — каза Поаро.

Когато Фурние се върна при него, Поаро беше на рецепцията и поръчваше да го свържат по телефона с Квебек.