Агата Кристи
Смърт в облаците (12)

Глава единадесета
Американецът

Фурние разговаряше със стария Жорж. Полицаят изглеждаше ядосан и разпален.

— Типично за полицията — мърмореше портиерът. — Знаят само да задават един и същи въпрос по сто пъти. И какво се надяват да научат? Че рано или късно на човек му писва да говори истината и започва да лъже, това ли? Естествено ще лъже така, както искат те, както им изнася!

— Не ща да слушам лъжи, а истината.

— Много добре. Аз досега говорих истината. Да, една жена дойде при мадам Жизел вечерта преди тя да замине за Англия. Показвате ми тези снимки и ме карате да кажа дали я разпознавам… Казах вече, зрението ми никак не е добро… Вече сте стъмваше… Не погледнах както трябва! Не мога да разпозная тази дама. И лице в лице да я видя, сигурно пак няма да я позная. Ето това е! Казвам го вече пети или шести път!

— И дори не можете да си спомните дали е била ниска или висока, руса или чернокоса, млада или стара? Трудно ми е да повярвам това!

Фурние говореше ядосано и с ирония.

— Ами тогава не вярвайте! Какво ме интересува? Хубава работа! Да се забъркаш с полицията! Срамувам се! Ако мадам Жизел не беше убита в самолет високо във въздуха, сигурно щяхте да кажете, че аз, Жорж, съм я отровил! Ето това е полицията!

Поаро предотврати поредния гневен отговор, като сложи ръка на лакътя на Фурние.

— Елате, приятелю — каза той. — Стомахът ни зове. Препоръчвам нещо обикновено, но хранително. Да кажем омлет с гъби, след това сирене по нормандски с червено вино. Какво да бъде виното?

Фурние погледна часовника си.

— Наистина. Часът е един. От приказки с това животно тук… — Той изгледа ядосано Жорж.

Поаро се усмихна окуражително на стареца.

— Значи можем да кажем, че безименната дама не е била нито висока, нито ниска, нито руса, нито чернокоса, нито слаба, нито дебела… Но има едно нещо, което ще можете да кажете… Беше ли шик?

— Шик? — възкликна Джордж доста стъписан.

— Получих нужния отговор — каза Поаро. — Била е шик. И имам чувството, че би изглеждала добре в бански костюм.

Жорж се втренчи в него.

— Бански костюм? Какво искате да кажете с този „бански костюм“?

— Просто ми хрумна. Една очарователна жена става още по-очарователна, когато е по бански костюм. Не сте ли съгласен? Вижте това.

Поаро подаде на стареца страницата, откъсната от списание „Скеч“.

Последва пауза. Възрастният човек се сепна едва забележимо.

— Съгласен сте, нали? — попита Поаро.

— Добре изглеждат тези двамата — измърмори старецът и върна страницата. — Ако бяха съвсем без дрехи, щеше да е горе-долу същото.

— А — каза Поаро, — това е защото напоследък сме открили колко полезно е слънцето за кожата. Плажното облекло е доста удобно.

Жорж се засмя пресипнало и се отдалечи, а Поаро и Фурние излязоха на огряната от слънцето улица.

По време на обяда — такъв, какъвто бе препоръчал Поаро — дребният белгиец извади малкия черен бележник.

Фурние се оживи, макар и да беше ядосан заради постъпката на Елиз. Поаро започна да го увещава:

— Но това е естествено! Съвсем естествено! Полицията? Това винаги плаши хората от този тип. Струва им се, че се забъркват кой знае в какво. Така е навсякъде, във всяка страна.

— Ето това е вашето предимство — отговори Фурние. — Един частен детектив може да измъкне много повече информация от свидетелите, отколкото който и да било полицай, използващ официалните си пълномощия. Но тази монета има и друга страна. Ние имаме досиета, разполагаме с цяла една огромна организация.

— Ето защо трябва да работим заедно — усмихна се Поаро. — Този омлет е превъзходен.

В паузата между омлета и сиренето Фурние разгърна черния бележник и записа нещо в своя.

— Прочетохте ли го? — вдигна той поглед към Поаро след малко.

— Не, само хвърлих един поглед. Ще позволите ли?

Поаро пое бележника от Фурние.

Когато поставиха сиренето пред тях, белгиецът остави бележника и погледите на двамата се срещнаха.

— Има някои бележки… — започна Фурние.

— Пет — каза Поаро.

— Да, съгласен съм. Пет са.

Той прочете записаното в бележника си:

CL 52 Английска аристократка. Съпруг.

RT 362 Лекар. Харли стрийт.

MR 24 Фалшиви антики.

XVB 724 Англия. Злоупотреба.

GF 45 Опит за убийство. Англия.

— Отлично приятелю — каза Поаро. — Умовете ни работят в чудесен синхрон. От всичко в този малък бележник, струва ми се, само тези пет неща могат да бъдат свързани по някакъв начин с пътниците от самолета. Хайде да ги обсъдим едно по едно.

— Английска аристократка. Съпруг — каза Фурние. — Това би могло да се отнася за лейди Хорбъри, Доколкото разбрах, тя е закоравяла комарджийка. Нищо по-естествено от това, да вземе пари назаем от мадам Жизел. Нейните клиенти са били именно от този тип. Думата „съпруг“ може да означава две неща. Или Жизел е очаквала съпругът да плати дълговете на жена си, или е знаела някаква тайна на лейди Хорбъри, която е заплашвала да издаде на мъжа й.

— Точно така — съгласи се Поаро. — И двете обяснения са възможни. Аз лично съм по-склонен да приема второто, а освен това съм готов да се обзаложа, че жената, посетила мадам Жизел преди заминаването й, е лейди Хорбъри.

— Значи така смятате?

— Да и предполагам, че и вие сте на същото мнение. Според мен в поведението на нашия портиер има нещо рицарско. Доста странна ми се вижда упоритостта, с която отричаше да си спомня каквото и да било за посетителката. Лейди Хорбъри е много красива жена. Освен това забелязах как се стресна… о, беше едва забележимо… когато му показах нейната снимка по бански костюм. Да, сигурен съм, че онази нощ при мадам Жизел е била лейди Хорбъри.

— Значи я е последвала до Париж от Ле Пине — каза Фурние бавно. — Изглежда е била доста отчаяна.

— Да, предполагам, че е било така.

Фурние го изгледа с любопитство.

— Само че то не съвпада с теорията ви?

— Приятелю, както вече казах, убеден съм, че разполагам с улика, която води в погрешна посока… До голяма степен се намирам на тъмно. Уликата не може да е фалшива и все пак…

— Не желаете ли да ми кажете за какво става дума? — попита Фурние.

— Не, защото може и да не съм прав, разбирате ме, нали? Може да съм тръгнал в погрешна посока. Ако е така, бих могъл да отклоня и вас от правия път. Не, по-добре е всеки да работи по своята версия. Да продължим със записките в бележника.

— RT 362 Лекар. Харли стрийт. — прочете Фурние.

— Не е изключено да става дума и за доктор Брайънт. Тук нямаме много на какво да се опрем, но не бива да изоставяме тази възможност напълно.

— С това, разбира се, ще се заеме инспектор Джеп.

— И аз — добави Поаро. — Аз също имам пръст в тази работа.

— Фалшиви антики — прочете Фурние. — Доста съмнително, но не е изключено да се отнася за Дюпон. Аз лично не бих повярвал това. Дюпон е археолог със световна слава. Има много добра репутация.

— Което много би улеснило нещата за него — каза Поаро. — Спомнете си, драги Фурние, с каква добра репутация се ползват, колко хубави чувства събуждат и колко достойни за възхищение ни се струват всички големи измамници… докато ги изобличат!

— Да, така е — съгласи се Фурние с въздишка.

— Добрата репутация — продължи Поаро — е първото необходимо условие за всеки мошеник. Интересна мисъл. Но да продължаваме със записките.

— XVB 724 е много неясно. Англия. Злоупотреба.

— Не е много ясно — съгласи се Поаро. — Кой може да върши злоупотреби? Адвокат? Банков чиновник? Всеки, който заема отговорно положение в търговска фирма. Не може да е писател, зъболекар или лекар. Единствен представител на търговското съсловие е мистър Джеймс Райдър. Не е изключено да е злоупотребил с някакви средства и да е поискал заем от мадам Жизел, за да се прикрие. А що се отнася до последното, GF 45 Опит за убийство. Англия, тук възможностите са много. Писател, зъболекар, лекар, търговец, стюард, фризьорка, аристократка по рождение… GF 45 би могло да се отнася за всеки от тях. Единствено двамата Дюпон отпадат, поради националността си.

Той махна с ръка на келнера и поиска сметката.

— А сега какво, приятелю? — попита Поаро след това.

— Ще отидем в полицията. Може да има някакви новини.

— Добре. Ще дойда с вас. След това искам да проуча един малък въпрос, в което може би ще ми помогнете.

В полицията Поаро се видя с шефа на следствения отдел, с когото се бе запознал преди няколко години при друг свой случай. Мосю Жил беше много любезен и учтив.

— Радвам се да чуя, че сте се заинтересували от този случай, мосю Поаро.

— Мосю Жил, та това се случи направо под носа ми! Нима това не е обида? Еркюл Поаро да спи, когато се извършва убийство!

Мосю Жил поклати глава с разбиране.

— Тези летящи машини! Толкова са нестабилни! Особено ако времето е лошо. И на мен ми се е случвало да си изпатя от тях…

— Казват, че маршът на армията зависи от стомаха — продължи Поаро. — А до каква степен фините движения на мозъка се влияят от храносмилателния апарат? Когато морската болест ме хване, аз, Еркюл Поаро се превръщам в същество без сиви клетки, без разум, без метод — в обикновен представител на човешкия род с малко под средната интелигентност! Това е достойно за окайване, но е факт. И като говорим за такива неща, как е приятелят ми Жиро?

Без да обръща внимание на значението на думите „такива неща“, мосю Жил отговори, че Жиро продължава да напредва в кариерата си.

— Той е много усърден. Енергията му е неизчерпаема.

— Както винаги — каза Поаро. — Непрекъснато тичаше насам-натам. Пълзеше на четири крака. Появяваше се тук, там, навсякъде! И нито за миг не спираше, за да помисли.

— А, мосю Поаро, вашата малка слабост. Предполагам, че човек като Фурние би ви допаднал повече. Той е от новата школа, залага изцяло на психологията. Предполагам, че ви е приятно.

— Да, наистина.

— Освен това владее английски много добре. Затова го изпратихме в Англия да помага по този случай. Много интересен случай, мосю Поаро. Мадам Жизел беше една от най-известните личности в Париж. А това убийство е удивително. Отровен шип, изстрелян през туземска тръба в самолет! Нима е възможно да се случи подобно нещо!

— Точно така! — извика Поаро. — Точно така! Както винаги сте в състояние да посочите главния проблем безпогрешно… А, ето го нашия приятел Фурние. Виждам, че имате новини?

Меланхоличното лице на Фурние изглеждаше възбудено и напрегнато.

— Да, имам. Един гръцки търговец на антики, Зеропулос, съобщил, че е продал такава туземска тръба заедно с няколко шипа три дни преди убийството. Сега предлагам — той кимна почтително към шефа си — да поговорим с този човек.

— Разбира се — отговори мосю Жил. — Мосю Поаро ще ви придружи ли?

— Ако не възразявате — каза Поаро. — Това е интересно… много интересно.

Магазинът на Зеропулос се намираше на „Рю Сен Оноре“. Това беше първокласен антикварен магазин, пълен с персийска керамика. Имаше няколко бронзови скулптури, множество евтини индийски бижута, коприни и бродерии от най-различни страни, купища мъниста и евтини египетски стоки. Това беше от тези магазини, в които можеш да дадеш един милион франка за нещо, което струва половин милион или десет франка за нещо, което струва петдесет сантима. Посещаваха го главно американските туристи и истинските познавачи.

Самият мосю Зеропулос беше нисък и набит човек с изпъкнали черни очи. Беше приказлив и многословен.

Господата били от полицията? Радвал се, да се запознае с тях. Може би ще предпочетат да разговарят в офиса му? Да, наистина продал туземска тръба и шипове… Южноамерикански сувенир…

— Разбирате, господа… Аз продавам от всичко по малко. Разбира се, имам и специализирани стоки. Най-вече от Персия. Мосю Дюпон, прославеният мосю Дюпон, би могъл да ви обясни. Той винаги идва, за да разгледа колекцията ми и за да ми каже мнението си за автентичността на някои предмети със съмнителен произход. Какъв човек! Толкова ерудиран! Какво око само има за антиките! Какво чувство! Но аз се отклоних от темата. Имам колекция, безценна колекция, за която знаят всички познавачи, но освен това… също така… продавам и… е, господа, откровено трябва да ви кажа, че продавам и боклуци. Чуждестранни боклуци, разбира се. По малко от всичко — от Южните морета, от Индия, от Япония, от Борнео. Без значение откъде. Обикновено не определям цена за тези сувенири. Ако някой прояви интерес, аз преценявам и назовавам някаква цифра, след което започват пазарлъци и в края на краищата получавам само половината. Но дори и така, трябва да призная, че печалбата не е лоша, защото купувам стоката си най-често от разни моряци на много ниска цена.

Мосю Зеропулос пое дъх и продължи щастливо, доволен от себе си, от успехите си и от несекващия поток на думите си:

— Тази туземска тръба и шиповете бяха при мен от много отдавна… Може би от две години. Бяха ето там, в онази витрина с огърлицата от раковини и червеното индианско украшение за глава. Виждате ли? Ето там, където има два груби дървени идола и някакви мъниста. Никой не я забелязваше, никой не й обръщаше внимание… И онзи ден дойде онзи американец и попита какво представлява.

— Американец? — попита рязко Фурние.

— Да, да. Американец. Без никакво съмнение. И не от най-добрите американци… От онези, които не разбират от нищо и просто искат да занесат у дома си някакъв сувенир. От онези, които най-много допринасят за забогатяването на египетските продавачи на дрънкулки, защото са готови да купят всякакъв боклук. Е, аз веднага разбрах що за птица е, разказах му за обичаите на някои племена и за смъртоносните отрови, които използват. Обясних му колко рядко се появяват такива неща на нашия пазар. Попита за цената и аз му я казах. Този път я бях определил предварително. Цена като за американци… Уви, не толкова висока, колкото би била по-рано… В Америка сега има криза. Очаквах да започне да се пазари, но той плати веднага. Изумих се! Жалко! Можех да поискам повече! Увих тръбата и шиповете в пакет и му ги дадох. Това е. След това прочетох във вестника за това удивително убийство и започнах да се чудя… Да, започнах много да се чудя… И се обадих в полицията.

— Задължени сме ви, мосю Зеропулос — каза Фурние любезно. — Смятате ли, че ще можете да разпознаете туземската тръба и шипа? В момента те се намират в Лондон, но по-късно ще имате възможност да ги видите.

— Тръбата беше горе-долу толкова дълга — отговори Зеропулос и посочи с ръце. — И горе-долу толкова дебела, колкото онази писалка. Беше светла на цвят. Имаше четири шипа. Бяха дълги и остри, с леко обезцветени върхове и червени копринени нишки в задния край.

— Червени нишки? — попита Поаро.

— Да, мосю. Вишневочервени… Леко избелели.

— Любопитно — каза Фурние. — Сигурни ли сте, че сред тях нямаше нито един с черни и жълти копринени нишки?

Търговецът поклати глава.

— Черни и жълти? Не, мосю.

Фурние погледна Поаро. На лицето на дребния белгиец се бе появила странна доволна усмивка.

Фурние се зачуди защо. Дали защото Зеропулос лъжеше или поради някаква друга причина?

— Възможно е тази тръба и тези шипове да нямат нищо общо с убийството — каза Фурние неуверено. — Вероятността е може би едно към петдесет. Въпреки това ще ми трябва пълното описание на този американец.

Гъркът разпери ръце.

— Американец. Говореше през носа си. Не знаеше френски и дъвчеше дъвка. Имаше очила с рамки от костенурка. Висок и, струва ми се, не много стар.

— Каква беше косата му?

— Не мога да кажа. Беше с шапка.

— Ако го видите, ще го познаете ли?

Зеропулос го погледна неуверено.

— Не знам. Толкова много американци идват тук… Той не се отличаваше по нищо от останалите.

Фурние му показа снимките, но без резултат. Според Зеропулос никой от тях не приличал на американеца.

— Вероятно гоним вятъра — каза Фурние, когато излязоха от магазина.

— Възможно е — съгласи се Поаро. — Но все пак ми се струва, че не е съвсем така. В думите на мосю Зеропулос имаше някои интересни неща. Освен това големината на етикета върху тръбата от самолета съвпада с големината на етикетите с цените в магазина му. А сега, приятелю, след като гонихме един вятър, моля ви да дойдете, за да подгоним друг.

— Къде?

— На булевард „Дьо Капюсин“.

— Какво има там?

— Офисът на авиолиниите.

— А, да. Разбира се. Но ние вече разговаряхме със служителите. Не можаха да ни кажат нищо интересно.

Поаро го потупа по рамото.

— Да, вероятно. Но отговорът зависи от въпроса. Не сте знаели какво да питате.

— А вие знаете ли?

— Да, имам нещо предвид.

Поаро не каза нищо повече и след известно време те пристигнаха на булевард „Дьо Капюсин“.

Офисът на авиолиниите беше съвсем малък. Зад лъснатото до блясък бюро седеше елегантен чернокос човек, а едно петнадесетгодишно момче пишеше нещо на машина.

Фурние се легитимира и мъжът, който каза, че името му е Жюл Перо, заяви, че е на тяхно разположение.

По предложение на Поаро момчето беше изпратено в най-далечния ъгъл на помещението.

— Това, което имаме да си кажем, е строго поверително — обясни той.

Жюл Перо доби развълнувано доволен вид.

— Слушам ви, господа.

— Става дума за смъртта на мадам Жизел.

— А, да. Спомням си. Струва ми се, че вече отговорих на някои въпроси, отнасящи се до това.

— Да, така е. Но е необходимо да уточним фактите колкото се може по-добре. Мадам Жизел е получила резервация за полета… Кога.

— Струва ми се, че вече уточнихме датата… На седемнадесети.

— Резервацията е била за полета в дванадесет часа на следващия ден, така ли?

— Да, мосю.

— Но доколкото разбрах от прислужничката на мадам Жизел, тя е резервирала, място за сутрешния полет.

— Не, не. Ето какво се случи… Прислужничката на мадам Жизел попита за полета в осем и четиридесет и пет, но всички места бяха заети, така че й дадохме място в обедния самолет.

— Разбирам.

— Да, мосю.

— Разбирам, но в същото време ми се струва странно… Определено е странно…

Служителят го погледна въпросително.

— Един мой познат в последния момент решил да пътува за Англия със сутрешния полет и самолетът бил почти празен.

Мосю Перо погледна някакви документи и избърса носа си.

— Може би приятелят ви е сгрешил датата. Сигурно е пътувал предишния или следващия ден…

— Не, няма такова нещо. Летял е в деня на убийството, защото каза, че ако не бил успял да вземе първия полет, щял да пътува на обяд и да стане свидетел на убийството.

— Да, наистина. Много странно. Понякога хората се отказват в последната минута и естествено местата им остават незаети… Стават и грешки. Ще трябва да се свържа с „Ле Бурже“… Там не винаги са акуратни…

Мекият, въпросителен поглед на Еркюл Поаро изглежда безпокоеше мосю Жюл Перо. Той замълча. Очите му зашариха неспокойно. На челото му се появиха малки капчици пот.

— Това са възможни обяснения — каза Поаро, — но някак си ми се струва, че не са верни. Не смятате ли, че е по-добре да изясним въпроса докрай?

— Какъв въпрос? Не ви разбирам.

— Разбирате ме много добре, мосю Перо. Слушайте, става дума за убийство… Убийство, мосю Перо. Не забравяйте това, ако обичате. Укриването на информация може да ви се отрази много зле… много зле. Полицията няма да погледне с добро око на това. Вие пречите на правосъдието.

Жюл Перо се втренчи в него. Устата му увисна. Ръцете му затрепериха.

— Хайде — продължи Поаро. Гласът му беше властен, нетърпящ възражение. — Искаме да чуем точните факти. Колко ви платиха? Кой ви плати?

— Не съм предполагал… Не съм смятал, че ще стане нищо лошо… И през ум не ми мина…

— Колко и кой?

— П-п-пет хиляди франка. Никога не бях виждал този човек… Аз… Това ще е краят за мен…

— Краят ще настъпи, ако не ни кажете всичко. Хайде, вече знаем какво е станало. Кажете ни точно как се случи.

Жюл Перо заговори бързо и смутено. Потта започна да се стича по челото му.

— Не съм предполагал, че ще стане нещо лошо… Кълна се в честта си… Не предполагах. Дойде един човек… каза, че иска да пътува за Англия на следващия ден. Искал да преговаря за заем с мадам Жизел, но искал срещата им да бъде непринудена. Така щял да има по-голям шанс. Знаел, че се кани да пътува за Англия на следващия ден. Аз само трябваше да й кажа, че всички места за сутрешния полет са продадени и да й дам място номер две в „Прометей“. Господа, кълна се, че не видях нищо лошо в това! Какво значение би могло да има? Американците са такива… Уреждат бизнеса си доста неконвенционално…

— Американец? — попита Фурние рязко.

— Да. Господинът беше американец.

— Как изглеждаше?

— Висок, леко прегърбен, със сива коса и очила с рогови рамки… Малка козя брада.

— Самият той запази ли си място?

— Да. Място номер едно. До това, което трябваше да запазя за мадам Жизел.

— На чие име?

— Сайлъс… Сайлъс Харпър.

— Такъв човек не е пътувал… Мястото до мадам Жизел беше празно.

Поаро поклати бавно глава.

— Видях, че не е пътувал такъв човек и затова реших, че няма смисъл да споменавам тази случка. След като този американец не е бил в самолета…

Фурние го изгледа студено.

— Укрили сте много важна информация — каза той. — Става дума за нещо сериозно…

Двамата с Поаро излязоха от офиса и оставиха Жюл Перо, който ги гледаше с уплашен вид.

На тротоара навън Фурние свали шапката си и се поклони.

— Моите поздравления, мосю Поаро. Откъде ви хрумна да попитате това?

— От две неща, които чух. Едното го каза някакъв мъж в самолета… Каза, че е летял със сутрешния полет в деня на убийството и че самолетът е бил почти празен. Второто го каза Елиз. Тя твърдеше, че се е обадила в офиса на авиокомпанията и оттам са й отговорили, че за сутрешния полет няма свободни места. Тези две твърдения си противоречат. Спомних си, че стюардът на „Прометей“ каза, че е виждал мадам Жизел да лети със сутрешния полет… Очевидно такъв в бил навикът й.

Само че някой е искал тя да лети със самолета в дванадесет. Някой вече е имал билет за „Прометей“. Защо, помислих си, служителят е казал, че за сутрешния полет няма свободни места? Грешка? Или умишлена грешка? Реших, че е второто… Оказах се прав.

— С всяка минута този случай се заплита все повече! — извика Фурние. — Най-напред изглеждаше, че сме попаднали на следите на жена… Сега се оказва мъж… Този американец…

Той замълча и погледна Поаро.

Поаро кимна леко.

— Да, приятелю. Никак не е трудно да се представиш за американец тук в Париж… Носовият говор, дъвката в устата, малката брада, очилата с рогови рамки… и всички останали сценични аксесоари от костюма на американеца…

Поаро извади от джоба си страницата от списание „Скеч“.

— Какво гледате?

— Една графиня по бански костюм.

— Мислите, че… Но, не е възможно… Тя е хубава, очарователна, крехка… Не би могла да се преоблече като американец. Предполагам, че има заложби на актриса, но да изиграе тази роля ми се струва невъзможно. Не, приятелю, тази идея е неосъществима.

— Никога не съм твърдял противното — отговори Еркюл Поаро.

Той продължаваше да се взира напрегнато в страницата от списанието.