Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death in the Clouds [=Death in the Air], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Агата Кристи. Смърт в облаците

Издателство „Абагар холдинг“, София, 1993

Редактор: Надя Златкова

Художествен редактор: Боряна Занова

ISBN 954-584-008-0

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета
В „Хорбъри Чейс“

Лорд Хорбъри стоеше край бюфета и разсеяно слагаше в чинията си панирани бъбреци.

Стивън Хорбъри беше двадесет и седем годишен. Имаше тясна глава и продълговата брада. Външният му вид до голяма степен отговаряше на това, което беше в действителност — спортен тип, който не се задържа много вкъщи и който няма кой знае какъв ум. Беше благ по характер, макар и малко своенравен, безкомпромисно лоялен гражданин и непобедим инат.

Той занесе препълнената си чиния обратно на масата и започна да се храни. След малко разгърна вестник, но веднага се намръщи и го захвърли настрана. Бутна напред недоизядената си порция, отпи глътка кафе и се изправи. Поколеба се за миг, после кимна, излезе от трапезарията, прекоси големия вестибюл и се качи на горния етаж. Почука на една врата и зачака. Отвътре се чу ясен глас:

— Влез!

Лорд Хорбъри влезе.

Спалнята беше голяма, красиво обзаведена и гледаше на юг. Сесили Хорбъри беше в леглото — огромно, старинно дъбово легло с дърворезба. Тя също беше красива в розовите чаршафи и с вълнистата си златиста коса. На шкафчето край нея имаше поднос с остатъци от портокалов сок и кафе. Лейди Хорбъри отваряше някакви писма, а прислужничката й подреждаше стаята.

На всеки мъж би било простено, ако дишането му малко се ускори при вида на толкова много красота, но очарователната гледка, която представляваше жена му, вече не влияеше на лорд Хорбъри по никакъв начин.

В началото, преди три години, главозамайващата хубост на неговата Сесили го караше да губи ума и дума. Обичаше я лудо, страстно, безумно. Сега всичко това бе свършило. Тогава беше побъркан. Сега беше нормален.

Лейди Хорбъри възкликна с известна изненада:

— О, Боже! Стивън?

— Искам да поговорим насаме — отвърна рязко той.

— Мадлен — нареди лейди Хорбъри на прислужницата си, — остави всичко това. Излез.

Французойката промърмори:

— Tres bien[1], милейди — след това погледна крадешком лорд Хорбъри с ъгълчето на окото си и излезе от стаята.

Лорд Хорбъри изчака докато тя затвори вратата и каза:

— Сесили, искам да знам какво се крие зад тази твоя идея да дойдеш тук?

Тя сви крехките си, красиви рамене.

— А защо не, в края на краищата?

— Защо не? Струва ми се че има доста много причини.

— О, причини… — промърмори жена му.

— Да, причини. Предполагам, спомняш си какво решихме? Че така, както стоят нещата между нас, е по-добре да изоставим този фарс с живеенето заедно. Ти трябваше да се настаниш в градската къща и да се радваш на щедрата… извънредно щедрата, сума. Трябваше да вървиш по своя път, с известни ограничения, разбира се. Защо се върна толкова неочаквано?

Сесили отново сви рамене.

— Помислих, че ще е по-добре.

— Предполагам, искаш да кажеш, че ти трябват пари?

Лейди Хорбъри отговори:

— Боже мой! Как те мразя! Ти си най-големият скъперник на света!

— Скъперник? Казваш, че съм скъперник, когато заради безумната ти екстравагантност трябваше да ипотекирам имението „Хорбъри“?

— „Хорбъри“, „Хорбъри“! Само това те интересува! Коне, лов, стрелба, реколта и отегчителните стари фермери! Какъв живот за една жена!

— На някои жени това им допада.

— Да, на жените като Виниша Кър, която сама е половин кон. Трябваше да се ожениш за някоя като нея.

Лорд Хорбъри отиде до прозореца.

— Малко късно е да казваш това. Вече съм женен за теб.

— И не можеш да се измъкнеш! — каза Сесили. Смехът й беше злобен, язвителен, тържествуващ. — Много ти се иска да се отървеш от мен, но не можеш да го направиш!

— Трябва ли отново да започваме всичко това? — попита той.

— Богобоязливият мъж от старата школа, нали? Повечето от приятелите ми се пукат от смях, когато им кажа какво приказваш.

— Това си е тяхна работа. Може ли сега да се върнем на първоначалната тема? Искам да знам защо се върна тук.

Но жена му не обърна внимание на това. Тя каза:

— Обявил си във вестниците, че не отговаряш за моите дългове. Смяташ ли, че това е постъпка на джентълмен?

— Съжалявам че се наложи да предприема тази стъпка. Помниш, че те предупредих. Платих два пъти. Но има някакви граници. Безумната ти страст към хазарта… но защо да говорим? Искам да знам кое те накара да се върнеш в „Хорбъри“? Винаги си казвала, че мразиш това място, че тук се отегчаваш до смърт.

Сесили Хорбъри отговори с намръщено лице:

— Реших, че е по-добре. Засега.

— По-добре засега? — повтори той думите замислено. След това попита рязко: — Сесили, взела ли си пари назаем от онази стара французойка?

— Коя французойка? Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Много добре разбираш какво искам да кажа. Имам предвид жената, убита в самолета от Париж… Самолета, с който се върна и ти. Вземала ли си пари от нея?

— Не, разбира се. Що за идея?

— Не бъди глупачка, Сесили. Ако си взела пари от тази жена, по-добре е да ми кажеш. Не забравяй, че далеч не всичко е свършило. Заключението на предварителното следствие беше, че е извършено умишлено убийство от неизвестно лице. Полицията и от двете страни е задействана. Само въпрос на време е да открият истината. Ако се доберат до нещо, което да те свърже с нея, трябва да сме подготвени. Трябва да се посъветваме с Фоулкс по този въпрос.

(„Фоулкс, Фоулкс Уилбрахам & Фоулкс“ бяха адвокатите, които се грижеха за имението „Хорбъри“ от векове.)

— А не дадох ли показания пред проклетия съд? Не казах ли, че не съм и чувала за тази жена?

— Не смятам, че това доказва нещо — каза лорд Хорбъри сухо. — Ако си имала вземане-даване с тази Жизел, може да си сигурна, че полицията ще открие рано или късно.

Сесили се изправи ядосано в леглото.

— Може би си мислиш, че съм я убила аз… Че съм станала в онзи самолет и съм духнала отровен трън във врата й! Каква дивотия!

— Наистина всичко това звучи странно — съгласи се Стивън замислено. — Но искам да разбереш в какво положение се намираш.

— Какво положение? Няма никакво положение! Ти не вярваш на нито една моя дума. Дяволите да го вземат! А и защо изведнъж се загрижи толкова за мен? Какво те интересува какво ще стане с мен? Вече не ме харесваш. Мразиш ме. Щеше да се радваш, ако умра още утре. Защо се преструваш?

— Не преувеличаваш ли малко? Във всеки случай, колкото и старомоден да смяташ, че съм, все още ме интересува какво ще стане с името на семейството ми… Старомодна загриженост, която вероятно презираш. Но тя е факт!

Той рязко се завъртя на пета и излезе от стаята.

Кръвта пулсираше в слепоочията му.

„Не я харесвам? Мразя я? Да, точно така! Дали ще се радвам, ако умре? Боже мили! Да! Ще се чувствам като човек, освободен от затвора! Какво ужасно, гнусно нещо е животът! Когато я видях за първи път… Какво дете, на какво очарователно дете приличаше! Толкова красива и прелестна… Проклет млад глупак! Бях полудял по нея! Полудял! Струваше ми се, че на земята няма нищо по-достойно за обожание от нея… а през цялото време тя е била една и съща… това, което е сега — вулгарна, зла, злобна, празноглава… Вече дори не мога да видя красотата й…“

Той изсвири и при него дотича един кокер шпаньол, който го погледна с обожаващи, тъжни очи.

— Добрата стара Бетси — каза той и погали кучката между ушите.

„Какво недоразумение — мислеше той. — Да наричаш една жена «кучка»… Кучка като теб, Бетси, струва колкото всички жени, които съм виждал досега, взети заедно.“

Той нахлупи на главата си стара рибарска шапка и излезе навън заедно с кучето.

Безцелната разходка из имението постепенно започна да успокоява изопнатите му нерви. Той погали любимото си ловджийско куче по гърба, поговори с кучкаря, след това отиде до близката ферма и поговори с жената на фермера. После тръгна по една тясна пътека с Бетси по летите си и не след дълго срещна Виниша Кър, възседнала дорестата си кобила.

Виниша изглеждаше много добре на седлото. Лорд Хорбъри я погледна с възхищение, симпатия и някакво странно чувство за близост.

— Здравей, Виниша — поздрави я той.

— Здравей, Стивън.

— Къде така? На разходка ли?

— Да. Как ти се струва? Нали е чудесна?

— Първокласна е. Видя ли моята двегодишна кобила? Тази, която купих на разпродажбата в Четели?

Поговориха известно време за коне, след което той каза:

— Между другото, Сесили е тук.

— Тук в „Хорбъри“?

За Виниша Кър беше необичайно да изразява изненада, но този път не можа да скрие тази нотка в гласа си.

— Да. Появи се снощи.

Последва пауза, след която Стивън попита:

— Виниша, ти беше на онова предварително следствие… Как… Как мина то?

Тя се замисли за миг.

— Е, никой не каза нищо съществено, ако разбираш какво искам да кажа.

— Полицията не съобщи ли нещо?

— Не.

— Трябва да си се чувствала много неприятно — продължи Стивън.

— Е, не мога да кажа, че беше приятно… Но не беше и трагедия. Следователят беше приличен човек.

Стивън удари разсеяно живия плет с ръка.

— Виниша… Чудя се… знаеш ли… имаш ли представа кой може да го е извършил?

Виниша Кър поклати бавно глава.

— Не.

Тя замълча за миг, за да намери най-подходящите и тактични думи за това, което искаше да каже. Най-накрая успя да изрече със смях:

— Както и да е, сигурна съм, че не сме нито Сесили, нито аз. Това знам. Тя би ме забелязала, а аз бих забелязала нея.

Стивън също се засмя.

— Значи всичко е наред — каза той развеселен.

Стивън се направи, че приема тези думи като шега, но тя долови облекчението в гласа му. Значи беше мислил…

Виниша Кър насочи мислите си другаде.

— Виниша — каза Стивън, — познаваме се от много време, нали?

— Хм… Да. Помниш ли онези ужасни уроци по танци, които посещавахме като деца?

— Как да не ги помня? Имам чувството, че мога да ти кажа неща, които…

— Разбира се, че можеш. — Тя се поколеба и след това продължи със спокоен, неутрален тон: — Предполагам за Сесили…

— Да. Слушай, Виниша. Сесили беше ли се забъркала с тази Жизел по някакъв начин?

— Не зная — отвърна Виниша бавно. — Аз бях в Южна Франция… Още не съм чула клюките от Ле Пине.

— А как мислиш?

— Честно казано не бих се изненадала.

Стивън я погледна замислено. Виниша каза тихо:

— Защо се безпокоиш? Живеете почти разделени, нали? Това си е нейна работа, не твоя.

— Докато тя е моя жена, не може да не е и моя работа.

— Не можеш ли… да се разведеш?

— Да скалъпя някаква история срещу нея? Не мисля, че ще се примири с такова нещо.

— Би ли се развел, ако имаше как?

— Ако имаше причина, със сигурност бих го направил.

Той говореше мрачно.

— Предполагам — каза Виниша, — че тя си дава сметка за това.

— Така е.

Двамата замълчаха. „Има морал на уличница — мислеше Виниша Кър. — Много добре знам това. Но е внимателна. Много хитро урежда нещата си.“ На глас каза:

— Значи няма какво да се направи?

Стивън поклати глава и попита:

— Виниша, ако бях свободен, би ли се омъжила за мен?

Тя погледна напред между ушите на кобилата и отговори с равен, внимателно освободен от всякакви чувства глас:

— Предполагам, че да.

Стивън! Тя винаги бе обичала Стивън, още от онези уроци по танци, и игрите наоколо. Стивън също я харесваше, но не достатъчно, за да не се влюби толкова отчаяно, безумно, лудо в онази хитра, пресметлива уличница…

— Бихме могли да живеем чудесно заедно — каза Стивън.

Пред погледа му се замяркаха картини… лов, чай и кифлички… миризмата на мокра пръст и листа… деца… Всичките неща, които Сесили никога не би споделила с него, които никога не би му дала. Очите му сякаш се замъглиха, След това отново чу равния, спокоен глас на Виниша:

— Стивън, ако наистина го желаеш, какво пречи? Ако заминем заедно, Сесили ще трябва да ти даде развод.

Той я прекъсна веднага:

— Боже мой! Мислиш ли че Съм в състояние да те оставя да направиш такова нещо?

— Не ме интересува.

— Мен ме интересува.

Тонът му беше категоричен.

Виниша си помисли: „Ето това е. Жалко наистина. Страда неизлечимо от предразсъдъци, но е много мил. Не бих желала да е друг.“

На глас тя каза:

— Е, Стивън, трябва да тръгвам.

Тя леко бутна кобилата с крака. Когато се обърна, за да му махне за довиждане, очите им се срещнаха и в този разменен поглед бяха всичките чувства, които внимателно подбраните им думи не бяха изразили.

Когато зави зад ъгъла на пътеката, тя изпусна камшика си. Един мъж, който ходеше пеша, се наведе и й го подаде с пресилен поклон.

„Чужденец — помисли си тя, когато му благодари. — Струва ми се, че помня лицето му.“ Половината й ум се съсредоточи върху летните дни, прекарани във Франция, а другата се замисли за Стивън.

Едва когато стигна у дома си, паметта й накара полузамечтания й ум да се стресне.

Дребният човек, който ми отстъпи мястото си в самолета. На предварителното следствие казаха, че бил детектив. И след това се появи друга мисъл: Какво прави той тук?

Бележки

[1] Много добре (фр.) — Бел.пр.